Деби Макомбър
Нека сипе сняг (4)

Четвърта глава

Слейд подаде ръка на бащата на Шели и се усмихна.

— Мисля, че ме бъркате с някого.

— Татко, ние със Слейд се запознахме тази сутрин в самолета. — Тя се изчерви от смущение.

— Когато разбрахме, че самолетът сигурно няма да стигне до Сиатъл, наехме тази кола — обясни Слейд.

В тъмносините очи на Дон Грифин блесна искра на любопитство. Той бързо прехвърли поглед от дъщеря си към нейния приятел.

— Добре сте направили. Последният път, когато се обадих на летището, ми казаха, че вашият самолет още не е излетял от Портланд.

— Утре сутрин Слейд има важна среща. — По погледа й Слейд можеше да разбере, че бе готова за раздялата. Щеше да се сбогува с него и да му пожелае щастие. Бяха прекарали заедно твърде малко време, за да съжаляват за нещо.

— Не виждам защо трябва да обсъждаме пътуването ви навън на студа — намеси се Дон и ги подкани с жест към топлата светлина на къщата.

Слейд се поколеба.

— Трябва да тръгвам за Сиатъл.

— Влезте да пийнем по нещо преди това — покани го Дон.

— Шели? — Слейд очакваше нейното одобрение. Премълчаният въпрос, който се четеше в очите му, я хипнотизира.

— Ще ми бъде много приятно! — Глупачка, извика си тя наум. Щеше да е много по-добре да пресече тази връзка без отлагане, преди да е успял да трогне нежното й сърце. Съзнанието й крещеше, че постъпва глупаво, но сърцето й не искаше и да чуе.

— В такъв случай — продължи Дон, като че ли без да забелязва недомлъвките между Слейд и дъщеря си, — останете за вечеря.

— Не мога. Наистина… — Той демонстративно погледна часовника си.

— Настояваме! — добави Шели. — След като довлякохме франзелите почти от оня свят, най-малкото, което мога да ти предложа, е да хапнеш от тях.

За нейна изненада Слейд се усмихна и край ъгълчетата на тъмните му очи се появиха бръчици. Усмивката му беше и спонтанна, и лична — напомни й за тяхната малка закачка.

— Добре — съгласи се той.

— Значи се разбрахме — усмихна се Дон и се приближи до колата, докато Слейд вадеше сака на Шели и огромния пакет.

— Какво е това?

— Подаръци.

— За мен ли?

— Ами за кой друг бих могла да нося подаръци?

— За някой мъж. Време ти е да се замислиш за съпруг.

— Татко! — Ако преди малко бузите й бяха порозовели, то сега цветът им стана огненочервен. Баща й пое пълния с подаръци пакет, а Слейд понесе малката си пътна чанта.

Къщата бе изпълнена с топлотата и гостоприемството на истински дом. Шели се спря за момент пред отворената врата. Погледът й премина през пращящите дърва в камината и дългата редица семейни снимки, наредени върху плота над нея. Старият Дан, техният седемнадесетгодишен лабрадор, спеше на обшито с ширит чердже и когато влязоха Дон и Слейд, едва вдигна глава. Но щом видя Шели, старото куче се изправи на крака, бавно се присламчи до нея и замаха с опашка. Шели остави хляба встрани и коленичи.

— Как е моето вярно старче? — запита тя, като го прегръщаше и мачкаше ушите му с обич. — Правиш ли компания на татко?

— Да, но не се справя добре — оплака се баща й. — Старият Дан още не може да играе прилично шах.

— Вие играете ли? — попита Слейд и огледа стаята, очаквайки да зърне някъде шахматна дъска.

— От четиридесет години, а може и повече. А вие?

— От време на време.

— Имате ли желание да изиграем една партия?

Слейд вече разкопчаваше палтото си.

— С удоволствие.

— Наричай ме Дон, както всички тук.

— Добре, Дон.

След минута шахматната дъска бе извадена и поставена върху масичка, а двамата мъже седяха един срещу друг на две еднакви диванчета.

Щом видя, че тази спортна битка може да продължи дълго, Шели погледна говеждото филе, което се печеше във фурната и добави към него големи картофи, увити в алуминиево фолио. В хладилника имаше прясна зелена салата и нейния любим вишнев пай от местната фурна. В отделението за зеленчуци имаше и моркови. Шели взе няколко и ги пъхна в джоба си. После грабна джинсовото си яке с дебела вълнена подплата от закачалката на задната веранда, обу каубойските си ботуши и се запъти към обора. Посрещна я мирис на сено и коне. Шели спря за миг и вдиша дълбоко силния, земен аромат.

— Здрасти, Семпсън — заговори тя първо на любимия си кон.

Красивото черно животно изцвили за поздрав и веднага прие подадения му морков.

— Липсвах ли ти, момчето ми?

Кобилата Поуки подаде глава от своя бокс в очакване на онова, което й се полагаше. Шели се засмя и извади още един морков от джоба си. Миднайт, конят на баща й и баща на Семпсън, тропна с копито и тя се отправи към неговия бокс. След като погали загладения му врат, Шели извади конските четки и се върна при Семпсън.

— Предполагам, че откакто не съм тук да те тренирам, татко те е оставил да мързелуваш и дебелееш. — С опитен жест тя плъзна четката по мускулестия му хълбок. — Добре де, признавам си, откакто живея в Сан Франциско и аз станах мързелива и дебела. На тегло съм си същата, ала се чувствам отпусната. Май ще трябва да започна да правя кросове, но пък там е мъгливо, често вали и…

— Шели? — Слейд стоеше на вратата на обора и изглеждаше малко притеснен. — Винаги ли си говориш с твоя кон?

— Разбира се. Много пъти съм се разтоварвала, като говоря със Семпсън. Нали така, момчето ми?

Слейд премигна от уплаха, когато конят изпръхтя силно и тръсна глава в знак на съгласие.

— Ела да се запознаеш с любимия ми мъжкар — покани го Шели и отвори вратата на бокса.

— Не, благодаря — поклати глава той.

— Не обичаш ли конете?

— Не особено.

Трудно й бе да приеме неговите резерви, тъй като бе израснала сред животни.

— Защо?

— Последният път, когато бях близо до кон, бях на десет години, на летен лагер.

— Семпсън няма да те ухапе.

— Не ме притеснява устата му.

— Той е съвсем безопасен.

— Както и пътуването със самолет.

От изненада Шели несъзнателно свали ръка от задния хълбок на Семпсън. Слейд се приближи към бокса и на устните му се появи лека усмивка.

— Когато кацахме, ти изглеждаше така, сякаш самолетът е бил спасен само благодарение на твоята воля.

— Така беше!

Слейд се изсмя и нерешително протегна ръка, за да погали абаносовочерното чело на Семпсън.

— Приключихте ли партията?

— Трябваше да предупредя баща ти, че бях в университетския отбор по шах.

Сега бе ред на Шели да се позабавлява. Ръката й спря по средата на движението.

— Нарани ли достойнството на татко?

— Можеше и това да се случи, но в момента се възстановява. Дойдох, за да се запозная с коня, за който ти говореше с толкова обич. Исках да го зърна, преди да отпътувам за Сиатъл.

— Семпсън имаше честта да се запознае с теб!

Слейд отстъпи крачка назад.

— Май е по-добре да се върна в къщата. Сигурен съм, че баща ти вече е подредил фигурите за реванш.

— Бъди внимателен с него! — извика Шели, като опитваше да скрие дръзката си усмивка. Колкото до играта, баща й не беше аматьор. В продължение на няколко години беше членувал в местния шахматен клуб и за момент тя се замисли над стратегията му. Доналд Грифин рядко губеше на шах.

След един час Шели изтупа снега от ботушите си, влезе през задния вход в кухнята и отиде да погледне говеждото и картофите. И двете се бяха опекли идеално.

Баща й и Слейд бяха изцяло погълнати от играта. Тя застана зад баща си, обви ръце около врата му и облегна брадичката си върху главата му.

— Вечерята е готова — измърка Шели.

— След малко — промърмори Дон.

Слейд премести офицера и го подържа няколко секунди. Явно доволен от хода си, той отдръпна ръка и се отпусна. После усети погледа й и тъмните му очи се срещнаха с нейните. Шели искаше да спре този миг, той да забрави за Сан Франциско, за Маргарет, за снежната буря. Най-важното в момента бе да се вкопчи в магията и да я задържи завинаги.

— Ти си на ред. — Думите на Дон я върнаха към реалността.

— Моля? — Слейд рязко свали погледа си и се вгледа в шахматната дъска.

— Ти си на ред — повтори баща й.

— Разбира се… — Слейд внимателно огледа фигурите и премести една пешка.

— Не бях предвидил този ход — намръщи се Дон.

— Ей, вие двамата, не ме ли чухте? Вечерята е готова!

Слейд стана.

— В такъв случай да го смятаме ли за реми?

— Май сме принудени, но настоявам за реванш някой друг път.

Нещо стегна гърлото на Шели. За нея и Слейд нямаше да има „някой друг път“. Те бяха двама непознати, чиито пътища се бяха пресекли за кратко. Като два кораба, разминаващи се в нощта, и всички останали банални фрази, за които човек можеше да се сети, и за които тя никога не бе предполагала, че могат някой ден да се отнасят и за нея. По някакъв начин обаче Шели усещаше, че отсега нататък всичко щеше да бъде различно. Естествено, нямаше да прибързва в оценките си за хората. Бе го научила от Слейд и щеше да му бъде благодарна за това до края на живота си.

По време на вечерята разговорът вървеше леко и тя научи за Слейд неща, за които не се беше сетила да попита. Както подозираше, той се оказа търговски пътник. Занимаваше се със сложни компютърни програми и трябваше да се срещне с една компания в Сиатъл, за да преговаря за сключването на договор за разпространение. Не беше никак странно, че отдаваше на тази среща толкова голямо значение. И въпреки че не го спомена, тя осъзна съвсем ясно, че ако всичко минеше добре, Слейд щеше да бъде много по-близо до постигането на своята финансова цел и до женитбата си за скучната, предана Маргарет.

Шели разтребваше масата, когато Слейд остави салфетката си и стана.

— Не си спомням да съм ял нещо по-вкусно. Особено франзелите бяха фантастични.

— Всеки мъж, рано или късно, се научава да готви — засмя се Дон. — Трябваше ми една година, за да се науча как се включва фурната.

— Това е самата истина — добави Шели и погледна нежно баща си.

— Справихме се някак — измърмори Дон и прехвърли ръка през рамото на дъщеря си. Първите осемнадесет месеца след смъртта на майка й бяха най-тежките за семейството, ала животът продължаваше и те успяха да преодолеят голямата загуба.

Слейд се спря пред широкия прозорец в хола.

— Не си спомням такъв сняг в тази част на страната.

— Рядко се случва — съгласи се Дон. — Сняг валя за последен път преди четири години. Честно казано, за мен това е приятна изненада.

— След колко време ще пристигнат снегорините?

— Искаш да кажеш снегоринът? Провинцията Кинг има късмет, че се намира поне един. Не са особено необходими тук. — Той се приближи до панорамния прозорец и повдигна пердето с една ръка. — Знаеш ли, може би няма да е зле да пренощуваш тук и да тръгнеш утре рано сутринта.

Слейд се замисли.

— Не знам. Ако пропусна тази среща, ще се наложи да чакам до след празниците.

— Ако пътуваш утре сутрин, шансовете ти да стигнеш здрав и читав в Сиатъл ще бъдат доста по-големи. Пътищата тази нощ сигурно ще бъдат много опасни.

— Имам чувството, че си прав — въздъхна Слейд. — А както няма и улично осветление, един господ знае, къде може да се забутам.

— Сигурен съм, че ще проявиш благоразумие и ще отложиш пътуването. Освен това ще имаме време за още една партия шах.

Слейд извърна поглед към Шели и омекна.

— Добре — съгласи се той.

Двамата мъже останаха будни до късно след полунощ, увлечени в поредица от игри. След като видя няколко партии, Шели реши да каже лека нощ и да си легне.

Тя лежеше в леглото си на тъмно, ужасена от приближаващото утро. От една страна, щеше да й бъде по-леко, ако Слейд си беше тръгнал веднага, след като я докара. Но от друга страна, бе много по-добре, че остана.

Докато коварните стрелки на часовника отброяваха минутите и се приближаваха към шест — часа на заминаването на Слейд — Шели задряма. Не можеше да върне времето.

Без да осъзнава, че е спала, тя се сепна и се ококори, щом чу противния звън на будилника. Отметна завивката си и грабна дебелия си халат. Набързо се среса, изми и се втурна в хола.

Слейд бе вече облечен и държеше чаша кафе.

— Май е време да се сбогуваме.