Нора Робъртс
Наслади се на мига (9)

Осма глава

Бе едновременно странно и интересно да излязат навън с Дел като двойка, а не като част от групата. Беше спокойно в много отношения, както откри Лоръл, което вероятно бе хубаво. На никой от двамата не се налагаше да слуша историята на живота на другия, защото вече я знаеха.

Не цялата, замисли се тя, но повечето пластове. Което правеше още по-забавно опитването на пълнежа между тях.

Знаеше, че Дел е бил сред редакторите на „Правен журнал“ в университета „Йейл“ и че е играл бейзбол като студент. Със сигурност знаеше, че правото и спортът си остават най-големите му страсти. Но не бе предполагала, че е трябвало съзнателно да избира кое да превърне в своя кариера.

— Не знаех, че сериозно си мислел за професионална кариера в бейзбола.

Какви неща научава човек при трета среща, мислеше си тя.

— Много сериозно. И бе достатъчно важно, за да не го споделям с никого.

Разхождаха се в парка и хапваха сладолед във фунийки, докато лятната луна посребряваше водата в езерцето, което според нея бе идеалният завършек на една приятелска вечеря.

— Кое наклони везните? — попита го тя.

— Не бях достатъчно добър.

— Откъде знаеш? Гледала съм те в отбора на колежа, както и няколко пъти като студент в „Йейл“, а и след това на турнири по софтбол. — Леко се намръщи и се загледа в профила му, докато вървяха. — Може и да не съм ревностна поклонничка на бейзбола като някои хора, но разбирам от играта. Ти определено знаеш какво правиш.

— Да. И бях доста добър. Но това не е достатъчно. Може би щях да стана достатъчно добър, ако бях дал всичко от себе си. Разговарял съм с някои търсачи на таланти от треньорския щаб на „Янките“.

— Я стига. — Тя го бутна с лакът. — Сериозно? Нямах представа, че „Янките“ са те проучвали. Как така не знам?

— На никого не съм казвал. Трябваше да реша. Можех да стана или много добър адвокат, или спортист на средно ниво.

Тя си спомни, че го гледаше как играе още от мъничка. В ума й много лесно изникна Дел като момче, докато играеше в „Малката лига“.

Господи, колко беше сладък.

— Но ти обожаваше бейзбола.

— Още е така. Просто осъзнах, че не го обичам достатъчно, за да му се посветя изцяло и да се откажа от всичко заради него. Следователно не бях достатъчно добър.

Разбираше това, да, отлично го разбираше. Зачуди се дали тя би могла да направи същия разумен и рационален избор и да се откаже от нещо, което обичаше и желаеше.

— Съжаляваш ли понякога? — попита Лоръл.

— Всяко лято. За около пет минути. — Той я прегърна през раменете. — Но пък, когато остарея и кротко си седя в люлеещия се стол на верандата, ще мога да разправям на правнуците си, че някога в доброто старо време „Янките“ са ме проучвали.

Лоръл не можеше да си представи ясно картинката, но самата идея я накара да се усмихне.

— Няма да ти вярват.

— Разбира се, че ще ми вярват. Те ще ме обичат. Както и пълния ми с бонбони джоб. Ами ти? Кажи ми нещо, за което съжаляваш.

— Аз вероятно имам много повече неща, за които да съжалявам.

— Защо?

— Защото вие с Паркър винаги знаете в каква посока трябва да поемете. Чакай да видим. — Отхапа от вафлената фунийка, докато мислеше. — Да. Понякога се чудя какво ли би било, ако бях заминала за Франция и бях останала там. Да имам собствена шикозна сладкарница, докато съм във вихъра на многобройни страстни афери.

— Звучи добре.

— Щях да измислям и сътворявам торти и сладкиши за кралски особи и звезди и да тормозя жестоко персонала си. Allez, allez! Imbeciles! Merde!^[1]

Той се засмя на бурните й жестикулации, които определено напомняха галските маниери, и се наведе, за да не го цапне с фунийката си.

— Щях да съм тиранин към подчинените и гений в работата — усмихна се Лоръл. — Щях да съм световноизвестна и да летя с частния си самолет до екзотични кътчета, за да правя торти за рождени дни на малки принцеси.

— Нямаше да ти хареса. Освен ругаенето на френски.

Хапнала достатъчно, тя метна остатъка от фунийката си в кошче за боклук.

— Сигурно, но все пак е нещо, за което си мисля понякога. Но пък щях да правя онова, което правя и сега, като се замисли човек. Не е трябвало да избирам.

— Разбира се, че е трябвало. Дали да си сама, или да имаш партньори, дали да останеш у дома, или да изживееш приключение в Европа. Това също е важен избор. Сигурно знаеш, че ако бе заминала за Франция, щеше да тъгуваш за нас.

Господи, беше абсолютно вярно. Но за да поддържа тезата си в спора, тя поклати глава.

— Щях да съм прекалено заета с лудешките си афери и непоносимо високото си самочувствие, за да ми остана време да тъгувам. Понякога само щях да се сещам за нас и да отскачам до Ню Йорк, за да ви заслепявам с европейския си стил и маниери.

— И сега имаш европейски маниери.

— Така ли?

— Понякога си мърмориш или ругаеш на френски, докато работиш.

Тя спря и се намръщи.

— Наистина ли?

— От време на време, и то с идеален акцент. Много е забавно.

— Защо никой не ми го е казвал досега?

Той улови ръката й и сплете пръсти с нейните, докато се отдалечаваха от езерото.

— Вероятно си мислят, че знаеш, след като именно ти си тази, която мърмори и ругае.

— Сигурно е така.

— И ако беше заминала, сега щеше да си мислиш за това тук, за живота, който водиш в момента.

— Да, вярно е. Друг път пък си представям, че имам красива пекарна в някое малко селце в Тоскана, където вали само нощем, и очарователни дребни хлапета идват да ме молят за сладкиши. Никак нямаше да е зле.

— А ето че и двамата сме тук, в Гринуич.

— Като цяло не е толкова лошо място за живеене.

— Точно в момента? — Той леко повдигна лицето й, за да я целуне. — Направо си е перфектно.

— Струва ми се някак прекалено лесно — отбеляза тя, докато вървяха към колата.

— Защо трябва да е сложно?

— Не знам. Просто по природа съм подозрителна към прекалено лесните неща. — Стигнаха до автомобила, тя се обърна и се облегна на вратата, за да го погледне. — Когато всичко върви прекалено добре, знам, че някакво нещастие ще ми се стовари на главата. Чака ме зад ъгъла, като пиано, което тъкмо свалят от висок прозорец.

— Тогава заобиколи.

— Ами ако не погледнеш нагоре, докато — прас! — въжето се къса и се озоваваш размазан под пианото?

— В повечето случаи въжето не се къса.

— Така е — съгласи се тя и го тупна с пръст по гърдите. — Но стига и само веднъж да се случи. Затова е по-добре да гледаш нагоре, за всеки случай.

Той вдигна ръка и отметна кичур коса зад ухото й.

— Така може да се спънеш в тротоара и да си удариш главата.

— И това е вярно. Нещастието дебне отвсякъде.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако започна да се карам с теб? — Дел се облегна с ръце на колата, обгърна Лоръл от двете й страни и се наведе, за да докосне с устни нейните. — Да те подразня малко, за да не ти се струва прекалено лесно.

— Зависи от дразненето. — Тя го придърпа по-близо към себе си за страстна целувка. — Още двайсет и четири дни — измърмори. — Може би все пак не е чак толкова лесно.

— Мина почти седмица. — Той й отвори вратата. — И ни чакат осемстотин долара в залог.

И това го имаше, замисли се тя, докато Дел заобикаляше колата, за да седне зад волана. Беше настоял и той да заложи стотачка в общия кюп.

— Някои хора биха казали, че ние от нашето племе сме прекалено интимни помежду си, след като всички залагат на това кога ще правим секс.

— Тези някои не са от нашето племе. И като заговорихме за племена, защо да не съберем нашето заедно по повод Четвърти?

— Четвърти какво? О! Юли. Господи, почти дойде.

— Можем да поиграем бейзбол, да хапнем хотдог, да гледаме фойерверките в парка. Тогава нямате организирано събитие.

— Никакви събития на Четвърти юли, независимо колко ни се молят или с какво ни подкупват. Това е традиция в „Обети“. Имаме почивен ден. — Лоръл въздъхна. — Цял ден почивка, далеч от кухнята. Определено съм „за“.

— Чудесно, защото вече споменах нещо на Паркър за събирането на племето.

— Ами ако бях казала „не“?

Той й се усмихна.

— Много щеше да ни липсваш.

Тя го изгледа с присвити очи, но устните й потрепваха.

— Предполагам, че вече сте ми измислили и задача.

— Може и да е било подхвърлено нещо за една подобаващо патриотична торта. И мислехме след това да се отбием до „Гантри“, да послушаме малко музика.

— Няма аз да шофирам. Щом ще пека торта, значи ще пия алкохол.

— Справедливо е. Ще накараме Картър — реши той и я разсмя. — Можем всички да се поберем в микробуса на Ема.

— Устройва ме.

Животът се подреждаше чудесно, помисли си тя, докато той завиваше по алеята.

Май трябваше да се оглежда внимателно за някое пиано.

 

 

Реши да направи торта с фойерверки, което означаваше доста работа със захарен памук. Вероятно бе глупаво да полага толкова усилия само за един пикник с приятели в парка, мислеше си тя, докато прехвърляше горещи захарни пръчици от телта за бъркане върху дървената табла, по пък беше забавно.

Щеше да използва тънките пръчици, за да направи избухващи фонтани върху тортата, която вече бе украсила в червено, бяло и синьо. Още няколко захарни флагчета около основата и щеше да се получи шедьовър.

Искрено се забавляваше, докато оформяше фойерверките от захарни нишки, които бе направила еластични с мъничко восък.

Отстъпи крачка назад, за да огледа първата групичка, и едва не извика, когато забеляза мъжа до вратата.

— Извинявай. Съжалявам. Не исках да се обаждам, докато работиш. Опасявах се да не те стресна. Ако си спомняш, аз съм Ник Пеласинос, от годежното парти, което не бе планирано навреме.

— Разбира се — каза Лоръл. В ръката му имаше букет летни цветя, който я накара да застане нащрек. — Как си?

— Добре. Твоята партньорка ми обясни, че мога да се отбия, че не работиш, но…

— Това не е за клиент.

— А би трябвало. — Той пристъпи по-близо. — Забавно е.

— Да, така е. Захарният памук е като играчка.

— И ръцете ти са лепкави от него, затова най-добре да оставя тези цветя ето тук.

Прекоси стаята и постави цветята настрани, за да не пречат.

— Много са красиви. — Дали бе флиртувала с него? Да. В известен смисъл. — Благодаря.

— Нося рецептата на баба ми за питата с грис.

— О, страхотно.

— Нареди ми да я донеса лично. — Извади картичка с рецептата от джоба си и я остави до букета. — И да ти взема цветя.

— Много мило от нейна страна.

— Харесва те.

— И аз я харесвам. Да ти предложа кафе?

— Не, няма нужда. Третата й заповед бе да те поканя на вечеря, което и бездруго щях да направя, но тя би искала да си припише заслугите.

— О, това също е мило от страна и на двама ви. Но аз всъщност започнах да излизам с един човек наскоро. Е, поне излизането ни е от скоро. Донякъде.

— Двамата с баба ми сме много разочаровани.

Тя се усмихна леко.

— Мога ли все пак да задържа рецептата?

— Само ако ми позволиш да й предам, че си ми отказала, защото си лудо влюбена в друг.

— Става.

— И… — Ник извади химикалка, обърна картичката с рецептата и написа нещо на гърба. — Това е номерът ми. Обади ми се, ако нещо се промени.

— Ще бъдеш първият, който ще разбере. — Тя взе малко от памука върху таблата си и му го предложи. — Опитай.

— Супер. Утешителната награда си я бива.

Двамата се усмихнаха един на друг и точно тогава влезе Дел.

— Здравейте. Извинявай, не знаех, че си с клиент.

Неловка ситуация, каза си Лоръл.

— Хм, Дилейни Браун, Ник…

— Пеласинос — допълни я Дел. — Трябваше ми минутка, за да го позная.

— Дел, разбира се. — Ник протегна ръка за поздрав. — Мина доста време. Как си?

Или пък ситуацията не е чак толкова неловка, реши тя, след като двамата мъже се отпуснаха.

— Говорих с Тери и Майк само преди няколко седмици. Да не би да си търсиш сватбена торта?

— Аз ли? Не. Братовчедка ми ще се жени тук след няколко месеца.

— Бабата на Ник е дошла на гости от Гърция — намеси се и Лоръл, за да не забравят, че и тя е там. — Планирахме нещо като предпремиера на събитието, за да може и тя да види цялата организация.

— Вярно. Бях за малко тук онази вечер.

— Трябваше да се включиш в партито. Беше страхотно.

— Надникнах за миг. Ти танцуваше с Лоръл. — Дел я погледна многозначително. — Страхотна вечер.

Тя се върна към захарните си нишки.

— Получих една рецепта от главата на семейството заради това — отбеляза с усмивка почти толкова сладка, колкото и захарният памук. — Беше много добра вечер за мен.

— Трябва да тръгвам вече. Ще кажа на баба ми, че съм изпълнил доставката.

— Кажи й, че оценявам жеста й много високо и ще се опитам да не я разочаровам на сватбата.

— Непременно. Беше ми приятно да те видя пак, Лоръл. Дел…

— Ще те изпратя навън. Как си със замаха напоследък? — попита го той, докато излизаха от кухнята.

Лоръл се намръщи след тях, докато не се досети, че Дел говори за голф. Поклати глава и сипа още захар. Не беше очаквала ситуацията да е неловка или напрегната. Ревността бе проява на слабост, егоизъм и крайно неприятна като цяло.

Но поне лек намек за ревност — като восък в захарните нишки — нямаше да навреди.

Ник все пак я бе поканил на среща. Дори й бе оставил телефонния си номер, така че всеки път, когато погледне рецептата за пита с грис, да се сеща за него. Което бе много хитро, като се замисли човек.

Естествено Дел не знаеше за това, но би могъл да предположи, нали така? И воден от това предположение, би могъл поне малко да се подразни или ядоса, или нещо такова, а не веднага да започне с „как си, как върви голфът?“.

Мъжете, каза си тя — или поне тези като Дел — просто нямаха усет за тънките нюанси в една връзка.

Дел се върна само след миг.

— Станала е страхотна — отбеляза той и кимна към тортата, докато отваряше един шкаф. — Искаш ли чаша вино? Аз искам.

Тя само сви рамене и той отвори бутилка бяло вино, след което наля в две чаши.

— Не знаех, че ще идваш. — Засега не обърна внимание на виното, заета да украсява тортата с ослепителни фойерверки.

— Ще пренощувам тук, тъй като всички ще тръгнем заедно утре. Госпожа Г. ще излезе със свои приятелки, но ще се видим с нея там. Решила е да донесе достатъчно храна за цяло село.

— Да, знам.

Той отпиваше от виното си и я наблюдаваше.

— Цветя, а?

Тя само сви рамене и продължи да работи. С небрежен жест, воден от дългогодишния си навик, Дел отвори една кутия за курабийки.

— Ник не е твой тип.

Тя спря само за миг, колкото да вдигне въпросително вежди.

— Така ли? Привлекателните, внимателни мъже, които работят в сферата на хранителната индустрия и обичат бабите си, не са мой тип? Радвам се, че ме осведоми.

Дел захапа една курабийка.

— Играе голф.

След това размаха курабийката пред лицето й.

— Мили боже! Размина ми се на косъм — отдръпна се Лоръл.

— Два пъти седмично. Всяка седмица.

— Престани. Плашиш ме.

Той спря да размахва курабийката, после отново отхапа от нея.

— И харесва художествени филми. Нали се сещаш, такива със субтитри и символизъм.

Тя спря за миг и отпи глътка вино.

— Излизал ли си с него? Тежка ли беше раздялата? — попита го ехидно.

— Много смешно. Познавам една жена, която е излизала.

— Има ли човек, когото не познаваш?

— Адвокат съм на братовчедка му Тереза и на мъжа й. Както и да е, Ник е по-скоро от мъжете, по които Паркър си пада, само дето графикът му е почти толкова натоварен, колкото и нейният, и никога не биха успели да намерят време един за друг.

— Паркър не харесва особено художествените филми.

— Не, но ги разбира.

— А аз — не, защото не съм ходила в „Йейл“, така ли?

— Не, защото те дразнят.

Беше вярно, но все пак…

— Има и други важни неща, освен предпочитанията за филми и голфът. Той е добър танцьор — изтърси тя и веднага съжали за извинителната нотка в гласа си. — Обичам да танцувам.

— Добре. — Дел се приближи до нея и я прегърна.

— Престани. Не съм свършила с тортата.

— Изглежда ми добре. Ти си още по-хубава и миришеш наистина вкусно. — Леко вдъхна аромата на шията й. — Захар и ванилия. Не познах Ник, докато танцуваше с него. — Завъртя я умело наляво, после надясно. — Беше пълно с хора. А аз виждах само теб. Наистина, гледах само теб.

— Това е много хубаво — измърмори тя.

— И е много вярно. — Сведе глава и докосна устните й със своите. — Хей, Лоръл.

— Хей, Дел.

— Ако дадеш на Паркър тези цветя, аз ще ти купя други.

Това беше идеалната доза восък в захарта, помисли си тя.

— Добре.

 

 

Празниците, истинските празници без никакви работни ангажименти, бяха такава рядкост, че вътрешният часовник на Лоръл я събуди точно в шест сутринта. Понечи да се изтърколи от леглото и тогава се сети, че няма нужда да го прави. Сгуши се отново под завивките със същото усещане за вълшебно чудо, което бе изпитвала и като дете при неочаквана зимна ваканция.

Въздъхна и в момента, в който отново затвори очи, се сети за Дел, който спеше в своето легло, съвсем наблизо.

Можеше все пак да стане, да се промъкне в стаята му… По дяволите всички залози.

Беше Денят на независимостта в крайна сметка. Защо да не бъде независима?

Той едва ли щеше да се оплаче или да се развика за помощ. Би могла да се преоблече в нещо по-секси от обикновения потник и боксерки. Разполагаше с нужното. Синият корсаж щеше да свърши работа. Или пък копринената нощничка с цветя в пастелни тонове, или…

С тези мисли отново се унесе в сън.

Пропусната възможност, каза си тя, докато слизаше към семейната кухня близо три часа по-късно. Вероятно така бе най-добре, защото другите със сигурност щяха да злорадстват, ако с Дел изгубеха облога. Това бе най-добрият начин да им покажат, че двамата са възрастни хора с воля и разум. Само още няколко седмици все пак, какво толкова.

Аромат на закуска и бодри гласове изпълваха кухнята. И ето че и той бе там, изглеждаше прекрасен и отпочинал, пиеше кафе и шеговито флиртуваше с госпожа Г. Можеше единствено да съжалява, че не се е поддала на сутрешния си импулс.

— Ето я и нея — възкликна Мак. — Тъкмо навреме. Радваме се на великолепната празнична закуска, която, благодарение на убедителните доводи на Дел, включва и белгийски гофрети.

— Вкусно е…

— И още как. Няма да правим нищо друго, освен да ядем и лентяйстваме цял ден, докато не стане време да идем в парка, където ще ядем и лентяйстваме. Включително и ти. — Мак посочи към Паркър.

— Не всички лентяи са създадени еднакви. Ще подредя малко нещата в офиса си. Това ме отпуска.

— Офисът ти вече е подреден с маниакална педантичност — изтъкна Ема.

— Това е моят живот, моят дом.

— Можете да я тормозите и едновременно с това да слагате масата — нареди госпожа Грейди. — Няма да ви чакам цял ден.

— Ще ядем на терасата заради празника. — Мак вдигна куп чинии и само поклати глава, когато Картър посегна да ги вземе от нея. — Хм, недей, съкровище. Вземи нещо нечупливо.

— Добро предложение.

— Ще пием коктейли „Мимоза“ като големи хора. — Ема подаде на Картър панерчето с хляба. — Това тук е само прелюдия към ваканцията ни следващия месец, когато всеки ден ще е празник.

— Аз ще съм зад бара. — Джак грабна шампанското и кана портокалов сок.

— Трябваше някой да ме събуди. Щях да ви помогна тук, госпожо Г.

— Всичко е под контрол. — Икономката посочи с дървената си шпатула. — Занеси и останалите неща навън. След две минути сме готови.

— Чудесно начало на деня. — Лоръл погледна към Дел, докато изнасяха таблите с храна. — Твоя ли беше идеята?

— Кой би искал да е вътре в подобен ден?

Лоръл си спомни колко често бе ставала част от такива весели летни закуски на терасата, когато бе гостувала тук като малка. Цветя, красиви чинии и приятна компания в прекрасно и спокойно утро.

Вече бяха събрали две маси заедно, за да се побере цялата тайфа, бяха сложили красиви покривки и естествено имаше цветя и хубави чинии, а кристалните чаши проблясваха под утринните лъчи.

Бе забравила какво е да се наслаждава човек така на сутринта, без никакви задачи за деня, освен да се забавлява.

Пое чашата, която Джак й подаде.

— Благодаря. — Отпи глътка. — Можел си да станеш професионалист.

Той я дръпна за косата приятелски.

— Винаги ще го имам като резервен вариант. — Когато госпожа Г. се появи и с последната табла, Дел я пое от ръцете й. — За вас е почетното място на масата, Кралице на гофретите.

Разбира се, че го обичаше, каза си Лоръл, докато наблюдаваше как той се суети край икономката, докато най-сетне бе настанена на мястото й и с „Мимоза“ в ръка. Как би могло да е иначе?

Приближи се до него и го целуна по бузата.

— Браво на теб.

Така щеше да бъде от сега нататък, осъзна тя. О, не непременно гофрети и коктейли „Мимоза“ на терасата. Но тези хора, това семейство. Същите гласове и лица — и в празнични дни, и на импровизирани семейни сбирки.

Оживени разговори огласяха масата, докато си подаваха храната един на друг. Съвсем малко парченце от една гофрета за Ема, плодове за Паркър, която говореше с Картър за някаква книга, която и двамата бяха чели наскоро. Огромно количество сметана за Мак, а Дел и Джак спореха за съдийско решение в някакъв бейзболен мач.

— За какво си се размислила, момиче? — попита я госпожа Грейди.

— За нищо. Което е приятно разнообразие.

Икономката се приведе към нея и снижи гласа си:

— Ще им покажеш ли дизайна на тортата, който току-що измисли?

— Трябва ли?

— Първо хапни.

Мак почука с лъжица по чашата си.

— Искам да обявя, че след закуска предлагаме обиколка на новата библиотека „Картър Магуайър“. Двамата пренесохме половин милион тома снощи и очакваме щедри хвалебствия, като част от тях са за архитекта. — Тя вдигна чаша към Джак.

— Не бяха повече от четвърт милион книги — поправи я Картър. — Но е страхотна. Наистина е великолепна, Джак.

— Няма нищо по-хубаво от доволни клиенти. — Погледна към Ема. — Е, почти нищо.

— И край с чукането, стъргането, боядисването. Не че се оплакваме — добави Мак. — Но, слава богу.

— Чукането и всичко останало започва следващата седмица съвсем наблизо — предупреди я Джак.

— Вземете си тапи за уши — обърна се Мак към Ема. — Горещо ги препоръчвам.

— Мога да го понеса. За нов охладител и работно помещение мога да го понеса.

— Едновременно с това ще работим и по твоя проект, Лоръл.

— Тя ще се оплаква. — Мак размаха вилица. — Аз? Аз съм светица, но тя ще мрънка и ще се оплаква.

— Вероятно. — Лоръл сви рамене и довърши гофретата си.

— Ще изолираме работното поле от твоята кухня — увери я Джак. — Ще се стараем да стоим възможно по-настрани от територията ти.

— Пак ще мрънка. Такава си е по характер.

Лоръл само изгледа студено Мак, после стана и влезе вътре.

— Какво толкова казах? Само се шегувах — заоправдава се.

— Не е ядосана. Ако беше, щеше да те захапе. — Паркър погледна към къщата. — Ще се върне.

— Вярно. Ти не си ми ядосан, нали? — Мак размаха вилицата си към Дел. — Ако тя беше ядосана, и ти щеше да си сърдит, заради нея, защото сега сте заедно.

— Ако това е някакво правило, то определено е само женско.

— Не е женско. Правило на двойките е. — Мак погледна към Ема за потвърждение.

— Да, така е. Ако знаеш кое е добре за теб.

— Не съм сърдит, така че ако тя се сърди, ще трябва да го преодолее.

— Ти наистина не схващаш как стават тези работи — отсече Мак. — Паркър, трябва да му запишеш някои неща. Правилата са нишките, от които е изплетена цялата тъкан. В неговата има дупки.

— Това женски правила ли са, правила за двойки или просто тези на Квартета?

— Всичко е свързано — увери го Паркър. — Ще ти пратя обяснителна бележка. — Извърна поглед и забеляза Лоръл да се връща със скицника си. — Но въпросът е чисто хипотетичен в момента.

— Какъв е въпросът? — попита Лоръл.

— Относно правилото за гнева и обидата.

— О, аз не съм ядосана или обидена, просто не й обръщам внимание. — Заобиколи масата и отиде до Картър. — Това е за теб, а не за нея. Само за теб.

— Добре. — Той погледна към Мак. — Позволено ли е?

— Зависи.

— Тя няма право на глас. За теб е, ако ти харесва. Тортата за младоженеца. — Лоръл завъртя скицника така, че Мак да не може да види, после го отгърна пред Картър.

Наблюдаваше лицето му и видя точно това, на което бе разчитала. Мигновена реакция на чиста наслада.

— Удивителна е. Не би могла да бъде по-съвършена и никога не бих се сетил сам за това.

— Каква е?

В мига в който Мак попита и леко се извъртя, Лоръл рязко затвори скицника.

Това предизвика изблик на смях край масата, докато Мак изруга. После смени тактиката и си придаде тъжно и разкаяно изражение.

— Моля те, много, много те моля, дай и аз да надзърна.

Лоръл открехна съвсем мъничко скицника.

— Показвам ти го само заради Картър. Не заради теб.

— Добре.

Отгърна страниците и видя как Мак остана без дъх, преди да успее да въздъхне разтреперана. Джак протегна врат, за да надникне.

— Книга е. Много хубаво. Подхожда му.

— Не е просто книга. Това е „Както ви харесва“. Нашата книга е, нали, Картър?

— Преподавах тази пиеса, когато започнахме да излизаме заедно. Дори е отворена на монолога на Розалинда. Вижте тук, долу. — Той погали с пръсти отворената страница. — „Още щом видяха се, и се обикнаха“.

— О, страхотно е. — Ема се наведе, за да види по-добре. — Много ми харесва лентичката за отбелязване на страницата с имената им.

— Мисля да махна името на Мак. Ще оставя само това на Картър. — Лоръл се замисли. — Да, само неговото. Картър Магуайър, доктор на философските науки.

— Няма да ме махнеш от тортата. Ти ме обичаш.

Лоръл само изсумтя.

— Обичаш ме — повтори Мак и стана от мястото си. — Измислила си перфектната торта за моя мъж. Обичаш ме.

Сграбчи Лоръл в прегръдката си и затанцува с нея.

— Може да обичам Картър.

— Разбира се, че е така. Кой не би го обикнал? Благодаря ти — прошепна тя в ухото на приятелката си. — Великолепна е.

— Почти я заслужаваш — прошепна Лоръл в отговор, после се засмя и също я прегърна здраво.

— Аз ще я разгледам, докато вие раздигнете масата. — Госпожа Грейди сви показалеца си. — Храната е готова да бъде опакована за парка, когато се приготвите. Трябва да извадите кошниците.

— Опаковане, семейната кухня в три и трийсет — обяви Паркър. — Ще ви раздам конкретните задачи на всеки, след като приключим в кухнята. Товарене на микробуса в четири, което включва храна, сгъваеми столове, одеяла, всякакви спортни принадлежности и хора. Вече съм определила кой къде ще седи — добави тя и само наклони глава при последвалите стонове. — Ще си спестим споровете. Аз шофирам. — Този път се наложи да вдигне ръка. — Единствено аз от всички съм без кавалер и затова трябва да ме съжалявате, да ми угаждате и да ми се подчинявате.

— Можеше да си намериш кавалер — възрази Ема. — Аз мога да ти намеря за секунди.

— Много мило, но не. Категорично не. — Паркър стана и започна да събира чиниите. — Да приключваме с това, защото смятам да се заема с малко отпускащо и удовлетворяващо подреждане на папки и документи.

— Толкова е тъжно. — Мак само поклати глава и грабна една от таблите.

— Кого можеш да извикаш само за секунди? — зачуди се Джак.

Ема го изгледа, засмя се и влезе вътре с чиниите.

— Веднага се връщам, Лоръл — каза Дел. — Трябва само да се погрижа за нещо.

— Ако се забавиш повече от пет минути, ще ти оставя тиганите за миене.

Когато Дел измъкна телефона си, госпожа Грейди вдигна поглед от скицника на Лоръл.

— Какво си намислил? — попита го тя.

— Просто ще се погрижа за сестра си.

Отдалечи се встрани, за да се обади.

Не бе точно като да се опитваш да укротиш диви коне, помисли си Лоръл, но доста приличаше на такова. Всички тук бяха хора, които успешно ръководеха собствения си бизнес, образоваха младежта на страната, представляваха гражданите в съдебната зала — и никой от тях явно не можеше да се появи на уреченото място в точното време.

Безброй неща се оказаха забравени и после издирвани в последния момент. Избухнаха спорове за начина за натоварване на микробуса, после и за разпределението на местата.

Лоръл измъкна бутилка безалкохолно от една от хладилните чанти, отвори я и отиде да поседне на една от ниските каменни огради в градината, докато хаосът се уталожи.

— Защо не си там и не въвеждаш ред? — попита тя Паркър, когато приятелката й дойде да седне до нея.

— Те се забавляват. — Протегна ръка за бутилката. — А и съм оставила допълнителни двайсет минути в графика за товарене.

— Естествено. Наистина ли си подреждаше папките цял следобед?

— Някои хора предпочитат кръстословиците.

— Колко телефонни разговора проведе?

— Пет.

— Ама че празник.

— На мен ми харесва. Изглежда, че и при теб нещата се нареждат добре.

Лоръл проследи погледа й и видя как Дел вади и подрежда отново една кошница и няколко сгъваеми стола.

— Не сме се скарали нито веднъж. Това някак ме изнервя.

— О, пак ще се върнете към старите си навици. — Паркър я потупа по коляното, после се изправи. — Слушайте, този микробус потегля. Всички по местата.

Дел затвори задната врата, после заобиколи и хвана Лоръл за ръка.

— Ти ще седиш до мен. Сестра ми го уреди.

— Ще стане доста претъпкано. Може да се наложи да седна в скута ти.

Той се усмихна, докато тя се качваше.

— Можем само да се надяваме.