Нора Робъртс
Наслади се на мига (19)

Осемнадесета глава

Ваканция. Лоръл я подушваше, можеше почти да я докосне. Щеше да започне, ако това проклето парти изобщо свърши някога.

Тържествата в неделя следобед обикновено бяха по-скромни. Изискани или по-неофициални, претенциозни или разкрепостени, сватбите или празненствата по повод годишнина обикновено включваха тържествена закуска преди обяд или стилно чаено парти. Най-често приключваха достатъчно рано, за да могат гостите да се приберат у дома и да гледат някой мач или филм по телевизията.

Но не и това. Не и последното събитие, преди да започнат славните и блажени дни на ваканцията. В четири часа следобед в Балната зала се вихреха танци. Булката и младоженецът — и двамата бяха около четиридесетте и се женеха за втори път — танцуваха на старите златни хитове, които дисководещият пускаше, сякаш бяха тийнейджъри на пролетния бал.

— Ема, не искат ли да се приберат у дома и да правят секс? — измърмори Лоръл.

— Заедно са от три години и вече повече от година живеят двамата. Вероятно правят секс когато си поискат.

— Но аз говоря за секс в сватбения ден, а това може да стане само днес. В полунощ вече ще са изпуснали влака. Сигурно не щат да стане така. Може би трябва да им подметнем.

Ема я потупа по рамото.

— Изкусително предложение, боже, много изкусително. Но се налага да издържим до пет. — Тя погледна крадешком часовника си.

— Имаш лепенка с феичка на пръста си.

— Нали е много сладка? Почти компенсира факта, че се бях размечтала за ваканцията и се порязах лошо. Все едно, остават само още четиридесет и девет минути по моя часовник. И после ни чакат две седмици, Лоръл. Четиринайсет дни на плажа.

— Направо ми се насълзяват очите, като се сетя. Но ако сега се разплача, ще си помислят, че съм трогната от сватбата, така че няма проблем. — С мъка се сдържа да не запристъпя от крак на крак. — Всички са си събрали багажа.

Тя изгледа Ема с подозрително присвити очи.

— Готова съм, готова…

— Добре тогава. Значи след четиридесет и пет минути товарим колите. Предполагам, че ще отнеме поне двайсет минути заради плажните принадлежности и споровете. Това прави шестдесет и девет минути. Още десет за Паркър, за да провери поне два пъти всичките си списъци. Седемдесет и девет минути и сме потеглили на път. Ваканцията започва в мига, в който вече си на път.

— Така е. — Ема се усмихна на няколко гости, които се бяха запътили към бара. — Вече са седемдесет и осем минути. А само два часа след това ще пием студени коктейли на плажа. Дел вече ще е приготвил коктейли „Маргарита“, нали?

— Дано да е приготвил, след като вече е на плажа.

— Е, все някой трябваше да иде пръв, за да проветри къщата, да купи продукти, да се погрижи всичко да е готово.

— Да. Сега вече сигурно е седнал с бира в ръка, но се опитвам да не го мразя за това. Всичко е наред, защото само след сто и деветдесет и осем минути, плюс-минус, и ние ще сме там. По дяволите, ще трябва да се преоблечем — прибави още двайсет минути. Двеста и осемнайсет…

— Седемнайсет — прекъсна я Ема. — Не че следим часовника все пак.

— Ще си пием коктейлите и най-голямата ни тревога ще бъде какво да хапнем за вечеря.

Тя ощипа Паркър по рамото, докато минаваше край тях.

— Само исках да се уверя, че никоя от нас не сънува. Двете броим минутите до финала. Двеста и седемнайсет минути до „Маргарити“ на плажа.

— Двеста и седемдесет и седем. Току-що поискаха още един час допълнително.

Големите кафяви очи на Ема станаха тъжни като на гладно кученце.

— О, Паркър.

— Знам, знам… Но имат право на такава опция, парите са си техни и просто няма как да откажем.

— Може да получим бомбена заплаха от анонимен източник. Само ми хрумна — добави Лоръл, когато Паркър я измери с твърд поглед. — Ще започна да пренасям подаръците в лимузината. За да минава време. Ако имате нужда от мен, дайте ми знак.

Така се занимаваше с нещо полезно, наглеждаше носачите, сама носеше подаръци. След това отиде да провери дали Булчинският и Младоженският апартамент са разчистени и подредени, после тръгна към кухнята си, за да вземе кутиите, които щяха да й трябват за опаковане на останалите парчета от тортата и сладкишите.

— Двеста и двайсет и девет минути — каза си тя на глас.

Точно в шест стоеше до вратата, заедно с партньорките си, с Джак и Картър, и изпращаше младоженците, както и някои от последните гости.

— Хайде, тръгвайте си вече — промърмори си тихо тя. — Довиждане. Не спирайте за нищо на света.

— Някой може да умее да чете по устните — подхвърли Джак.

— Не ме интересува. — Но все пак го сграбчи за лакът и се скри зад гърба му. — Вървете си у дома. Махайте се. Добре, това са последните. Защо стоят там и си приказват? Вече имаха няколко часа на разположение. Да, прегръдка, целувка, тръгвайте, за бога.

— Качват се в колите — констатира Мак. — Готово. Палят двигателите, дават назад. И потеглят, наистина потеглят. — Тя запляска с длани по раменете на Лоръл. — Почти стигнаха до пътя, вече са там, скоро ще се изгубят от погледа ни и… Да!

— Ваканция! — викна Лоръл. — Всички да се разпръснат и да си вземат багажа.

Втурна се навътре и хукна по стълбите.

Само след петнайсет минути, облечена в къси панталони и потник, нахлузила сламена шапка и сандали, тя смъкна долу чантите си. И се намръщи на Паркър.

— Как може да си по-бърза от мен? Бях като вихър. Истинско торнадо от бързина и ефикасност.

— Имам много таланти. Ще изкарам колата отпред.

Госпожа Грейди излезе, докато товареха, и сложи в колата хладилна чанта.

— Нещо за из път — каза тя. — Студена вода, малко плодове, сирене, бисквити.

— Страхотна си. — Лоръл се обърна и я стисна в прегръдките си. — Хайде, промени решението си и идвай с нас.

— За нищо на света. Две седмици тишина у дома идеално ме устройват. — Прегърнала Лоръл през рамо, тя се загледа в Паркър. — Двечките изглеждате съвсем готови. И много хубави.

— Готови за плажовете в Саутхемптън — каза Паркър и се завъртя като на ревю. — Ще ни липсвате.

— Няма. — Госпожа Грейди се засмя, когато Паркър я целуна по бузата. — Но много ще се радвате да ме видите, когато се върнете. Ето я следващата двойка. — Тя вирна брадичка, когато Мак и Картър спряха зад колата на Паркър. — Погрижи се тя редовно да се маже със слънцезащитен крем — нареди тя на Картър. — Знаеш, че нашата червенокоска изгаря.

— Имаме достатъчно запаси.

Тя му подаде хладилна чанта.

— Храна за из път.

— Благодаря.

— Ема закъснява, естествено. — Паркър погледна часовника си. — Картър, ти си по средата на колоната, за да не изостанеш.

— Да, капитане.

— Имаш ли координатите на навигационната си система за всеки случай?

— Имаме ги. Готови сме. — Мак нагласи козирката на бейзболната си шапка. — На старта сме.

— Пътуването е около два часа и десет минути — подхвана Паркър.

Лоръл престана да я слуша и се загледа към къщата на Ема, сякаш да подкани приятелката си да побърза само със силата на мисълта.

— Получи се! Ето я и нея. Довиждане, госпожо Г. Ако ви доскучае, елате при нас.

— Няма такъв шанс.

— Без щури купони. — Със строго лице Паркър сложи ръце върху раменете на икономката. — Никакви момчета за през нощта. Никакви наркотици. И без алкохол.

— А какво ми остава тогава? — Госпожа Грейди се засмя, прегърна я за последен път и прошепна в ухото й: — Не бъди чак толкова добро момиче. Забавлявай се.

— Забавлението е първа точка в списъка ми.

Лоръл се качи в автомобила, докато госпожа Г. подаваше и последната хладилна чанта на Ема и разменяха прегръдки за сбогуване. Подскочи леко на седалката, когато Паркър седна зад волана.

— Това е.

— Това, приятелко моя, е всичко. — Паркър запали двигателя, включи навигационната система. — Потегляме.

Лоръл нададе радостен вик и колата тръгна по алеята.

— Вече усещам пясъка в обувките си и соления бриз в косата си. Сигурно изгаряш от нетърпение да стигнем там. Къщата е твоя собственост, а още не си я виждала.

— Съсобственост. Видях достатъчно снимки, направени от брокера и от Дел.

— Не мога да повярвам, че именно ти обзаведе цялата къща само по телефона и чрез интернет.

— Нямаше друг начин. Не намерих време да ида там. Както и да е, това е много ефикасен начин за пазаруване, особено като се има предвид, че имотът е предимно за инвестиция. Купихме и много от мебелите, които вече бяха там, защото предишните собственици не искаха да ги пренасят. Още има много детайли за изпипване. Ще бъде забавно да купуваме разни дреболии, да преценим на място дали да не пребоядисаме нещо.

— Какво мислиш да направиш най-напред, щом се събудиш утре сутрин?

— Ще пробвам фитнеса, после ще се разходя по брега с огромна чаша кафе. Или пък може да пропусна тренировката и да тичам по брега. Да тичам. По брега.

— И без блекбърито.

— Не знам дали бих стигнала чак толкова далеч. Може да изпадна в забрава. Ами ти? Какво ще предприемеш най-напред?

— Това е красотата на ваканцията. Не знам. Нямам идея какво искам да правя. Мак ще започне да снима. Ема ще се пльосне на плажа, ще зяпа вълните и ще въздиша от щастие. А ти, признай си, ще провериш лаптопа си и телефонния секретар за съобщения веднага след тренировката и разходката по плажа. Или след бягането.

Паркър вдигна рамене, после ги отпусна.

— Вероятно, но след това възнамерявам да зяпам дълго вълните и да въздишам щастливо.

— И ще започнеш да правиш списък какво искаш да промениш или купиш за къщата.

— Всеки има различна представа за ваканцията.

— Да, вярно е. И благодаря предварително.

— За какво?

— За двете седмици в къща на плажа в Саутхемптън. Вярно е, приятелки и съдружници сме, но можеше да кажеш, че имаш нужда от две седмици усамотение.

— И какво щях да правя без вас?

— Това е въпрос, на който никога не се е налагало да отговаряме. — Отвори чантата и извади две бутилки вода. Отвори ги, сложи тази за Паркър в специалната поставка на таблото и леко я чукна със своята. — За нас. Момичетата от плажа в Саутхемптън.

— Абсолютно.

— Музика?

— Естествено.

Лоръл включи радиото.

Всичко се промени, когато потеглиха източно от Ню Йорк и тръгнаха да прекосяват тесния остров. Лоръл смъкна прозореца и подаде глава.

— Мисля, че мога да усетя мириса на водата. Почти.

— Минахме повече от половината път. — Паркър отхапа едно резенче ябълка. — Не е зле да се обадиш на Дел и да му кажеш кога ще пристигнем.

— Отлична идея, защото ще умирам от глад, когато най-сетне стигнем, и направо бих убила човек за една „Маргарита“. Да му кажа ли да запали скарата? Има ли скара?

— Дел е наполовина собственик на имота, Лоръл.

— Разбира се, че има скара. Бургери, пиле или пържоли?

— Знаеш какво трябва за първата вечер от ваканцията. Една много голяма и сочна пържола.

— Ще направя поръчката.

Извади телефона си и набра номера на Дел.

— Здравей. Къде сте?

Тя погледна екрана на навигационната система и му каза къде се намират в момента.

— Да не сте попаднали в задръстване?

— Не, имахме работа. Толкова хубаво тържество стана, че решиха да го удължат с час. Но сега пътуваме бързо. Паркър накара Картър да шофира по средата, така че сега е притиснат между нас и Джак, за да поддържа скоростта. Искаме да поръчаме много студени „Маргарити“ и огромни сочни пържоли.

— На вашите услуги. Хей, слушай.

Само след миг тя чу плисък на вълни.

— Това е океанът! Паркър, чуй. — Допря телефона до ухото на приятелката си. — Нашият океан. На плажа ли си? — попита тя Дел, когато отново взе телефона.

— Сега слязох до плажа.

— Забавлявай се, но не прекалено, докато дойдем.

— Ще се постарая да не прекалявам. О, чакай, знаеш ли дали Мал е тръгнал?

— Не. Той тази вечер ли ще идва?

— Не беше сигурен. Ще му звънна. До скоро.

— Нямам търпение. — Тя затвори телефона. — Мал може да дойде тази вечер.

— Супер.

— Той е готин, Паркър.

— Не съм казала, че не е. Просто не съм свикнала с промяната в отношенията му с нашата група.

— Освен това има едно особено предизвикателно излъчване.

— Да! — Паркър свали ръка от волана, за да посочи към Лоръл. — Точно това не ми харесва. Това е един вид сексуално парадиране.

— Да, но е откровен. Помниш ли онзи тип, с който излизаше преди време. Джефри — изписва се по английски маниер — някакъв производител на вино или нещо такова.

— Беше съсобственик на няколко лозя.

— И говореше свободно френски и италиански, разбираше от художествени филми и караше ски в Сен Мориц. Оказа се, че е пълен негодник, абсолютен сексист, въпреки целия си финес и култура.

— Господи, наистина беше така. — Споменът я накара да поклати глава и да въздъхне. — Обикновено разпознавам такива типове, но той ми се изплъзна. Виж.

Лоръл се обърна и зърна за миг океана.

— Ето го — прошепна тя. — Истински е. Големи късметлии сме, Паркър.

Ала истинското смайване настъпи, когато видя къщата.

— Това ли е? Това ли е къщата ви на плажа? Та това е цяло имение, Паркър.

— Голяма е, но и ние сме много.

— Прекрасна е. Изглежда така, сякаш е тук открай време, идеално подхожда на мястото, но все пак е някак лъскава и нова.

— Прекрасна е — съгласи се и Паркър. — Надявах се да е така и в действителност, а не само на снимките. И доста е усамотена. О, виж само пясъка и вълните, и езерото, и всичко!

И двете се загледаха в разчупения покрив, в огромните прозорци, в очарователните веранди, фантастичните декоративни куполи.

Забелязаха и тенис корт, както и плувен басейн, докато Паркър шофираше по частния път към предния вход на къщата.

Лоръл осъзна как именно в такива моменти си припомняше, че Дел и Паркър не са просто богати. Те бяха много богати.

— Харесва ми как е разположена — обади се тя. — Ще има гледка към водата — езерото или океана — от всяка стая.

— Част от имението е разположено в природен резерват. Двамата с Дел искахме да участваме в това. Да опазим мястото непокътнато, да го съхраним. Той го откри и е напълно подходящо.

— Нямам търпение да видя и останалото.

Още докато го казваше, Дел излезе на предната веранда и тръгна по алеята. В този миг тя забрави всичко друго.

Той изглеждаше толкова спокоен — спортни панталони, тениска, боси крака. Слънчевите очила не можеха да скрият удоволствието, изписано върху лицето му.

Тя слезе първа и той й протегна ръка, докато се приближаваше.

— Ето те и теб — каза и я целуна за добре дошла.

— Хубава малка вила на плажа.

— И аз така мисля.

Паркър слезе от колата, огледа внимателно къщата, обърна се и плъзна поглед по вълните.

— Отличен избор.

Той вдигна ръка и тя се притисна към него, така че за миг останаха тримата прегърнати, галени от бриза и загледани в разкошната къща.

— Мисля, че ще ни свърши работа — отбеляза Дел.

Пристигнаха и останалите. Стана шумно, всички обикаляха и възклицаваха одобрително, задаваха въпроси, докато разтоварваха колите и мъкнеха навътре багажа и запасите.

Впечатленията ги заливаха отвсякъде — слънце и простор, лакирано дърво, пастелни цветове. От всеки прозорец се откриваше гледка към вода и пясък, усамотение и убежище, избор на място, където да поседнеш, или пътека, по която да поемеш.

Високите тавани и свободното и плавно преминаване между отделните помещения привнасяха очарователна непринуденост към семплата елегантност на обзавеждането. За Лоръл това бе място, където човек би се чувствал удобно с вдигнати на стола нозе или пък облечен официално, с чаша шампанско в ръка.

Тези Браун просто имаха усет за нещата, призна тя.

Кухнята я накара да изпита мигновено прилив на истинско удоволствие с просторните си светли плотове. Зад матираното стъкло на шкафчетата се виждаха пъстрите порцеланови съдове на „Фиестауеър“ в типичните ярки и наситени цветове, както и многобройни чаши. Тя отвори долните шкафове, където се държаха тиганите и тенджерите, и си затананика одобрително, като съзря какво има подбрано вътре. Мивката бе заобиколена от високи прозорци във формата на дъга, които отваряха помещението към плажа и прибоя на вълните.

Докато оглеждаше всичко внимателно, тя чу вика на Джак:

— Пинбол!

Което означаваше, че някъде имаше и стая за игри и развлечения, но в момента тя повече се интересуваше от кухнята, просторната трапезария и близостта им до верандата, където можеше да се хапва на открито.

Дел й подаде студена „Маргарита“.

— Както ти обещах.

— О, господи. — Тя отпи ледена глътка. — Вече официално сме във ваканция.

— Запазил съм една от спалните. Искаш ли да я видиш?

— И още как. Дел, това място е… Много повече, отколкото съм си представяла.

— В добрия смисъл ли?

— В смисъл, че просто съм смаяна.

Надничаше за миг в стаите, покрай които минаваха. Стая с изцяло стъклени стени, сутрешен салон, всекидневна, две малки бани за гости. После поеха нагоре по голите дървени стъпала към втория етаж и се озоваха в спалня с цяла стена от прозорци с изглед към океана. Мигновено си представи как се излежава в леглото с желязна рамка, с разгърнат балдахин и снежнобели чаршафи. Тюлените пердета се полюшваха нежно пред вратите към терасата, които бяха отворени.

— Красива е. Просто прекрасна. И чуй. — Тя затвори очи и се наслади на мелодичния плясък на вълните.

— Виж това.

Той й направи знак и тя се запъти към банята.

— Добре. — Сложи длан на ръката му и леко я потупа няколко пъти. — Добре. Може да заживея точно тук. Може никога вече да не изляза от тази стая.

Огромната вана бе разположена царствено пред стъклената стена и върху плочки с цвета на златист пясък. През стъклената преграда на душкабината се виждаха многобройните приставки с различни масажни струи, както и мраморната пейка за сядане.

— Има и парна баня — каза й той и едва не я просълзи.

Огромни купи в цвета и формата на мидени черупки служеха за мивки. На стената до ваната имаше малка газова камина и телевизор с плосък екран, така че във въображението си тя веднага се пренесе от излежаване в леглото до мързелуване в пълната с мехурчета вана.

Огледалните вратички на шкафчетата отразяваха плочките, лъскавите принадлежности, широките плотове и красивите акварели по стените.

— Тази баня е по-голяма от първия ми апартамент.

Мак се втурна с широко разтворени очи и размахала диво ръце.

— Банята, тя е… Уха, и тази си я бива. Ала няма значение… — повтори тя и хукна също толкова внезапно, колкото се бе появила.

— Дел, мисля, че си улучил десетката — каза Лоръл.

След около час скарата вече пушеше, а цялата група се бе събрала на верандата. Или поне Лоръл така сметна, докато не се огледа.

— Къде е Паркър?

— Обикаля сама къщата. — Ема въздъхна и отпи от ледената си напитка. — Води си бележки.

— Аз не бих променила нищо. — Скрита зад огромни слънчеви очила и широкопола шапка, Мак размърда пръстите на босите си крака. — Нищичко. Не бих помръднала от това място през следващите две седмици, само че има толкова други страхотни местенца, където искам да помързелувам.

— Трябва да се разходим по плажа. — Джак улови ръката на Ема и я целуна.

— Определено.

— Страхотно място за наблюдение на птици — обади се Картър. — Забелязах един средиземноморски буревестник, когато слязох на брега преди малко… — Той замълча и леко се изчерви. — Само за маниаци е.

— Аз харесвам птиците — каза Ема, като се пресегна и го докосна по ръката. — След мъничко ще стана и ще ти помогна с вечерята, Дел.

— Аз ще се заема. — Лоръл се надигна. — Така следващия път, когато вечеряме вкъщи, някоя от другите двойки ще трябва да се погрижи. Ще ида да приготвя нещо за гарнитура към пържолите.

Много й се искаше да си поиграе в кухнята.

Паркър влезе при нея тъкмо когато подправяше задушените пресни картофки с масло, чесън и копър.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Всичко е под контрол. Дел е напазарувал зеленчуци. Много умно от негова страна.

— Той си е умен. — Паркър се огледа, докато говореше. — Вече съм влюбена в това място.

— Господи, и аз. В гледките, въздуха, звуците. И в самата къща — невероятна е. Много ли неща ще промениш?

— Не много. По-скоро ще допълня, отколкото да променя. — Отиде до един от прозорците. Бризът носеше гласове и смях. — Това са хубави звуци. Обзалагам се, че тук е чудесно и през зимата.

— Четеш мислите ми. Тъкмо си мислех, че почти винаги имаме един слаб период около седмица след празниците.

— Да, и на мен ми мина през ума. Може би… Дел изглежда толкова щастлив. Отчасти се дължи на теб.

Лоръл застина за миг.

— Така ли мислиш?

— Да. Стоя тук и гледам как той се занимава със скарата, докато ти готвиш вътре. Хубаво е. — Тя се обърна към нея. — Това ме прави щастлива, Лоръл, също както гласовете, които чувам.

— И аз изпитвам същото.

— Добре. Искам да знаеш, че е много хубаво, и го казва човек, който обича и двама ви. И така. — Обърна гръб на прозореца. — Вътре ли ще хапнем или навън?

— В такава вечер? Навън, естествено.

— Ще сложа масата.

По-късно, след вечерята, всички се поразходиха по плажа, газеха из вълните, гледаха далечните светлини на корабите, които прекосяваха нощта. Въздухът захладня и Лоръл се размечта за дълга вана под светлината на камината.

Но се размина с тази мисъл, тъй като стаята за игри ги зовеше. Тишината се превърна в какофония от звуци и подсвирквания.

Джак и Дел се сражаваха в смъртен дуел на пинбол машината, когато тя най-сетне реши да се оттегли. Остави ги да се забавляват и се наслади на мечтаната дълга вана. Когато си облече тениска за сън и излезе на верандата, осъзна, че не си е поглеждала часовника от много време.

Това вече бе ваканция.

— Чудех се къде си.

Погледна назад и видя Дел.

— Трябва доста да потренирам, преди да се състезавам с теб или Джак. Насладих се на най-невероятната вана, под светлината на камината, загледана в океана. Чувствам се като героиня от роман.

— Ако знаех, щях да дойда и аз и да напишем любовна сцена. — Прегърна я и главата й се облегна на рамото му. — Хареса ли ти денят?

— Страхотен беше. Това място, гледката, въздухът, страхотната компания…

— Разбрах, че е за нас, още щом го зърнах. Точно това ни трябва.

Не каза „за мен“, отбеляза тя. Не и Дел. Той винаги мислеше в множествено число.

— Никога не съм питала Паркър, но винаги съм се чудила защо продадохте вилата в Ийст Хемптън.

— Никога не бихме могли да продадем къщата в Гринуич — нашата къща, дома ни. Но другата… И двамата знаехме, че там никога няма да се отпуснем, да се забавляваме. Да си спомняме за мама и татко у дома, това трябва. В него има известна утеха. Но вилата на плажа? Просто не можехме да идем повече там. Това място е ново и тук ще създадем нови спомени.

— И е трябвало да изчакате. Да си дадете малко време отначало.

— Предполагам, че да. Мястото е хубаво и сега изглежда е подходящото време.

— Тя вече го обожава. Знам, че това е важно за теб. Каза ми го, но дори и да не беше, мога да го видя. На всички ни харесва. Благодаря ти, че намери подходящото място и точното време.

— Няма защо. — Притисна устни до шията й. — Ухаеш много приятно — прошепна той.

— И се чувствам прекрасно. — Усмихна се, когато усети ръката му да гали гърба й. — Виждаш ли? — Вдигна лице и докосна с устни неговите. — Мисля, че трябва да напишем онази любовна сцена.

— Чудесна идея. — С театрален жест той я вдигна на ръце. — Май трябва да започнем така.

— Класическо начало.

 

 

Може и да имаше и по-прекрасно място, по-перфектно време и по-щастливо настроение, но Лоръл не би могла да си ги представи. Упоритият й вътрешен часовник я събуди преди зори, но тя с наслада осъзна, че изобщо не й се налага да се измъква от завивките, а може да си остане в леглото, сгушена до Дел, и да слуша серенадата на вълните.

Известно време задремваше и пак изплуваше от съня, но дори и това бе идеално. Както и изгревът над водата на изток. Реши, че розовите и златисти отблясъци са само за нея, докато стоеше на верандата, а зад гърба й се полюшваха тънките завеси.

Внезапно се вдъхнови, сложи си потник и шорти, после слезе с бодра стъпка по външните стълби на верандата. Паркър стоеше долу, също по потник и къси панталони, а кестенявата й коса бе прихваната на дълга конска опашка под бяла шапка с козирка.

— И ти си будна.

— О, да.

Лоръл вдигна ръце.

— Какво не ни е наред?

— Съвсем нищо. Всички други си проспиват ваканцията. Ние се наслаждаваме на всяка секунда.

— Точно така. Този плаж направо те вика да бягаш по него, както вече говорихме.

— И аз мисля така.

Загряха леко на алеята, после затичаха спокойно по пясъка. Нямаше нужда да приказват, просто нагласиха темпото си и следваха брега, докато вълните се разбиваха наблизо.

Птици отлитаха пред тях или газеха в пяната на прибоя. Картър сигурно щеше да знае какви са, помисли си Лоръл, но бе достатъчно, че просто ги има, че политат, викат се, кълват, докато слънцето искреше по водата.

Когато тръгнаха обратно, поддържаха същото спокойно темпо, докато не зърнаха къщата в далечината. Лоръл се пресегна и потупа Паркър по лакътя, за да забави.

— Погледни я само. Там отиваме.

— Не ме мрази за това, което ще кажа, но просто не мога да се въздържа да не си помисля, че мястото е прекрасно за една непринудена сватба на плажа.

— Може да се наложи да те ударя.

— Не мога да се спра. Наистина е разкошно място.

— Колко телефонни разговора проведе, откакто сме тук?

— Само два. Добре де, три, но всички бяха лесни. И се насладих на бягане на плажа при изгрев-слънце, а сега направо умирам за кафе. Всъщност последният прави кафето.

Тя спринтира. Лоръл също хукна като вятъра, но вече си знаеше, че тя ще прави кафето. Паркър бягаше като истинска газела.

Щом стигна до верандата, тя се наведе и опря длани върху коленете си, докато си поеме дъх.

— И бездруго аз щях да се заема с кафето. Мразя те, задето изобщо не си задъхана, но все пак ще направя кафе и омлети с белтъци.

— Наистина ли?

— В настроение съм.

Останалите също слязоха един по един, вероятно примамени от аромата на кафе и от музиката, която Паркър бе пуснала тихо.

Дел се облегна на плота и прокара пръсти в рошавата си от съня коса.

— Защо не си в леглото с мен?

— Защото вече пробягах пет километра по плажа и изпих първата си чаша кафе. — Подаде му една и на него. — След малко ще съм готова и със закуската, от която можеш да се възползваш и ти, понеже съм настроена щедро.

Той отпи солидна глътка кафе.

— Добре — каза само и отиде на верандата да се излегне в един от шезлонгите.

Ема спря за миг да реже плодове и вдигна очи към тавана, а изражението й казваше без думи: „мъже“.

— Днес ще му се размине, защото съм в много добро настроение. — Спря за миг, понеже чу шум на мотор, и отиде до прозореца. — Кой ли може да е?

Отвън Паркър тъкмо оставяше кана сок на масата, после погледна надолу и видя Малкълм Кавана да си сваля каската. Разроши леко коса, докато слизаше от мотора.

— Чудесна малка къщичка си имате тук — викна той на Дел и се качи по стълбите. — Как си, Легс? Май съм дошъл тъкмо навреме за закуска.

Той се вписваше идеално в групата, мислеше си по-късно Лоръл. Паркър може и да го намираше за леко дразнещ, но се вписваше. Преди обяд вече се бяха разположили на плажа със сгъваеми столове, одеяла, чадъри и хладилни чанти. Въздухът ухаеше на лосион за слънце и море.

Лоръл почти бе задрямала над книгата си, когато Дел я вдигна от стола и я метна през рамо.

— Какво? Престани.

— Време е за топване.

— Ако искам да се топна, ще използвам басейна. Престани!

— Не може да дойдеш на брега, без да се потопиш в океана. — Той нагази във вълните, докато я носеше през рамо, после я пусна във водата.

Тя успя да изругае набързо, после задържа дъха си.

Хладната вода покри главата й и тя усети пясък в косата си, докато се изправяше на крака. Когато примигна, за да се отърве от солената вода в очите си, видя Дел да стои до кръста във вълните и да се усмихва доволно.

— По дяволите, Дел. Студено е.

— Освежаващо — поправи я той и се гмурна под приближаващата вълна.

Тя естествено не я видя. Потопена отново, останала без дъх и с още повече пясък в косата, Лоръл се опита да се изтласка на повърхността, когато усети ръцете му около талията си.

— Много си настоятелен, Браун.

— Успях да те вкарам във водата, нали?

— Обичам да гледам океана и да плувам в басейн.

— У дома си нямаме океан — изтъкна той. — Идва нова вълна.

Този път поне бе подготвена, подскочи с вълната и си достави удоволствието да го натисне под вода. Той се измъкна на повърхността и се засмя. След като вече бе мокра, цялата в пясък и сол, тя реши да поплува отвъд прибоя. Когато тялото й загря, трябваше да признае, че Дел има право.

Нямаха океан у дома.

Отново се гмурна под вода, просто заради удоволствието от усещането. И ръцете му отново се сключиха около талията й.

— Стига толкова навътре.

— Пак ставаш настоятелен.

— Може би. — Но я прегърна така, че останаха да се носят по вълните.

Усети как изрита няколко пъти силно, за да приближи малко към брега. Какво пък, каза си тя, отпусна се до него и го остави той да свърши цялата работа.

Видя приятелите си, на пясъка и във водата, заслуша се в гласовете им, в прибоя и музиката.

— Можех и сама да стигна до брега — каза му тя. — Както можех и да вляза във водата сама, ако бях поискала.

— Да, но тогава нямаше да мога да направя това. — Завъртя я и пое устните й, докато водата ги люлееше.

И Лоръл отново трябваше да признае, че той има право.