Деби Макомбър
Нека сипе сняг (6)

Шеста глава

— Това не биваше да се случва — най-после проговори Слейд.

— Предполагам, че искаш да ти се извиня — отвърна Шели, която вече се бе изправила и изтупваше снега от панталоните си. Въпреки усилията й да изглежда безразлична, ръцете й трепереха, а пулсът й продължаваше да бие лудо. От самото начало беше сигурна, че целувката на Слейд ще има такова въздействие и проклинаше податливото си сърце.

Той се извърна, изненадан от думите й.

— Аз съм този, който трябва да се извини.

— Защо? Защото ме целуна ли?

— Аз съм сгоден.

— Знам. — Гласът й придоби увереност: — Какво чак толкова има в една целувка? Не беше нищо особено. Нали? — Лъжкиня, обвини се тя. Това бе най-нежната и най-прекрасната целувка в живота й. Целувка, която никога нямаше да забрави.

— Няма да се повтори — каза Слейд, без да я поглежда. Сковано стоеше на разстояние от нея. На лицето му отново се появи грижливо изработената фасада и изражението му се промени. Това беше човекът, когото бе видяла в самолета — лъскав, безупречен бизнесмен, който гледаше на света с неприкрито безразличие.

— Както казах, не беше кой знае какво.

— Права си — отвърна той. Начинът, по който Шели се отнесе към целувката му, изглежда не го зарадва. Той се изправи, гордо закрачи към дърветата и спря пред онова, което бе предложил като компромисен вариант. Без да иска мнението й, той започна да го сече.

След една-две минути дървото падна върху непокътнатия сняг. Шели се приближи до Слейд, готова да му помогне да натовари борчето на шейната, но той не й позволи.

— Аз ще го направя сам — измърмори грубо.

Тя кръстоса ръце и отстъпи обидена назад. Чувстваше се скована. Щеше да е по-добре, ако можеха да обсъдят целувката открито и искрено.

— Бях сигурна, че ще се случи. — През целия ден бе искала той да я целуне.

— Кое? — излая той и тръгна обратно към къщата, като теглеше след себе си шейната с коледното дърво.

— Целувката! — извика тя след него. — И ако трябва да бъда откровена с теб, съм длъжна да призная, че исках да се случи!

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не говоря за това.

С всяка следваща реплика Слейд я ядосваше все повече.

— Казах „ако“ трябва да бъда откровена, но тъй като не сме откровени, очевидно си прав, като предлагаш да не говорим повече за това.

Слейд не й обърна внимание. Вървеше с огромни крачки и тя бе принудена да подтичва тромаво след него. Северният вятър я шибна с шала й през устата и Шели го стегна по-здраво около врата си. Обърна се и направи няколко крачки заднишком, така че острият вятър вместо в лицето да блъска в гърба й. Неочаквано ботушът й се удари в малка скална издатина и за момент Шели изгуби равновесие. Тя разпери ръце в отчаян опит да се задържи на крака, ала залитна и се запремята през глава надолу по хълма. Спря чак в подножието му, просната на земята.

Слейд се затича с всичка сила надолу, сипейки всевъзможни ругатни по адрес на вятъра. Коленичи до нея със замъглени от вълнение очи.

— Необходимо ли е непрекъснато да правиш номера?

Тя едва не се беше убила, а той я обвиняваше, че прави акробатични номера в снега! Положи усилие да му отвърне остро, но от удара бе останала без въздух и не можеше да говори.

— Добре ли си? — Слейд за първи път изглеждаше истински разтревожен.

— Не знам — прошепна сковано тя. Имаше чувството, че трябва да употреби цялата си енергия, за да поеме малко въздух.

— Не мърдай!

— И да искам, не мога.

— Къде те боли?

— По-добре ме попитай къде не ме боли. — Опровергавайки предишното си твърдение, тя се надигна малко, като се подпря на един лакът и раздвижи крака. — От време на време правя това, за да оценя колко е приятно да се диша — измърмори тя саркастично.

— Казах ти да не мърдаш — прекъсна я той. — Може да имаш някакво сериозно нараняване.

— Имам! — извика тя. — На достойнството ми! — Бавно се изправи, поклони му се подигравателно и каза: — Бъди нащрек за следващия ми номер. Ще прескачам високи сгради на куц крак и ще променя посоката на величествената река Колумбия.

— Не си смешна.

— Правя отчаяни опити.

— Хайде. — Подхвана единия й лакът. — Нека ти помогна да се прибереш.

— Сигурно ще те изненадам, като ти кажа, че мога да вървя сама.

— Вече с нищо не можеш да ме изненадаш.

— Това адски много ми прилича на предизвикателство.

Безразличието на Слейд почти изчезна в момента, в който се вгледа в нея. Очите му излъчваха топлота и уязвимост.

— Повярвай ми, не е. — Той взе ръката й и вплете пръсти в нейните. — Да вървим, баща ти сигурно вече е започнал да се тревожи.

Тя искрено се съмняваше. Онова, което Слейд всъщност искаше да каже, бе, че в къщата нямаше да има толкова опасности. Много по-лесно можеха да устоят на изкушението в присъствието на трети човек.

Той преметна ръка през раменете й и продължиха кратката си разходка сред снежния пейзаж. Когато наближиха, къщата им се стори учудващо тиха и тъмна. Само тънкият пушек от комина се извиваше към ясното небе, като че ли огънят бе оставен да угасне. Шели бе очаквала да чуе напевите на Енди Уилямс, носещи се от стереоуредбата, и може би да усети ухание на топли пуканки. Вместо това те бяха посрещнати от празна, почти зловеща тишина.

Докато Слейд облягаше дръвчето отстрани на къщата, Шели се осмели да влезе. Вниманието й бе привлечено от бележката, облегната на захарницата по средата на кухненската маса. Тя се приближи и я зачете:

„Един от конете на семейство Адлер е болен. Ако имаш нужда от мен, обади ми се.

С любов, татко.“

Тя стискаше хартийката в ръка и преглътна с усилие в момента, в който задната врата се затвори.

— Татко е излязъл по спешност — уведоми го тя, без да се обръща. — Искаш ли кафе? Той сигурно е направил, преди да излезе. Знаел е, че когато се върнем, ще сме доста измръзнали. — Тя осъзна, че бърбори много и моментално млъкна. Без да изчака неговия отговор, взе две големи порцеланови чаши.

— Кафе ли? Чудесно. — В гласа на Слейд прозвуча страх. Същият онзи страх, от който се свиваше сърцето на Шели. Баща й трябваше да е като буфер между тях, а го нямаше.

Тя чу как Слейд дръпна кухненски стол и сложи една от чашите пред него. Дългите й мигли се спуснаха надолу, за да избегне погледа му. Неохотно седна на срещуположния стол.

— Предполагам, че трябва да украсим дървото — предложи тя.

— Може.

Ако съдеше по ентусиазма му, човек можеше да помисли, че обсъждат данъчното устройство. Шели страдаше. Беше смутена от това, че тя бе наложила този тон. Тя стисна порцелановата чаша, която пареше нежните й длани.

— Е? — рече той.

— Мисля, че ще изчакам, докато се върне татко. Откакто мама почина, винаги украсяваме елхата заедно. Много е забавно…

Стените на кухнята като че ли я притискаха. С всяка изминала секунда присъствието на мъжа срещу нея ставаше все по-осезаемо. Бяха опитали да се преструват, че нищо не се беше случило, но целувката бе променила всичко. Шели още усещаше вкуса й върху устните си и несъзнателно прокара език по тях. Искаше да си припомни онова усещане, преди то да изчезне завинаги.

Слейд проследи с поглед това движение и рязко се изправи. Прекоси кухнята и остави полупълната си чаша в мивката.

— Ще се погрижа за огъня — каза той и бързо излезе от стаята.

— Благодаря ти.

След като изля кафето си в мивката, Шели отиде при него и застана на портала между кухнята и дневната. Слейд сложи малък дънер в жаравата и от сухото дърво веднага лумнаха пламъци.

— Интересно какво ли става с хората от пътната служба — каза Слейд.

— Може да дойдат всеки момент.

Те едновременно се отправиха към телефона, всеки с намерението да получи необходимата информация и в устрема си се сблъскаха. Шели почувства силното въздействие, което имаше върху нея неочакваното докосване със Слейд. Дъхът й спря.

— Шели! — Ръцете му я обгърнаха със светкавична бързина. — Ударих ли те?

Едната й ръка бе между тялото й и широките му гърди, а другата бе свободно отпусната.

— Нищо ми няма — успя да изрече тя, а гласът й бе също толкова неуверен, колкото и неговият. Въпреки това той не я пусна.

Наслаждавайки се на близостта и топлината на тялото му, Шели затвори очи, облегна глава на гърдите и се заслуша в ударите на сърцето му. Слейд замря, а след това ръцете му я притиснаха по-силно и той изрече през стон името й.

Беше невъзможно това прекрасно и хубаво чувство да бъде грях. Шели го чувстваше със сърцето си, ала в главата й зазвуча предупреждение. Пред затворените й очи изплува споменът за целувката им — Слейд я бе прегърнал и целунал само веднъж и моментално беше съжалил, че го е направил. Бе отказал дори да говори за това и се беше затворил в себе си.

Устните му се доближиха до косата й и той вдиша дълбоко, като че ли искаше да улови уханието й.

— Шели — каза умоляващо той, а гласът му бе дрезгав от вълнение, — кажи ми да спра!

Тя не бе в състояние да изрече нито дума. Знаеше, че трябва да се откъсне от него и да спести и на двама им чувството за вина. Но не можеше.

— Искам да ме държиш в прегръдките си — прошепна тя. — Просто ме прегръщай!

Ръцете му автоматично я привлякоха, устните му докоснаха ухото й и по гърба й полазиха тръпки на удоволствие. После намери бузата й, косата й и като че ли за цяла вечност застина.

Телефонът звънна и те се отделиха един от друг толкова рязко, че Шели се олюля. Слейд сложи ръка на рамото й, за да я задържи. Тя отметна косата, паднала над лицето й, и пое дълбоко въздух.

— Ало… — Гласът й бе малко по-силен от шепот.

— Шели? Добре ли си? Гласът ти е много променен.

— О, здравей, татко. — Тя погледна виновно към Слейд. В очите му се четеше ужас. Той прекара ръка през косата си и отиде до панорамния прозорец. — Донесохме елхата.

— Много добре. — Дон Грифин направи пауза. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Разбира се — отвърна тя така, като че ли се оправдаваше. — Какво е положението при семейство Адлер?

— Лошо. Може би ще се позабавя. Съжалявам, че не съм с теб, но Слейд ще ти прави компания.

— Колко ще се забавиш?

— Един-два часа, най-много три. Със Слейд ще се справите, нали?

— О, разбира се.

Две минути по-късно Шели затвори телефона. Въздухът като че ли трептеше от присъствието на Слейд. Той се обърна към нея и прикова погледа й.

— Трябва да стигна до Сиатъл.

Това, което всъщност искаше да каже, бе, че трябваше да избяга от нея.

— Зная — прошепна измъчено тя. — Но как?

— Как е отишъл баща ти при този болен кон?

— Съседът на Адлер, Тед Уилкинс, има автомобил с двойно предаване. Предполагам, че той е дошъл да вземе татко.

— Дали ще може да ме закара до Сиатъл?

Шели не се бе сетила за това.

— Не съм сигурна. Не мисля, че би имал нещо против. Ще му се обадя.

— Бъдни вечер е… — Гласът му звучеше неуверено.

— Те са добри хора — каза тя и посегна към телефона. Слейд крачеше напред-назад, докато тя говореше с Кони Уилкинс.

— Е? — Слейд я гледаше с очакване, когато тя затвори телефона.

— Тед е излязъл да помогне на друг човек, но Кони мисли, че ще се върне, преди да се стъмни. Предложи да тръгнем към тях, защото докато стигнем, Тед сигурно вече ще се е прибрал.

— Сигурна ли си, че няма да има нищо против?

— Абсолютно. Тед и Кони винаги са готови да помогнат.

— Добри хора. Също като теб и баща ти.

— Да. Ние сме приятели и съседи, въпреки че къщата им е на шест километра оттук. — Тя бързо приклекна до стария Дан и започна да го гали. — Казах на Кони, че ще тръгнем след малко.

Слейд смръщи чело, докато думите й отзвучаваха.

— Но как? С трактора ли?

— Не бих могла да подкарам това чудо, дори и животът ми да зависеше от това.

— Аз също. Шели, не можем да изминем това разстояние пеша.

— Не съм и помисляла да ходим.

— А има ли друг начин?

На нежното й лице бавно започна да се появява усмивка, която озари дяволито заблестелите й очи.

— Можем да вземем конете.