Деби Макомбър
Нека сипе сняг (7)

Седма глава

— Ти се шегуваш! — погледна я той невярващо.

— Не — настоя Шели, като едва сподави смеха си. — Според мен това е единственият начин да стигнем дотам. Можем да минем през гората, където снегът не е толкова дълбок.

Като триеше с ръка очите си, той отиде до другия край на стаята, обърна се рязко кръгом и се върна обратно.

— Не знам. Изглежда, че за теб животът е поредица от приключения. Аз не съм свикнал да…

— Поуки е кротка като агънце — промълви успокоително тя.

— Поуки ли?

— В случай че не предпочетеш Миднайт.

— Боже Господи, не. Струва ми се, че Поуки е по-подходяща за мен.

Шели тръгна към кухнята.

— Сега пък какво ще правиш?

— Един термос горещо какао.

— Защо?

— Помислих си, че по пътя можем да спрем и да си направим пикник.

— Пак започваш — измърмори той, ала тя забеляза, че в тъмните му очи проблесна скрита, снизходителна усмивка.

Слейд имаше нужда от малко забавления и Шели бе твърдо решена да му ги осигури. След като й бе отредено да бъде с него само за кратко, искаше да го дари със смях и светлина. Маргарет щеше да го притежава цял живот. Но тези няколко часа бяха нейни и тя бе твърдо решена да се възползва от тях.

— Ще бъде забавно — обяви ентусиазирано тя.

— Без съмнение генерал Къстър е казвал същото на кавалерията си преди поредното сражение със сиуксите — измърмори Слейд, докато вървеше след нея към обора.

— Циник — закачи го Шели, отвори вратата и влезе.

Той я последва с нежелание.

— Какво ще кажеш за една мързелива разходка по снега, Поуки? — попита тя, приближи се към бокса на кобилата и я потупа по муцуната. — Знам, че Семпсън е винаги готов.

— Не се хващай на номерата й, Поуки — добави Слейд, който стоеше зад Шели. — Боже Господи, и това ме накара да направя!

— Какво да направиш?

— Да говоря с животните. А как ли ще се чувства Поуки, след като се кача на гърба й?

— Ти ще се чувстваш чудесно!

— Разбира се, но Поуки?

— И двамата. Престани да се тормозиш!

Докато Шели вадеше конските такъми, Слейд се разхождаше из малкия обор с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Направи каквото можа, за да помогне на Шели да оседлае двата коня. Ала през по-голямата част от времето се мотаеше несръчно около нея и изглеждаше подозрителен и раздвоен.

Щом приключи, тя изведе конете от обора и като държеше поводите, му направи знак да възседне кобилата.

— Ще имаш ли нужда от помощ? — попита го тя.

Той изглеждаше толкова различен от уравновесения бизнесмен, когото бе срещнала в Портланд! Сега мъжът срещу нея явно не беше в стихията си и нямаше нищо общо с невъзмутимия мъж в самолета.

— Мисля, че не — каза той, хвана седлото и се опита да изпълни указанията на Шели. Без особени затруднения той метна едрото си тяло на гърба на Поуки. Кобилата почти не помръдна. Явно доволен от себе си, Слейд се усмихна на Шели.

— Предполагам, че си й казала да бъде внимателна с мен.

— Казах й — пошегува се Шели. След като повторно провери колана на седлото, тя го попита: — Искаш ли да ти наглася стремената или нещо друго?

— Не. — Той леко се намести и пое юздите. — Аз съм готов. Само кажи и тръгваме.

Шели яхна коня си с лекота, която говореше за многото години, прекарани на седлото.

— Ще ни бъде доста трудно, докато стигнем до гората. Следвай ме.

— Където кажеш!

Шели бе убедена, че не го е разбрала правилно.

— Какво каза? — попита тя, като се обърна.

— Нищо. — Но той се усмихваше и Шели трябваше да употреби цялата си воля, за да се обърне напред и да продължи.

Тя тръгна по пътеката, която минаваше през гората. Поривите на вятъра отвяваха снега от клоните на дърветата. Бръснещият вятър запращаше снежинките право в лицата им и ги заслепяваше.

— Шели — каза Слейд, като спря кобилата до Семпсън, — това май не беше най-доброто решение. Може би трябва да се връщаме.

— Глупости.

— Не искам да настинеш заради мен.

— Много ми е добре.

— Лъжеш — измърка тихо той.

— Искам да ме запомниш с нещо. — Тя съзнаваше, че сигурно прилича на влюбена романтичка. Скоро той щеше да си замине и тя трябваше да свикне с мисълта, че никога нямаше да го види.

— С какво? С измръзване ли?

Шели се засмя. Вятърът понесе мелодичния й смях, който сякаш отекна в дърветата, които ги заобикаляха.

— Как не те е срам да се оплакваш? Това е прекрасно. Толкова ми е хубаво, че яздя тук, че ми се иска да запея.

Слейд измърмори под носа си нещо неразбираемо.

— Сега пък от какво се оплакваш?

— Кой казва, че се оплаквам?

— Започвам да те опознавам.

— Добре, щом си толкова сигурна, че знаеш всичко. Просто си тананикам. Не съм ентусиазиран чак толкова от това приключение, че да запея с пълно гърло. Но правя каквото мога.

Шели се наслаждаваше на приятното чувство, което я бе обзело и се опитваше да не мисли какво щеше да се случи, когато пристигнеха у Уилкинс. Бе готова да се усмихне и да се сбогува с него. Щеше спокойно да го изхвърли от живота си. Но ако не беше усетила прегръдката му и нежната убедителност на целувката му, щеше да го направи много по-лесно. Много.

Заедно, един до друг, те бавно се придвижваха и вместо да разговарят, пееха коледни песни. Една след друга. Гласовете им се сляха и неведнъж двамата се вглеждаха един в друг. Но щом наближиха слога, който бе точно на средата на краткото им пътешествие, Шели усети как настроението й се изпарява.

— Задните ми части са вече готови за почивка — неочаквано обяви Слейд.

— Вече нямаш чак толкова голямо желание да се подиграваш на идеята ми за пикник, нали? — отвърна Шели.

— Нямам, защото вече разбирам по кои части от тялото на каубоите се появяват мазоли — засмя се той.

Те спряха на едно малко сечище и завързаха поводите на конете за ствола на една ела.

Докато Шели вадеше термоса с какаото и кифличките от дисагите на коня си, Слейд раздвижваше вдървените си крака, като ходеше така, като че ли бе на кокили.

— Ще трябва да пием от една чаша — уведоми го тя и му подаде пластмасовата чаша от термоса.

Шели стоеше между двата коня и дъвчеше голяма кифла от овесено брашно. Слейд поднесе чашата към устата си и спря в мига, в който очите им се срещнаха. Той бавно надигна чашата, без да отмества погледа си от нейния.

Шели се задъха.

— Случило ли се е нещо? — със затруднение изрече тя.

— Очарователна си.

— Естествено. — Тя пресилено се изсмя. — Носът ми прилича на пияна вишна, а…

— Не се шегувай, Шели. Говоря сериозно. — Гласът му бе дрезгав, почти груб.

— В такъв случай, благодаря.

Той свали едната си ръкавица и сложи топлата си ръка на студената й буза. Това бе миг на спокойствие и нежност и Шели преглътна буцата, заседнала в гърлото. За нея най-естественото нещо на света бе да се хвърли в прегръдките му, да забрави всичко освен допира на устните им и да му дари любовта, която той заслужаваше.

Семпсън като че прочете мислите й, размърда се, блъсна Шели в гърба и тя се оказа в прегръдките на Слейд. Той изпусна чашата с какао и я привлече към себе си.

— Обещах си, че това няма да се повтори — прошепна той в косата й. — Обаче всеки път, когато те вземам в прегръдките си, ми е все по-трудно да те пусна.

При тези думи сърцето на Шели трепна от удоволствие. Той не искаше да я пуска. Никога. Всичко между тях бе толкова хубаво! Прекалено хубаво…

Шели не разбра колко трая тази прегръдка, но явно много по-дълго, отколкото бе необходимо, и все пак не достатъчно. Всяка секунда й се струваше по-дълга от обикновено и даваше сили на нежното й сърце, за да преживее по-лесно момента, в който трябваше да се сбогуват.

Чак когато се отделиха един от друг, Шели забеляза, че отново вали. Огромни, подобни на кристали снежинки се сипеха от небето, изпълвайки въздуха с ледената си чистота.

— Какво ще правим сега? — попита Слейд несигурно.

Първата мисъл, която й дойде наум, бе да се върнат в къщата, ала се въздържа да я изрече на глас. С всяка изминала минута отлагането на неизбежното ставаше все по-трудно.

— Връщаме се — каза той, като отговори на собствения си въпрос.

— Защо?

— Няма да оставя двамата с баща ти да се оправяте с конете. Достатъчно неприятности ти създадох, като те домъкнах чак дотук. — Той качи единия си крак на стремето, хвана се за седлото и се качи на кобилата. — Да тръгваме, преди да е заваляло още по-силно.

— Но ние можем да стигнем до къщата на Уилкинс!

— Не и сега. — Той вдигна очи към небето и се намръщи. — Вече се смрачава.

Като мърмореше, тя отвърза поводите на Семпсън и грациозно се метна върху него.

Къщата вече се виждаше, когато Слейд проговори отново.

— След като се обадиш на семейство Уилкинс, ще трябва да се свържа с Маргарет. Чака да й позвъня. Казах й, че ще се чуем на Бъдни вечер.

Сърцето на Шели се сви при споменаването на името на другата жена. До този момент Слейд не бе споменавал нищо за Маргарет, без Шели да попита за нея. А сега спокойно я бе насадил помежду им.

— Ще си платя.

Изглежда му се струваше, че липсата на реакция от нейна страна бе заради парите. Шели предпочиташе да го остави да мисли така.

— Естествено — подчерта той.

— Тя е добра жена. — Шели не знаеше кого точно се опитваше да убеди. — Мисля, че не би могъл да обичаш жена, която не е добра.

— Познавам Маргарет от много години.

— Разбира се. — А се бе запознал с Шели само преди два дни. Тя разбра какво искаше да й каже. Имаше чувството, че й се извинява за това, че Маргарет има по-големи права над сърцето и верността му. Не беше необходимо, защото Шели бе приела тази мисъл от самото начало.

Щом излязоха от прикритието на гората, тя заговори, като успяваше да задържи гласа си спокоен и равен:

— Ти ще се обадиш по телефона — каза тя и се изненада от това, че гласът й дори не трепна, — а аз ще се погрижа за конете, за да можеш да говориш на спокойствие.

— Няма да говоря дълго.

Шели не искаше да й го казва.

— Не съкращавай разговора си заради мен.

Той избърса чело с опакото на ръката си. Това движение привлече вниманието й и тя забеляза объркания му поглед.

— Няма.

Когато стигнаха до обора, Шели бавно слезе от коня, отвори портата и поведе конете, като съзнателно избягваше да го погледне в очите. Вятърът я последва в слабо осветеното помещение и тя усети как студът пробожда гърба й. Обзета от тежки предчувствия, тя свали седлото от гърба на Поуки и в следващия миг забеляза тъмния силует на Слейд в очертанията на портата. Ръцете й импулсивно стиснаха гладката кожа на седлото.

— Случило ли се е нещо?

— Не.

След като отведе Поуки до бокса й, Шели се обърна към Слейд, но той вече не бе там.

Тя съзнателно отдели на конете повече време от необходимото. Влезе през задния вход на къщата, като сваляше ръкавиците си, дърпайки пръст по пръст, и намери Слейд, седнал в дневната, вперил невиждащ поглед в буйния огън. Тя бързо отиде до телефона и се обади на семейство Уилкинс. Кони много се зарадва. След като цял ден бе превозвал закъсали в снега съседи, Тед бе изтощен. Шели увери приятелката си, че Слейд и без това е променил решението си.

— Не знам ти как си, Слейд — каза тя, след като затвори, — но аз умирам от глад. — Изгаряше от желание да му зададе един куп въпроси, ала гордостта й я възпираше. Беше обзета от женско любопитство към Маргарет и към това, което той й бе съобщил.

— Какво ще кажеш за пуканки?

Слейд отиде при нея и на устните му се появи лека усмивка. Очите му се смееха и разкриваха мислите му. Наистина имаше много красиви очи и за известно време Шели не можа да откъсне поглед от тях.

— Представях си нещо по-близко до троен сандвич — каза той.

— Знаеш ли какво ти е лошото, Гарнър? Нямаш въображение.

— Защото предпочитам нещо с повечко месо от пуканките ли?

Шели се престори, че не го чува. Беше напъхала главата си в отворения хладилник. Без да продума, тя извади няколко вида продукти и ги постави на масата. Отряза тънко парче шунка, разкъса го на две и даде половината на Слейд.

— Какво ще кажеш за един компромисен вариант?

Той я погледна подозрително, защото бе сигурен, че ще му предложи сандвич с пуканки.

— Не знам…

— Защо не внесеш дръвчето, докато приготвя нещо за ядене?

— Не мога да откажа.

Като си тананикаше тихичко, Шели приготви нещо, което и двамата щяха да запомнят за цял живот: сандвичи, отрупани с три различни вида салам, туршия с копър и сочни зелени маслини. А за десерт — коледни кифлички и кекс.

Слейд закрепи елхата върху поставката, внесе я през предната врата и я изправи в ъгъла.

— Снегът е спрял — каза той, докато тя сервираше яденето.

— Това е окуражаващо. Бях започнала да мисля, че ще бъдем принудени да останем тук до пролетта. — Шели нямаше да има нищо против и усмивката й бе смесица от разочарование и печал.

Те седнаха по индиански пред огнището, облегнали гърбовете си на дивана, и лакомо се заеха със сандвичите. Но Шели установи, че няма апетит. Бяха толкова близо един до друг, че когато оставяше сандвича си в чинията, ръцете им се допряха. Но и двамата не помръднаха. Докосването, макар и непреднамерено, бе успокояващо. Тя замръзна, обзета от желанието да задържи този момент на спокойствие.

— Хубав ден — каза тихо Слейд. Погледът му проследи нейния и двамата се загледаха през прозореца.

— Със сигурност много идиотски.

Слейд хвана ръката й и пръстите му се вплетоха в нейните.

— Не знам дали съм прекарвал по-хубаво. — Погледът му се плъзна по лицето й и спря на устните й. После рязко се извърна и се загледа в пианото в другия край на стаята. — Можеш ли да свириш?

Въздишката на Шели бе много изразителна.

— Малко. Татко твърдеше, че в къщата няма мишки само заради моето свирене.

Той повдигна закачливо едната си вежда.

— Толкова лошо?

— Сега ще видиш. — Тя стана, отиде до пианото, вдигна капака и засвири някаква коледна мелодия.

Щом пръстите й започнаха да натискат клавишите, из стаята се разнесоха фалшиви звуци, които я накараха да трепне, а старият Дан надигна глава, проточи любопитно врат и излая.

— Казах ти, че хич не ме бива — каза тя с драматична въздишка.

Слейд се приближи, застана точно зад нея, сложи ръце на раменете й и се наведе, за да разгледа нотите.

— Може би това е проблемът — каза сериозно тя. На бузите й се появиха трапчинки от усилието да не се усмихне. После обърна нотния лист така, че да може да се чете, наведе се напред, за да види по-добре нотите, и опита отново. Този път зазвуча нежна коледна мелодия.

Слейд се засмя, стисна леко раменете й и спонтанно наведе устни към нейните.

— Казвал ли съм ти колко си забавна?

— Не, но ще го приема като комплимент.

— Това беше целта ми.

Шели продължаваше да свири, като от време на време удряше погрешка някой клавиш и повтаряше такта, докато го изсвиреше правилно. Скоро красивият глас на Слейд се включи в мелодията и елегантно се сля със сопрана на Шели, въпреки че понякога тя бъркаше нотите.

Нито тя, нито той чу отварянето на външната врата.

— Щастлива Бъдни вечер — каза тържествено Дон. Изглеждаше много уморен. Панталоните му бяха оплескани с кал и пясък.

Ръцете на Шели замряха над клавишите.

— Добре дошъл у дома. Как е конят на Адлер?

Дон прокара уморено ръка по лицето си.

— Ще се оправи.

— А ти?

— Дай ми половин час и ще ти кажа.

— Ако си гладен, в кухнята има един сандвич.

— В момента имам нужда само от една гореща баня. — Той се спря, за да почеше Дан по ушите.

— Продължавай да свириш. Звучите доста добре заедно.

— Мислех, че гоним мишките в обора — пошегува се Слейд.

Дон потърка с показалец слепоочието си.

— Какво каза?

— Говори за моето свирене — напомни му Шели.

— А, да. Да, струва ми се, че самата Шели няма никакъв талант. Предполагам, че не можеш да свириш, нали? — Въпросът му беше насочен към Слейд.

— Всъщност мога.

— Можеш ли? — Шели бе смаяна. — Защо не ми каза по-рано? Заповядай. — Тя стана от стола. — Смяна на местата.

Слейд зае мястото й и големите му мъжки ръце се понесоха над клавишите с лекота. Пръстите му галеха клавишите с огромно благоговение и любов, докато най-накрая кресчендото изпълни стаята. Музиката, изтръгната с дълбоко вълнение, така завладя и смая Шели, че тя усети напиращите си сълзи. Слейд не свиреше на пианото — той се любеше с него.

Когато свърши, постави ръце в скута си и бавно издиша въздуха от дробовете си. Шели седна на мекото кресло.

— Защо не ми каза, че свириш толкова хубаво?

— Не ме попита.

Дори Дон бе изпълнен със страхопочитание и за първи път от години бе съвсем онемял.

— Би могъл да бъдеш професионален пианист. Страхотен си! — Мекият глас на Шели бе станал дрезгав от вълнение.

— Имаше един кратък период, през който и това ми се въртеше в главата.

— Но…

— Сега свиря само за удоволствие. — Погледът му се замъгли и начинът, по който произнасяше думите, подсказваше, че не му е било лесно да вземе това решение. И очевидно не желаеше да говори за това, дори и с нея.

— Би ли изсвирил още нещо? — помоли го Дон, без да помръдва.

Съдейки по изражението му, изглежда Слейд съжаляваше, че бе признал тази си способност. Музиката бе голямата му любов, а той я бе изоставил. И това връщане към нея бе истинско мъчение.

— Може би друг път.

За тях нямаше да има друг път.

— Моля те — прошепна Шели. Изправи се, застана зад него и постави ръка на рамото му в безмълвна молба.

— Добре, Шели. Заради теб.

В продължение на половин час той свири с такава жар, че когато свърши, раменете му се свиха от изтощение.

— Господ те е дарил с рядък и безценен талант — каза Дон, а в гласа му се долавяше нескрито възхищение. Той погледна оплесканите си с кал дрехи.

— А сега моля да ме извините, но ще взема един душ, преди да съм започнал да привличам мухите.

Шели мълчеше — нямаше думи, за да изрази обзелите я чувства. След като Дон излезе от стаята, тя седна до Слейд и с любов прокара пръсти по изваяните черти на лицето му. Сълзи замъглиха очите й.

Слейд поднесе пръстите й към своите устни и нежно целуна дланта й. Шели прехапа долната си устна, за да сдържи натрупалите се в сърцето й емоции.

Една самотна сълза се откъсна и се търкулна по бледата й буза и Слейд нежно я избърса. Пръстът му бе хладен в сравнение с кожата й. Наведе се и я целуна. Шели разбра, че той й беше благодарен. Тя му бе позволила да свали маската си и той бе отворил сърцето си, за да й покаже дълбоко скрития чувствителен човек. Сега той бе свободен, защото нямаше какво да крие.

Тя обви ръцете си около него и също го целуна, за да му каже по единствения възможен за нея начин колко бе щастлива от този подарък.

 

 

— Честита Коледа, Дребосъче — поздрави я Дон в края на една прозявка.

Шели стоеше пред панорамния прозорец и гледаше втренчено изгрева, който бавно хвърляше светлата пелена на новия ден. Тя опита да се усмихне на баща си, но не успя. Чувстваше се студена, самотна и празна.

— Къде е Слейд?

— През нощта пристигнаха снегорините — прошепна тя, едва превъзмогвайки болката си. — Слейд си отиде…