Деби Макомбър
Нека сипе сняг (8)

Осма глава

— Отиде си? Без да се сбогува? — Дон я погледна с недоверие и гладкото му чело се смръщи.

— Оставил е бележка. — Шели извади листчето от джоба и го подаде на баща си. Само няколко реда, в които Слейд благодареше за гостоприемството и се сбогуваше с тях. Без съжаление. Без задни мисли. Без да се обръща назад.

Дон вдигна очи от бележката и леко ги присви, докато гледаше дъщеря си.

— Добре ли си?

Тя мълчаливо кимна.

— Никога не съм те виждал да гледаш мъж така, както гледаше Слейд. Ти всъщност го харесваше, нали?

„Обичам го!“ — изстена сърцето й.

— Той е прекрасен човек. Само дано Маргарет и тази компютърна компания да го направят щастлив.

— Няма, знаеш това — прошепна Дон и застана до нея. Той сложи ръка на рамото й и силно я прегърна, а в отговор на това тя му се усмихна едва-едва.

— Може да се върне — опита се да я ободри баща й.

— Няма. — Шели знаеше, че това нямаше да стане. Той бе направил своя избор. Бъдещето му беше предначертано, ясно и точно планирано. Слейд Гарнър бе човек със силен характер. Нямаше да изостави Маргарет и всичко, което имаше значение за него, заради едно двудневно запознанство и няколко откраднати целувки. Той бе споделил с нея най-съкровените си желания и тайни, беше открил сърцето си пред нея, беше й се доверил и Шели не можеше да иска повече. Но тя го искаше. Искаше Слейд.

 

 

Коледата мина като в мъгла. На следващия ден тя отлетя за Сан Франциско. Все още бе като вцепенена, все още страдаше, макар и с гордо вдигната глава.

Дори колоритното обзавеждане на малкия й апартамент в Гардън Дистрикт не успя да я измъкне от унинието.

Тя остави куфара си на излъскания паркет, изрита ботушите си и взе телефона.

— Здравей, татко. — Със слушалка в ръка тя се отпусна в дълбокото меко кресло.

— Как мина полетът?

— Много добре.

— Точно по вкуса ти — изсмя се Дон, а след това отново стана сериозен. — Не мисля, че…

— Не, татко. — Шели знаеше какво искаше да й каже той. Баща й имаше предчувствието, че Слейд ще я чака на летището в Сан Франциско. Шели бе по-наясно с нещата. Слейд нямаше да иска да мисли за нея. Той сигурно вече бе отпратил всички тези спомени в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Може би изпитваше неудобство, щом се сетеше за преживяванията им.

Шели поговори още няколко минути с баща си, но и двамата нямаха да си кажат кой знае какво. След като приключиха разговора, тя продължи да седи с телефона в скута си, вперила невиждащ поглед в тапетите.

Шели полагаше големи усилия, за да внесе отново спокойствие и ред в живота си. Ходеше всеки ден на работа и правеше всичко възможно да забрави мъжа, който я бе развълнувал толкова силно.

Единственото решение, което бе взела за новогодишната нощ, беше просто: да си намери приятел. За първи път, откакто живееше в Сан Франциско, Шели се чувстваше самотна. Приятели, разбира се, имаше, както и много покани за новогодишната нощ, ала нищо не беше в състояние да успокои болката й.

Два дни преди Нова година Шели слезе от автобуса и, без да знае защо, купи букет цветя от първия ъгъл. Една от обувките й бе направила мазол на петата и още по стълбите я събу.

Възрастната жена от отсрещния апартамент отвори входната си врата.

— Добър ден, госпожо Лестър — поздрави Шели, извади един червен карамфил от букета си и й го поднесе.

— Какво съвпадение! — Госпожа Лестър се изсмя. — И аз имам цветя за вас.

Сърцето на Шели се сви.

— Момчето, което ги донесе, ме помоли да ви ги предам. — Тя влезе вътре и след малко се върна с тясна бяла кутия. — Сигурно са рози — каза тя, като й подаваше кутията.

— Рози ли? — Шели усети как пребледнява. Стори й се, че мина цяла вечност, докато влезе в апартамента си. Затвори с крак вратата, прекоси стаята и сложи кутията върху една масичка. Отвори я и ахна. В нея грижливо бяха подредени най-красивите рози, които бе виждала през живота си. Всички пъпки бяха абсолютно еднакви и съвсем свежи. Сигурно бяха страшно скъпи.

Въпреки че прерови кутията два пъти, не откри никаква картичка. Можеше само да гадае дали я беше изпратил Слейд. Наистина, това бе малко вероятно. Той не бе способен на такава жестокост — да й изпрати още едно прощално приветствие, само за да я разстрои още повече. Освен това беше казал, че розите са много скъпи. По този въпрос две мнения нямаше. Наистина бяха скъпи.

Докато премисляше всичко това, на вратата се позвъни и някакво момче й предаде още една дълга, тясна, бяла кутия, точно като първата.

— Подпишете тук.

Шели надраска името си на квитанцията и занесе втората кутия в кухнята. Отново бе получила дванайсет червени рози и отново нямаше визитна картичка. Едва бе подредила цветята в единствената си висока ваза, когато звънецът дрънна за трети път. Оказа се момче от друг магазин за цветя, което носеше още дванайсет рози.

— Сигурен ли сте, че не сте объркали адреса? — попита го тя.

— Шели Грифин? — Момчето прочете адреса й и я погледна въпросително.

— Аз съм — съгласи се тя.

— Подпишете тук.

Шели отново се подписа. За трети път в кутията нямаше картичка. И тъй като нямаше друга ваза, Шели изсипа в чиния туршията от един буркан, изплакна го и сложи цветята в него. След това го занесе в стаята. Онзи, който изпращаше цветята, бе или много богат, или много глупав. С ръце на кръста Шели огледа стаята и не можа да определи на какво й прилича — на магазин за цветя или на погребално бюро. Тя многозначително въздъхна, когато на вратата се позвъни отново.

— О, стига толкова! — изстена и рязко отвори вратата.

Но пред нея, вместо момче с цветя, както бе очаквала, стоеше самият Слейд. Бе толкова висок и красив, че дъхът й секна.

— Слейд!

— Здравей, Шели. — Очите му, засмени и топли, се потопиха в нейните. — Може ли да вляза?

— О, разбира се. — Онемяла, тя отстъпи встрани.

— Знаеш ли, че си само с една обувка?

Тя погледна към босия си крак.

— Бях забравила. Ами, нови са… Днес ги обух за първи път и когато… — Внезапно млъкна. — Какво правиш тук? — С ръце зад гърба, тя се облегна на затворената врата. Много й се искаше да повярва онова, което не смееше дори да помисли.

— Липсваше ми — прошепна той.

Шели затвори очи под напора на топлите вълни от нежност, които я обляха. Съвсем малко думи бяха сгрявали сърцето й така.

— Как мина срещата?

— Чудесно. По-добре, отколкото очаквах.

— Това е хубаво. — Тя го разглеждаше много внимателно и все още не вярваше на очите си.

— Получих доста тлъста премия за това, но може и да съм обидил някои от приятелите си.

— Как така?

— Надяваха се, че няма да откажа повишението.

— Отказваш ли го? — Струваше й се, че това е нещо, което не би се харесало на Маргарет.

— Не, просто днес следобед си подадох оставката.

— Оставката ли? А какво мисли Маргарет по този въпрос?

— Ами… — Той тръгна към нея и спря достатъчно близо, за да може да я докосне, ако пожелае. — Не може да се каже, че с Маргарет сме в много добри отношения. Тя не се отнесе с разбиране към някои от последните ми решения.

— А какви са тези решения?

— Реших да отложим сватбата.

— Кога ще се състои?

— Никога.

— Никога ли? — Шели преглътна с усилие. — Защо?

— Защо ли? — Той се усмихна. — Защото Маргарет не ходи с една обувка. Нито пък пренася франзели от единия до другия край на страната. Нито се смее, нито прави, което и да е от нещата, заради които си заслужава да се живее. Нито пък вярва, че мога да живея добре, ако стана пианист. — По дяволите, вече съм в тридесетте. Може да стане прекалено късно.

— Но…

— Но… — Той се усмихна, протегна ръце и я прегърна. — Все пак ще направя един отчаян опит. Аз не съм добра партия, Шели Грифин. Нямам работа, дори не съм сигурен дали в консерваторията все още ме искат, но за първи път от много години мечтая!

— О, Слейд! — прошепна тя и притисна глава към силните му гърди. — Най-голямата радост за мен ще бъде да съм част от тази мечта!

— Нямаш друг избор, любима! Защото ти ми я дари!