Нора Робъртс
Наслади се на мига (8)

Седма глава

Не можеше да се каже, че бе очаквал точно такава реакция, но с Лоръл често ставаше така.

— За какво конкретно ме проклинаш?

— Защото това е правилният отговор. Много те бива да казваш точно каквото трябва, освен когато изричаш нещо напълно погрешно.

— Трябвало е да станеш адвокат.

— Ще хапна още една баничка. — Лоръл извърна глава, за да не срещне погледа му.

Дел си помисли, че тя винаги го очарова. Освен когато го дразнеше. Ала и то вероятно бе същото.

— Помниш ли, когато всички се бяхме събрали у родителите на Ема за тържеството по случай Пети май?

— Разбира се, че помня. — Той леко се намръщи. — Изпих прекалено много текила, което е съвсем естествено, нали все пак беше Пети май. А тогава ти дойде и поседя до мен на стъпалата на верандата.

— Да проявиш известна загриженост за приятел, който е замаян от текила, не е кой знае какво. Но все едно…

Той прехвърли малко от свинското със сладко-кисел сос в чинията й със своите пръчици.

— По-рано следобеда двамата с Джак стояхме на двора и просто зяпах тълпата, както правите и вие.

— Вие правите така.

— Добре. Забелязах една синя рокля… И едни страхотни крака… — Той направи неопределен жест с ръка, който й даде много ясна представа за останалото. — Казах си, много хубаво, направо супер, и подхвърлих нещо в този смисъл на Джак. Той изтъкна, че краката и останалото, което зяпах, принадлежат именно на теб. Признавам си, доста се стреснах. — Внимателно прецени реакцията й и сметна, че тя наистина се изненада. — Ако трябва да бъда напълно откровен, признавам, че това съвсем не бе първият подобен случай…

— Аз не съм ти само някакви крака, нито пък „всичко останало“.

— Не, но все пак имаш страхотни крака. Ти си красива жена. И това също е точно описание. Някои хора имат слабост към банички, други — към красиви жени.

Тя погледна покрай него към тъмнеещите сенки.

— Това би трябвало да ме ядоса.

— Освен това си и от най-старите ми приятели, на които наистина държа. — В тона му вече не се долавяше закачливост. — Това е от голямо значение.

— Така е.

Тя бутна настрана чинията си, усещайки, че всеки момент ще й прилошее.

— Мисля също, че се случи нещо неочаквано или поне изненадващо, когато онази нощ реагира така импулсивно.

Мракът се сгъстяваше и градинските лампи грейнаха с мека светлина, а в далечината отекна вик на патица. Стори му се странно романтично и някак напълно уместно.

— Много деликатно се изразяваш.

— Е, все пак е първа среща — отвърна той и се усмихна.

— Дойдох само за обувките.

— Не е вярно.

Тя въздъхна.

— Може би… Но имах план, разчитах на това да си излязъл на среща и аз да се промъкна, да си взема обувките и да ти оставя забавна бележка.

— Тогава щеше да пропуснеш всичко това. Както и аз.

— Ето пак го правиш — въздъхна тя. — Мисля, че отчасти положението ми е пряко свързано с мораториума, който наложих на сексуалния си живот.

Развеселен, той надигна бирата си.

— И как вървят нещата там?

— Съвсем добре. Вероятно съм малко… Как по-деликатно да се изразя? Напрегната съм, по-напрегната от обичайното напоследък.

— В името на приятелството бих могъл да те заведа горе и да ти помогна да освободиш напрежението. Но това не ме устройва.

Тя понечи да му отвърне, че и сама може да освободи напрежението, но реши, че това е прекалено лично за споделяне, дори и между добри приятели. Затова само сви рамене.

— Не е като при Джак и Ема — отбеляза той.

— Джак и Ема съвсем не освобождават напрежението. Те…

— Не говори прибързано — меко я прекъсна той. — Нямах това предвид. Те са приятели, но са станали такива преди десет или дванайсет години. Това е доста време. А ние с теб? На практика сме заедно през целия си съзнателен живот. Не сме просто приятели, ние сме едно семейство. Нямаме кръвна връзка, която би превърнала този разговор в неморален и извратен, но все пак сме семейство. От едно племе сме — реши той. — Може да се каже, че сме от едно племе.

— Племе. — Тя повтори думата, за да я изпробва. — Явно си мислил за това. И не мога да оспоря каквото и да било.

— Което е приятна промяна. Става дума за промяна не само за нас, а за цялото ни племе.

— Обзалагам се, че ти си вождът. — Лоръл облегна лакът на масата и подложи длан под брадичката си. — Винаги ти си вождът.

— Можеш да си вожд, ако ме победиш на канадска борба.

Беше силна и се гордееше с това. Но пък познаваше и докъде стигат силите й.

— И като племенен вожд вече си решил как да продължим нататък.

— Имам един много общ план. По-скоро начален вариант на план.

— Същият си като Паркър. Може би това е част от проблема. Ако тя беше мъж или и двете бяхме лесбийки, щяхме да се оженим. И тогава нямаше да се налага да ходя по срещи. Толкова съм разстроена от това, че си наложих да не правя секс… И вероятно затова водим този разговор.

— Искаш ли да чуеш моя вариант?

— Да, но няма да участвам в разпита след това.

— Даваме си един месец.

— За какво си даваме месец?

— За да свикнем. Да се виждаме по този начин. Ще излизаме, ще си оставаме у дома, ще си приказваме, ще общуваме с приятели и ще се забавляваме. Ще се срещаме, както правят хората, когато постепенно минават към други взаимоотношения. Ала като имам предвид племенната ни връзка, както и това, че и двамата споделяме желанието да ограничим потенциалната опасност от промяна във взаимоотношенията ни…

— Сега кой говори като адвокат?

— Предвид всичко това — продължи той — и макар че изобщо не ми носи никакво удоволствие, ще продължим мораториума върху секса.

— Ти също ли ще го спазваш?

— Така е справедливо.

— Хм. — Тя остави бирата и го погледна изпитателно. — Ще правим всичко, което правят нормалните необвързани зрели хора, но без секс. Нито помежду си, нито с други. Това ли искаш да кажеш?

— Точно така.

— В продължение на трийсет дни. А защо трийсет?

— Разумен срок, в който и двамата да преценим дали искаме да направим следващата крачка. Това е голяма стъпка, Лоръл. Ти си прекалено важна за мен, за да прибързваме.

— Срещите са по-трудни от секса.

Той се засмя.

— С кого, по дяволите, си излизала досега? Ще се постарая да те улесня. Какво ще кажеш да идем на кино след тържеството ви в неделя? Просто на едно кино.

Тя го изгледа дяволито.

— Кой ще избере филма?

— Ще преговаряме. Но искам филм без сантиментални истории.

— Без ужаси.

— Дадено.

— Може би е добре да изготвиш договор.

Той прие спокойно шегата й.

— Ако имаш по-добра идея, готов съм да я чуя.

— Никаква идея нямам. Никога не съм мислила, че ще стигнем до момент, в който да ми е нужна. А не е ли по-добре просто да преспим заедно и да кажем, че сме квит?

Той се усмихна.

— Не само те познавам, но и отлично разпознавам кога някой блъфира.

— Не знаеш всичко.

— Не знам. Мисля, че затова е най-добре да си дадем време и да разберем. Аз съм „за“, а ако и ти си съгласна…

Тя се загледа в красивото му и познато лице, спокойните очи, небрежната стойка.

— Сигурно така ще се изнервим, че ще си издерем очите…

— Нищо ново. Съгласна ли си, Лоръл?

— Съгласна съм. — Тя му протегна ръка, за да сключат сделката.

— Мисля, че това заслужава нещо повече от ръкостискане.

Той пое ръката й, но я дръпна силно към себе си и тя се надигна от стола.

Лека тръпка, породена от неизвестността, пробягна по тялото й.

— А може би…

— Не. Нямаш бръчица ето тук. — Той докосна с пръст челото й между веждите. — Винаги те издава.

— Чакай — промълви тя, когато той погали ръцете й. — Сега се притеснявам. Няма смисъл, когато мисля прекалено много за това и…

Накара я да млъкне, като я прегърна силно и леко я надигна, за да погали с устни нейните, бавно и нежно.

— Или пък… — Тя млъкна и плъзна ръце по раменете му, обви ги около врата му.

Дел се изненада, когато почувства топлотата и любопитството, които го обзеха. Вече не беше само страст. Сладостното и нежно усещане бе обгърнато от нещо познато и нещо ново. Познаваше уханието й, формата на тялото й, но нещата вече не бяха същите… Беше настъпил моментът, в който миналото се сливаше с онова, което можеше да бъде.

Удължи целувката, не бързаше. Притискаше я до себе си, за да вкуси от всички нови усещания.

Тя се отдаде изцяло, искаше й се да поеме всяка частица от този миг, който си бе представяла десетки пъти. Отиващият си ден, меката светлина на лампите, тихата въздишка на летния бриз… Глупави фантазии на момичешкото въображение, които сега се превръщаха в реалност. А копнежите ставаха споделени…

Каквото и да се случеше, този миг, този залязващ ден, винаги щеше да остане неин.

Когато устните им се разделиха, той я попита нежно:

— Откога таиш тези чувства в себе си?

— Трудно ми е да кажа…

Отново докосна с устни нейните, сетне задълбочи целувката, докато и двамата останаха без дъх.

— Най-добре да ти донеса обувките.

— Добре.

Но тя отново го дръпна към себе си. Простена от удоволствие, когато ръцете му се плъзнаха по тялото й и сграбчиха стегнатото й дупе.

Той усети, че вече не може да се владее, но успя да се дръпне.

— Обувките… — едва промълви. — Освобождавам заложниците. Наистина трябва да си вървиш. У дома.

Замаяна от вълнение, тя опита да избегне погледа му.

— Казах ти, че срещите са по-трудни от секса.

— Ние не се боим от предизвикателства. Имаш страхотни устни. Винаги съм ги харесвал. А сега още повече.

Лоръл се усмихна.

— Ела по-близо и ми го кажи отново.

— По-добре не. Връщам се след минутка с обувките.

Тя се загледа след него и си каза, че месецът ще бъде страшно дълъг.

 

 

Лоръл пое обратно към къщи.

Обгърна я тъга, когато си помисли колко е самотна…

Картър и Мак навярно вече се бяха прибрали в своята къщичка, Ема и Джак — в тяхната. Госпожа Г. или гледаше телевизия в уютния си апартамент с крака върху табуретката и кана чай, както обикновено, или беше навън с приятелки. А Паркър? Тя вероятно още работеше, но в собственото си крило на дома и в удобни дрехи.

Лоръл паркира, успокоена от светлината, която бе видяла в прозорците на студиото и на къщата за гости. Искаше само да се прибере в своя апартамент, сама, и да помисли за всичко, което се бе случило, което се бе променило или бе започнало да се променя тази вечер.

Устните й още бяха изтръпнали от допира с неговите, кожата й сякаш тръпнеше. Щеше й се да си затананика и да затанцува. Ако си водеше дневник, щеше да обсипе днешната страница с малки сърчица и цветя.

После щеше да я скъса и смачка, защото бе глупаво. Но все пак щеше да го направи.

Усмихна се на тези си мисли, влезе в къщата и много внимателно и тихо заключи след себе си. Сетне понечи да тръгне на пръсти към стълбището.

— Сега ли се прибираш?

Гласът тъй я стресна, че тя едва не извика. Извърна се рязко и видя Паркър. Сетне седна тежко на стъпалата, преди да се е строполила.

— Господи! Исусе! По-страшна си и от някой ротвайлер. Какво правиш?

— Аз ли какво правя? — Паркър вдигна кутията в ръката си. — Слязох да си взема плодово мляко и сега се качвам в стаята си. Ти защо се промъкваш крадешком по стълбите?

— Не се промъквам крадешком. Вървях си. Тихо. Имаш плодово мляко в малкия хладилник горе.

— Свърши ми боровинковото. Исках такова. Имаш ли нещо против?

— Не, не, за бога. — Лоръл си пое дъх на пресекулки, притисна ръка до сърцето си. — Направо ми изкара ангелите.

Паркър я изгледа изпитателно.

— Имаш виновно изражение.

— Не е вярно.

— Мога да го разпозная…

— Нямам вечерен час, нали, мамо? — ехидно попита Лоръл.

— Видя ли, гузна си.

— Добре, добре, прибери камшика. — Лоръл вдигна ръце в знак, че се предава. — Ходих до Дел да си взема обувките.

— Виждам, нали ги държиш в ръка.

— Вярно. Да… Е, обувките са много хубави и си ги искам. — Тя ги погали с обич. — Беше поръчал китайска храна. Имаше и пържени банички с месо.

Паркър се усмихна и седна до приятелката си.

— Нямаше да оставам, но останах, поседяхме и поговорихме за това, че аз го целунах, а после той ме целуна. Което всъщност не съм ти споменала. Чувствам се странно, когато споделям тези неща с теб…

— Свиквай.

— Опитвам се… Както и да е, стигнахме и до това какво ще правим, ако изобщо правим нещо по-нататък. Той имаше план.

— Естествено. — Паркър се усмихна и гребна от млякото.

— Очакваш го, защото двамата сте правени по един калъп. Казах му, че ако двете с теб бяхме лесбийки, щяхме да се оженим.

Паркър кимна небрежно.

— Много е възможно.

— Обсъдихме го и решихме да започнем да се срещаме и да правим всичко, което правят и останалите двойки, само че без секс.

Приятелката й надигна учудено вежди.

— Ще излизате, но няма да правите секс…

— В продължение на трийсет дни. Идеята е, че дотогава би трябвало да знаем дали наистина искаме да преспим заедно, или просто… Знам, че това е разумно и зряло, но е мъчително.

— Първо си давате малко време, за да сте сигурни, че ще продължите да се харесвате… — Паркър се опитваше да проумее намеренията им.

— Да, в основни линии. Имаше и още аргументи. Говорихме си за племето и за краката ми, но главното е, че ще видим как ще потръгнат нещата. Наистина ли нямаш нищо против?

Паркър лекичко я погали по косата.

— Разбира се, че нямам. А ако имах, би трябвало да ми кажеш да си гледам работата. Искаш ли малко мляко?

— Не, благодаря. Ядох банички. — Лоръл облегна глава на рамото на приятелката си. — Радвам се, че не успях да се промъкна незабелязано.

— Още повече трябва да се радваш, че реших да бъда великодушна и да не се обиждам, задето се опита да го направиш.

— Ти си най-добрата приятелка на света.

— Абсолютно. Така си е. Той е добър човек. Знам, че понякога обича да командва, защото си приличаме. И че има своите недостатъци, но е много добър. — За миг стисна ръката на Лоръл. — Заслужава те. Двете с теб трябва да сключим сделка още сега, че когато искаш да се оплачеш от него, ще го направиш пред мен. С теб ще се справим със ситуацията… Няма да се чувстваш неловко, задето ми е брат.

— Дадено.

Двете докоснаха свити юмруци, това беше клетвата от детството им.

— Сега ще се кача, за да довърша някои неща. — Паркър се изправи. — Трябва да знаеш, че ако не споделиш какво става с Ема и Мак, ще нараниш чувствата им.

— Ще им кажа.

Лоръл стана и тръгна към третия етаж с Паркър.

 

 

Ще бъда напълно откровен, реши Дел и се уговори с Джак да се видят на сутринта във фитнеса. Дори му заръча да доведе и Картър. Започна тренировка, докато Картър пристъпи притеснено към пътечката за бягане.

— Старая се да избягвам подобни дейности пред хора. Някой може да пострада.

— Започни бавно, после вдигай скоростта през няколко минути.

— Лесно е да се каже.

— Липсваше ми това място. — В знак на солидарност Джак се качи на пътечката от другата страна на Картър. — Удобно е да имаш домашен фитнес, но ми липсва груповата тренировка. Както и многото атлетични момичета в оскъдни дрешки. Сгоден съм, но още дишам — обясни той, след като Дел го изгледа.

— Не разбирам защо трябва да се ходи по механична лента, след като навън има тротоари. — Стиснал опорната дръжка — за всеки случай — Картър махна предпазливо с ръка. — И при това те не се движат под краката ти.

— Дай малко темпо, Картър. И охлювите те задминават. Как е моята Макадамия?

— Добре е. — Той сбърчи вежди и леко увеличи скоростта. — Имат среща тази сутрин, а после — фотосесия в студиото. Вероятно е по-добре, че съм навън за няколко часа.

— Скоро ще имаш своя професорски кабинет — увери го Джак. — После ще се заемем с преустройството у Ема и при Лоръл.

— Като стана дума за Лоръл, ние излизаме — вметна най-небрежно Дел. Чу странен звук отляво и погледна натам. — Добре ли си, Картър?

— Леко обърках крачка. Хм, имаш предвид, че излизате двамата заедно ли?

— Точно това имах предвид.

— Това ли е моментът, в който се очаква да ти скоча на врата и да поискам да разбера как така смяташ да се възползваш от едно от моите момичета?

Дел само изгледа Джак, докато вдигаше скоростта на своята машина.

— За разлика от теб, аз не се скатавам и не го крия.

— Не съм се скатавал и крил, просто за известно време не бях решил как да ви обясня за Ема. И понеже скоро ще се оженя за една от Квартета, имам известни привилегии и задължения. Ако спиш с Лоръл…

— Не спя с нея. Просто излизаме на срещи.

— Да, и само си държите ръцете, гледате луната и пеете химни.

— За известно време. Без пеенето обаче. Картър, ти няма ли да кажеш нещо?

— Полагам доста усилия да се задържа на крака. — За да е сигурен, че ще остане прав, той отново стисна с една ръка дръжката. — Бих отбелязал, че това е рязка промяна в ситуацията.

— И аз така помислих отначало, но вече не съм толкова сигурен. Струва ми се, че нещата са назрявали от известно време.

— Изобщо не бих предположил — обади се Джак, като вдигна скоростта, така че да е в крак с Дел. — И кога по-точно узря тази рязка промяна?

— Скарахме се, което доведе до това, че тя ми демонстрира, че вече не ме чувства като брат. Което си е така. Сега двамата ще излизаме като двойка и просто исках да знаете.

— Добре. Пет километра? — попита Картър.

— Дадено. Темпо — подкани го Дел.

Картър само въздъхна:

— О, боже.

 

 

В неделя сутринта Лоръл остави работата си в кухнята, за да изтича горе за редовното съвещание преди тържеството. Когато завари и трите си партньорки в бизнеса вече по местата си, тя вдигна ръка.

— Не съм закъсняла. — И понеже от сутринта вече бе изпила две чаши кафе, сега взе бутилка вода. — Само за ваша информация, навън вали.

— Според прогнозата ще спре още преди обяд — отбеляза Паркър. — Но сме подготвени да пренесем всичко на закрито, ако това не стане.

— Аранжировките са доста семпли — намеси се и Ема. — Ако се проясни до обяд, ще можем да украсим всичко навън до един часа. В противен случай можем да преместим онези чудеса в Голямата зала и много бързо да ги подредим до камината, да добавим и свещи. И в двата случая сме подготвени. Ще украсим и двата апартамента до десет часа.

— Младоженците пристигат в единайсет.

— Аз ще снимам последователно и в двата апартамента за официалните портрети. — Мак кимна на Паркър. — И двамата младоженци имат сестри, които ще са свидетели на церемонията, а това е много хубаво. Мога да направя красиви снимки. Когато става дума за мъже, ще ни е нужно по-малко време за грим и за прически, а и всеки от тях има само по един свидетел, така че ще съм приключила с официалните портрети докъм дванайсет, дванайсет и четвърт.

— Гостите пристигат в дванайсет и трийсет, следва кратък коктейл. — Паркър продължи да чете по графика: — За церемонията навън всички се подреждат в един часа, двете шаферки ще минат по пътеката заедно, после младоженците ще се появят всеки от своята страна. Продължителност на церемонията — двайсет минути. Мак прави снимки след това, служителите на кетъринга поднасят студени хапки.

— Отново да кажа, ще бъда доста кратка. Петнайсет минути стигат.

— Значи в един и четиридесет и пет ще бъдат представени новите младоженци, следва почерпка на бюфета и тостове. Дисководещият обявява първия танц в два и трийсет. Тортата се разрязва в три и трийсет.

— Всички сладкиши за масите с десерти са готови. Ще довърша тортата до десет часа и ще я преместим в Балната зала. Таблата и ножът са от нас. Щастливата двойка пожела най-горния етаж да бъде опакован, за да си го вземат у дома.

— Добре. Танците продължават от три и четиридесет до четири и петнайсет. Пренасяме подаръците, обявяваме последния танц. Приключваме в четири и трийсет. Някакви забележки? Потенциални рискове?

— Не и от моя страна. И двамата са много хубави и ще се получат добри снимки.

— Искат големи и весели букетчета за бутониерите от мушкато, които да са в тон с тортата — обади се Ема. — Много е сладко.

— Двамата сами са написали сценария за церемонията. — Паркър затвори папката си. — Невероятно красиво е. Ще има много просълзени очи. Лоръл, нещо при теб?

— Трябва ми само украсата от Ема за най-горния етаж на тортата и съм готова.

— Вече е направена и е в хладилника. Ще ти я донеса.

— Значи всичко е наред.

— Не бързай толкова. — Мак рязко вдигна пръст, когато Лоръл понечи да стане. — Свършихме с бизнеса, сега е ред на личните въпроси. Какви са последните новини от Дел?

— Няма нищо ново. Нали се видяхме с вас само преди осем часа.

— Не ти се е обадил? — учуди се Ема. — Не ти е оставил съобщение или нещо такова?

— Изпрати ми съобщение на електронната поща с изброени евентуални филми за довечера.

— О, така ли… — Ема се помъчи да не показва разочарованието си. — Много е внимателен.

— Практичен е — поправи я Лоръл. — Говорим за Дел. И за мен. Аз не търся закачливи бележчици, нито секси съобщения в електронната поща.

— Но са много забавни — измърмори Ема. — Двамата с Джак си пращахме много кратки и секси писъмца по електронната поща. Още го правим.

— Какво ще облечеш? — попита Мак.

— Не знам. Отиваме на кино. Нещо като за кино.

— Но той ще е официално облечен заради тържеството — изтъкна Ема, — така че не може да си прекалено небрежна. Трябва да си сложиш синята блуза. Онази с кръглото деколте, която се връзва отзад. Стои ти страхотно. С белите панталони, седем осми дължина, които много бих искала да нося, но правят краката ми дебели. И сандалите с ниския ток.

— Добре, благодаря, че ме облече.

— Радвам се да помогна — усмихна се ведро Ема, без да се засяга от сарказма й.

— Провеждаме облог — осведоми я Мак. — Никой не вярва, че ще издържите цели трийсет дни, без да се съблечете. Картър има най-много вяра в силата на волята ви — смята, че ще устоите на изкушението двайсет и четири дни.

— Обзалагате се кога ще правя секс с Дел?

— Точно така. Ти си дисквалифицирана — отсече тя, когато Лоръл понечи да каже нещо. — Конфликт на интереси. Аз ви давам шестнайсет дни, но не заради силата на волята, а заради ината ви — казвам го, в случай че пожелаеш да ми помогнеш със събирането на средства за сватбата ми.

— Не е честно — оплака се Ема.

— Колко е общият фонд?

— Всички заложихме по стотачка.

— Петстотин? Сериозно?

— Шестстотин, броим и госпожа Г.

— Господи…

— Започнахме с по десет долара. — Ема сви рамене и си взе ягода от купата. — Но Мак и Джак не престанаха да наддават. Наложи се да ги спра, когато стигнаха до сто. Паркър държи банката.

Лоръл ги изгледа предизвикателно.

— Ами ако правим секс и не ви кажем?

— Моля те. — Мак само вдигна очи към тавана. — Първо, изобщо няма да успееш да си задържиш устата затворена, а и второ, дори и да го направиш, пак ще разберем.

— Мразя, когато си права. И никой ли не ни даде трийсет дни?

— Никой.

— Добре, ето какво предлагам — и аз трябва да имам право на глас, след като става дума за моя сексуален живот, евентуално. Няма да ме дисквалифицирате. Залагам стотачка и ако издържим трийсет дни, то цялата сума ще е за мен.

Другите понечиха да възразят, но Паркър махна с ръка.

— Според мен така е честно.

— Знаеш колко е амбициозна — оплака се Мак. — Ще издържи само за да спечели облога.

— Значи ще си е заслужила победата. Дай ми сто долара и ще добавя и твоя залог.

— Дадено. — Лоръл злорадо потърка ръце. — Най-сетне, крайно време беше да спечеля нещо от моя мораториум върху секса. А сега — имам торта за довършване. — На вратата се обърна и им се изплези. — Ще се видим после, многознайковци.

— Ще видим кой ще се смее последен — отбеляза Паркър, след като Лоръл излезе с танцова стъпка. — Хайде, дами, да се захващаме за работа.