Нора Робъртс
Наслади се на мига (16)

Петнадесета глава

По-късно през седмицата и с огромно удоволствие Лоръл седеше в компанията на сестрата на Картър и годеника й. Шери Магуайър искреше като шампанското, което Лоръл държеше охладено, и бе също толкова прелестна.

От деня на първата им среща за сватбата — когато Картър бе замествал Ник и отново се бе свързал с Мак — ключовата дума за есенното тържество бе забавление.

Лоръл планираше това да се пренесе и върху тортата.

— Толкова се вълнувам. — Шери направо подскачаше на мястото си. — Всичко се подрежда чудесно. Не знам какво щях да правя без Паркър. Е, без всички вас. Сигурно щях да подлудя Ник.

— Дори нещо повече — каза той и й се усмихна. — Още повече.

Тя се засмя и го побутна с пръст.

— Не говоря за сватбата повече от стотина пъти на ден. О, майка ми си купи рокля. Толкова е хубава! Аз се мръщех на всеки скучен традиционен костюм за майки, който тя премери, докато накрая се предаде. — Шери отново се засмя заразително. — Червена е. Имам предвид, яркочервена, с блестящи презрамки и разкроена пола, която ще изглежда чудесно на дансинга. Защото моята майка може да танцува, и то как. Утре ще излизам с майката на Ник, за да изберем рокля и за нея. И тя няма да си купи нещо като за възрастна жена, която да се слива с тълпата. Нямам търпение да я подчиня на волята си.

Очарована, Лоръл поклати глава.

— А някои булки се притесняват да не бъдат засенчени.

Шери отхвърли идеята само с махване на ръка.

— Всички на нашата сватба ще изглеждат страхотно. А пък аз просто ще се постарая да бъда най-страхотната.

— Точно така…

Тя се обърна към Ник.

— Как да не си изгубя акъла по него?

— Няма как. Какво ще кажете за чаша шампанско? — предложи Лоръл.

— Благодаря, но аз не мога — отвърна Ник. — На работа съм тази вечер.

— В спешното отделение не одобряват лекарите да са замаяни от шампанско. — Но Шери се размърда развълнувано в стола си. — Аз обаче не съм на работа и няма да шофирам, тъй като Ник ще ме закара до вкъщи на път за болницата.

Лоръл й наля чаша.

— Кафе? — предложи тя на Ник.

— Идеално.

Сипа му кафе, после отново седна.

— Трябва да ви кажа, че работата с вас двамата и семействата ви е истинско забавление за всички нас. Наистина вярвам, че и ние очакваме сватбата през септември с такова нетърпение, както и вие.

— Значи сте много нетърпеливи. А после идва ред и на другата сватба в семейство Магуайър през декември. — Шери отново затанцува на място. — Картър се жени! Двамата с Мак са… Ами те просто си пасват идеално, нали?

— Познавам я цял живот и съвсем честно мога да кажа, че никога не е била по-щастлива. Бих го обикнала дори и само заради това, но и самият Картър напълно заслужава обичта ми.

— Той е най-добрият в семейството ни. — Очите на Шери се насълзиха и тя примигна няколко пъти. — Уха, само една глътка шампанско и се разчувствах…

— Тогава да поговорим за тортата. — Лоръл отметна коси зад ушите си, преди да си налее чаша чай. — Тук съм приготвила различни мостри, които да опитате. Блатове, кремове, глазури. Като имам предвид списъка ви с гости, бих препоръчала пет етажа, в различни размери. Можем да смесим блатовете, кремовете за различните етажи или пък да използваме един вид за всички. Както пожелаете.

— Именно тази част е ужасна за мен, защото никога не мога да реша. Докато приключим с това — предупреди я Шери, — вече ще си престанала да чакаш с нетърпение септември.

— Не мисля. Какво ще кажете най-напред да ви покажа модела, който имам предвид? Ако не ви хареса, ще опитаме друго, докато накрая намерим това, което искате най-много.

Лоръл не скицираше моделите за всеки клиент, но Шери вече бе от семейството. Отвори скицника си и показа тортата.

— О, господи! — Шери зяпна и отново примигна. — Пластовете, етажите… не са кръгли. Те са…

— Шестоъгълници — помогна й Ник. — Много интересно.

— Приличат на кутии за шапки! Като лъскави кутии за шапки с всички тези цветя между тях и всички са в различни цветове. Като роклите на шаферките. Не са бели и строги. Мислех, че ще ни предложиш нещо официално и в бяло, и сигурно би било красиво, но нямаше да е…

— Забавно? — подсказа й Лоръл.

— Да! Да. Това е забавно, но и красиво. Прелестно забавно. Измислила си я специално за нас, нали?

— Само ако я харесате.

— Обожавам я. И на теб ти допада много, нали? — обърна се тя към годеника си.

— Мисля, че е страхотна. И само да кажа, че всичко е много по-лесно, отколкото очаквах.

— Глазурата е от фондан. Отначало си мислех, че би било прекалено официално, но когато се сетих, че мога да оцветя всеки етаж в някой от цветовете на роклите, които шаферките ти избраха, ми се стори, че детайлите изпъкват по-добре и че подхожда на твоя стил.

Докато Шери гледаше рисунката с блеснали очи, Лоръл се облегна назад и кръстоса крака.

Ник беше прав. Всичко бе много по-лесно, отколкото се очакваше.

— Цветята добавят и още колорит, така че тортата е дръзка и весела, но не и официална. С Ема ще поработим заедно, така че цветята ще са такива, каквито са и в букетите, които ще направи за теб, а ще добавим и още по масата. Украсила съм я със златен кант, но мога да го променя, ако харесате друго. Тъй обаче изпъква на фона на ярките цветове. Затова мисля, че можем да използваме златна покривка за масата — така ще подчертаем ефекта…

— Спри! — Шери вдигна ръка. — Не ми давай повече варианти. Обожавам тази торта и всичко в нея. Толкова ни подхожда. Мисля, че си улучила право в целта. Виж каква страхотна торта ще имаме. — Шери чукна леко кристалната си чаша в порцелановата чашка за кафе на Ник.

— Добре, моля ви да извърнете очи за миг, докато се отдам на непрофесионално тържествуване. — Лоръл се усмихна широко и вдигна юмруци във въздуха. — Ура!

Шери отново се засмя звънко.

— Ти май наистина вземаш присърце работата си.

— Така е. Но трябва да ви призная, че много исках този модел заради вас. А и заради себе си. Развълнувана съм от възможността да го направя. О, боже. — Тя потърка ръце. — Добре, приключих. Връщаме се към подобаващо професионално поведение.

— Наистина те харесвам — внезапно каза Шери. — Искам да кажа, че не те познавах толкова добре, колкото Ема и Паркър, а откакто Мак и Картър са заедно, постепенно опознах и нея… Но колкото повече те опознавам, толкова повече те харесвам.

— Благодаря. — Лоръл й се усмихна. — Чувството е взаимно. Сега е време да хапнете торта.

— Това ще е любимата ми част — отсече Ник и се пресегна към една от мострите.

Нужно им бе доста време и много повече обсъждане и обяснения на детайлите, докато изберат какво да има вътре в тортата, отколкото им отне решението как да изглежда отвън. Лоръл ги насочваше, много деликатно, и накрая се спряха на разнообразие в блатовете и кремовете, което бе също толкова очарователно, колкото и самият модел.

— Как ще знаем кое какво е? — попита Шери, когато вече бяха готови да тръгват. — Кой е ябълковият блат с карамелов крем, кой е какаовият с кайсии и кой…

— Аз ще се погрижа за това, а сервитьорите предлагат от всички възможни вкусове, когато минават по масите. Ако искате да промените нещо, трябва само да ми кажете.

— Не го изричай — предупреди Ник, а годеницата му се засмя.

— Прав е. Не ми харесва, но е прав. По-добре е да си мисля, че всичко е окончателно решено. Чакай само мама и татко да опитат тези вкуснотии. — Тя вдигна кутията, която Лоръл й бе приготвила. — Благодаря ти за всичко. — Сграбчи я в здрава прегръдка. — Трябва да изтичаме набързо и да поздравим Картър и Мак.

— Не мисля, че са у дома. — Лоръл погледна часовника си. — Мак имаше външна фотосесия и щеше да остави Картър в любимото му кафене в града. Имал среща с приятел. Боб?

— Добре, другия път.

Лоръл излезе навън, за да им помаха за довиждане, и реши, че това е била една от най-удовлетворяващите й консултации с клиенти. Не само щеше да й достави удоволствие да направи тортата, но и двамата толкова искрено я харесаха. И бяха щастливи заедно, помисли си тя, забелязала как се целуват за миг, преди да влязат в колата.

В хармония, каза си Лоръл. Именно това беше, макар темпото на Шери често да бе умопомрачително бързо, а това на Ник — по-уравновесено и умерено. Двамата се допълваха, разбираха се и най-важното бе, че съвсем очевидно се радват един на друг.

Любовта бе хубаво нещо, замисли се тя, но да бъдеш в хармония с някого? Това означаваше, че ще бъдете заедно завинаги.

Запита се дали двамата с Дел са в хармония. Вероятно не можеше да се прецени, не и категорично, когато си част от мелодията. Разбираха се и определено се наслаждаваха на компанията си. Но дали можеха да намерят начин да съчетаят различното си темпо?

— Изпуснах ги. — Паркър изскочи забързано навън, тъкмо навреме, за да види как колата на Ник завива от алеята към пътя. — По дяволите. Задържаха ме на телефона и…

— Какъв шок! Не може да бъде!

— О, я млъквай. Булката от петък вечер тъкмо е разбрала, че не страда от нещо подобно на стомашно неразположение.

— Бременна е.

— Да, точно така. Малко е стресната, малко развълнувана, малко озадачена. Планирали са да увеличат семейството в рамките на година, но това е доста по-близо до началния срок в графика им.

— Как се чувства той? — попита Лоръл, тъй като знаеше, че булката е разказала всичко на Паркър.

— За момент останал без думи, а сега е развълнуван. И очевидно е много грижовен с нея…

— Това, че остава до теб, докато повръщаш, говори много за един мъж.

— Направо заслужава златна значка. Тя е казала на родителите си, той — на своите, но само толкова. Искаше съвета ми дали да съобщи на кумата си, на кума или на някой друг. И така нататък. Както и да е, надявах се да сляза, преди Шери и Ник да си тръгнат. Как мина?

— Просто не би могло да бъде по-добре. Един от онези случаи, в които като приключиш, не можеш да си представиш, че би могла да се занимаваш с друго. Или че някой друг би искал да прави нещо различно. Дори смятам, че трябва да влезем и да си налеем по чаша шампанско от бутилката, която отворих за Шери, и да вдигнем тост за страхотния си успех в работата.

— Ще ми се да можех, затова ми запази една чаша. Имам среща в Гринуич. Връщам се след два часа.

— Добре. Аз приключих за днес. Може да ида да поплувам, а после да пийна шампанско.

— Сега само се опитваш да ме дразниш. Успя.

— Още един успех за деня.

— Мръсница.

Развеселена, Лоръл се загледа в приятелката си, която отиваше към колата, облечена в красив летен костюм в кремаво и яркорозови обувки на висок ток.

Зачуди се дали Ема е свършила работата си за деня. Можеха да поплуват заедно, да помързелуват край басейна с чаша шампанско, преди Джак да се прибере.

Погледна обувките си на висок ток — които бе сложила за срещата с клиентите — и се замисли за разходката до къщата за гости. Можеше да влезе и да се обади по телефона, но ако Ема не беше готова да тръгне, щеше да има повече шансове да я убеди насаме. Най-добре да влезе, да си смени обувките и да се разходи до дома на Ема, за да я съблазни с обещания за игри в басейна и шампанско.

Отиде и смени токчетата с работните си обувки в кухнята, после излезе от задния вход.

Наближаващата гореща лятна привечер подканва към плуване, реши тя. Заслуша се в жуженето на пчелите, които летяха в градината, вдъхна миризмата на окосената рано сутринта трева, уханието на упоените от слънцето цветя. Всичко бе изпълнено с леност и усещане за безвремие.

Утре, помисли си, щяха да са готови с подготовката за репетицията за петъчното тържество. И нямаше да има и миг на леност дни наред.

Затова искаше да се наслади на мързеливата привечер. На синевата и зеленината на лятото, на ароматите и звуците и на онова усещане, че всичко ще продължи вечно. Може би щеше да се обади на Дел и да го покани да дойде. И всички да се съберат, за да хапнат заедно на открито. Да седнат навън до скарата и да се насладят на лятната нощ и на приятелската компания.

По-късно можеха да се любят на отворени врати към терасата, за да влиза топлият въздух. Все още имаше време да забърка набързо един ягодов сладкиш.

Планът постепенно се избистряше в главата й, докато заобикаляше голямата къща. Пред погледа й първо се показа студиото на Мак, както и малката спортна кола, паркирана отпред. Само миг след това забеляза и сексапилната блондинка, която се канеше да отвори вратата, която Мак не си правеше труд да заключва.

— Линда! — Извика рязко името и се зарадва на мигновеното сепване на жената.

Линда, облечена в ефирна лятна рокля и сандали с тънки каишки и безумно високи токчета, се извърна стреснато.

По лицето й за миг пробяга виновно изражение и това достави на Лоръл нова доза мрачно удоволствие.

— Лоръл, изкара ми ангелите. — Линда тръсна разкошната си и перфектно фризирана руса коса, така че тя се оформи като красива рамка на безспорно привлекателното й лице.

Много жалко, че съдържанието не отговаряше на опаковката, помисли си Лоръл и тръгна решително към нея.

— Дойдох от Ню Йорк да се срещна с едни приятели днес и тъкмо се канех да се отбия и да се видя с Мак. Мина толкова време.

Можеше да се похвали с деликатен и здравословен загар — вероятно придобит на някой италиански плаж или на яхтата на новия й съпруг. Гримът й бе перфектен, което подсказваше на Лоръл, че е намерила време да спре и да го освежи, преди да се „отбие“ тук.

— Мак не си е вкъщи.

— О, ами тогава само ще поздравя Картър. — Махна с ръка в отработен жест, при който слънчевите лъчи блеснаха отразени от масивните диаманти върху годежния и сватбения й пръстен. — Ще видя какво прави бъдещият ми зет.

— Той е с Мак. Няма при кого да се отбиеш, Линда. И по-добре се връщай в Ню Йорк.

— Мога да почакам няколко минутки. Изглеждаш много професионално… — добави тя, след като огледа преценяващо костюма на Лоръл. — Интересни обувки.

— Паркър много ясно ти даде да разбереш, че не си желана тук.

— Просто моментно недоразумение. — Линда небрежно надигна рамене, но погледът й стана режещ. — Това е домът на дъщеря ми.

— Точно така и последния път, когато беше тук, тя ти каза да се махаш. Не съм чула да си е променила мнението по въпроса. Паркър — също.

Линда вирна нос.

— Просто ще изчакам вътре.

— Само се опитай да отвориш и ще те просна на земята. Обещавам ти.

— За каква се мислиш, по дяволите? Ти си едно нищо. Да не си въобразяваш, че можеш да стоиш насреща ми в костюм от щанда с намалените стоки и грозни обувки и да ме заплашваш?

— Мисля, че вече го направих.

— Ти си тук само защото Паркър се чувства длъжна да ти осигури покрив над главата. Нямаш никакво право да ми казваш да си тръгвам.

— Няма да мислиш много за права, докато се мъчиш да станеш от земята. Върни се в Ню Йорк при поредния си съпруг. Ще кажа на Мак, че си идвала. Ако тя пожелае да те види, сама ще ти се обади.

— Винаги си била студенокръвна и злобна, дори и като дете.

— Добре.

— Нищо чудно, след като имаш такава фригидна майка. Тя все си придаваше важности и се мислеше за нещо повече от другите, дори и когато баща ти се опита да прекара данъчните, както и всяка жена, която не беше майка ти. — Линда се усмихна. — В него поне имаше някаква страст.

— Мислиш ли, че ме засяга това, че ти и баща ми сте правили секс в някой долнопробен мотел? — Но наистина я засягаше, призна си Лоръл, докато стомахът й се свиваше.

— В апартамент в хотел „Палас“ — поправи я Линда. — Преди сметките му да бъдат замразени, разбира се.

— Долнопробното си остава, независимо от мястото. Ти не ме интересуваш, Линда. Никога не си била важна. И трите те понасяхме само заради Мак. Вече не се налага. Е, искаш ли да ти помогна да се озовеш в колата си, или предпочиташ да стигнеш там без накуцване?

— Да не си въобразяваш, че като си успяла да вкараш Дилейни Браун в леглото си, си станала една от тях? — Този път Линда се засмя, високо и звънливо в летния следобед. — О, чух всичко за това. Мнозина го знаят, а хората обичат да приказват.

— Господи, явно вече си страшно отегчена от новата си придобивка, щом си прекарваш времето в приказки за моя сексуален живот.

— Твоят ли? — Очите на жената се разшириха развеселено и с достатъчно съжаление в тях, за да наранят силно. — Никой не го е грижа за теб. Всички се интересуват от един Браун, особено когато е решил да се позабавлява с персонала. Всъщност аз те поздравявам за опита. Онези от нас, които нямат име и богатство, трябва да правят каквото могат, за да го получат.

— Така ли? — хладно възкликна Лоръл.

— Но мъж като Дел? Естествено, че би спал с теб. Мъжът би спал с всяка жена, която знае правилата на играта — това е нещо, което сигурно си научила от баща си. И ако си мислиш, че ще го задържиш или че ще се ожени за теб, това е просто нелепо. Един Браун няма да се ожени под нивото си, скъпа. А ти? Ти изобщо не си от неговата класа.

— Е, това ни прави сестри по произход… — Лоръл усещаше, че коленете й трепереха. Наложи се да ги стегне здраво, за да остане права. — Още веднъж трябва да те помоля да си тръгнеш, а после ще се наложи да те накарам. Затова наистина се надявам да не се вслушаш в съвета ми.

— Тук няма нищо, което да ме интересува. — Линда отново отметна коси, тръгна към колата си и седна зад волана. — Хората ти се присмиват. — Завъртя ключа и запали мотора. — Ще се смеят още повече, когато той приключи с теб.

Форсира двигателя и потегли с развети коси.

Лоръл вече нямаше желание за плуване, нито за шампанско. Не искаше и да се събира с приятели за вечеря на открито. Остана на място, докато се увери, че Линда наистина си заминава. Видя я как завива към пътя и бързо отминава с лъскавата си кола.

Сега я болеше глава, чувстваше се ужасно… Най-добре да полегне, да заспи, каза си тя. Изреченото от тази жена не означаваше нищо.

По дяволите!

Съзнавайки, че е на ръба да се разплаче, тя се помъчи да се съвземе и тръгна обратно към къщата. Беше направила едва десетина крачки, когато Ема я повика. Лоръл стисна здраво очи и се постара да диша дълбоко, с надеждата да се размине със сълзите.

— Господи, горещо е! Обожавам жегата. — Ема разтвори широко ръце. — Обичам лятото. Струваше ми се, че никога няма да свърша, за да мога да изляза навън и… Какво има? — В мига, в който зърна лицето на Лоръл, усмивката на Ема помръкна. Ускори крачка и протегна ръка към приятелката си. — Какво е станало?

— Нищо. Просто ме боли глава. Тъкмо се прибирам да взема хапче и да полегна, докато ми мине.

— А, не. — С потъмнели от загриженост очи, Ема я изгледа продължително. — Познавам това изражение. Разстроена си.

— Разстроена съм, че имам главоболие.

Ема само леко се извърна, така че да я прегърне през кръста.

— Тогава ще идем заедно в къщата и аз ще те разпитвам, докато не се предадеш и не ми кажеш какво е станало.

— За бога, Ема, всеки понякога го боли глава. Затова са измислили хапчетата. Върви се занимавай с цветята си, вместо с мен. Много е дразнещо.

— Сякаш така ще ме прогониш. — Без да обръща внимание на нетърпеливото й свиване на раменете, Ема задържа ръката си около талията й и се постара да изравни крачка с нейната. — Да не сте се скарали с Дел?

— Не. И настроението ми, както и болките ми, дните и нощите ми, целият ми живот не се върти изключително и само около Дилейни Браун.

— Хм, значи нещо или някой друг. По-добре ми кажи. Знаеш, че няма да те оставя на мира иначе. Не ме принуждавай да използвам груба сила, за да науча всичко.

Лоръл замалко да се засмее, но вместо това въздъхна. Когато Ема смяташе, че неин приятел страда, тя се залепваше за него.

— Просто се сблъсках със Страшната Линда, това е всичко. Тя може да докара главоболие на всекиго.

— Била е тук? — Ема спря мигновено и се озърна към студиото на Мак. — Картър и Мак ги няма, нали?

— Няма ги. Когато я забелязах, Линда имаше намерение да се вмъкне вътре, независимо от всичко.

— Разбира се. Имала е дързостта да се появи тук, след като Паркър направо й заяви, че не бива да идва? А Паркър…

— Тя е на среща.

— О, значи си била сама. Ще ми се да бях излязла по-рано, тогава щеше да познае истинския гняв на Емалин.

Което си бе страшно, помисли си Лоръл, дори и само защото тя рядко се гневеше.

— Отървах се от нея.

— Да, но очевидно те е разстроила. Сега ще поседнеш на сянка на терасата, докато аз ти донеса аспирин и нещо студено за пиене. После ще ми кажеш точно какво се случи.

Би могла да спори с нея, но това не само щеше да е безполезно, но и щеше да придаде по-голяма важност на случката, отколкото трябваше.

— Искам на слънце.

— Добре, седни на слънчице. По дяволите, майсторите още ли са тук?

— Не, тръгнаха си преди известно време.

— Чудесно, значи ще е тихо. Не оценявах достатъчно високо умението на Мак и Картър да се справят с „живота на строителната площадка“, докато не започнаха да работят в моята къща и в твоя склад. Бивш склад. Ето, седни тук.

Лоръл направи каквото й казаха, а Ема побърза да влезе вътре. Така поне щеше да има време да се посъвземе малко, докато приятелката й се суетеше с аспирина и студената напитка. Напомни си, че Линда обожава да създава неприятности и че е особено талантлива, щом е заплашена.

Това не й помогна.

Остана да седи в мрачно настроение, докато не се появи Ема с красив поднос със студен чай и курабийки.

— Нападнах запасите ти — каза Ема. — Имаме нужда от курабийки. — Подаде на Лоръл флакона с аспирин. — Вземи две таблетки и после разказвай.

— Имах наистина чудесна консултация. С Шери и Ник.

— Двамата са толкова сладки заедно.

— И невероятно щастливи. Страхотно повдигнаха настроението ми. Бях тръгнала към теб, за да видя дали не искаш да поплуваме и да пийнем шампанско, което вече бях отворила заради консултацията. И тогава видях Линда, която се канеше да нахлуе в дома на Мак.

— Край на страхотното настроение и на моето шампанско.

— Да. Тя започна с обичайния си маниер. Широка усмивка, абсолютно невинно изражение. Само се отбила за малко, тъй като и бездруго била дошла да се види с приятели в града.

Лоръл взе курабийка и хапна от нея, преди да продължи с разказа.

— Казала си й, че ще я проснеш на земята? — прекъсна я с видима наслада Ема. — О, как ми се иска да съм била там. Сериозно. Какво отвърна тя?

— В общи линии, че нямам думата в това имение и че съм тук само благодарение на великодушието на Паркър…

— Пълни глупости.

— Заяде се с родителите ми. Била съм студена и злобна като майка си и затова неверният ми баща бил спал с нея, както и с много други.

— О, скъпа.

— Винаги съм предполагала, че е преспал с Линда… В общи линии всеки изневеряващ съпруг в околията е бил с нея.

— Само че въпреки всичко това е неприятно — измърмори Ема.

— Не знам… Мисля, че по-скоро съм ядосана и разочарована. Което е глупаво общо взето.

— Линда си е такава.

— Да. — Нямаше нищо по-ценно от приятел, който те разбира напълно. — Не й обърнах внимание. Нямаше да й позволя да злорадства над мен по този начин. Затова реших да й отвърна подобаващо и отново я заплаших, че ако сама не си тръгне, аз ще я накарам.

— Браво на теб.

— Тогава ми се нахвърли заради Дел.

— Какво имаш предвид?

— Започна да разправя как всички обсъждали връзката ни, как ми се присмивали и как той никога не би се отнесъл сериозно с жена като мен. Че не съм от неговата класа — класата на рода Браун.

— Злобна кучка! — Ема стисна юмруци. — Иска ми се да я ударя. Кажи ми, че не си повярвала и на една думичка от това, иначе ще трябва да ударя теб.

— Сега вече се уплаших. — Лоръл отново въздъхна. — Не е въпросът в това дали съм й повярвала, Ема. Знам що за човек е тя и как разсъждава. И знам, че дори и да не го вярва, пак би го казала, за да ме уязви. Но истината е… Истината е, че той е Дилейни Браун и хората говорят, обсъждат връзката ни и някои от тях вероятно се забавляват от това.

— И какво, ако е така?

— Знам и си повтарям същото. — Мразеше, ужасно мразеше това, но сълзите отново пареха очите й и този път преляха, стекоха се по лицето й. — През повечето време се чувствам точно така. Какво от това? Но понякога…

— Обидно е и за Дел, и за теб самата.

— Може би. Никога не сме обсъждали дали връзката ни е сериозна, дали възнамеряваме да превърнем това, което имаме, в дълготрайни отношения. Всичко е просто за момента. През повечето време съм съгласна, приемам го, защото тези моменти са много хубави. Но друг път…

— Мислиш ли, че той е с теб просто защото си на разположение?

— Не. — Тя нетърпеливо избърса сълзите си. — Разбира се, че не е така.

— Смяташ ли, че за него това е само секс?

— Не.

— Или че изобщо се вълнува, задето името ти не е толкова известно в обществото като неговото?

Лоръл поклати глава.

— Ема, знам кога се държа като глупачка, но дори и ако го знаеш, това не помага винаги… Ще ми се да не бях толкова уязвима. И бог ми е свидетел, че ми се иска да не бях допуснала Линда да забие острите си нокти точно в болното ми място. Но е така.

— Всички имаме уязвимо място. — Ема сложи длан върху ръката й. — Особено когато обичаме някого. Затова се нуждаем от приятелки.

— Тя ме разплака. Каква слабачка съм само. Щях да се кача в стаята си и да се наплача хубаво, ако не ме беше спряла. Само като се сетя колко се ядосвах на Мак, когато тя се оставяше Линда да я мачка емоционално. — Лоръл въздъхна дълбоко.

— Тази жена е усойница.

— Абсолютно вярно. Е, поне я изритах от имението.

— Следващия път е мой ред. Ти, Паркър и Мак вече минахте по реда си. Искам и аз да се пробвам.

— Така е честно. Благодаря, Ема.

— По-добре ли си?

— Да, по-добре съм.

— Хайде да идем да поплуваме.

— Добре. — Лоръл кимна енергично. — Хайде да идем да удавим мъката ми.

 

 

По-късно, вече по-спокойна, тя седна пред бюрото в кабинета си. Документацията й имаше нужда от малко внимание и след като имаше свободно време, най-добре беше да се заеме с това.

Прегледа всички сметки, фактури и документи в компанията на „Бон Джоуви“. После се премести на компютъра, за да провери какво има на сайтовете на някои от основните й доставчици.

Трябваха й още торбички за сладкиши, кутии за торти, може би и нови подложки. Разделители, реши тя, както й хартиени салфетки. След като се погрижи за нужното, се зае да разглежда инструменти и уреди, които не й трябваха особено — но пък би й било забавно да си поиграе с тях.

Бюджетът на „Глазура“ към „Обети“ спокойно можеше да понесе малко играчки, прецени тя. Освен това щяха да й дойдат добре малко нови преси за формоване, нови формички за шоколад, а колко много й се щеше да си вземе онзи двоен автоматичен нож за нарязване на блатове и готови сладкиши.

Практичната й натура я принуди да се облегне за минутка и да се замисли за цената. Но пък когато приключеха с новото складово помещение, щеше да има достатъчно място за новия уред. Би било практично всъщност. Така щеше да може да реже двойно повече петифури, шоколадови бонбони и какаови сладкиши, отколкото сега. А и имаше четири различни форми.

Можеше да обяви за продажба в интернет онзи, който имаше сега и бе купила на старо.

По дяволите. Заслужаваше го. Но тъкмо когато натискаше бутона, за да го добави в пазарската си кошница, чу Мак да изрича името й и подскочи виновно.

— Господи, не се промъквай така зад гърба ми, докато харча пари, които не би трябвало да прахосам.

— За какво говориш? О… — Мак сви рамене, когато забеляза, че сайтът предлага уреди и продукти за сладкарството. — Инструменти и уреди, от които всички се нуждаем. Виж, Лоръл…

— Ема ти е казала. — Тя въздъхна тежко. — Надявам се, че не си дошла да се извиняваш заради Линда.

— Позволено ми е да се чувствам виновна. — Мак пъхна ръце в джобовете си. — Първоначалната ми реакция бе да се обадя и да й дам да разбере по телефона, но така само ще получи внимание. Което тя най-много иска, след парите, разбира се. Затова ще я игнорирам и така няма да получи нищо. Което ще я ядоса. Много.

— Хубаво.

— Да, но понеже ще я игнорирам, трябва да се чувствам малко виновна. И ти трябва да ми позволиш.

— Добре, чувствай се виновна. — Лоръл демонстративно се загледа в часовника си, преброи до десет. — Хайде, свършвай вече с това.

— Знаеш ли какво ми се иска? Ще ми се да не се налагаше да я каня на сватбата. Но трябва.

— Ще се справим.

— Знам. Може да стане чудо и тя да се държи прилично… — добави тя през смях, когато Лоръл само вдигна очи към тавана. — Но като булка ми се полага да си помечтая.

— Тя никога няма да те разбере, нито нас. Което си е нейна загуба.

— Така е. — Мак се наведе и целуна приятелката си по косата. — Ще се видим после.

Каквито и трохи от самосъжаление да бяха останали в мислите й, изчезнаха, щом Мак излезе.

Край с това, каза си Лоръл и си купи съвсем нов уред за нарязване на сладкиши с двоен нож.