Деби Макомбър
Нека сипе сняг (3)

Трета глава

— Не можем да останем тук — извика Шели, като огледа мястото, на което бяха спрели. Снегът хвърчеше във всички посоки. Ожесточението на бурята, която виеше и шибаше колата, я порази. Според нея беше изумително, че Слейд бе успял изобщо да кара колата. Докато бе спала, бурята се бе засилила значително.

— Имаш ли някакво друго предложение? — въздъхна той. Беше ядосан, но раздразнението му не бе насочено към нея. Тя уморено повдигна косата от гладкото си чело.

— Не, мисля, че нямам.

Слейд изгаси двигателя и ги обгърна тишина. Изчезнаха успокояващите звуци на коледната музика, тихото ръмжене на двигателя и ритмичното свистене на чистачките. Двамата седяха и чакаха бурята да поутихне, за да могат да продължат. Докато наблюдаваше околността в промеждутъците между поривите на вятъра, на Шели й се стори, че са близо до Кесъл Рок и Маунт Сейнт Хелънс. След десет минути неловко мълчание тя реши да наруши мрачното настроение.

— Гладен ли си?

— Не.

— Аз съм гладна.

— Хапни малко от онзи хляб.

— Не мога да ям от хляба на татко. Никога няма да ми го прости.

— Ако умреш от глад, също няма никога да ти го прости.

Шели сведе поглед към пълничките си бедра и тъжно поклати глава.

— Няма почти никаква вероятност.

— Защо мислиш така? Не си дебела. Всъщност бих казал, че си почти идеална.

— Аз? Идеална? — Сподавен смях се изплъзна от гърлото й. Тя взе чантата си и извади портфейла.

— Какво правиш?

— Смятам да ти платя за това изказване.

— Защо мислиш, че си дебела?

— Искаш да кажеш, като оставим настрана тлъстините, с които съм покрита?

— Говоря сериозно.

— Не знам — сви рамене Шели. — Просто се чувствам като дунда. Откакто напуснах родния дом, не спортувам достатъчно. Нямах възможност да взема Семпсън със себе си.

— Семпсън ли?

— Моят кон. Яздех го всеки ден.

— Ако изобщо си напълняла, то е точно колкото трябва.

Погледът му спря на устните й и тя цялата потръпна. Той се вгледа в тъмните й очи и премигна, като че ли не повярва на това, което видя. Тя също го изучаваше с явно любопитство. Очите му бяха тъмни и замъглени, а лицето му открито и чувствено. На челото му се бяха появили бръчици, които създаваха впечатлението, че отдаваше сериозно значение на този момент.

Внезапно Слейд отклони поглед и се наведе да включи двигателя. Само с едно движение чистачките премахнаха натрупалият на предното стъкло сняг.

— Онова там не е ли реклама за „Макдоналдс“?

Шели присви очи да разпознае емблемата на световноизвестната верига от заведения за бързи закуски.

— Ей, мисля, че да!

— Отклонението сигурно е съвсем близо.

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Смятам, че трябва — промърмори той.

Тя схвана мисълта му. Колата се бе превърнала за тях в нещо като пашкул, неочаквано интимен и много чувствен. При нормални условия нямаше да си разменят повече от някой случаен поглед. Това, което ставаше, не бе магия, а нещо далеч по-опияняващо.

Докато чистачките ожесточено се бореха със снега, Слейд едва-едва придвижи колата до отклонението, което се оказа на по-малко от половин километър. Бавно запъплиха по страничния път, успоредно на магистралата. Най-после Слейд успя да намери място на паркинга пред ресторанта и Шели въздъхна облекчено. Това бе най-ужасната буря, която бе виждала през живота си. Загърна се добре в палтото и взе чантичката си.

— Готов ли си? — изстреля тя и отвори вратата.

— Само чакам сигнал.

Той я настигна с бързи крачки, хвана я здраво за лакътя и двамата се отправиха към входа на ресторанта. Щом влязоха, спряха за момент, за да изтърсят снега от обувките си, и забелязаха, че вътре имаше още няколко пътници. Купиха си хамбургери и кафе и седнаха на една маса до прозореца.

— Според теб колко време ще прекараме тук? — запита Шели, без да очаква отговор. Сега се нуждаеше най-вече от успокоение. Тази коледна ваканция бе започнала наопаки. Но в едно беше уверена — самолетът не бе излетял от Портланд.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз.

— В такъв случай два часа — промърмори тя и отхапа от своя хамбургер.

— Защо два часа?

— Не знам. Звучи ми разумно. Ако е повече, може да изпадна в паника. Ала дори и в най-лошия случай мисля, че все пак има доста по-неприятни места за прекарване на Коледа. Поне няма да умрем от глад.

Слейд измърмори нещо под носа си и продължи да яде. Когато приключи с яденето, се извини и отиде до колата.

Шели взе още две кафета и вдигна краката си на отсрещния стол. Извади от чантата си последния брой на клюкарското списание „Мед Мегазийн“ и когато той се върна, беше изцяло погълната от статията, която четеше. Пристрастието й към „Мед Мегазийн“ бе породило една стара закачка между Шели и баща й, който четеше всеки брой, за да може след това да я подиграва. Откакто се премести да живее в Сан Франциско, беше изостанала с няколко месеца, а искаше да бъде подготвена за срещата с баща си. Не очакваше, че Слейд можеше да прояви разбиране към вкусовете й.

Той се приближи към нея и й хвърли един поглед, в който имаше нещо повече от примирение. След това седна на мястото си и отривисто отвори „Уолстрийт Джърнъл“.

Шели осъзна, че четивата им бяха достатъчно красноречиви. Рядко бе виждала двама души, които да са толкова различни. Буца заседна в гърлото й. Слейд й харесваше. Беше от онзи тип мъже, заради които с удоволствие би зарязала „Мед Мегазийн“.

След час Шели остави настрана декемврийския брой и извади от чантата си един любовен роман. Рядко й се случваше да е толкова отпусната в присъствието на мъж. Не чувстваше непреодолимата необходимост да поддържа разговор с празни приказки. И на двамата им беше приятно да са заедно.

По едно време тя отиде до касата, взе голяма порция пържени картофи и я остави по средата на масата. От време на време посягаше към тях, без да откъсва поглед от книгата. Веднъж блуждаещата й ръка се бутна в друга и стреснатият й поглед се срещна с този на Слейд.

— Извинявай — промърмори той.

— Няма защо. И за двама ни са.

— Започнеш ли веднъж, не можеш да се спреш, нали?

— Нещо като четенето на „Уолстрийт Джърнъл“ ли?

— Чудех се дали ще го изкоментираш.

— Всеки миг очаквах да подхвърлиш нещо за моето четиво — засмя се Шели.

— От теб спокойно може да се очаква „Мед Мегазийн“. — Каза го по такъв начин, че просто й бе невъзможно да се обиди.

— Поне за едно нещо вкусовете ни съвпадат — повдигна вежди той.

— Пържените картофи ли?

— Да. — Слейд взе едно картофче и й го подаде.

Шели се наведе към него и пое резенчето с уста. Жестът бе странно интимен и усмивката й изчезна в мига, в който погледите им се срещнаха. Пак се случи същото. Сърцето й заби силно и всичко наоколо потъна в мъгла. Очевидно това чувство имаше нещо общо с… времето. Вероятно за това бе виновен сезонът, предразполагащ към любов и доброжелателство. За съжаление тази Коледа Шели бе прекалено изпълнена с доброта. Като се имаше предвид какво изпитваше в момента, Бог знае какво можеше да се случи, ако случайно зърнеше и коледна украса.

Слейд бързо извърна очи и се загледа през прозореца.

— Има изгледи да поутихне.

— Да, има — съгласи се тя, без дори да погледне навън. Изглежда пържените картофи бяха ангажирали цялото й внимание.

— Май трябва да се подготвяме за тръгване.

— Май трябва. — Един поглед към ръчния часовник потвърди подозренията й, че вече бе късен следобед. — Съжалявам, че срещата ти се провали.

За миг той я погледна неразбиращо.

— А, да. Още когато тръгвах знаех, че е малко вероятно да успея да стигна днес. Затова я отложих за утре сутрин.

— Почивката беше приятна.

— Много — съгласи се Слейд.

— Мислиш ли, че ще имаме някакви други затруднения?

— Възможно е, по пътя има достатъчно местенца, за чийто бизнес няма защо да се тревожим.

— С други думи можем да се пъхнем във всяко ресторантче оттук до Сиатъл.

— Точно така — разсмя се той.

— Е, в такъв случай подай пържените картофи.

Докато стигнаха до магистралата, Шели отбеляза, че бурята стихва. Ала по радиото съобщиха, че се очакват нови снеговалежи. Слейд изстена.

— Спокойно можеш да прекараш Коледа с мен и татко — внимателно подхвърли тя. — Ще ни бъде много приятно. Честна дума.

— Сериозно ли говориш? — Погледна я недоверчиво.

— Разбира се, че говоря сериозно.

— Но аз съм чужд човек.

— Яли сме заедно пържени картофи. Отдавна не съм била толкова близка с някой мъж. Всъщност по-добре не го споменавай пред баща ми. Може да посегне към пушката си.

На Слейд му трябваше малко време, за да схване намека.

— За сватбени салюти ли?

— Годинките ми се трупат. Татко иска да се омъжа и да му раждам внуци. В това отношение братята ми не се представят добре. — За момент Шели бе забравила за Маргарет. Щом се сети, настроението й се развали. — Не се притеснявай — бързо добави тя. — Достатъчно е да споменеш на баща ми за годеницата си и ще те остави да се измъкнеш.

— Добре, че не ядох от хамбургера ти.

— Шегуваш ли се? Това направо щеше да ми отреди място в завещанието ти.

— Точно от това се страхувах — засмя се той добродушно.

Тя отново имаше възможност да си припомни колко красив и плътен бе смехът му. Въздействаше й поразително и повече нищо не бе в състояние да развали настроението й.

Носеният от вятъра сняг затрудняваше движението и накрая скоростта им стана малко по-голяма от тази при пълзене. Шели нямаше нищо против. Приказваха си, шегуваха се и пееха. Скоро откри, че остроумието на Слейд й допада. Зад сдържания му, сериозен външен вид се криеше интересна личност с остро и тънко чувство за хумор. И при съвсем други обстоятелства пак щеше да й се иска да опознае по-добре Слейд Гарнър.

— Какво си купила на баща си за Коледа? — попита той неочаквано.

— Да не би да се интересуваш дали нося и супа с хляба?

— А, за франзелите ли намекваш? Не, просто любопитствам.

— Първо му купих една кутия от неговите любими бонбони „Пияни вишни“.

— Трябваше да се сетя, че е нещо за ядене.

— Това не е всичко — прекъсна го Шели. — Разменяме си и обичайните подаръци между баща и дъщеря — стремена, юзди и конски покривала. Това ми подари татко миналата Коледа.

Слейд се закашля.

— Наистина, съвсем обикновени подаръци, каквито всеки баща купува на дъщеря си. А тази година?

— Тъй като Семпсън не е при мен, предполагам, че ще прибегне до резервния вариант — хавлии и чаршафи за новото ми жилище. — Тайно се надяваше, че при споменаването на апартамента в Сан Франциско Слейд ще насочи разговора в тази посока. Но той не го направи и тя бе принудена да скрие разочарованието си.

— А ти?

— Аз ли? — учуди се той.

— Какво си купил на родителите си?

— Ами всъщност нищо. Реших, че е по-просто тази година да им изпратя пари.

— Ясно… — Тя знаеше, че в някои случаи това бе съвсем приемливо, но й се струваше толкова безчувствено и нехайно от страна на един син да изпраща пари вместо подарък… Нямаше съмнение, че след като се оженеше за Маргарет, щяха заедно да купуват по-подходящи подаръци.

— Сега съжалявам, че го направих. Мисля, че родителите ми щяха да се зарадват на франзели и „Пияни вишни“. Но за стремената и конските покривала не съм толкова сигурен.

Когато наближиха Такома, Шели бе изненадана от натовареното движение. Колкото повече се приближаваха към Мейпъл Вали, толкова повече растеше възбудата й.

— Моето отклонение не е далеч — каза тя с растящо нетърпение. — Боже Господи, човек би предположил, че в такова време хората не излизат много по пътищата.

— Точно така — съгласи се той.

И чак когато дочу лекия му кикот, разбра, че я будалка.

— Знаеш какво имам предвид.

Слейд не отговори, зает с шофирането. Навън бе вече тъмно като в рог. Снегът продължаваше да вали с удивително постоянство. Шели се питаше кога ли ще спре. Притесняваше се за Слейд — как ли щеше стигне сам от Мейпъл Вали до Сиатъл?

— Може би е най-добре да спрем някъде и да се обадим на баща ми.

— Защо?

— За да дойде да ме вземе, а ти да…

— Разбрахме се да те закарам до Мейпъл Крийк и имам намерение да направя точно това.

— Мейпъл Вали — поправи го тя.

— Все едно. Разбрали сме се. Нали?

Уязвимото й сърце внезапно бе обзето от удоволствие. Желанието му да сложи край на тяхното приключение не бе по-голямо от нейното.

— Следващото отклонение — уведоми го Шели и му обясни как да стигне до мястото. След това извади лист и химикалка и му нарисува подробна карта на обратния път към магистралата, за да не се загуби. В нощния мрак можеше лесно да обърка пътя. Шели седеше напрегната и изведнъж развълнувано посочи наляво.

— Завий насам! — Баща й явно се бе приготвил да тръгва към летището, защото дългата алея бе почистена от снега.

Светлините на фаровете се врязаха в тъмната нощ и осветиха родния й дом — дълга къща, построена на голяма площ. На прозореца се появи висока фигура и почти моментално външната врата рязко се отвори.

Слейд едва бе паркирал, когато Шели отвори своята врата.

— Дребосъче!

— Татко! — Забравила снега и вятъра, тя се спусна в прегръдките му.

— Ах ти, малка… Защо не ми каза, че пристигате с кола?

— Взехме я под наем! — Шели се сети за Слейд и застана до баща си, като обви ръка около кръста му. — Татко, искам да ти представя Слейд Гарнър.

Дон Грифин направи крачка напред и подаде ръка.

— Значи вие сте изненадата на Шели. Добре дошли в нашия дом! Време беше дъщеря ми да доведе в къщи някой млад мъж, за да го запознае с баща си!