Деби Макомбър
Нека сипе сняг (2)

Втора глава

— А багажът ви? — попита Слейд, докато вървяха по коридора към самолета.

— Имам само една чанта. Ръчен багаж. — Светлокафявата й коса се бе разпиляла и Шели разсеяно прибра един кичур зад ухото си. Гардеробът на едно провинциално момиче не бе подходящ за Сан Франциско, затова бе оставила по-голямата част от своите дрехи при баща си. И в този момент осъзна, че малкото багаж беше голямо предимство. Поне нямаше да се наложи да вдига скандали, за да си получи куфара.

Настроението й се подобри — отиваше си вкъщи, и то не със самолет!

— Добре. И аз съм с една чанта.

Шели се замисли.

— Имам и още една чанта с подаръци.

— Няма значение.

Когато види колко е голяма, може да му дойде друг акъл, без злоба си помисли тя. Освен различните подаръци със странни размери, Шели носеше на баща си няколко от любимите му дълги франзели. Огромният пакет щеше да й пречи и тя бе помолила стюарда да й помогне да го напъха в багажното отделение над мястото й. Щеше да го остави на багаж, но заради дългите хлябове, които стърчаха като тестени антени, това бе невъзможно.

Когато се качиха в самолета, той беше почти празен. Това само потвърди подозренията й, че закъснението щеше да бъде много по-голямо, отколкото се очакваше. Шели погледна часовника си — вече бе почти дванайсет часа. Останалите пътници сигурно бяха отишли да хапнат нещо.

Тя стъпи върху седалката и отвори отделението за ръчен багаж.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Слейд. През едната му ръка бе преметнат тъмносив калъф за костюм.

— Вземете. — Шели му подаде малкия си сак и го чу как измърмори под носа, че се възхищава на жени, които носят малко багаж. Тя се усмихна на себе си.

Докато се протягаше да подхване по-добре големия си пакет, чу недоволния глас на Слейд.

— Вижте какво е сложил тук някакъв идиот…

— Моля?

— Тази чанта! По дяволите! Човек трябва да е съвсем без мозък, за да набута тук калъф за туба.

— Тя е моя и освен това не е калъф за туба! — Шели издърпа чантата с франзелите и му я подаде.

Слейд я изгледа така, сякаш отвътре можеше да изскочи нещо и да го ухапе.

— Мили Боже, какво е това?

„Какво е това!“. Хлябът според нея бе най-познатото нещо на света. А формата му на дълги тънки пръчки не бе чак толкова необикновена!

— Калъф за змия — отвърна саркастично тя.

Едва забележима усмивка се появи на иначе безчувственото му лице.

— Дайте да сваля това чудо, преди да паднете.

Шели слезе от седалката.

— Калъф за змия, а? — Той неочаквано се усмихна.

Това й подейства зашеметяващо. Само преди няколко минути му бе лепнала етикета „мрачен и напрегнат“. Но когато се усмихна, съзнателно поддържаната фасада се пропука и тя успя да зърне загадъчния мъж, който се криеше зад нея. Той я очарова.

Докато оправят формалностите по самолетните билети, служебната кола на агенцията вече ги чакаше, за да ги закара до автомобила, който бяха наели.

— Колата е на мое име — каза сериозно Слейд. Снегът продължаваше да вали и гледката бе живописна. — Което означава, че ще карам само аз.

Шели бе забелязала снежната виелица и думите му я зарадваха.

— Е? — Изглежда, той очакваше нов спор.

— Имате ли шофьорска книжка?

— Да — усмихна се отново Слейд.

— Значи всичко е наред.

Той замълча за миг и я изгледа.

— Винаги ли сте толкова остроумна?

Шели се засмя. Приятно й беше, че успя да го накара да се усмихне.

— Само когато искам. Хайде, Гарнър, отпуснете се. Идва Коледа.

— Трябва да присъствам на една среща. И това, че по една случайност тя е насрочена точно преди някакъв празник, няма абсолютно никакво значение.

— Да, но помислете си, че след това ще можете да се приберете у дома и да прекарате празниците със семейството си.

— Така е. — Малко резкият му отговор прозвуча издайнически и Шели се зачуди дали е женен.

Докато слагаха чантите си в багажника на наетото камаро, Шели имаше възможността да разгледа по-внимателно Слейд. Гордият и резервиран поглед не разкриваше много мислите му. Целият му вид излъчваше независимост. Дори след съвсем краткото общуване с него тя разбра, че бе с буден и бърз ум. Беше човек на контрастите — замислен и в същото време решителен, възпитан и създаващ впечатление за голяма организираност.

Момчето от агенцията, което бе нагазило в натрупалия сняг, подаде на Слейд карта на града и го насочи към най-близкия изход към магистралата. След като внимателно разгледа картата, той я подаде на Шели.

— Готова ли сте?

— Пълен напред, Джеймс! — подигра го тя, качи се в автомобила и разтри длани, за да се постопли.

С едно завъртане на ключа Слейд запали двигателя и пусна парното.

— След минута ще се стоплите.

Шели кимна и пъхна ръце в джобовете на сакото си.

— Знаете ли, ако стане още по-студено, до Сиатъл може да се превърнем на ледени висулки.

— Много смешно — измърмори той сухо и закопча предпазния си колан. Хвана волана с две ръце и се замисли за миг. — Искате ли да потърсим телефон, за да се обадите на съпруга си?

— Отивам при баща си — поправи го тя. — Не съм омъжена. И освен това не искам да се обаждам. Ако му кажа какво правим, само ще се притеснява.

Слейд включи на скорост и те потеглиха.

— А вие не искате ли да се обадите на жена си?

— Не съм женен.

— О! — Шели много се надяваше, че възклицанието не бе издало нейното задоволство. Не й се случваше често да бъде толкова очарована от мъж. Най-безумното в цялата история беше, че не можеше да каже със сигурност дали всъщност го харесваше. Така или иначе, я привличаше.

— Сгоден съм — добави той.

— О! — Тя конвулсивно преглътна. Точка по въпроса. — Кога е сватбата?

Чистачките бръмчаха зловещо.

— След около две години.

Шели едва не се задави от учудване.

— И двамата с Маргарет си имаме своите професионални и финансови цели, които се надяваме да постигнем, преди да се оженим. — Той караше напрегнат, с мрачно изражение. — Маргарет смята, че преди да мислим за женитба, трябва да съберем петдесет хиляди долара и аз съм съгласен с нея. И двамата сме убедени, че първо трябва да осигурим здрава финансова основа на нашия брак.

— Не мога да си представя, че мога да чакам две години, за да се омъжа за мъжа, когото обичам.

— Това означава, че сте съвсем различна от Маргарет.

— И все пак сме единодушни по един въпрос. Мисля, че бракът е за цял живот.

А според Шели любовта бе нещо спонтанно и изключваше всякакви сметки.

— Родителите ми имаха прекрасен брак — наруши тишината тя. — Просто се надявам, когато се омъжа, и аз да бъда щастлива като тях. — После му разказа как родителите й се запознали на Коледа и се оженили след два месеца на Свети Валентин — Деня на влюбените. — Бракът им — продължи самодоволно Шели — е бил изпълнен с любов и щастие в продължение на почти двадесет и седем години до внезапната смърт на майка ми. — С мъка се сдържа да не спомене, че когато се заклели във взаимна вярност пред Бога, едва ли са имали и двадесет долара. По онова време баща й бил едва трета година студент по ветеринарна медицина. Справили се и без голяма банкова сметка.

По бръчиците около устата и носа му разбра, че Слейд намира цялата история за доста банална.

— Трябва ли да трепне сърцето ми от тази трогателна любовна идилия?

Вбесена, тя се облегна назад и погледна през страничното стъкло към отрупаните със сняг дървета покрай магистралата.

— Не. Просто се чудя дали изобщо имате сърце.

— Нов словесен саблен удар — измърмори той.

— Словесен саблен удар ли? — Бе прекалено шокирана от неочакваната му демонстрация на остроумие, за да каже нещо повече.

— Не познавам човек с по-бърза реакция от вашата — отвърна Слейд.

Тя изгаряше от любопитство да научи нещо повече за Маргарет и затова се опита да отклони разговора от собствената си личност.

— Предполагам, че много искате да се върнете при Маргарет, за да прекарате Коледа заедно. — Шели искрено съжали за първоначалното си осъдително отношение към Слейд. Той действително имаше сериозна причина да бърза за тази среща.

— Маргарет ще прекара празниците при една своя леля в Аризона. Замина преди няколко дни.

— Значи няма да бъдете заедно? — възкликна тя, още по-заинтригувана от жената, която се беше съгласила да чака две години сватбата си. — Даде ли ви подаръка, преди да замине?

Той се замисли.

— Двамата с Маргарет се разбрахме да не си правим подаръци тази година.

Шели едвам бе успяла да се овладее, когато Слейд се изпусна за дългия годеж, но това вече беше прекалено!

— Да не си правите подаръци? Какъв ужас!

— Имаме финансови цели — изръмжа той с раздразнение. — Хвърлянето на пари за незначителни неща просто проваля двугодишния ни план. Коледните подаръци няма да ни приближат към нашите цели и желания.

В този момент Шели искрено се съмняваше, че добрата Маргарет и Слейд изобщо имат „желания“.

— Сигурна съм, че Маргарет само казва, че не иска подарък — предположи тя. — Вероятно тайно се надява, че няма да издържите и ще й купите нещо. Всяка жена обича рози.

Нейният спътник многозначително сви рамене.

— Аз също мислех, че цветята са нещо хубаво, но Маргарет твърди, че киха от тях. Освен това по Коледа цветята са ужасно скъпи. Истинско прахосничество.

— Естествено — измърмори едва чуто Шели. В съзнанието й започваше да се оформя все по-ясна представа за този сериозен господин и неговата толкова практична годеница.

— Казахте ли нещо? — В студения му тон прозвуча леко предизвикателство.

— Нищо. — Тя посегна към копчето на радиото и се опита да намери някаква музика. — А между другото, какво работи Маргарет?

— Тя е анализатор на системи.

Шели безмълвно повдигна вежди. Това бе точно онзи тип професия, който тя очакваше от такава ненормална личност като Маргарет.

— А деца?

— Какви деца?

Тя осъзна, че си пъха носа в чужди работи, но не можеше да се сдържа.

— Предвидили ли сте да имате деца?

— Разбира се. Надяваме се, че Маргарет ще може да си позволи по-дълъг отпуск след осем години.

— Вие ще бъдете почти на четиридесет! — неволно възкликна тя.

— И по-точно на четиридесет и една. И това ли не одобрявате?

— Извинявам се, не исках да прозвучи така осъдително. Просто… — преглътна с неудобство Шели.

— Просто вие никога не сте си поставяли някакви цели.

— Поставяла съм си — възрази тя. — Винаги съм искала да стана съдебна репортерка. Това е много интересна работа.

— Предполагам, че можете да вършите добре всичко, което поискате.

Неочакваният комплимент я завари съвсем неподготвена.

— Колко мило!

— Ако решите, например вероятно веднага ще разберете защо не можете да хванете станция.

Погледът й автоматично се прехвърли от Слейд върху скалата на радиото. Преди да успее да каже и дума, той се протегна и завъртя едно копче.

— Малко е трудно да уловите каквото и да е предаване по радиото, ако не сте го включили.

— Прав сте. — Шели бе прекалено погълната от въпросите си за Маргарет, за да го забележи. Бузите й пламнаха. Слейд я беше развълнувал, а това не й се бе случвало от доста време. Имаше чувството, че в една словесна битка той щеше да парира ударите й като професионален фехтовач.

В колата се разнесе лека, успокояваща музика. Беше топло и уютно. Тя се отпусна в меката седалка, облегна глава и тихо запя, загледана в падащите снежинки.

— Този сняг наистина създава коледно настроение — промърмори Шели. Опасяваше се, че нови въпроси биха нарушили спокойната атмосфера.

— Само създава проблеми.

— Може би, но е толкова красиво!

— Разбира се, че е красиво. Седите си в топла кола с шофьор и радиото ви свири.

— О, какъв сте мърморко!

— О, мърморко… — повтори той и за нейна изненада се засмя. Смехът му бе красив и плътен и я накара също да се засмее. Когато по радиото пуснаха една нейна любима коледна песен на Бинг Кросби, Шели запя с него. Не след дълго баритонът на Слейд се присъедини към чистия й сопран и се получи чудесна хармония. В текста на песента се говореше за мечти и в съзнанието й изплуваха собствените й копнежи. Чувстваше се чудесно в компанията на Слейд, а беше очаквала да намери един куп причини да не го хареса. Вместо това я бе привлякъл мъж, който бе сгоден за друга. Изключително лоялен мъж. Той я привличаше, но сама не знаеше до какво щеше да доведе това чувство. Не беше съвсем сигурна дали интуицията й не я лъже. Неумолимата истина беше, че тези чувства се бяха появили, защото той бе прекалено добър за жена като Маргарет.

Отвратена от себе си, тя затвори очи и облегна глава на стъклото. Единствените звуци, които стигаха до ушите й, бяха нежните мелодии от радиото и досадното свистене на чистачките. От време на време поривите на вятъра леко отклоняваха колата.

Една нежна ръка разклати рамото й.

— Шели…

Тя рязко изправи гръб.

— Какво има?

Слейд бе спрял в резервното платно на магистралата. Снегът сипеше толкова силно, че не се виждаше и на метър напред.

— Мисля, че не можем да продължим — уведоми я Слейд.