Нора Робъртс
Наслади се на мига (10)

Девета глава

Благодарение на графика на Паркър успяха да пристигнат достатъчно рано, за да си намерят добро място за къмпинга, както мислено го наричаше Лоръл. Сгъваемите столове бяха разгънати, одеялата постлани, кошниците и хладилните чанти донесени.

Дел метна една бейзболна ръкавица в скута й.

— Десен защитник.

— Винаги ме избутват далеч в десния ъгъл — оплака се тя. — Искам да играя на първа база.

Независимо че сега излизаха като двойка, той само я изгледа със съжаление.

— Признай си, Макбейн, хвърляш като момиче. Повечето удари ще останат във вътрешното поле, затова имам нужда от Паркър на първа.

— И тя е момиче.

— Но не играе като такова. Джак ще играе с Ема и Мак, а Картър ще бъде съдия, така че никой да не пострада. Освен това е справедлив. Останалите позиции в отбора ще попълним с желаещи от публиката, а някои от тях са с непознати възможности, затова, докато… Ето че се появи и моята звезда в отбора.

Лоръл погледна натам.

— Извикал си Малкълм Кавана?

Състезателният дух блесна в очите на Дел.

— Много е добър, освен това изравнява силите.

— В отборите ли?

— Не. Нали се сещаш, с Паркър.

— Паркър? — Шок, после развеселеност, а след това и съжаление спрямо него се изписаха по лицето й. — Уредил си среща на Паркър? Господи, Дел, тя ще те убие.

— Защо? — Той небрежно подмяташе топката от ръка и ръка. — Не я моля да се омъжи за него. Просто се забавляваме всички заедно.

— С теб е свършено.

— Защо? — попита той отново. — Да не би тя да има някакъв проблем с… Здрасти, Мал.

— Здрасти. — Той улови топката, която Дел му хвърли, и на свой ред му я върна. — Как върви денят? — обърна се той към Лоръл.

— Ще видим.

— Бейзбол, безплатна храна. — Мал, в изтъркани джинси, бяла тениска и тъмни очила, използва бухалката, която бе донесъл, за да смачка една гъба. — Няма лошо. Майка ми се е събрала с вашата госпожа Грейди и още няколко дами. — Метна бухалката на рамо. — Е, какво е разпределението?

— Сложил съм те на трета база, довършваш ударите.

— Става.

— Лоръл е десен защитник, във външното поле. Хвърлянето й не струва, но е добра с бухалката.

— Хвърлянето ми изобщо не е зле. — Тя удари Дел с ръкавицата. — Продължавай в същия дух и няма да имаш никакъв проблем със спечелването на облога, Браун.

Когато тя се отдалечи ядосана, Мал размаха бухалка за загрявка.

— Какъв облог?

Лоръл отиде право при Мак.

— Искам да се сменя с теб. Ще играя в отбора на Джак.

— Бейзболна развратница. Все ми е едно, но по-добре говори с Джак.

Тя се приближи до Джак, който седеше на земята и правеше схемата на отбора си.

— Смених се с Мак. В твоя отбор съм.

— Сменяме червенокоса за блондинка. Добре, чакай да видим… Десен защитник, във външното поле.

По дяволите! Да не би двамата с Дел да се разбираха с телепатия? Лоръл го изгледа с присвити очи.

— Защо там?

Той я погледна за миг и тя забеляза как преформулира отговора си.

— Имаш силна ръка.

Тя го посочи с пръст.

— Добър отговор.

— Как така ти…? Хей. Ама това не е ли Мал? Дел е извикал Мал? — Джак се усмихна жестоко. — Значи така иска да играем днес.

— Хайде да му разкажем играта.

Джак се изправи и плесна вдигнатата длан на Лоръл.

— Аз спечелих при хвърлянето на ези-тура. Ние започваме. Да заемем позиции.

Справи се отлично в дясната част на полето. И то не само защото никой не удари топка в нейната посока, но и защото беше подготвена.

След като отметнаха три лоши хвърляния, тя смени ръкавицата си с бухалка и застана срещу Дел в центъра.

Той намигна. Тя му се озъби в отговор. После замахна с всичка сила в празното пространство, понеже не прецени правилно полета на топката. Опита се да я подлъже с удар, който бе нисък и извън допустимите граници, но тя не мръдна от мястото си. Успя да посрещне третото хвърляне и удари с бухалката достатъчно силно, за да стигне до първа база. Когато се озова там, захвърли настрани каската.

— Дел е повикал Мал, за да уравновеси положението при теб.

— Какво? — Паркър, която бе приклекнала в изчакваща позиция, се изправи. — Шегуваш ли се? Нещо като услуга за приятел?

— Точно така, а и Мал го бива в играта. Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Много правилно. — Паркър му изпрати унищожителен поглед, докато Дел се готвеше за хвърляне. — Ще си плати скъпо за това.

В четвъртия ининг Дел ги водеше с пет на три. Беше се оказал прав за Малкълм, призна Лоръл. Много го биваше. Сега бе на втора база, след много силно начало и прекрасен двоен удар, а отпадането на играча след него изведе Дел на хоума. Съотборниците им се развикаха възторжено, както и публиката, която се бе насъбрала. Лоръл видя как Дел се готви за удар и как Джак отхвърля с поклащане на глава първото предложение на дванайсетгодишния кечър.

Хвърли бърза топка. Или поне тя я прецени като такава. Но стана още по-бърза, след като бухалката на Дел я запрати високо във въздуха. В нейната посока.

— По дяволите…

Чу някой да вика — може би беше тя самата — докато тичаше назад, за да пресече пътя на топката, но сърцето й биеше толкова силно в ушите й, че не можеше да прецени кой.

Вдигна ръкавица и отправи молитва към небето.

Когато топката се удари в ръката й, никой не бе изненадан по-силно от самата нея. Вдигна ръкавицата с топката, за да приеме поздравленията на тълпата. И забеляза, че Мал вече бягаше към трета база. Хвърли топката към размаханите ръце на Ема. Хвърлянето й, макар и силно и относително точно, стигна до ръкавицата на Ема само с някакви си части от секундата закъснение.

От ликуване до разочарование, каза си тя, само за пет секунди.

Бейзболът не струваше.

— Добро хващане, Лоръл.

— Не ме утешавай, Джак — измърмори тя, когато приключиха ининга с Мал, закотвен на трета база.

— Кой те утешава? Дел направи невероятен удар. Ако ти не бе уловила топката, щяхме да изостанем с още няколко позиции. Така ги задържахме. — Той я тупна приятелски по рамото.

— Хващането си го биваше. — Тя кимна доволно. Може би бейзболът не бе чак толкова лош.

Отново реши, че играта е отвратителна, след като изгубиха със седем на четири, но поне й оставаше удовлетворението, че нейното участие не е било съвсем слабо.

— Добре се справи на терена. — Дел й метна кутийка с безалкохолна напитка. — Два добри удара и една страхотна обиколка. Освен това ми отмъкна възможен хоумрън.

— Не биваше да казваш, че хвърлям като момиче.

— Обикновено е така. — Той перна с ръка козирката на шапката й по същия приятелски начин, както Джак я бе тупнал по лакътя преди малко.

Лоръл хвърли шапката на земята и сграбчи Дел за ризата.

— Май забравяш нещо.

Дръпна го здраво за една истинска целувка, развеселена от избухналите откъслечни аплодисменти от страна на насядалите по одеялата и столовете.

— Не, това го помня. — Дел небрежно я прегърна през кръста. — Но благодаря за напомнянето.

— Виж ти, виж ти, каква изненада. — Хилари Бабкок, една от приятелките на госпожа Грейди, се усмихна сияйно на Дел и Лоръл. — Нямах и представа, че нещата са се развили така! Морийн, нищо не ми казваш!

— И да не ти кажа, ти пак го разбираш.

— Но това е голяма новина. Винаги съм ви смятала почти за брат и сестра, а гледай сега, каква романтика.

— Лоръл улови една дълга топка. — Дел премести ръката си върху раменете й. Леко разтри мускулите й, сякаш да я отпусне. — Заслужава награда.

Хилари се засмя.

— Следващия път запишете и мен в отбора! Сериозно, откога продължава това? Вижте се само. — Тя отново ги огря с усмивката си и очите й леко се насълзиха. — Сякаш само преди минути четирите момичета и Дел тичаха из парка с другите деца, а сега всички са пораснали. И си имат кавалери! О, Морийн, трябва да убедиш тези момичета да вдигнат една тройна сватба. Няма ли да е страхотно?

— Хили, момчето просто я целуна. Това не значи, че ще хукнат да избират порцелановия сервиз. Иди да вземеш картофената салата от онази хладилна чанта.

— О, разбира се. Кей, това трябва да е твоето момче Малкълм. И той много е пораснал! И е заедно с Паркър. Колко хубаво, нали?

Мал наблюдаваше лицето на Паркър, докато отговаряше на жената.

— Тя се справи отлично в бягането по базите и в удрянето с бухалката, но още не съм я целунал. Засега.

— Мал всъщност не е с…

Дел прекъсна обяснението си след един унищожителен поглед от страна на сестра му. Тя нарочно пристъпи напред. Тъй като знаеше, че брат й гледа точно към тях, тя се притисна към Мал, обви врата му с ръце и залепи устни в неговите в дълга, нежна и сладострастна целувка.

Отдръпна се и облиза устни.

— Така е по-добре.

Мал обхвана дупето й с длани.

— Мисля, че трябва да направим двоен удар.

Тя само му се усмихна, изгледа хладно Дел и отиде да помогне в разопаковането на една от кошниците.

— Какво беше това? — ошашави се брат й, когато приклекна до нея. — Какво, по дяволите, беше това?

— Кое? О, това ли? Само се старая нещата да бъдат уравновесени. Нали такава е идеята, батко?

— За бога, Паркър, аз само… Той ми е приятел, защо да не го поканя? А и нали ти сама каза, че единствено ти си без кавалер.

— Колко мило от твоя страна да ми намериш мъж, без дори да ме попиташ дали искам. — Тя забоде пръст в гърдите му, когато той понечи да отговори. — По-добре стой настрани от личния ми живот, иначе ще преспя с него само за да ти натрия носа.

Той пребледня.

— Няма да го направиш.

— Не ме предизвиквай, Дилейни. — Отново го бутна с пръст. — Недей.

— Хайде да се поразходим. — Лоръл се наведе и задърпа Дел за ръката. — Не, наистина е време за разходка. Има ситуации, от които дори ти не можеш да се измъкнеш с приказки — измърмори тя, докато го дърпаше настрани.

— Какво й става?

— Ядосана ти е, разбира се. Казах ти, че ще стане така.

Той се дръпна встрани от полета на едно фризби, после спря.

— Нямаше да ми е ядосана, ако ти не й беше казала. Защо го направи?

— Защото ми е приятелка, а и аз ти бях ядосана, преди тя да ти се разгневи. Щях да й кажа дори и ако не ти бях сърдита, но това е друг въпрос. Не може просто да й уреждаш среща, без да я предупредиш, Дел, иначе трябва аз да го направя.

— Още едно правило. Сигурно не е зле да ми прати обяснителна бележка.

Тя разтърси ръката му, която бе стиснала здраво.

— Не беше прав.

— Аз ли не бях прав? Тя беше тази, която го награби и го целуна пред всички.

— Да, трябваше да го замъкне в храстите и да го направят тайно, но знаеш каква е Паркър. Много е самоуверена.

— Мислиш, че е смешно ли? — Той спря и я изгледа отвисоко. — Тя му се хвърли на врата публично, страшно ми е ядосана, а на всичкото отгоре трябва да поговоря с Мал. Не е смешно.

— Не. Не трябва да говориш с Мал. Остави всичко както си е, Супермен. Те са големи хора.

— Вие имате своите правила, аз — моите.

— Понякога ми идва просто да… — Тя се извърна, после пак го погледна. — С колко мъже си „водил разговор“ или си предупреждавал да внимават, когато е ставало дума за мен?

Той пъхна ръце в джобовете.

— Миналото си е минало.

— Няма да е зле да поприказваш със себе си.

— Повярвай ми, правил съм го. Няма голяма полза. Вече съм развил вкус към теб.

— Вкус ли?

— Да. Ти разбираш от вкусове и знаеш, че някои са просто неустоими. Ти си такава.

Тя въздъхна лекичко, после обхвана лицето му с длани.

— Почти изкупи вината си. Хайде да се разходим. Така ще ни се отвори апетит.

 

 

Само след петнайсет минути Лоръл бе решила, че двамата общо познават прекалено много хора. Обикновената разходка в парка се превърна в импровизирани срещи с познати, често придружени с известна неловкост и любопитство от страна на онези, които за първи път ги виждаха като двойка. Струваше й се, че направо усеща жужене като от комари край ушите си.

— Госпожа Бабкок поне попита направо.

Дел я погледна гневно, докато се връщаха обратно.

— Какво е попитала?

— „Какво става с тях? Да не би да са двойка? Правят ли секс? Какво прави Дилейни Браун с Лоръл Макбейн? Кога е започнало всичко? Какво ще става?“ Имам чувството, че е трябвало да изпиша на челото си изявление.

— Хората обичат да знаят какво става с познатите им, особено ако има и най-малкия намек за секс или скандал.

— Усещам недоумяващите погледи зад гърба си. — Сякаш за да се отърве от тях, Лоръл разтърси рамене. — Това не те ли притеснява поне малко?

— Защо да ме притеснява? Всъщност хайде да им дадем повод за приказки. — Извърна я в прегръдката си и я притисна в умопомрачаваща целувка. — Готово. Отговорихме на въпросите. Хайде да идем да опитаме онази картофена салата.

За него бе по-лесно, реши тя, защото умееше да се държи свободно с всички. Освен това беше Дилейни Браун от рода Браун в Кънектикът, а това означаваше много в Гринуич. Тя не го възприемаше по този начин — не и често — и подозираше, че той мисли така за себе си само когато му бе изгодно. Но другите го правеха.

Дел имаше име, положение в обществото, богатство. Първата им истинска поява като двойка й напомни, че той бе нещо повече от приятеля й от детството и потенциален любовник.

Секс и скандал, замисли се тя. Е, в нейното семейство бе имало и от двете… Предполагаше, че мнозина ще си спомнят това и ще го обсъждат наново и че пак те ще се питат, докато пият коктейли и играят тенис в кънтри клуба, дали не е хвърлила око на Дел точно заради това име, положение и богатство.

Това не я притесняваше особено и нямаше да допусне да я тревожи и занапред. Освен ако не рефлектираше върху него или Паркър.

— Налегнали са те тежки мисли. — Мак се приближи и я бутна по лакътя. — Тежките мисли са забранени по време на национални празници.

— Не са чак толкова тежки. — Но след като и бездруго се бе запитала… — Някога задавала ли си си въпроса какво правим ние двете тук?

Мак облиза захарна глазура от пръстите си.

— В най-общ философски смисъл ли?

— Не, това би било прекалено сложно. Ти и аз, най-вече. Момичета от държавното училище с разбити семейства и объркано детство.

— Моето беше по-ужасно.

— Да, печелиш в това отношение.

— Ура. — За миг Мак се загледа в пластмасовата си чаша с лимонада. — Като говорим за ужасии, Линда се върна вчера.

— Не си казала нищо.

Тя само вдигна рамене.

— Вече не е чак такъв проблем за мен. Освен това сега живее в Ню Йорк с новия си мъж и все още ми е ядосана. Разстоянието не е малко.

— Дано остане така.

— Вече не ме засяга толкова, защото аз наистина спечелих. — Тя погледна към Картър, който разговаряше с няколко от своите ученици, които го бяха намерили в тълпата.

— Той е страхотен — съгласи се Лоръл. — Ние имали ли сме толкова готини учители някога?

— Господин Цимерман, преподавателят по американска история. Беше сладък.

— О, да, Цим. Много сладък и много гей.

Зелените очи на Мак се разшириха и тя остави чашата си на земята.

— Бил е гей?

— Определено. Ти сигурно си била за малко в академията, когато това стана известно.

— Изпуснах доста пикантни неща, докато ме местеха напред-назад. Все едно, гей или хетеро, той определено беше част от моминските ми сънища. Вдигам тост за Цим.

— За Цим — повтори и Лоръл и чукна чашата си в тази на Мак.

— Както и да е — продължи Мак, — да се върнем на мен и теб.

— Виж Ема. Стабилно семейство. Многобройно, но здраво като скала. Определено е привилегирована. И Паркър. Семейство Браун са стожерът на Гринуич. И виж себе си. Луда майка, отсъстващ баща. Никога не се знае къде ще те отвее вятърът. Ами аз? Баща ми имаше онзи малък проблем с данъчните, както и любовница. Оказахме се почти разорени и вече никой с никого не говори, а майка ми е по-разстроена, задето се налага да освободи прислугата, отколкото заради любовницата. Странни времена.

Мак сбута Лоръл с лакът в знак на солидарност.

— Преживяхме ги.

— Вярно. И още сме тук. Мисля, че тогава не съм предполагала, че ще бъда тук… Бях засрамена и объркана, ядосана на всички, мислех, че ще се махна оттук веднага щом навърша осемнайсет.

— Ти го направи до известна степен. Замина да учиш в Ню Йорк, нае си собствено жилище. Господи, беше много готино — поне за мен. Да имам приятелка с апартамент в Ню Йорк. Млади, необвързани и не съвсем разорени в Ню Йорк. Страхотни времена бяха. Когато не се скъсвахме от работа.

Лоръл сви колене и опря буза върху тях, без да откъсва поглед от Мак.

— Ние винаги сме работели, двете с теб. Не казвам, че Ема и Паркър са седели с вързани ръце, но все пак…

— Те имаше на кого да разчитат — допълни Мак и кимна. — А ние — не. Само че ние имахме тях, така че все едно и ние сме имали опора.

— Да, права си. Имахме.

— Предполагам, че затова не го мисля много. Стигнали сме дотук и това е важното. И виж, ти също изтегли голямата печалба.

Лоръл вдигна глава и се загледа към Дел.

— Още не съм била с него.

— Знам, че съм заложила доста, но трябва да те питам, Макбейн, защо, по дяволите, не си го направила още?

— Знаеш ли, и аз си задавам същия въпрос.

 

 

По-късно, когато първият искрящ фонтан от светлина изгря в небето, Дел седна зад нея и я придърпа, така че да се облегне на гърдите му. Бе заобиколена от цветове и звуци — същинско светлинно шоу. И от топлите му ръце, които нежно я прегръщаха.

Както и да бе стигнала дотук, помисли си Лоръл, това бе точно мястото, където искаше да бъде.

 

 

Товаренето на багажа обратно в микробуса бе почти толкова сложно, колкото и на тръгване, но след като приключиха, Паркър ги закара до един местен клуб. На вратата тя връчи ключовете на Картър.

— Първото питие е от Дел — обяви тя на всички.

— Така ли?

— Точно така и шофьорът ни за вечерта няма да плаща абсолютно нищо. — Тя погледна към Мал, който тъкмо влизаше. — Най-добре да запазим няколко маси.

Събраха две маси заедно, всеки се разположи удобно. След като всички поръчаха питиета, жените вкупом се отправиха към дамската тоалетна.

— Какво според вас правят там всички заедно? — зачуди се Мал.

— Говорят за нас — предположи Джак — и кроят планове.

— Тъй като и бездруго имаме минутка на разположение, най-добре е да ти обясня, че Паркър ти се нахвърли следобед, защото е ядосана на мен.

Мал се усмихна лукаво.

— Добре. Би могъл пак да я ядосаш.

— Ха, виж, не й бях казал, че съм те поканил, и тя е останала с погрешно впечатление.

Напълно спокоен, Мал се облегна назад и преметна ръка над облегалката на стола си.

— Така ли? И какво по-точно?

— Че се опитвам да ви събера двамата.

— Сестра ти да не би да не може да си намери гадже?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава не бих се тревожил особено.

Музиката засвири точно когато пристигнаха и напитките им и дамите се появиха в същия миг.

— Танци! Хайде, Джак. — Ема сграбчи ръката му и го задърпа.

— Донесоха бирата.

— Първо танци, после бира.

— Дадено. — Дел скочи и покани Лоръл. — Отдавна не сме танцували с теб.

— Добре, да видим какво си научил.

— Хайде, Картър.

— Аз съм ужасен танцьор — напомни той на Мак.

— Ще трябва да танцуваш на сватбата, така че е време да се поупражняваш.

— Ами добре.

Мал изчака минутка, после стана и протегна ръка на Паркър.

— Няма нужда, наистина…

— Можеш да танцуваш, нали?

— Разбира се, че мога, но…

— Да не би да те е страх да танцуваш с мен?

— Това е нелепо. — Очевидно подразнена, тя стана. — Това не е никаква среща и бих се извинила за случилото се по-рано, но бях…

— Ядосана на Дел. Разбрах. Е, какво, ще пийнем по едно, ще потанцуваме. Не е кой знае какво.

Музиката бе гореща и бърза, но той неочаквано я завъртя, после я придърпа към себе си. И започна да танцува.

Владееше ритъма, но все пак й бе нужна минута, докато свикне да следва стъпките и стила му. Трябваше да признае, че отново я бе изненадал.

— Някой явно е взимал уроци — отбеляза тя.

— Не, просто бързо разбрах, че танците са страхотен начин за сваляне на мацки. — Отново я завъртя надалеч от себе си, после я придърпа обратно и телата им се притискаха. — Както и за намиране на работа. Бойните сцени са предимно хореография. Участвал съм като каскадьор в много битки.

— Работа и жени.

— Да. Животът е по-хубав и с двете.

Наблизо до тях, Лоръл щракна с пръсти пред лицето на Дел.

— Престани. Зяпаш ги.

— Аз само… наглеждам ги.

— Погледни към мен. — Тя насочи два пръста към очите си, после ги премести към неговите.

Той я хвана за ханша и я придърпа по-близо.

— Беше прекалено далеч.

— Добре. — Сплете длани на врата му и размърда ханша си. — Как е сега?

— Много по-добре. — Устните му потърсиха нейните. — Още по-добре, макар че направо ме убиваш.

— Получаваш това. — Лекичко гризна със зъби долната му устна. — Или мен.

— Определено ме убиваш. Хайде, ела да седнем.

Лоръл си спомни за последния път, в който тя и приятелките й бяха ходили на клуб. Само четирите, в един лъскав клуб в града. Всички бяха необвързани и просто бяха отишли да потанцуват. Доста неща се бяха променили само за няколко месеца, замисли се тя.

Сега наброяваха осем души, седнали натясно, и се надвикваха с музиката. От време на време Дел погалваше косата й или спускаше ръка по гърба й. Не би могъл да знае, нямаше как да отгатне какво предизвикваше в тялото й това небрежно докосване.

Искаше й се да се свие на кълбо и да замърка — или да го замъкне навън в микробуса, където можеха да останат сами. Беше направо нелепо колко силно копнееше за него и колко силно й въздействаше с толкова небрежен допир.

Ако можеше да си представи изобщо колко влюбена беше в него… Щеше да бъде великодушен, каза си тя. И това щеше да я съсипе.

Най-сигурно бе да действат бавно и полека, както бе предложил той в началото. Може би част от тези чувства щяха да се уталожат. Може би щяха да се срещнат някъде по средата, така че тя да не се чувства толкова подвластна на собственото си сърце.

Той я погледна и й се усмихна, а сърцето й прескочи.

Толкова много неща се променяха, помисли си тя. И все пак, ако ставаше дума за копнежи, толкова много оставаше непроменено.

Малко след полунощ всички отново се натовариха в микробуса с Картър зад волана. Чуваше приглушените гласове край себе си, завършекът на дългия ден. Но навън още имаше луна, звезди, нощта предстоеше.

— Утре вечер имам среща с клиент — каза й Дел, — после е ред на вечерта за покер. Помисли си добре какво искаш да правим и къде искаш да отидем, когато се видим следващия път.

— Добре.

— Надявам се, че ще ти липсвам междувременно.

— Може би.

Когато Картър зави към дома му, Дел повдигна лицето й към своето за целувка.

— Защо не си по-убедителна?

Тръгна да слиза и побутна Паркър по рамото.

— Вече не си ми сърдита.

Тя го изгледа строго.

— Вече не съм сърдита само защото спечелихме мача и той е отличен танцьор. Опитай този номер отново и ще съжаляваш.

— Беше ти забавно. — Целуна я по бузата. — Благодаря, че ме докарахте. Ще се видим скоро. С мъжете — по-скоро. Покер вечер.

Стъпи на земята, махна им, после тръгна към къщи.

Докато пътуваха, Лоръл мълчаливо воюваше със себе си. Изминаха близо половин километър, когато тя се надигна.

— Спри! Спри! Отбий тук.

— О, миличка, зле ли ти е? — Ема се изправи в седалката си и се обърна към нея.

— Не, не, просто… Глупаво е. Страшно глупаво. — Рязко отвори вратата. — По дяволите облогът! Отивам при Дел. Прибирайте се.

Не обърна внимание на възгласите им и затръшна вратата.

— Чакай. — Картър подаде глава през прозореца. — Ще те закарам дотам. Само…

— Не. Благодаря. Тръгвайте.

Обърна се и хукна по пътя.