Нора Робъртс
Наслади се на мига (7)

Шеста глава

Винаги имаше начин да се събере информация. Според Паркър информацията не беше просто сила, тя водеше и до ефикасност. А в нейния свят ефикасността бе върховна добродетел. За да се свърши каквото и да било добре, точно и ефикасно, трябваше първо да се съберат фактите и детайлите.

И винаги когато бе възможно, да се вършат по няколко задачи едновременно.

Първата делова задача за седмицата, приблизително двайсет и четири часа след началото на заложническата криза, бе да помоли Дел да я закара с колата си. Не бе трудно да се уреди, тъй като бе избрала неговия механик за редовния технически преглед на автомобила си. Малкълм Кавана може и да си падаше малко грубиян, беше и изключително самоуверен тип, но пък страшно си разбираше от работата — а това бе най-важно. Не беше за пренебрегване и фактът, че бе приятел на Дел.

Тъй като предстоеше много натоварен уикенд, а и същата вечер имаха репетиция за една от сватбите, тя съвсем честно можеше да каже на Дел, че има нужда някой да я закара до града, тъй като никоя от приятелките й не можеше да отдели време.

Нямаше значение, че би могла да се обади на куп други хора или пък да повика такси, каза си тя, докато освежаваше червилото си. Услугата щеше да накара Дел да се чувства като големия брат — роля, която му харесваше, а тя щеше да получи възможност да изкопчи от него информация, след като Лоръл упорито не отронваше и дума.

Провери съдържанието на чантата си, а после прегледа графика си на блекбърито.

Да говори с Дел. Да си вземе колата. Среща с клиенти за обяд, прибиране на дрехите от химическото, време за пазар и да се върне до четири и половина, за да се подготви за репетицията.

Имаше отделни списъци с подточки за срещата с клиентите, за дрехите, които трябваше да вземе от ателието, както и продуктите от пазара — всичко бе прилежно записано под основната точка.

Набързо се завъртя пред огледалото. Клиентите бяха много важни и тъй като бяха резервирали обяд в кънтри клуба си, беше от значение да се появи в подходящ вид.

Лятната рокля в бледожълто умело постигаше баланс между свободния и професионалния стил. Дискретни бижута, но орловият поглед на майката на клиентката със сигурност щеше да разпознае оригиналните скъпоценности, а това носеше определен престиж. Бе оставила косата си свободно пусната за разнообразие — просто обяд по женски, приятелски. Нищо прекалено бляскаво, нищо привличащо погледите. Сватбеният агент никога и в никакъв случай не биваше да засенчва булката. Доволна от вида си, тя наметна и много тънък бял пуловер, заради климатичната инсталация, ако клиентите все пак предпочетат да обядват вътре в клуба.

Цели десет минути преди уговорения час с брат й тя слезе долу. Къщата, която обичаше, изглеждаше толкова тиха, толкова голяма в средата на утрото, когато нямаше насрочени срещи с клиенти, нямаше събития, които да изискват цялото й внимание и енергия. Ухаеше прекрасно от цветята на Ема, аранжирани в огромни букети или красиви малки вази, а по стените имаше и фотографии на Мак, редом с произведенията на изкуството.

И все пак тя бе променила малко неща тук — бе преместила само най-личните вещи в своето крило или това на Лоръл. Но къщата си оставаше нейният дом, едно щастливо място, свидетел на стотици празненства. И спорове, мислеше си тя, докато наместваше една от купите. Смях, сълзи, драми и лудории.

Не помнеше някога да е била самотна в тази къща или да е искала да бъде другаде.

Погледна часовника си, прецени времето и реши да се отбие при Лоръл.

Застанала до плота, Лоръл размесваше топка фондан. Върху различни поставки наблизо стояха шест готови сладкарски блата. Тъй като бе предпочела да слуша развлекателно шоу, а не музика по радиото, Паркър прецени, че приятелката й явно няма нищо против вниманието й да бъде отвлечено.

— Излизам — обяви тя. — Имаш ли нужда от нещо?

Лоръл я погледна.

— Този цвят много ти отива.

— Благодаря. Носи ми слънчево настроение.

— И изглеждаш така. Трябват ми около три килограма ягоди — добави тя. — Много свежи. Не искам всички да са напълно узрели и червени. Смеси ги. Така ще ми спестиш едно тичане до пазара следобед.

— Никакъв проблем. — Извади блекбърито и добави ягодите в списъка. — И бездруго отивам до пазара след обяда с клиентите. Джесика Сиймън и майка й.

— Вярно. — Лоръл спря да меси тестото и кръстоса пръстите и на двете си ръце.

— МНБ иска да обсъдим менюто и музиката. Това за утре вечер ли е? — попита тя, докато Лоръл посипваше плота си с царевично нишесте.

— Да. Шест етажа, плисиран фондан и орхидеи от захарна паста, които да са в тон с любимото цвете на булката. — Тя разточи първия лист фондан. — Чакай, мислех, че колата ти е в сервиза.

— Така е, но вече е готова. Дел ще ме закара до там.

Лоръл леко се смръщи. Или на Дел, или на малките въздушни мехурчета, които забеляза. Бодна ги с тънка игла.

— Да нося ли някакво съобщение, за него или за обувките ти?

— Много смешно. — С уверени бързи движения Лоръл вдигна листа фондан с две ръце и го сложи върху първия етаж на тортата. — Можеш да му кажеш да престане да се държи като магаре и да ми ги върне.

— Добре.

— Не, не казвай нищо. — Сви рамене и приглади фондана отгоре и отстрани, като изтикваше въздушните мехурчета. — Обувките не ми трябват. Вече ги забравих.

— Разбира се.

Лоръл взе ножа за разрязване на пица и го размаха към Паркър.

— Знам ти номерата, Браун. Опитваш се да ме подразниш, за да му се обадя. Няма да стане.

— Добре. — Паркър се усмихна ведро, докато Лоръл обхождаше основата на тортата с ножа, за да отстрани излишния фондан. — Той ще се появи след минутка. Ще се върна с ягодите.

— Различен размер, различно червени — викна след нея Лоръл.

— Ясно.

Отиде със спокойна крачка в предната част на къщата, доволна, че е постигнала каквото си бе намислила. Лоръл щеше да работи през целия ден с мисли за Дел и обувките.

Излезе навън, намести слънчевите си очила и слезе по алеята, когато Дел спря отпред с колата.

— Точно навреме — отбеляза той.

— И ти също.

— Нали сме Браун. Ние сме вманиачени в точността.

— Смятам това за добродетел и специално качество. Благодаря, че правиш това за мен, Дел.

— Нищо работа. Тъкмо ще се отбия да се срещна с един клиент, а после ще се видя с Джак за обяд. Всичко се подрежда идеално.

— Много задачи едновременно. Ключът към успеха. Нови обувки? — попита тя.

— Не. — Той я погледна за миг, докато завиваше на излизане от алеята. — Защо?

— О, чух, че наскоро си се сдобил с прелестни нови обувки.

— Вярно. — Ъгълчето на устните му потрепна развеселено. — Не са ми по мярка. Освен това от ходенето на токчета ме болят палците.

Тя го бутна с пръст по ръката.

— Взел си обувките на Лоръл. Кога ще престанеш да се държиш като дванайсетгодишен?

— Никога. — Сложи ръка на сърцето си, сякаш се заклеваше. — Тя ядосана ли е, или й е забавно?

— И двете… Или нито едното. Бих казала, че е объркана.

— Значи мисията е изпълнена.

— Типично за теб. Защо искаш да я объркваш?

— Тя започна.

Паркър свали леко очилата си и го погледна изпитателно.

— Мисля, че току-що се върна към предучилищна възраст. Какво е започнала?

Той само я погледна за миг.

— Може и да съм момче, но познавам и теб, и дружките ти. Знаеш какво е започнала и сега се опитваш да изкопчиш моето виждане по темата.

— Няма нужда нищо да изкопчвам, а и ти не си длъжен да ми казваш. Извинявай — добави тя при звъна на телефона. — Шона, здравей! Тъкмо оставих Лоръл в кухнята, където довършва твоята торта. Ще бъде прелестна. Добре. Не, не се притеснявай. Ще се обадя на туристическия си агент… Това е отлична идея. Имаш ли номера на полета му? — Докато говореше, тя извади бележник и химикалка и повтори информацията, след като я записа. — Ще проверя веднага, за да съм сигурна, че всичко е по график, ще уредя кола да го вземе от летището и да го доведе на репетицията. Не, няма да е проблем. Остави всичко на мен и ще се видим довечера. Успокой се, нещата са под контрол. Иди да си направиш маникюр и не се тревожи за нищо. Да, и аз също. До скоро. Полетът на кума бил отменен. Използва друг маршрут — обясни тя, докато прибираше бележника. — Малко ще закъснее довечера.

— За миг се притесних.

— Лоръл е права. Голям умник си.

— Така ли е казала?

Паркър вдигна безразлично рамене и прибра блекбърито.

— Добре, твоите методи на изтезание са жестоки и ефикасни — рече той. — Тя промени правилата на играта и сега се опитвам да разбера дали трябва и аз да го направя. Не съм сигурен, че идеята е добра, но все пак е някаква идея… Какво ще кажеш?

— Мисля, че и двамата ще се опитате да контролирате нещата, така че или ще се карате като побеснели кучета, или ще се влюбите безумно. Вероятно и двете, тъй като изпитвате силни и дълготрайни чувства един към друг. И тези чувства ще се променят и преминат в други, ако ти го направиш…

— Не си търся скандал, нито имам намерение да се влюбвам безумно. Просто проучвам възможно ново развитие. Странно ли е за теб?

Интересно, помисли си тя, че и двамата бяха попитали едно и също.

— Още не знам. Когато тя се свърже с теб за обувките, което ще стане, макар да си мисли, че няма да го направи, недей да злорадстваш.

— Само вътрешно. — Той зави към паркинга на сервиза. — Значи ще се свърже с мен?

— Много харесва тези обувки. Освен това ще реши, че ако не ти се обади, това ще означава, че оставя победата на теб. — Наведе се към него и го целуна по бузата. — Благодаря, че ме докара.

— Мога да те изчакам. Мал сигурно е някъде наоколо и мога да си поприказвам с него, докато приключиш.

— Няма нужда. — Ако Дел се заприказваше с него, тогава Малкълм щеше да разбере, че и тя е тук, и определено щеше да има какво да каже. Предпочиташе да избегне това, както и самия него. — Обадих се предварително, така че знаят, че идвам.

— Естествено, че си се обадила. Добре, кажи на Мал, че ще се видим на покер.

— Хм, ела на вечеря другата седмица. — Тя слезе от колата. — Ще си направим голяма семейна вечеря. Ще проверя графика на всички останали и ще ти кажа кога е най-удобно, ако и ти си свободен.

— Може да се уреди. Хей, Паркър, много си хубава.

Тя се усмихна.

— Само не се заглеждай прекалено в обувките ми.

Той се разсмя, а тя затвори вратата и тръгна към офиса.

Изтощената на вид жена с оранжева коса и големи очила със зелени рамки, която седеше зад бюрото и говореше по телефона, махна на Паркър да се приближи. Няколко дискретни запитвания бяха достатъчни, за да разбере, че това е майката на Малкълм. Не че бе особено важно. Просто обичаше да знае с кого си има работа.

— Точно така, утре следобед — говореше майката. — След два часа. Виж какво, току-що докараха частта, а момчето има само две ръце. — Тя вдигна към тавана ясните си зелени очи — същия цвят като на сина й — и кимна на Паркър, докато отпиваше от бутилката газирана вода. — Бързо ли искаш да стане или както трябва? Той вече ти каза, че ще отнеме поне ден, след като докарат тази част. И аз го чух. Може би е по-добре да си купуваш американско производство. Ако е готова по-рано, ще ти се обадя. Това е най-доброто, което мога да обещая. Да, чудесен ден ти пожелавам и на теб. Тъпанар — добави тя, след като бе затворила. — Всеки си мисли, че светът се върти около него — каза на Паркър. — Всеки е център на вселената, за бога. — После въздъхна и се усмихна — изключително мила усмивка. — Изглеждаш много свежа и красива.

— Благодаря. Имам среща с клиент.

— Приготвила съм фактура тук. Направих я и я разпечатах, след като се обади. Почвам да свиквам с проклетия компютър.

Паркър си спомни първата им среща и объркването на госпожа Кавана.

— Наистина спестяват време, след като свикнеш с програмата.

— Е, сега ми отнема само около два пъти повече време, отколкото просто да я напиша на ръка, вместо три пъти повече, както беше по-рано. Ето, заповядай.

— Чудесно. — Паркър пристъпи и я погледна.

— Познавах майка ти донякъде.

— О, така ли?

— Ти много приличаш на нея, като се замисля. Беше истинска дама. Която няма нужда да се държи високомерно, за да бъде такава.

— Тя би се зарадвала много на точно такова описание. — Паркър остана доволна от сметката и извади кредитната си карта. — Мисля, че се познавате и с Морийн Грейди. Тя се грижи за къщата, а и за нас, откакто се помня.

— Да, познаваме се малко. Според мен, ако поживееш известно време в Гринуич, скоро опознаваш всички. Моето момче играе покер с брат ти.

— Така е — потвърди Паркър и подписа бележката. — Всъщност именно Дел ме докара. Каза ми да предам на Малкълм, че ще се видят на редовната покер вечер.

Готово, изпълних дълга си, помисли си тя.

— Сама можеш да му го кажеш — отвърна жената, когато забеляза Малкълм да влиза през страничната врата откъм сервиза, като бършеше ръце в някакъв парцал.

— Майко, трябва да… — Той млъкна, усмихна се бавно. — Здравей. Много си хубава.

— Госпожица Браун тъкмо дойде да си вземе колата. — Майка му грабна ключовете и за ужас на Паркър ги метна към Малкълм, който ги улови с една ръка. — Изпрати я навън.

— Не е нужно. Аз само…

— Това е част от обслужването. — Мал отиде до предната врата на офиса и я задържа отворена.

— Благодаря, госпожо Кавана. Беше ми приятно да се видим отново.

— Отбий се пак, когато пожелаеш.

— Наистина… — подхвана Паркър, щом се озоваха навън. — Малко бързам, така че…

— Среща с гаджето?

— Делова среща.

— Жалко е да се хаби такава рокля за бизнес, но ще те закараме.

От него се носеше миризмата на работата му, която далеч не бе толкова неприятна, колкото си бе представяла. Джинсите му бяха скъсани на коляното и изцапани с масло по бедрата. Зачуди се дали не носи черна тениска, за да не й личат петната.

Косата му бе почти също толкова тъмна и небрежно падаше около лицето с изсечени черти. Забеляза, че не се е обръснал, но така изглеждаше по-скоро опасен, отколкото мърляв.

— Имаш чудесна кола. — Той разлюля ключовете в ръката си, без да откъсва очи от лицето й, когато стигнаха до автомобила. — И се грижиш добре за нея. Почистихме я за наша сметка, тъй като това е първото ти посещение при нас, но и бездруго не бих могъл да ти взема пари. Поддържаш това бебче чисто и излъскано.

— Машините ти служат по-добре, когато се грижиш за тях.

— Това е чудесно, но повечето хора го пренебрегват… А какво ще правиш след срещата?

— Моля? О, имам разни задачи и още работа.

— Винаги заета?

— Рядко ми остават свободни часове. — Много добре знаеше кога един мъж я сваля, но не можеше да си спомни това някога да я е притеснявало. — Наистина ми трябват ключовете. Колата няма да запали без тях — усмихна се тя.

Той ги пусна в отворената й длан.

— Ако се случи някога да останеш свободна, можеш да ми звъннеш. Ще те повозя на моето бебче.

Докато тя се опитваше да измисли подобаващ отговор, той посочи с ръка напред. Проследи жеста му и забеляза голям, мощен и лъскав мотор.

— Не мисля — възропта Паркър. — Определено не е за мен.

Той само се усмихна.

— Ако си промениш мнението, знаеш как да ме намериш. — Изчака само миг, докато тя влезе в автомобила. — За първи път те виждам с пусната коса. В тон е с роклята.

— Благодаря за колата… — рече объркано Паркър. Сетне се разгневи на себе си — говореше така, сякаш някой беше вързал езика й.

— Удоволствието беше мое.

Тя затвори вратата, завъртя ключа и с истинско облекчение потегли. Този мъж просто я изваждаше от равновесие…

 

 

Трябва да приключа с тази глупава ситуация, повтаряше си Лоръл. Отначало й се струваше добра идея да не обръща внимание на Дел и на детинщините му. Ала колкото повече обмисляше положението, толкова повече й се струваше, че пренебрежението от нейна страна може да се тълкува като отбягване. Което би му дало предимство в случая, а това просто бе недопустимо.

Запази плана си — макар и не особено ясен — в тайна. Тъй като нямаха нужда от нея по време на репетицията, контактът с приятелките й бе ограничен, а така и изкушението да сподели с тях. Стоеше си в кухнята и се занимаваше с крема и маслената глазура за лятната ягодова торта за събота следобед. Провери графика си и погледна часовника, като се опитваше да се пребори с усещането за вина, задето се измъква тайничко от собствения си дом.

Свали престилката си и мислено изруга. Нямаше да иде при Дел, за да се справи с тази ситуация, цялата потна и рошава. Привеждането в приличен външен вид не означаваше, че е суетна.

Качи се по задните стълби към своето крило в къщата, за да отмие от себе си работния ден. Гримирането също не бе суетене. Просто елементарна грижа за себе си. А и обичаше да носи обеци. Имаше право да си ги сложи, да облече и хубава блуза… Не бе престъпление човек да иска да изглежда възможно най-добре, независимо от обстоятелствата.

Отказа се да спори със себе си и отново използва задното стълбище с надеждата да се измъкне, без да я видят. Щеше да се върне още преди някой да забележи, че я няма.

— Накъде си се запътила?

Хванаха я.

Обърна се и видя госпожа Грейди в градината с подправки.

— Просто трябва да свърша нещо… — заекна Лоръл.

— Ами тогава върви. Нова блуза ли имаш?

— Не. Всъщност да. Донякъде… — Мразеше усещането за вина, което бавно пълзеше в душата й. — Няма смисъл да си купуваш блуза и да не я носиш.

— Точно така… — увери я спокойно икономката. — Хайде, бягай и се забавлявай.

— Няма да… Все едно. Няма да се бавя.

Заобиколи къщата и отиде към колата си. Най-много час и после…

— Здравей. Излизаш ли?

О, за бога, все едно се бяха наговорили да я преследват… Постара се да се усмихне на Картър.

— Да. Имам малък ангажимент. Скоро се връщам.

— Добре. Ще ида да измоля нещо замразено от запасите на госпожа Г. Ще хапваме по-късно, ако искаш да се присъединиш.

— Благодаря, но вече ядох салата. Приятен апетит.

— Изглеждаш чудесно.

— И какво от това? — Лоръл тръсна глава. — Извинявай, съжалявам. Нещо съм разконцентрирана… Трябва да тръгвам.

Скочи бързо в колата, преди да се натъкне на още някого.

Докато натискаше газта, й хрумна, че трябваше да се отбие у Дел през деня, когато той нямаше да си е у дома. Знаеше къде си крие резервния ключ и какъв е кодът на алармената система. Само че той вероятно редовно го променяше, както бе редно заради безопасността. И все пак можеше да рискува да влезе и да си намери обувките. И да му остави бележка. Ето това би било хитро.

Вече бе прекалено късно. Но пък можеше и да не си е у дома, замисли се тя. Дел водеше активен живот — приятели, клиенти, момичета… В седем и половина в тая прекрасна лятна вечер сигурно имаше среща с някоя готина мацка — питие, вечеря, горещи страсти. Тя можеше да се промъкне, да си вземе обувките и да му остави забавна бележка.

Скъпи крадецо на обувки,

избягахме и се обадихме на ФБР. Специалният екип е на път.

Обувките „Прада“

Той щеше да се засмее, каза си тя. Знаеше, че не обичаше да губи, но щеше да се посмее. И това щеше да бъде краят на историята.

Стига да не задейства алармата и да не се наложи да го вика като адвокат след ареста си…

Лоръл се опита да отхвърли от мислите си подобен развой на нещата и започна да се настройва за новия план, докато шофираше.

Планът й обаче се спука като балон, когато забеляза колата му на входа.

Е, какво пък, връщаше се на първоначалния план.

Дел имаше страхотна къща, на която тя се възхищаваше още откакто бе построена за него. Вероятно бе твърде голяма за сам човек, но тя отлично разбираше нуждата от пространство. Знаеше, че Джак е изготвил проектите, съобразявайки се с много конкретни изисквания от страна на Дел. Не прекалено традиционна, нито пък прекалено модерна, с много светлина и простор. Зидарията от речни камъни и високият разчупен покрив й придаваха някаква непринудена елегантност, която подхождаше на собственика.

А в момента просто отлагаше влизането си, призна си тя.

Слезе от колата, отиде до предната врата и позвъни.

Пристъпи от крак на крак, не знаеше къде да дене ръцете си… Осъзна, че е много нервна. Господи, беше неспокойна заради среща с мъж, когото познаваше през целия си живот. С когото се бе карала и играла като малка. Дори се бяха женили няколко пъти — когато Паркър бе успявала с хленчене, подкуп или изнудване да го накара да се включи като младоженец в играта им на сватбен ден. А сега трепереше…

Реши да се овладее, ужасно мразеше да е страхливка.

Отново натисна звънеца, по-силно.

— Извинявай, много си бърз, а аз тъкмо… — започна Дел, но като я видя, млъкна. Беше с разкопчана риза, през която се виждаха мокрите му гърди, и с влажна коса. — А, ти не си доставчикът от „Чайна Палас“.

— Не, и идвам за… Не може да си поръчаш доставка за дома чак тук от „Чайна Палас“.

— Можеш, ако си защитавал сина на собственика в дело за притежаване на наркотици и си го вкарал в програма за рехабилитация вместо в килията. — Той се усмихна и пъхна ръце в джобовете на джинсите, на които не беше вдигнал изцяло ципа. — Здрасти, Лоръл. Влизай.

— Не съм дошла на гости. Идвам за обувките си. Просто ми ги дай и ще се махна, преди да пристигне оризът ти със скариди.

— Избрах си свинско в сладко-кисел сос.

— Отличен избор. Дай ми обувките.

— Влез. Ще обсъдим условията.

— Дел, това е направо абсурдно.

— Харесвам леко абсурдни ситуации от време на време. — За да приключат с това, той просто я хвана за ръка и я издърпа вътре. — Е, искаш ли бира? Взел съм китайска бира заради храната.

— Не искам бира. Искам си обувките.

— Съжалявам, намират се на неизвестно място, докато не бъдат определени и удовлетворени условията на откупа. Знаеш ли, че издават един такъв тъничък и писклив стон, когато усучеш тънките им токчета? — Той сви юмруци и завъртя китки, за да покаже как го прави. — Малко е плашещо.

— Знам, че се мислиш за забавен. И донякъде си прав. Но имах наистина тежък ден. И просто си искам обувките.

— Заслужаваш една студена бира след тежък ден. Виж, пристигна и вечерята. Защо не идеш отзад на верандата? Навън е приятно. О, вземи няколко бири от хладилника, докато минаваш оттам. Здрасти, Дани, как си?

Можеше да спори с него, можеше дори да направи сцена… Но нито едното, нито другото щяха да й помогнат да си получи обувките, докато Дел не сметнеше, че е готов да й ги даде. Трябваше да запази самообладание, това бе ключът, реши тя, стисна зъби и тръгна към кухнята. Чу Дел и момчето от ресторанта да си говорят за бейзбол, докато се отдалечаваше. Явно някой бе отбелязал страхотен удар в някакъв мач снощи.

Озова се в просторната му кухня, която сега бе обляна в меката светлина на ранната вечер. Знаеше, че Дел не използва това място само за готова храна. Умееше да приготвя няколко страхотни рецепти — изискани ястия за съблазняване на жените — и много добре се справяше с омлетите на сутринта след срещата.

Така се говореше.

Лоръл отвори хладилника да вземе бира и тъй като и бездруго имаше достатъчно, грабна една и за себе си. Познаваше обстановката тук почти толкова добре, колкото и в собствената си кухня, затова се насочи към фризера, откъдето извади две охладени халби. И забеляза спретнато подредени и надлежно надписани съдинки със задушено и супа от госпожа Г.

Тази жена хранеше целия свят.

Тъкмо наливаше втората бира, когато Дел се появи с торбите с храна.

— Виждаш ли, сипвам си… Считам това за изпълнение на условията ти. Когато я изпия, ще си получа обувките.

В погледа му се прокрадна леко снизхождение.

— Не мисля, че осъзнаваш ясно ситуацията. Аз имам нещо, което ти искаш, следователно аз определям условията. — Извади няколко чинии, салфетки, после измъкна два комплекта дървени пръчици от чекмеджето.

— Казах ти, че не искам вечеря.

— Пържени банички с кълцано месо. — Той разклати една от торбите. — Знаеш, че са ти слабост.

Беше прав за това. Наистина беше притеснена, ала ароматът на храната възбуди апетита й.

— Добре. Ще хапна само една баничка.

Занесе бирите на верандата и ги остави на масата, от която се разкриваше гледка към моравата и градините.

Водата в басейна искреше. До него имаше красива беседка, в която се намираше огромна скара за барбекю. Всички знаеха, че Дел държи лично да обслужва скарата, когато организираше лятно парти, на което гостите се състезаваха ожесточено в игра на боче на моравата и се плискаха в басейна.

Умееше да забавлява гостите си, замисли се тя. Сигурно бе наследствено.

Дел се появи с табла, отрупана с картонени кутии и чинии. Поне бе закопчал ризата си, отбеляза тя. Щеше й се да не го харесва толкова… Би могла да се справи по-лесно с емоциите си, ако не намираше, че има привлекателна външност.

— Мислех, че ще хапвам в компанията на спортния канал, преглеждайки малко служебни документи. Но така е по-добре. — Дел сложи пред нея подложка за сервиране, отвори кутиите. — Имахте репетиция тази вечер, нали? — Седна и се зае да сипва в чинията си по малко от всяка кутия. — Как мина?

— Добре, предполагам. Нямаха нужда от мен, така че се подготвях за уикенда.

— И аз ще бъда гост на церемонията по вричането в неделя — каза й той. — Бях в колежа заедно с Майкъл и изготвих брачния им договор. — Хапваше, докато тя само отпиваше от бирата си. — Е, каква е тортата?

— Шоколадово-маслен блат с бял шоколадов мус за пълнеж и с глазура от тъмен шоколад.

— Тройно удоволствие.

— Обичат шоколад. Отделните етажи се редуват с червени цветове от мушкато върху подложки от специалната пяна на Ема. Тя ще направи и преплетени сърца от мушкато за най-горния етаж. Сега трябва ли да питам как е минал твоят ден?

— Няма нужда да се заяждаш.

Лоръл въздъхна, защото той имаше право.

— Открадна ми обувките — изтъкна тя и се предаде пред изкусителния аромат на храната.

— „Открадна“ е силна дума.

— Мои са, а ти ги взе без разрешение. — Отхапа от баничките. Господи, наистина й бяха слабост.

— Много ли са скъпи за теб?

— Това са просто обувки, Дел.

— Моля те. — Той изсумтя пренебрежително и махна с ръка. — Имам сестра. Знам колко държите на тези неща вие, жените.

— Добре, добре, какво искаш? Пари? Сладкиши? Помощ в домакинството?

— Съвсем разумни възможности. Но това е добре за начало. Опитай свинското в сладко-кисел сос.

— Кое е добре? Това ли? — Лоръл едва не се задави с бирата. — Сякаш сме на среща ли?

— Двама сме, има храна, напитки, красива вечер е… Има известна прилика със срещата.

— Само се отбих за малко. Заради откупа. Това е… — Замълча, защото отново я завладя притеснението. — Добре, дай да изясним нещата. Имам чувството, че започнах нещо. По един или…

— Друг начин? — помогна й той.

— Добре, по един или друг начин. Защото бях в особено настроение и действах импулсивно, което те предизвика да отвърнеш. И сега осъзнавам, че репликата ми „вече сме квит“ е прозвучала за теб като хвърлена ръкавица. Определено го разбирам, след като те познавам много добре. Не си можел да оставиш нещата просто така, затова си взел обувките ми. А сега сме тук с китайска храна и бира, а светлината бавно помръква… Защото и двамата отлично знаем, че ти никога не си мислил за мен по този начин.

Той се замисли за момент.

— Това не е съвсем точно. Правилно би било да се каже, че съм се старал да не мисля за теб по този начин.

Лоръл го погледна изненадана. И замълча.

— Как се справяш с тази ситуация? — попита тя.

Той вдигна неопределено ръка.

Тя продължи настойчиво да се взира в него.

— Проклет да си, Дел.