Деби Макомбър
Нека сипе сняг (5)

Пета глава

Шели потърка с ръка уморените си очи.

— Прав си — каза тя едва чуто и направи усилие да се усмихне. — Дойде и този момент.

— Шели…

— Виж какво…

Изведнъж и двамата млъкнаха.

— Първо ти — каза Слейд и направи жест към нея.

Тя сведе поглед и вдигна едното си рамо.

— Нищо особено. Просто исках да пожелая и на двама ви с Маргарет много щастие.

В погледа му се появи някаква мекота и Шели се зачуди дали той разбираше какво й бе струвало произнасянето на тези думи. Искрено желаеше Слейд Гарнър да бъде щастлив, но беше убедена, че той няма да намери щастието със студенокръвната Маргарет. С усилие на волята тя отклони погледа си към далечния ъгъл на стаята. Въпреки добрите си намерения, тя правеше същата грешка — даваше преценки за други хора. А дори не познаваше Маргарет.

Очите му се гмурнаха в нейните.

— Благодаря ти.

— Искаше да кажеш нещо — подсказа му тихо.

— Бъди щастлива, Шели!

В гърлото й заседна буца и тя само кимна. Той й казваше сбогом, наистина й казваше сбогом! Нямаше да го види отново, защото щеше да бъде твърде опасно и за двамата. Съдбите им бяха предопределени, пътищата им — предначертани. Каквото и да бяха изживели заедно за това кратко време, то не можеше да бъде нищо повече от едно мимолетно увлечение.

Външната врата се отвори и влезе Дон, като изтърсваше снега от панталоните си. Заедно с него в стаята нахлу леден въздух и Шели потрепери.

— Според мен не би трябвало да имаш никакви проблеми. Снежната покривка е около двадесет-тридесет сантиметра.

Шели не можеше да слуша повече. Отиде в кухнята и си наля кафе. Като стискаше чашата, тя се облегна на масата и затвори очи. Каквото и да си говореха Слейд и баща й, то нямаше никакво значение. В кухнята се чувстваше по-добре, защото нямаше да й се наложи да гледа как Слейд тръгва. Единственият звук, който достигна до ушите й, бе от щракването на външната врата — веднъж при отварянето и веднъж при затварянето.

Слейд си беше тръгнал. Беше си отишъл от живота й. Завинаги. Тя отказа да изпадне в униние. Бе я развълнувал и трябваше да бъде щастлива. От известно време беше започнала да се чуди дали няма някакви физиологически увреждания, защото нито един мъж не я привличаше. Слейд дори не я беше целунал, а тя бе изживяла такава близост, каквато не бе почувствала с нито един от мъжете, с които бе излизала. Без дори да осъзнава, Слейд й бе дарил най-безценното — надежда. Щом той бе в състояние да развълнува неспокойното й сърце, значи и друг щеше да успее.

С тананикане Шели постави на газовия котлон една малка тенджерка и сложи на дъното й дебели парчета бекон. Беше денят преди коледната нощ и се очертаваха доста ангажименти. Не можеше да бъде тъжна или изпълнена със съжаление точно, когато около нея бе всичко, което обичаше.

Вратата се отвори и Дон радостно извика:

— Е, замина!

— Хубаво.

— Интересен човек. Не бих имал нищо против зет ми да е като него. — Баща й влезе в кухнята и взе кафеварката.

— Той е сгоден.

Дон се изкикоти и когато проговори, в гласа му се появи нотка на неодобрение.

— Това е положението. Добрите мъже винаги падат рано в капана.

— Толкова сме различни, че едва ли е възможно повече.

— Знаеш ли, това невинаги е лошо. Често партньорите се допълват взаимно. Майка ти беше срамежлива, докато аз бях много по-общителен. Животът ни щеше да бъде ужасен, ако си приличахме.

— Сигурно — отговори му тихо и обърна съскащите парчета бекон.

Тя сръчно вадеше яйцата от горещата мазнина и ги слагаше в чинии, когато някой силно задумка по външната врата. Погледът й се срещна с този на баща й.

— Слейд — казаха те едновременно.

Баща й се втурна да отвори. Слейд влезе, като силно залиташе. Бе толкова задъхан, че едва дишаше. Шели изключи печката и бързо отиде при него.

— Добре ли си? — Сърцето й биеше силно, докато го оглеждаше, за да провери дали не е наранен.

— Нищо ми няма. Просто останах без въздух. Голямо ходене му дръпнах.

— Докъде успя да стигнеш? — поинтересува се Дон.

— Не повече от километър. Докато набирах скорост, за да изкача един склон, колелата забуксуваха на някакво заледено петно. За нещастие колата сега е в канавката.

— Ами срещата? — След като се увери, че наистина му няма нищо, Шели веднага се разтревожи за срещата, която бе толкова важна за Слейд и за неговата фирма.

— Не знам.

— Двамата с татко можем да те закараме до града — предложи Шели.

— Не. След като аз не успях, няма да успеете и вие.

— Но тази среща е жизненоважна за теб!

— Не е чак толкова важна, че да рискувам да пострадате.

— Напоследък камионът ми правеше номера и затова го закарах на ремонт — промърмори загрижено Дон, — но тракторът е на линия.

— Татко! Ще имаш голям късмет, ако двигателят му само се закашля. Тази антика не е използвана от години. — Доколкото й беше известно, тракторът събираше прах в задната част на обора.

— Струва си да опитаме — възрази баща й. — Поне ще можем да изтеглим колата от канавката.

— Ще се обадя на пътна помощ, за да разбера кога ще дойдат снегорините — намеси се Шели. Тя не разчиташе много на трактора, ала ако успееше да убеди окръжните власти в това колко бе важно да почистят пътищата в техния район, имаше вероятност Слейд да успее за срещата.

Два часа по-късно Шели, облечена в черни кадифени панталони и дебел бежов пуловер, се разхождаше нервно напред-назад из хола и час по час поглеждаше през големия прозорец, като очакваше да види баща си или Слейд. Като по чудо те бяха успели да подкарат трактора, но докъде щяха да стигнат с него, никой не можеше да каже. Ако успееха да измъкнат колата на Слейд от канавката, може би щяха и да я издърпат нагоре по склона.

Вниманието й бе привлечено от шум на кола, която се задаваше по алеята. Шели се втурна към външната врата. Слейд спря камарото и слезе от него.

— Обадих се на окръжните власти. Казаха ми, че ще се опитат да стигнат дотук, преди да се стъмни — каза Шели. — Съжалявам, Слейд, правят всичко възможно.

— Не се притеснявай. — Погледът му като че ли я галеше. — Ти не си виновна.

— Не мога да се отърва от чувството, че съм — каза тя и го последва през вратата. — Аз настоях да ме докараш дотук.

— Шели! — Той постави ръка на рамото й. — Престани да се самообвиняваш. Възможно е човекът, с когото трябваше да се срещна, също да не е успял да стигне до офиса си.

Тя го остави сам, за да може той да говори спокойно по телефона. Затова навлече палтото си, излезе навън и тръгна по алеята. Само след няколко крачки забеляза баща си. Той гордо караше трактора. С изправен гръб и царствено вдигната си глава приличаше на благосклонен крал, оглеждащ владенията си.

Шели се разсмя и му махна. Дон спря трактора до нея.

— Какво смешно има?

— Не мога да повярвам на очите си. Седиш на този харвестър от 1948 година и имаш вид на човек, който е покорил света!

— Не говори глупости, робе мой — пошегува се Дон.

— Знаеш ли, имаме един малък проблем.

— Ако говориш за Слейд, вече обсъдихме непредвиденото му закъснение. Може да се окаже, че не е чак толкова лошо, колкото изглежда. Той мисли, че в неговия бизнес е най-добре човек да не създава впечатлението, че има прекалено голямо желание. Едно отлагане може да накара хората от онази компания да се замислят.

— Може би.

— Във всеки случай няма никакъв смисъл да се тръшка. Така или иначе, до идването на снегорините ще е принуден да остане при нас. Никой не може да стигне до магистралата, освен ако автомобилът му не е с двойно предаване. Направо е невъзможно.

— Татко, но аз се чувствам ужасно!

— Недей. След като самият Слейд не изглежда чак толкова загрижен, значи няма защо да се тревожиш и ти. Освен това имам една работа за вас двамата.

— Каква?

— Няма да можем да отидем да купим елха.

— Ще го преживеем някак си. — Но Коледният празник нямаше да бъде същият.

— Няма да се наложи. Особено при положение, че имаме десет акра борова гора. Искам да отидете със Слейд и да отсечете едно дръвче, както правехме в добрите стари времена.

Не беше трудно да се отгатне какво искаше баща й. Искаше да я остави насаме със Слейд.

— Това да не би да е допълнителен коледен подарък? — пошегува се тя. От всичко, което Дон бе казал за Слейд, Шели бе разбрала, че баща й го одобряваше.

— Глупости. Като стоя по-дълго навън, започва да ме мъчи ревматизма.

— Какъв ревматизъм?

— На старите ми кости.

— А какво каза Слейд по този въпрос? — замисли се тя.

— Няма нищо против.

Чак след като се прибраха вкъщи и Слейд облече вълнените дрехи на баща й и обу тежките му ботуши, Шели се убеди, че той се бе хванал много лесно на простия план на баща й.

— Не е необходимо да правиш това — каза му тя, докато вървяха към обора.

— Мислиш ли, че щях да те пусна да скиташ сама из горите?

— Можех да го направя.

— Сигурно, но не е необходимо, след като съм тук.

Тя изкара шейната от едно помещение в задната част на обора, което служеше за склад и избърса тънкия слой прах с ръкавиците си. Слейд забеляза една коса.

— Сега пък какво има? — внимателно го изгледа тя.

— Косата.

— Какво й има на косата?

Той провери дали е остра, като внимателно прокара палеца си по назъбеното острие.

— Нищо. С това ръждясало чудо едва ли ще е трудно да докараме някой по-големичък рододендрон, обаче нямам намерение да сека калифорнийска секвоя.

— Но аз искам дръвчето да е поне малко по-голямо от храст!

Слейд замълча и излезе след нея.

— Винаги ли е толкова трудно да се разбере човек с тебе?

Като теглеше шейната, Шели извика:

— Причината не е в мен, а в теб!

— Така е — изръмжа той.

Тя съзнаваше, че се държи опърничаво, ала нейното поведение бе защитен механизъм срещу привличането на Слейд. Ако успееше да го раздразни, щеше да й бъде по-лесно да скрие чувствата си.

— Ако присъствието ми ти е толкова досадно, мога да се върна в града.

— Не ставай глупав!

— Първо ми крещиш, а после аз съм ставал глупав!

Като че ли говореше на вятъра. Шели пореше снега и отказваше да се обърне. Изпълнена с решимост, тя се заизкачва по един малък склон към гората.

— Просто искам да знаеш, че мога да се справя и сама.

Той сложи ръка на рамото й и я задържа. Тя се парализира.

— Шели, чуй ме, ако обичаш.

Тя се поколеба, вперила поглед в дългата редица дървета пред нея.

— Сега пък какво?

— Радвам се, че ще търсим заедно елха, но ако компанията ми ти е толкова неприятна, ще се върна.

— Не ми е неприятна — каза тихо тя. — Забавно ми е с теб.

— Тогава защо се караме?

— Не знам — призна си тя.

— Мир? — Слейд подаде ръката си, облечена в ръкавица.

Шели я стисна и кимна безмълвно.

— И след като решихме този проблем, кажи ми точно колко голямо дърво си представяш?

— Голямо.

— Явно. Но не забравяй, че трябва да влезе в къщата. Значи онзи двадесетметров бор отпада.

— Двата метра на върха не отпадат — пошегува се тя.

— Отпадат — засмя се Слейд и прехвърли ръка през рамото й.

От мястото, до което бяха стигнали, все още се виждаше къщата.

— Не искам да сека на видно място — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам, щом погледна през задния прозорец, да виждам дупка в пейзажа.

— Не ставай смешна. Имаш на разположение цяла гора.

— Искам да навляза малко по-навътре.

— Виж какво, Дребосъче, аз не съм Луис и Кларк.

Шели спря. Той бе използвал нежното обръщение на баща й.

— Как ме нарече?

— Дребосъче. Подхожда ти.

— Как така?

Погледът му загали лицето й, а когато попадна на сочните й устни, той присви очи. Стомахът й се сви на топка и тя сведе очи. Това мълчание бе не по-дълго от един удар на сърцето. Една въздишка излезе със свистене през зъбите му, преди да попита:

— Какво ще кажеш за това дръвче? — И той хвана с пръсти върха на едно борче, което му стигаше до кръста.

Шели не може да сдържи смеха си.

— Сигурно е незаконно да се секат толкова малки.

— Имаш ли някакво по-добро предложение?

— Да.

— Какво?

— Онова дърво, ей там. — Тя закрачи напред, като сочеше една двуметрова ела.

— Не ставай смешна! Няма да можем да го внесем през входната врата.

— Естествено, ще се наложи да го поокастрим.

— Като го разрежем на две например — пошегува се той.

— Не ми разваляй удоволствието!

— Откажи се. Ето това дърво е един добър компромисен вариант. — Той посочи към друго дръвче, съвсем малко по-голямо от първото, което бе избрал.

Без да се колебае Шели се наведе и направи една снежна топка.

— Нямам желание да правя компромиси с убежденията си!

Той се обърна към нея, а на изопнатото му лице се беше изписало раздразнение. Шели запрати топката по него и сама се изненада от точността си. Тя извика от радост, когато топката го удари в гърдите и снегът се пръсна в лицето му. Реакцията му бе толкова бърза, че тя не можа да помръдне.

— Слейд, извинявай! — каза тя и направи голяма крачка назад. — Не знам какво ме прихвана. Не исках да те ударя. Всъщност се целех в онзи храст зад тебе. Честна дума!

При всяка нейна крачка назад той се приближаваше и бавно оформяше една снежна топка в ръцете си.

— Слейд, няма да го направиш! — умоляваше го тя с разперени ръце.

— Напротив, ще го направя.

— Не! — извика тя, обърна се и хукна с всичка сила. Той я настигна почти веднага и я сграбчи за рамото. Шели се препъна и двамата се строполиха в снега. Тежкото тяло на Слейд я притисна и тя потъна по-дълбоко.

— Добре ли си? — попита веднага той, а в гласа му прозвуча уплаха, докато нежно отместваше падналите коси от лицето й.

— Да — каза тихо тя. Близостта на Слейд и топлия му дъх, който усещаше върху лицето си, накараха сърцето й да подскочи. Чувстваше настойчивия натиск на тялото му и дори през дебелите дрехи усещаше как сърцето му заби по-бързо, също като нейното.

— Шели… — Той произнесе името й като човек, доведен до ръба на лудостта. После бавно наведе глава и докосна устни до нейните с целувка, която разтърси цялото й същество. Устните им се галеха, а езиците им се притискаха, докато и двамата започнаха да дишат тежко и останаха почти без дъх. Тя обви ръце около врата му и отчаяно се притисна към него в желанието си да му даде още и още…

— Шели! — Той я хвана за китките и с рязко движение се освободи от прегръдката й. Седна с гръб към нея и единственото, което тя можеше да види, бе неравномерното повдигане и отпускане на раменете му.

— Не се притеснявай — прошепна тя толкова премаляла, че гласът й трепереше, — няма да кажа на Маргарет!