Деби Макомбър
Нека сипе сняг (1)

Първа глава

— Дами и господа, говори капитанът на самолета.

Пръстите на Шели Грифин се впиха толкова силно в облегалката на стола, че грижливо поддържаните й нокти за малко не пробиха тапицерията на самолетната седалка. Не обичаше да лети и когато това бе възможно, отбягваше да лети със самолет. Почти цял месец опитваше да си внуши, че пътуването ще бъде съвсем безопасно. Повтаряше си наум, че боингът ще излети без никакви проблеми от Сан Франциско и след час и половина ще кацне невредим в Сиатъл. В края на краищата всички твърдяха, че пътуването със самолет не крие почти никакви рискове. Но ако не предстоеше Коледа, ако не й беше домъчняло толкова много за вкъщи и ако бе имала повече от четири почивни дни, щеше да се прибере у дома, по какъвто и да е друг начин, само не и със самолет.

— От аерогарата в Сиатъл ни съобщиха, че там вали силен сняг и видимостта е намалена — продължи капитанът. — Пренасочиха ни към международното летище на Портланд, където ще изчакаме почистването на пистите в Сиатъл.

Из самолета се разнесе тих стон на негодувание. Шели се отпусна. Сняг! Можеше да понесе снега. Не й бе приятно това, че се налага да кацат два пъти, но след като вече беше толкова близо до дома, бе готова на всичко, за да види по-скоро усмихнатото лице на баща си. Опита се да отклони мислите си от надвисналата опасност, като започна да разглежда пътниците. В креслото до нея невъзмутимо спеше една бабичка. Мъжът, който седеше от другата страна на пътеката, имаше толкова класически бизнесменски вид, че я заинтригува. Почти веднага след излитането от Сан Франциско той извади дипломатическото си куфарче и започна да работи над някакви документи. През целия полет не се усмихна нито веднъж. Само за миг съобщението на капитана предизвика леко раздразнение върху сериозното му лице.

В работата си като репортер във Федералния съд тя бе срещала доста мъже като него и затова лесно можеше да го класифицира. Лъскав. Професионалист. Безупречен. А също и красив, отбеляза Шели, в случай че това я интересуваше, ала случаят не беше такъв. Предпочиташе малко по-освободени мъже. Едва не се изсмя. Мъже! Какви мъже? За десетте месеца, през които бе живяла в големия град на Залива, не можеше да се каже, че бе имала някакъв „роман“. Няколко интересни възможности, но нищо сериозно.

Докато боингът бавно се спускаше, пръстите й се вкопчиха в облегалката още по-силно. Ококорените й очи бързо обходиха аварийните изходи и Шели отново прехвърли наум всичко, което знаеше за безопасността на полетите. Започна да си го мърмори едва чуто в момента, в който самолетът рязко се наклони надясно, за да насочи огромното си туловище към гладката писта.

С поглед, вперен в предната седалка, тя затаи дъх, докато не усети лекото докосване на колелата върху пистата. Намаляването на скоростта бе съпроводено от внезапен силен шум.

Шели въздъхна облекчено. Кацанията бяха някак си много по-неприятни от излитанията. Докато напрежението напускаше скованото й тяло, тя се огледа наоколо и видя как бизнесменът отправи разсеяния си поглед към нея. В тъмните му очи се четеше изненада. Изглеждаше поразен от факта, че някой би могъл да се страхува да пътува със самолет и бе напълно безразличен към нейната уплаха. Кръвта бързо нахлу в бледото й лице. Помисли, че определено не харесва този мрачен тип. Възрастната жена, която седеше до нея, я хвана за ръката:

— Добре ли сте, скъпа?

— Разбира се — прозвуча облекчено гласът й. След като вече бяха кацнали, можеше спокойно да се преструва на хладнокръвна — нещо, което другите пътници постигаха без никакво усилие.

— Дано да не закъснеем много. Дъщеря ми е излязла по-рано от работа, за да ме посрещне.

— Баща ми живее на четиридесет минути от аерогарата — промърмори Шели с надеждата, че е проверил дали полетът й няма да закъснее. Беше й ужасно неприятно да си го представя как нетърпеливо чака.

Жената погледна през малкото странично прозорче.

— Тук като че ли снеговалежът не е толкова силен. Само няколко снежинки, които падат лениво като гъши пера.

Шели се усмихна на това живописно сравнение и остана на мястото си, докато няколко от пътниците станаха и слязоха от самолета. Бизнесменът беше измежду онези, които побързаха да освободят местата си. Съдейки по думите на капитана, нямаше да останат дълго в Портланд, а тя не искаше да поема риска да изпусне самолета.

Изминаха четиридесет минути, през които на всеки десет тя поглеждаше часовника си, вече твърдо убедена, че ще си останат в Орегон. Снежната виелица беше връхлетяла и върху този район и сега снегът шибаше притихналия самолет с все по-голямо ожесточение. Тревогата й растеше заедно с усилването на бурята.

— Говори капитанът на самолета. За съжаление, от Сиатъл ни съобщиха, че видимостта не се подобрява. Молят ни да останем в Портланд още половин час, а може би и повече.

Шум на недоволство и разочарование се разнесе сред пътниците и всички заговориха едновременно.

— Отново говори капитанът. Бих искал да напомня на онези от вас, които са обезпокоени от положението, че е много по-добре да бъдеш на земята и да желаеш да си във въздуха, отколкото да си във въздуха и да се молиш да си на земята.

Шели добави към това изречение едно тихо „амин“. Вече започваше да изпитва клаустрофобия. Разкопча предпазния колан, изправи се, взе чантичката си и тръгна по тясната пътека към предната част на самолета.

— Имам ли време за един телефонен разговор?

— Разбира се — отвърна стюардът със сърдечна усмивка. — И все пак не се бавете много. Атмосферните условия в Сиатъл може да се променят много бързо.

— Няма — обеща тя и се отправи към сградата на летището.

Още преди да бръкне в чантичката си за монета, Шели забеляза, че намусеният бизнесмен от самолета бе в съседната телефонна кабина.

— Обажда се отново Слейд Гарнър — каза той и в гласа му се прокрадна едва доловима нотка на нетърпение. — Самолетът е все още в Портланд.

Последва пауза, в която тя изсипа в ръката си съдържанието на портмонето и се намръщи. Нямаше монета за телефон.

— Да, да, знам, че и при вас вали силен сняг — продължи той с равен глас. — Съмнявам се, че ще успея да дойда днес следобед. Може би е по-добре да насрочим срещата за утре сутрин…

Докато търсеше монета, Шели успя да изрови един жетон за въжената железница, изсъхнала костилка от праскова и загубено копче. Сви устни и си помисли колко ли коравосърдечен трябва да е този бизнесмен, за да настоява за среща точно преди Коледа. И веднага се почувства виновна за осъдителните си мисли. Разбира се, че ще иска да спази уговорката си. Явно не се беше качил на самолета за собствено удоволствие. Освен това съжали, че съзнателно подслуша разговора му само, за да оправдае неприязънта си към него.

Като се усмихна очарователно, Шели се приближи тъкмо когато Слейд Гарнър остави слушалката и рязко се обърна.

— Извинете… — започна тя.

Той я изгледа с невиждащи очи и за момент Шели помисли, че не я е чул.

— Да?

— Можете ли да ми развалите един долар?

Слейд безучастно бръкна в джоба си и се взря в монетите, които извади.

— Съжалявам. — Той ги пъхна разсеяно в джоба си и се обърна.

Шели вече беше решила да попита някой друг, когато Слейд се обърна отново към нея и смръщи черните си вежди, сякаш се бе сетил за нещо важно.

— Вие не бяхте ли в самолета за Сиатъл?

— Да.

— Заповядайте — подаде й четвърт долар.

От изненада ъгълчетата на устата на Шели се извиха нагоре.

— Благодаря. — Беше убедена, че не я бе чул — отдалечаваше се с решителни крачки. Тя не можа да разбере какво значение имаше фактът, че пътуват с един самолет. Без да размишлява повече над щедростта му, тя пусна монетата в процепа на апарата.

— Татко!

— Дребосъче!

Баща й я бе удостоил с този нежен прякор, когато бе в ранния пубертет и всичките й приятелки рязко израснаха. За неин ужас до седемнадесетгодишна възраст бе висока едва сто и петдесет сантиметра. А след това само за шест месеца порасна с петнайсет сантиметра.

— Аз съм в Портланд.

— Знам. Обадих се на Сий Тек и момичето от информацията ми каза, че сте кацнали принудително. Как си?

— Много добре! — излъга, като си спести обясненията за ужаса от пътуването със самолет. — Много съжалявам за закъснението.

— Вината не е в теб.

— Но ми е адски неприятно, че губя ценно време тук при положение, че можех да бъда при теб.

— Не се притеснявай! Ще бъдем заедно много време.

— Украси ли вече елхата? — След смъртта на майка й преди три години, Шели и баща й имаха ритуал по украсяването на елхата с направени от тях украшения.

— Дори още не съм я купил. Бях решил да го направим заедно утре сутрин.

Тя затвори очи, стоплена от обичта и сигурността, която винаги усещаше в гласа на баща си.

— Имам за теб една невероятна изненада, татко.

— Каква?

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали?

Баща й се изкиска и Шели си представи как потърква с пръст горната си устна, както правеше винаги, когато нещо го забавляваше.

— Липсваше ми, татко.

— Знам. И ти на мен.

— И умната!

— Добре… — понечи да затвори телефона той.

— Татко! — Внезапно погледът й се спря на огромна реклама за коли под наем. — Слушай, не отивай на летището, преди да ти се обадя.

— Но…

— Докато пристигнеш, ще съм си взела багажа и ще те чакам навън. Така няма да търсиш място за паркиране.

— Това не ме притеснява, Дребосъче.

— Знам, но все пак…

— Щом настояваш.

— Настоявам! — Братята й твърдяха, че баща им има особена слабост към единствената си дъщеря. Често се шегуваха, че само тя може да го накара да променя решенията си. — Наистина настоявам!

Казаха си довиждане и Шели затвори телефона, но монетата падна в дупката за рестото. Взе я. Развеселена и успокоена, я подхвърли с палец във въздуха и я улови толкова умело, че сама се изненада. Вместо да тръгне по коридора към самолета, се отправи точно в обратната посока и слезе с ескалатора на долния етаж, където се намираха Бюрото за даване на автомобили под наем.

За нейна изненада, не беше единствената, решила да смени транспорта. Бизнесменът, който й бе дал монетата, говореше с млад мъж на първото бюро. Шели мина покрай него и се насочи към второто.

— Колко ще ми струва да наема кола оттук и да я оставя в Сиатъл? — попита тя любезно.

Високото и съвсем младо момиче едва откъсна поглед от екрана на компютъра.

— Съжалявам, но нямаме свободни коли.

— Нито една?

— Много хора са решили да постъпят като вас — обясни служителката. — От няколко часа нито един самолет не е кацнал в Сиатъл. Никой не иска да виси тук. Особено по празниците.

Шели се втурна към третото бюро и повтори въпроса си.

— Да, имаме — отвърна с широка усмивка служителката. — В момента имаме само една свободна кола. — Спомена сума, която принуди Шели да преглътне с усилие. Но идеята бе обсебила вече съзнанието й. Всяка минута от престоя на самолета ограбваше от скъпоценното време, което щеше да прекара с баща си. А можеха да минат часове, преди самолетът да излети. Освен това още едно кацане на друго летище в най-голямата снежна буря за годината не се покриваше с представата й за приятно прекарване. Явно много бързо щеше да похарчи коледната си премия. Но имаше защо. Със сигурност имаше някакво неписано правило, според което всяка любима дъщеря трябва да прекара Коледа с баща си.

— Ако тя се откаже, аз ще взема колата — чу гласа на Слейд Гарнър зад себе си. Широка, самоуверена усмивка се разля на красивото му лице.

— Вземам я! — извика тя. Самочувствието, което той излъчваше, граничеше с нахалство.

— Трябва на всяка цена да стигна до Сиатъл!

— Аз също! — уведоми го Шели превзето. И за да му отнеме възможността да изтъкне, че й бе дал четвърт долар за телефон, извади монетата от джоба си и му я подаде.

— Имам важна среща…

— Между другото, и аз. — Тя се обърна към гишето, взе писалка и се накани да попълни формуляра.

— Колко? — попита Слейд с неумолима решимост.

— Извинете, не ви разбрах?

— Колко искате за колата? — Той пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото си, очевидно готов да плати колкото му поиска.

— Намерете си друга кола! — гневно подхвърли Шели.

— Има само една свободна кола…

— И аз вече я наех! — каза тя с измамно спокойна усмивка. Колкото повече общуваше с този човек, толкова повече я дразнеше.

— Изглежда не разбирате — стисна той зъби. — Срещата ми е много важна.

— И моята. Аз съм…

— Бихте могли да наемете колата заедно — предложи неочаквано служителката. И двамата я изгледаха изумени.

Шели се поколеба. Слейд смръщи вежди.

— Аз ще поема таксата изцяло — предложи той.

— Ако още веднъж заговорите за пари, няма да стане — изстреля Шели остро.

— Не бъдете неразумна.

— Не аз съм неразумна, а вие.

Слейд потърка с длан тила си и силно въздъхна.

— Е? Става ли?

— Аз не отивам до Сиатъл.

— Току-що ви чух да казвате Сиатъл.

— Отивам в Мейпъл Вали. Това е в южната част на провинция Кинг.

— Чудесно! Ще ви закарам дотам, а после ще оставя колата в Сиатъл.

Това щеше да й спести една разправия. Въпреки това се колебаеше. Бяха заедно само от две минути, а вече се бяха спречкали. Чудеше се как щяха да прекарат цели три часа, затворени в клетката на автомобилно купе.

— Вижте — започна той, — ако стигна до Сиатъл днес следобед, може би ще проведа срещата си по-рано. А това значи, че ще успея да се върна в Сан Франциско за Коледа.

Бързо бе напипал най-слабото й място. Коледата и домът бяха много важни за нея.

— Добре — измърмори тя. — Но при условие, че си платя моя дял.

— Както искате, госпожице.

За първи път, откакто го бе видяла, Слейд Гарнър се усмихна.