Нора Робъртс
Наслади се на мига (12)

Единадесета глава

Лилиумите на Ема парфюмираха въздуха и грееха в летни тонове — искрящо огненочервено и кремавожълто, бонбоненорозово и ослепителнобяло. Булката, която рано сутринта бе решила, че обърканият й час за маникюр е истинска трагедия, сега позираше сияйно усмихната на Мак, докато Паркър се занимаваше с издирването на изгубената жилетка и вратовръзка на един от шаферите.

След като провери дали няма спешен случай, който да изисква нейното внимание или помощ, Лоръл отиде да донесе централната украса за тортата — захарна ваза, която бе изваяла във формата на шестоъгълник и бе напълнила с миниатюрни лилиуми.

Цветята на Ема изобщо не превъзхождаха нейните, помисли си Лоръл — нито като визия, нито като време, което им бе посветила. Беше щамповала захарната паста с точилка, увита в релефна панделка, а после педантично бе изрязала всяко отделно венчелистче. След като стъбълцата бяха укрепени с тел и потопени в рядка глазура, резултатът бе едновременно очарователен и изискан.

В голямата Бална зала тя се абстрахира от шума на подготовката и се загледа внимателно в тортата. Още релефно изработени цветя украсяваха всеки етаж — обвиваха го като панделка от ярки цветове. Имаше и допълнителни листенца, разпръснати по основата на тортата, което според нея придаваше органичен и естествен вид на композицията.

Тъкмо когато извади украсата за най-горния етаж от кутията, някой преобърна с трясък един стол. Тя дори не мигна.

Именно това забеляза Дел. Шумът, виковете, движението наоколо сякаш не съществуваха. Видя я как постави купата с цветя в средата на най-горния етаж на тортата, после отстъпи назад, за да провери разположението, и след това извади нещо подобно на фунийка от кутията, за да очертае линия — не, да шприцова, поправи се той. Поне толкова знаеше. Шприцова няколко идеално прави линии, като основа на вазата, върху тортата с уверени ръце.

Отново заобиколи масата и кимна.

— Изглежда чудесно.

— О, не знаех, че си тук… — Тя отстъпи крачка назад. — Нито пък, че ще дойдеш.

— Това бе единственият начин да си уредя среща с теб в съботната вечер.

— Много мило.

Погали с пръсти бузата й.

— Да нямам глазура по лицето?

— Не. Харесвам лицето ти. Колко цветя има върху това чудо?

— Около петдесет.

Той огледа аранжиментите наоколо.

— Изглежда, двете с Ема сте съгласували всички до последното листенце.

— Постарахме се. Е, засега всичко върви гладко, така че бих могла да…

— Код червено! — викна Ема в слушалката й.

— По дяволите! Къде?

— В Голямата зала. Трябват ни всички.

— Тръгвам. Код червено — обясни тя на Дел, докато тичаше по стълбите. — Сама съм си виновна. Казах, че всичко върви гладко. Знам си, че не бива да го правя.

— Какъв е проблемът?

— Нямам представа.

Озова се на стълбищната площадка на втория етаж в мига, в който и Паркър се появи откъм другото крило.

— Доведената МНБ и МНБ са се спречкали. Мак и Картър отвличат вниманието на булката, за да не разбере какво става.

Лоръл свали шнолата от косата си и я напъха в джоба на сакото си.

— Мислех, че са сключили временно примирие.

— Явно с него е свършено. Дел, хубаво е, че си тук. Може би ще имаме нужда от теб.

Докато приближаваха, чуха викове откъм Голямата зала. После нещо се счупи. И някой изпищя.

— Може да се наложи да викате полиция — отбеляза Дел.

Нахълтаха вътре и видяха Ема, чиито къдрици се бяха измъкнали от фибите на главата й, да се опитва да разтърве две побеснели елегантно облечени дами. От косата и лицето на доведената майка на булката капеше шампанско, явно плиснато от чашата, която още бе в ръката на истинската майка на младоженката.

— Кучка! Ще те съсипя!

Размахаха ръце, заблъскаха се, при което Ема се подхлъзна на токчетата си и се озова седнала на земята, докато двете жени се нахвърлиха една върху друга.

Без да се стряска и с опасно пламъче в очите, Ема се изправи на крака тъкмо когато приятелките й се втурнаха напред. Лоръл сграбчи най-близкото тяло и задърпа жената настрани, докато над главата й ругатните се сипеха като сачми.

— Престанете! Спрете веднага! — Лоръл избегна удар с юмрук, после блокира лакътя на жената с ръка. Усети болката от силния удар чак в рамото си. — Казах стига! За бога, това е сватбата на дъщеря ви.

— Сватбата на моята дъщеря — изкрещя жената, която Ема и Паркър се мъчеха да укротят. — Моята дъщеря! Моята! А не на тази празноглава кукла, която руши семейства.

— Кукла? Кукла ли каза? Студенокръвна вещица, ще ти съсипя най-новата пластична операция, това ще съсипя.

Ема реши проблема с майката на булката, като просто седна отгоре й, докато Лоръл се боричкаше с другата скандалджийка.

Дел се осмели да рискува кожата си, намесвайки се между двете жени, и точно тогава Лоръл забеляза пристигането на подкрепленията. Джак и — колкото и да бе странно — Малкълм Кавана се включиха в мелето.

Приклекнала на пода, Паркър говореше тихо на МНБ, чийто гняв вече преминаваше в неудържими сълзи. Лоръл доближи устни до ухото на мащехата.

— Това не решава нищо и ако обичате Сара, ще се помирите, ще преглътнете гордостта си в този ден. Чувате ли ме? Ако искате да се биете, ще трябва да го направите по друго време и на друго място.

— Не съм й направила нищо, а тя плисна шампанско в лицето ми. Вижте ми косата, грима. Роклята ми.

— Ние ще се погрижим за всичко. — Погледна към Паркър, а тя й кимна. — Дел, искам да донесеш няколко чаши шампанско в стаята ми, а после ще вземеш… Съжалявам, забравих името ви.

— Аз съм Биби — почти изхлипа доведената МНБ. — Всичко е съсипано. Съсипано е…

— Не, нещата са наред. Дел, ще занесеш роклята на Биби на госпожа Г. Тя ще я поправи. Хайде, ела с мен, Биби. Ще се погрижим за всичко. — Докато извеждаше жената, Паркър повтори същото с МНБ. — Ема ще те заведе в стаята да се освежиш малко. Аз ще се кача само след минутка.

— Не казвайте на Сара — изхлипа МНБ. — Не искам да я притеснявам.

— Естествено. Хайде, иди с Ема. Не искала да я разстройва — измърмори Паркър, когато жената вече не можеше да я чуе.

— Страхотно парти се очертава засега — отбеляза Мал.

Паркър приглади сакото на костюма си, изпъна полата.

— Какво правиш тук? — погледна го тя.

— Отбих се само да си взема печалбата.

— Сега нямам време за това. — Пренебрегна го изцяло и се обърна към един от служителите на кетъринга. — Постарайте се да почистите всички парчета стъкло и разлятото шампанско. Ако още нещо се окаже счупено или повредено, кажете на някой от хората на Ема да се погрижат за това. Джак, би ли потърсил БНБ, ако обичаш? Трябва да си поговоря с него в моя офис. Незабавно.

— Разбира се. Съжалявам, че се забавих толкова. Бях навън, когато получих сигнала за тревога.

— Някога съм работил и като охрана по баровете в Лос Анджелис — осведоми я Мал. — В случай че искаш да изхвърля някого навън…

— Много забавно и твърде неуместно. БНБ, Джак, благодаря ти. Мак — повика я тя по микрофона, закрепен зад ухото й.

— С каква енергия се движи само. — Мал се загледа след нея, докато прекосяваше бързо залата и излезе през вратата.

— Още нищо не си видял — увери го Джак. — Хайде да намерим БНБ.

— Джак? Какво, по дяволите, е БНБ?

 

 

В стаята си горе Лоръл оглеждаше прасковената копринена рокля, която Биби бе свалила по нейно нареждане. Откъм банята се чуваше плискането на водата под душа и хлипанията на жената.

Няколко петна, разпран шев — можеше да е и по-лошо, прецени тя. Госпожа Г. щеше да се справи с това. А според плана им за спешни случаи, знаеше, че Паркър вече е извикала гримьор и фризьор и те скоро щяха да са тук.

Нейната задача, която нямаше как да не изпълни, бе да успокои Биби, да й помогне да се съвземе, да слуша оплакванията и ругатните й, ако имаше такива. И да я накара да обещае — ако е нужно, да подпечата обещанието и с кръв — да се държи прилично през останалата част от събитието.

Приглади леко разрошената си коса и отиде да отвори вратата, след като някой почука.

— Две чаши, както бе наредено. — Дел се вмъкна вътре и ги остави на масата, после погледна към банята. — Как е?

— Ами вече мина от плач към тихи хлипания. Ето роклята, не е чак толкова зле. Паркър сигурно е предупредила госпожа Г., така че тя ще е готова.

— Добре. — Той се протегна и намести леко изкривената й обеца на лявото ухо. — Мога ли да направя още нещо?

— Можеш да провериш как е при Мак и да се увериш дали булката е в абсолютно неведение за случката. Паркър вероятно вече е измислила някаква причина за лекото забавяне. — Лоръл потърка шията си, докато пресмяташе. — Имаме още двайсет минути, така че предполагам ще се забавим с десет или петнайсет. Ще се справим. Спря душа — отбеляза тя. — Тръгвай.

— Вече ме няма. Между другото отлична блокада — добави той и вдигна ръка, за да демонстрира.

Тя се засмя и го избута навън, след което затвори вратата. Пое си дълбоко дъх, стегна се и отиде до банята. Почука.

— Наред ли е всичко?

Биби отвори. Беше с най-хубавия халат на Лоръл и тъмнорусите й кичури се стелеха мокри по раменете й. Зачервените й и подпухнали очи блестяха и сякаш всеки миг щяха отново да се облеят в сълзи.

— Виж ме само. На нищо не приличам.

— Това ще помогне.

— Пистолет ли е?

— Шампанско. Седни, почини си малко. Сега поправят роклята ти, а скоро ще се появи и екипът, който ще ти направи прическа и грим.

— О, слава богу. — Биби отпи солидна глътка от шампанското. — Слава на Бога и благодаря и на вас. Чувствам се ужасно. Зле. Глупаво. Дванайсет години. Омъжена съм за Сам от дванайсет години. Това нищо ли не означава?

— Разбира се. — Лоръл си напомни, че трябва да успокои жената — такава бе заръката на „Обети“. Да успокои, да утеши, да изглади нещата.

— Не съм разрушила ничие семейство. Те бяха разделени, когато го срещнах. Е, добре де, не и технически, не официално, но на практика. Тя ме мрази, защото съм по-млада. Тя е началната съпруга, а аз съм съпругата за показ. Тя така разправя. Ами тези дванайсет години все пак нищо ли не означават, по дяволите…

— Винаги е трудно да се поддържат подобни отношения.

— Опитах се. — Зачервените очи на Биби я молеха за разбиране. — Наистина. А и те бяха разведени, преди да се сгодим. Почти. И обичам Сара. Наистина. А Брад е страхотен мъж. Двамата си подхождат. Искам да са щастливи.

— Това е най-важното.

— Да. — Жената въздъхна, отпи по-бавно от чашата. — Подписах предбрачен договор. Самата аз настоях. Не беше заради парите, макар че тя все това повтаря. Ние просто се влюбихме. Това не може да се контролира, нали? Не можеш да избереш в кого ще се влюбиш, нито кога и как? Просто се случва. Тя е ядосана, това е, защото вторият й брак се разпадна, а ние още сме добре. Съжалявам за цялата разправия. Сара няма да научи, нали?

— Не. Поне не днес.

— Вече дори не спяха заедно. Когато срещнах Сам, те имаха отделни спални, отделен живот. Това е като да са разделени, нали така?

Лоръл се замисли за собствените си родители.

— Предполагам, че е така.

— Може и аз да съм била поводът Сам най-накрая да направи крачката и да поиска развод, но не аз съм причината те двамата да не са щастливи заедно. Не е ли по-добре да се направи тази крачка, вместо да продължат да са нещастни, как мислиш?

— Вероятно да. — Дванайсет години, напомни си Лоръл. Да, това определено имаше значение. — Биби, ти имаш стабилен брак и добри отношения със заварената си дъщеря. Можеш да си позволиш да погледнеш снизходително на цялата история.

— Тя ми се разкрещя. Плисна шампанско в лицето ми. Скъса ми роклята.

— Знам, знам… — Трябваше да я успокои, повтори си отново Лоръл. — Сега ти можеш да отстъпиш, да преглътнеш всичко и да мислиш за Сара. Да помогнеш това да се превърне в най-щастливия ден в живота й.

— Да. Да, права си. — Биби скри очи с юмруци като дете. — Много съжалявам за случилото се.

— Не се тревожи за това сега. — На вратата се почука и Лоръл стана. — И след петнайсет минути ще изглеждаш перфектно.

— Аз… Аз дори не попитах за името ти.

— Лоръл.

— Лоръл. — Биби разтегна треперещите си устни в несигурна усмивка. — Благодаря, че ме изслуша.

— Няма проблем. Хайде сега да те приготвим отново.

И тя отвори на фризьора.

 

 

Булката, в блажено неведение за задкулисната драма, стоеше до баща си, докато шаферките й вървяха към отрупаната с цветя беседка. Някои булки сияеха, замисли се Лоръл, и тази определено бе сред тях, докато палавият бриз нежно развяваше прозрачните пластове на воала й.

Мак смени ъгъла, от който снимаше, и Лоръл бе сигурна, че тя успя да улови онова сияние на радостно очакване, когато Сара се обърна и се усмихна на баща си.

— О, боже! Наш ред е.

Музиката се смени и беше ред на булката. Лоръл забеляза как Сам поглежда за миг към Паркър и кимва съвсем лекичко. Благодарност или признателност за усилията — вероятно и двете. После поведе грейналата си от щастие дъщеря към очакващия я младоженец.

— Дотук добре — измърмори Дел, застанал близо до Лоръл.

— Всичко ще бъде наред. Май беше по-хубаво, че се сбиха, преди да започне церемонията. Така си изляха емоциите.

— Няма да има повече неприятни инциденти. — Тонът на Паркър бе леден като януарско утро. — Поне не и от тази страна.

— Какво каза на бащата? — попита Дел.

Усмивката на сестра му би смразила и пламък.

— Нека просто да кажем, че съм уверена, че МНБ и доведената МНБ ще се държат цивилизовано и „Обети“ ще бъде компенсирана за допълнителните разходи за прически и грим, поправка на рокли и всички останали щети. — Тя тупна брат си по гърдите. — И няма да се нуждаем от услугите ти, за да си получим парите.

— Трябва да довърша сервирането на десертите. — Лоръл си погледна часовника. — Нямам много време, като се замисля.

— Искаш ли помощ? — предложи Дел.

— Не. Иди да изпиеш една бира или каквото поискаш.

Върна се в своята кухня, където бе тихо и прохладно. Тук можеше да поседне поне за няколко минути. Обясненията на Биби я бяха потиснали и имаше нужда да си поеме дъх.

Брак без любов, нещастно семейство, неизвестният фактор на другата жена… Знаеше отлично каква противна каша забъркваха точно тези съставки и колко дълго оставаше лошият вкус в устата след това.

Сара определено бе вкусвала тази каша и вероятно неведнъж и два пъти. И все пак стоеше грейнала от радост до баща си. Съшият баща, който бе изневерил на майка й, който бе нарушил точно тези клетви, които тя се канеше да изрече.

Да, разбираше от нещастни бракове, но не искаше да приеме използването на това нещастие като извинение или оправдание за изневярата.

Защо хората просто не сложат край? Ако искат някой друг или нещо друго, защо не скъсат почтено най-напред, вместо да изневеряват, да лъжат, да понасят търпеливо и просто да продължават да съществуват?

Разводът не би могъл да е по-болезнен за една двойка, както и за детето или децата, замесени в тази каша, отколкото измамата, преструвките, потиснатият гняв. Нали точно затова, дори и след толкова години, част от нея искаше родителите й просто да се разделят, вместо да се преструват на женени?

— Виж ти, аз идвам да видя дали не мога да ти помогна след цялата онази бъркотия. — Госпожа Грейди сложи юмруците си на хълбоците. — А ти се мотаеш.

— Тъкмо започвам.

Със свити устни икономката се приближи до нея и вдигна брадичката й нагоре, за да срещне погледа й.

— Какво ти е?

— Нищо. Наистина нищо.

Госпожа Грейди имаше навика да използва веждите си в определени ситуации, така че много ясно да предаде без думи мнението си. В момента те сякаш я обвиняваха, че лъже.

— Просто цялата разправия по-рано ме разстрои…

— Не се случва за първи път някои от гостите да се сдърпат на ваше тържество. Вероятно няма да е и за последен.

— Не, не беше заради самото сбиване. То, като се замислиш, беше доста забавно. Паркър едва ли ще се съгласи, поне още няколко дни, но определено имаше своите звездни моменти.

— Заобикаляш въпроса.

— Глупаво е. Аз се озовах с доведената майка. Такъв ми бил късметът. Предполагам, че се чувстваше засрамена и натъжена и искаше да ми обясни как се запознала с БНБ, когато той бил почти разделен с първата си жена и как двамата не били вече заедно, а по-скоро обитавали една и съща къща.

— Повечето мъже, които искат да опитат нещо ново, казват подобни неща.

— Да, и това е доста изтъркано и фалшиво. Но мисля, че й вярвам — на доведената майка. Но какво значение има? Защо да е позволено да имаш връзка с някой, който може и да е на път да прекрати брака си? Нали все още е женен?

— Вярно — съгласи се икономката. — Но животът рядко е само истина и лъжа, без неясни сенки между двете.

— Тогава защо просто не сложат край на всичко, след като искат да са с някой друг?

С жест, който бе по-скоро практичен, отколкото утешителен, госпожа Грейди приглади косата на Лоръл.

— Виждала съм как хората си намират причини за какво ли не.

— А за булката… Тя няма нищо против. Спомням си консултациите, предварителните срещи и репетицията. Обича родителите си, това е ясно. Обича и доведената си майка. Как обаче успява?

— Невинаги става дума за това да вземеш нечия страна, Лоръл.

— Не, невинаги. Но знаете ли, аз никога не съм имала избора дали да взема нечия страна или не, защото и двамата изобщо не бяха прави. — Нямаше нужда да обяснява, че вече говореше за своите родители. — И дори сега, когато се замисля за това, ако трябва да определя страните… Те са едната страна, а аз — другата. Глупаво е, но част от мен все още е страшно ядосана, че и двамата са толкова безразлични…

— Ядосваш им се, а трябва да ги съжаляваш. Те са тези, които изпускат всичко.

— Те харесват начина си на живот, положението си. — Тя сви рамене. — На този етап и бездруго не е моя работа.

— Лоръл Ан. — Госпожа Г. обхвана с длани лицето й, като използва обръщение и жест, до които рядко прибягваше. — Те винаги ще си останат твои родители и затова винаги ще бъде и твоя работа.

— Винаги ли ще ме разочароват?

— Това зависи от теб, нали така?

— Вероятно. — Тя въздъхна дълбоко. — Добре. Времето за мрачни мисли свърши. Трябва да занеса тортата за младоженеца и да се погрижа за останалите десерти.

— И бездруго съм тук, така че ще ти помогна.

Заедно занесоха кутиите със сладкиши в Балната зала.

— Винаги ме омагьосват цветята — каза госпожа Грейди и се огледа наоколо. — Нашата Ема има ръце на вълшебница. Харесват ми цветовете тук. Няма нищо бледо, само ярки и силни цветове. О, виж какво има тук. — Тя пристъпи и разгледа отблизо сватбената торта. — Като стана дума за вълшебни ръце, надминала си себе си, Лоръл.

— Мисля, че това е новата ми любима лятна торта. Ще ви запазя едно парче.

— С удоволствие. Сватбената торта носи щастие.

— Така казват. Госпожо Г.? Някога мислили ли сте отново да се омъжите или…

Възрастната дама се засмя развеселено.

— О, от време на време е имало по някое „или“. Не съм монахиня. Но чак да стигна до брак? — Върна се обратно при Лоръл, за да й помогне с десертите. — Аз бях омъжена. Имах своя Чарли, единствения.

— Вярвате ли в това? — попита Лоръл. — Че има един човек? Единствен?

— Вярвам, за някои от нас. За други, ако нещата не потръгнат или изгубят половинката си, се появява друг. Но за някои има само един, от началото до края. Никой друг не може да заеме мястото му. Никой не може да влезе така в сърцето и да остане там.

— Да. Никой друг. Но невинаги ти си единственият човек за него. — Замисли се за Дел, после съзнателно отхвърли мисълта. — Липсва ли ви още понякога? Вашият Чарли?

— Всеки ден. Ще станат трийсет и три години през ноември. Липсва ми всеки ден. Но поне съм го имала, нали? Имах своя единствен. Не всеки може да го каже. Ти можеш.

Лоръл бавно извърна очи към нея.

— Винаги е бил единственият за теб, от самото начало — продължи госпожа Грейди. — Доста време ти отне докато идеш при него.

„Защо да отричам?“, рече си Лоръл. Защо да се преструва пред някого, който я разбираше толкова добре?

— Плашещо е.

Госпожа Грейди се засмя.

— Разбира се. Искаш нещо сигурно? Намери си някое сладко кученце, което можеш да обучиш да те следва по петите. Любовта трябва да е плашеща.

— Защо?

— Защото ако няма страх, няма и тръпка.

— Ако това е вярно, тогава аз тръпна, уплашена почти до смърт. — Лоръл вирна глава. — Това е сигналът на Паркър. Време за коктейли и вечеря.

— Върви да й помогнеш. Аз ще довърша тук.

— Сигурна ли сте?

— Обичам да се включвам в работата понякога. Хайде, тръгвай.

— Благодаря — прошепна тя и сложи длан върху ръката на икономката. — Ще се постарая да получите от тортата.

Останала сама, госпожа Грейди тръсна глава и въздъхна. Помисли си, че момичетата й знаят всичко за сватбите. Но любовта ги объркваше тотално.

Ала пък, според нея, любовта трябваше да е точно такава.

 

 

Когато къщата бе разчистена, Лоръл се присъедини към останалите за кратка почивка и разпускане на терасата. Дел пъхна чаша шампанско в ръката й.

— Заслужи си го.

— И още как. Благодаря. Къде е Паркър?

— Има да свърши нещо. — Мак протегна крака и присви уморените си пръсти. — Сега ще дойде. Съжалявам, че изтървах Битката на майките. Чух, че си струвало да платиш билет, за да я видиш.

— Кратка, но брутална. — Лоръл се прозя и се замечта за пухкави възглавници и хладни, свежи чаршафи.

— Често ли имате такива сбивания? — поинтересува се Мал.

— Веднъж ме удариха с юмрук по лицето. — Картър раздвижи челюстта си.

— Това добавя нов елемент — отсече Мал. — Страхотна торта.

Той вдигна бирата си да поздрави Лоръл и се загледа в Паркър, която тъкмо излизаше от къщата с вид на жена, която цял ден е пила чай, а не е командвала неколкостотин души.

— Печалбата ти — каза тя и му подаде един плик.

— Благодаря. — Той леко се надигна, за да пъхне плика в джоба. — И ще правите същото и утре?

— Почти същото. — Ема простена. — Обикновено имаме по-малки тържества в неделя, но по това време на годината е натоварено с много големи. И с тази мисъл отивам да си лягам.

— Време е да изпратя момичето си до дома. — Джак стана и улови ръката на Ема. — Ще мина да оставя камиона в понеделник, Мал.

— Дадено. Най-добре и аз да тръгвам.

— Благодаря, че ни помогна. — Мак се протегна. — Хайде, професоре. Да се прибираме и да изритаме котарака от леглото.

— Още не мога да помръдна. — Доволна, че рамото на Дел е наблизо, Лоръл отпусна глава уморено. — Трябва ми минутка. Довиждане, Мал — обади се тя.

— Аз ще те изпратя. С останалите ще се видим утре — добави Паркър и се обърна да придружи Мал.

Все така отпуснала глава на рамото на Дел, Лоръл се усмихна.

— Знаех си, че доброто възпитание ще свърши работа.

— Какво имаш предвид?

— Паркър ще се почувства длъжна да изпрати Малкълм, ако аз остана тук с теб. Двамата изглеждат добре заедно.

— Я стига…

Тя се опита да проясни замъгления си мозък, после се отказа и затвори очи.

— Извинявай. Забравих с кого говоря. Разбира се, че няма никакви сексуални искри, нищо не тлее под повърхността. Не, съвсем нищо няма.

— Той не е неин тип.

— Точно така. Няма защо да се вманиачаваш, освен когато става дума за мен. Ще ме вдигнеш ли, моля те?

— Щом не е неин тип, защо приказваш за разни искри и тлеещи огньове?

— Вероятно е заради самата мен. — Тя се засмя, когато той я изправи на крака. — Цялата започвам да искря и да пламтя, когато си наблизо.

— Добро измъкване. Отличен начин да отклониш вниманието ми.

— И е вярно. — Едва се държеше на крака и залиташе от умора. — Ще останеш ли тази нощ?

— Такъв е планът ми.

Той извърна поглед към вратата, докато вървяха към стълбите, и Лоръл бе абсолютно сигурна, че обмисля дали да не се разходи навън. Дел просто ставаше неспокоен, щом станеше дума за Паркър.

— Виж, отново искря и пламтя. — Изпревари го с крачка и се качи на първото стъпало, за да може устните й да се озоват на едно ниво с неговите за целувка.

— Скъпа, направо спиш права.

— Вярно е, а това ме прави ужасна компания за съботна среща.

— Обичам да гледам напред, към неделя сутрин.

— Среща в неделя сутрин ми звучи идеално — каза тя, докато се качваха нагоре. — Особено след като имаме тържество чак вечерта и няма нужда да ставам по тъмно. Какво ще кажеш за осем часа?

— Съгласен съм.

— А какво ще кажеш да се срещнем под душа?

— Среща под душа в неделя сутрин? Още по-добре.

Дръпна го в спалнята си, после се сети и да затвори вратата — нещо, което правеше изключително рядко. Тъй като много рядко имаше причина да го прави. Отиде до вратата към балкона.

— Обичам да спя на отворено през лятото. Това притеснява ли те?

— Не. Ала не чух Паркър да се прибира. Дали още е навън?

Лоръл вдигна очи към тавана и прецени възможностите. Обърна се и хвърли сакото на костюма си, после бавно разкопча ципа на полата.

— Може би не съм чак толкова уморена все пак. — Свали полата и остана само по комбинезон, бикини и обувки на висок ток. — Освен ако ти не си.

— Неочаквано ми дойдоха нови сили.

— Сигурно е заради чистия въздух.

Приближи се към него и положи доста усилия да го отвлече от мисълта за сестра му. Поне това можеше да направи, помисли си тя, докато ръцете му обхождаха тялото й. В името на приятелството.