Нора Робъртс
Наслади се на мига (17)

Шестнадесета глава

Лоръл не знаеше какво я бе подтикнало, но последва импулса си и се озова в адвокатската кантора на Дел. Макар рядко да идваше тук, по лични или правни въпроси, отлично познаваше разпределението вътре.

Входната врата на великолепната стара градска къща водеше, както и бе напълно редно, към достолепно на вид фоайе. В него бе оформена приятна зона за посрещане със зелени растения в медни саксии, старинни маси, удобни столове. И всичко бе в приглушени цветове, които грееха топло под светлината на лампите.

Офисите осигуряваха дискретност за клиентите зад масивни стари врати, които бяха реставрирани с много любов. А избелелите с времето килими подчертаваха наситените тонове на дървения под от широки дъски.

Дел, както тя отлично знаеше, харесваше смесването на достолепието с топлотата на небрежно-елегантния стил.

Пристъпи от непоносимата жега навън в приятно прохладната рецепция, където Ани, нейна съученичка, стоеше зад бюрото и работеше на компютъра.

Ани се обърна и професионалната й усмивка се превърна в приятелска.

— Лоръл, здравей! Как си? Не съм те виждала от месеци.

— Държат ме окована за печката. Хей, подстригала си се. Много ми харесва прическата ти.

Ани леко тръсна глава.

— Дръзко, а?

— Абсолютно.

— А най-хубавото е, че сутрин са ми нужни само две минути за нея.

— Е, как си иначе?

— Чудесно. Трябва да излезем да пийнем по нещо някой ден и да наваксаме.

— С удоволствие. Имам нещо за Дел. — Тя вдигна сладкарската кутия, която носеше.

— Ако поне малко прилича на тортата, която направи за Дара, трябва да ти кажа, че качих два килограма само докато гледам кутията. Той е с клиент. Мога да…

— Не го прекъсвай — каза Лоръл. — Ще я оставя при теб.

— Не знам дали може да ми се има доверие.

Лоръл се засмя и остави кутията на бюрото.

— Има достатъчно за всички. Трябваше да дойда до града и реших да ги донеса, преди да…

— Задръж си мисълта — прекъсна я Ани, когато телефонът звънна. — Добро утро, „Браун и съдружници“.

Докато тя говореше по телефона, Лоръл се разходи из стаята и се загледа в картините по стените. Знаеше, че са оригинали и са на местни художници. Семейство Браун винаги сериозно бе подкрепяло изкуствата и бе ангажирано с местната култура.

Хрумна й, че никога не се е замисляла особено как точно е основал кантората си Дел. След като бяха починали родителите му, спомни си тя сега, и малко преди да се захванат с „Обети“. Вероятно са били сред първите му клиенти, досети се тя.

По онова време тя работеше в „Уилоус“, за да изкарва достатъчно пари за сметките си, докато „Обети“ организираше първите си тържества. Бе толкова заета и толкова уморена, че изобщо не се бе замисляла как Дел се е справял със собствената си едва прохождаща практика, с подробностите от завещанията на родителите му, с правните формалности около „Обети“ като бизнес и като партньорство.

Всички се бореха напрегнато с планове, задължения, проби, почасова работа, за да изкарат достатъчно пари. Но Дел никога не бе изглеждал притеснен, спомни си тя.

Сигурно заради хладнокръвието на рода Браун. Както и онази очевидно вродена увереност, че каквото и да планират, непременно ще успеят.

Бяха скърбили заедно. Годината беше много, много тежка. Но скръбта и трудностите бяха подействали като спойка, която ги бе свързала още по-силно.

Беше се преместила да живее с Паркър и никога, не и сериозно, не бе погледнала назад. А Дел винаги бе наблизо и се занимаваше с въпросите, които бяха минали незабелязано край нея. Разбираше това, каза си тя сега, но дали някога му бе отдала дължимото признание?

Извърна поглед към вратата, когато някой влезе вътре. Младата двойка се държеше за ръце и изглеждаше щастлива. Както и позната, осъзна Лоръл.

— Каси? — Беше им приготвила своята торта „Булчинска дантела“ през пролетта. — Здравей… — По дяволите, как беше името на младоженеца?

— Лоръл? Здравей! — Каси протегна ръка. — Много се радвам да те видя. Тъкмо миналата нощ двамата със Зак показвахме сватбените си снимки на едни приятели и си говорехме с какво нетърпение очакваме сватбата на Фран и Майкъл след няколко месеца във вашето имение. Много съм любопитна да видя какво ще направиш за тях.

Ако беше Паркър, сега щеше много ясно да си спомни кои са Фран и Майкъл, както и всички подробности за сватбата им, които бяха уточнени.

Но тъй като не беше, Лоръл само се усмихна.

— Надявам се и те да са толкова щастливи като вас.

— Не знам дали е възможно, защото ние направо летим в облаците.

— Тъкмо приключваме сделката за първата си къща — каза й Зак.

— Поздравления.

— Прекрасно е и малко страшно. О, Дара. Всички дойдоха.

Лоръл предположи, че Ани е дала знак на Дара, и се приготви да се сбогува с младоженците.

— Каква торта само… — Дара се засмя и прегърна за миг Лоръл. — Беше толкова красива и вкусна.

— Как е бебето?

— Прелестно. Имам неколкостотин бебешки снимки, които мога да ти покажа, ако не избягаш достатъчно бързо.

— Много бих искала да ги видя — обади се Каси. — Обичам бебета — добави тя и погледна замечтано Зак.

— Първо къщата, после бебето.

— Аз мога да ви помогна за първото. Заповядайте в офиса ми. — Дара намигна на Лоръл и отведе клиентите си.

Лоръл чу телефона на Ани да звъни отново — натоварен ден — и реши просто да се измъкне незабелязано. В същия миг чу гласа на Дел.

— Опитайте се да не се тревожите. Направили сте всичко както е редно и аз ще се постарая да разрешим случая възможно най-скоро.

— Толкова съм ви благодарна, господин Браун, не знам какво бих правила без помощта ви. Всичко е толкова… — Гласът на жената пресекна.

Макар че отстъпи встрани, Лоръл зърна за миг Дел и клиентката и как той я прегърна през рамо, докато жената се бореше със сълзите си.

— Съжалявам. Мислех, че съм изплакала всичко в кабинета ви.

— Няма нищо. Искам да се приберете у дома и да се опитате да забравите всичко това. — Ръката му разтриваше леко рамото на жената, нагоре и надолу. Лоръл го бе виждала да използва този жест на утеха и подкрепа — или сама го бе изпитвала — безброй пъти. — Мислете само за семейството си, Каролин, и оставете това на мен. Ще ви се обадя скоро. Обещавам.

— Добре. И благодаря отново за всичко.

— Само не забравяйте какво ви казах.

Докато изпращаше клиентката си до вратата, Дел забеляза Лоръл. За миг по лицето му се изписа изненада, преди да насочи изцяло вниманието си към жената, която вървеше до него. Каза й нещо тихо, което накара клиентката отново да примигне, за да скрие сълзите си, преди да кимне и да излезе.

— Хей, здравей — обърна се той към Лоръл.

— Знам, че преча тук. Съжалявам. Просто се отбих да оставя нещо за теб, ала после дойдоха двама клиенти за Дара, а аз ги познавам и…

— Зак и Каси Райнкуист. Вие организирахте сватбата им.

— Господи, двамата с Паркър имате невероятна памет. Страшно е. Както и да е, ще освободя терена, за да можеш да…

— Ела в кабинета ми. Имам няколко минутки преди следващата среща. Какво си ми донесла?

— Ще го взема. — Тя отиде до бюрото и взе кутията.

— Съжалявам — измърмори Ани, като извъртя леко слушалката на телефона. — Така е с централата.

Лоръл й направи знак да не се притеснява и тръгна с кутията.

— Донесла си ми торта?

— Не.

Придружи го до кабинета му, където светлината струеше през високите прозорци и се отразяваше в лака на още старинни предмети. Видно място заемаше бюрото, което знаеше, че е било на баща му и на дядо му преди това.

Лоръл остави кутията и я отвори.

— Донесох ти кексчета.

— Така ли? — Очевидно озадачен, той надникна и се загледа в дузината пъстро украсени малки кексчета.

— Носят весело настроение.

Тя се загледа изпитателно в лицето му. Лоръл познаваше това изражение.

— Изглеждаш като човек, на който му е нужно малко весело настроение.

— Ами… — Той се наведе и я целуна небрежно. — Това ми повдига настроението. Какво ще кажеш за едно кафе с кексчетата?

Не бе имала намерение да остава — и собственият й график бе натоварен. Но той наистина изглеждаше така, сякаш има нужда от ободряване.

— Разбира се. Клиентката ти изглеждаше доста разстроена — подхвана тя, докато той отиваше към модерната кафемашина върху старинния бюфет в стил „Хепълуайт“ от осемнадесети век. — Вероятно не можеш да говориш за това.

— Само в най-общи линии. Майка й починала наскоро след дълго и тежко боледуване.

— Съжалявам.

— Тя поела основните грижи за болната и когато положението на майка й се влошило — а и за нея, както и за майка й било важно тя да почине в дома си — клиентката ми си взела безсрочен отпуск от работата, за да се грижи непрекъснато.

— Нужна е много любов и всеотдайност, за да постъпиш така.

— Да, съгласен съм. Има брат в Калифорния. Идвал е няколко пъти, помагал както може. Има и сестра наблизо, в Ойстър Бей, която очевидно е била прекалено ангажирана, за да се отбие или да помогне на майка си повече от един-два пъти месечно, че и по-рядко.

Подаде на Лоръл чашата с кафе, облегна се гърбом на бюрото си. Взе едно от кексчетата и го завъртя в ръката си.

— Не всеки носи в себе си нужната любов и всеотдайност.

— Така е, не всеки — измърмори той. — Имало е здравна застраховка естествено, но тя не покрива всичко. За останалото е плащала моята клиентка от личния си джоб, докато майка й не разбрала за това и настояла да впишат и името на дъщеря й към личната й спестовна сметка.

— Което е проява на любов и доверие.

— Да. — Той се усмихна леко. — Права си.

— Изглежда, че макар да са преминали през много тежко изпитание, те са споделяли нещо специално. Клиентката ти и майка й.

— Да, имаш право. Отпускът й е натоварил финансово семейството на клиентката ми, но те са се справили с това. Съпругът й и децата помагали с грижите за болната, когато можели. Знаеш ли какво е да се грижиш за умиращ родител, който към края е прикован на легло, не контролира физиологичните си нужди, който се нуждае от специална храна, от постоянни грижи?

Не беше само тъжен, осъзна тя. Беше и ядосан. Много.

— Мога само да си представям. Сигурно е ужасно тежко, както физически, така и емоционално.

— Две години, като последните шест месеца — почти денонощно. Тя я е къпала, преобличала, прала е дрехите й, хранила я е, грижила се е за финансите й, почиствала е дома й, седяла е до нея, чела й е книги. Майката променила завещанието си и оставила къщата и всичко в нея — освен някои конкретни вещи — както и по-голямата част от онова, което е имала, на дъщеря си. Сега, когато нея я няма и моята клиентка заедно с брат си от Калифорния са се погрижили за погребението и всичко останало, другата сестра оспорва завещанието. Обвинява клиентката ми, че неправомерно е настройвала майка им в своя полза. Побесняла и в частен разговор я обвинила в кражба на пари, бижута, домакински уреди, в това, че е настроила умиращата им майка против нея.

Лоръл не можеше да каже нищо, а Дел остави чашата си с кафе настрани.

— Отначало клиентката ми искала да й даде всичко, да я остави да вземе каквото поиска. Смазана от скръб и напрежение, не мислела, че може да понесе и още нещо. Но съпругът й и — за негова чест — брат й не били съгласни.

— И са се обърнали към теб.

— Сестрата е наела адвокат, който й подхожда идеално по характер. Направо ще ги разпердушиня в съда.

— Залагам изцяло на теб.

— Сестрата е имала своя шанс. Знаела, че майка им умира, че й остава ограничено време. Но не го е използвала, за да бъде с нея, да се сбогува, да й каже всичко онова, което хората си мислят, че имат безкрайно дълго, за да си кажат. Сега иска своя дял и е готова да съсипе отношенията си, доколкото ги има, с брат си и сестра си. Да увеличи мъката на сестра си. И за какво? За пари. Не разбирам… Извинявай.

— Не се извинявай. Сега се замислям, че никога не съм се интересувала особено какво точно правиш. Казвах си просто адвокатски дела.

Той успя да се усмихне леко.

— Това и правя. Такива са адвокатските дела.

— Не, имам предвид онези неща, които дразнят всички останали хора по света. Като „подпиши това, заведи онова“… А и всичко е написано толкова сложно и завъртяно по такъв нелеп начин, че става още по-досадно.

— Ние, адвокатите, много обичаме да използваме изрази като „вземайки предвид“.

— С тях или без тях, всичко е свързано с хората. Твоята клиентка ще продължи да скърби, но мъката й е облекчена, защото се уповава на теб. Онова, което правиш, е много значимо, а аз никога не съм се замисляла за това. — Вдигна ръка и погали лицето му. — Хапни си кексче.

За да й угоди, досети се тя, той отхапа веднъж. И този път усмивката му стигна и до очите му.

— Хубаво е. Весело. Този случай ме разстрои. Мисля, че не осъзнавах колко много, докато не се появи ти, за да ти се оплача.

— По него ли работеше снощи?

— Главно.

— И затова си уморен днес. Много рядко изглеждаш уморен. Бих могла да намина у вас довечера, да сготвя нещо.

— Нямате ли репетиция, а утре — тържество?

— Мога да поразместя програмата си. Утре си е утре.

— Трябва по-често да изглеждам уморен. Какво ще кажеш аз да дойда? Последните няколко дни съм затворен тук или у дома. Смяна на обстановката ще ми се отрази добре. Както и да бъда с теб. Липсва ми времето с теб.

Сърцето й се разтопи и тя се хвърли в прегръдките му за целувка. Ала щом устните му докоснаха косата й, телефонът му звънна.

— Следващият клиент — измърмори той.

— Махам се. Почерпи и останалите с кексчета.

— Може би.

— Ако изядеш цялата дузина, ще ти стане лошо и няма да можеш да опиташ от вечерята. Макар че не е зле да не забравяш, че съм много по-добра в сладкишите, отколкото в готвенето.

— Мога да донеса пица — викна той и чу смеха й, докато се отдалечаваше.

Дел отдели още минутка от времето си за кафето и кексче, докато мислеше за нея. Нямаше намерение да споделя всичко за клиентката си и положението й. Дори не бе осъзнал колко ядосан е от това положение. А клиентката не му плащаше да се ядосва, а да представлява интересите й.

Или по-скоро щеше да му плати, когато разкаже играта на онзи неин адвокат. Отказа се от предварителната такса. Можеше да си го позволи, а и просто не си представяше да вземе пари от жена, която е трябвало да се сблъска с всичко това.

Но главното бе, че беше осъзнал колко е хубаво да има човек, който да изслуша гневния му изблик, който да разбере защо точно този случай го вълнува толкова много.

Нямаше нужда да обяснява на Лоръл. Тя знаеше.

Безценен дар, замислено отбеляза той.

Имаше и нещо в начина, по който бе докоснала лицето му — в онзи простичък жест на разбиране, който бе накарал нещо в него да се промени. Не бе сигурен какво е точно, какво означава или защо, щом я зърнеше всеки път, виждаше в нея нещо ново, нещо повече.

Как е възможно да познаваш някого цял живот и все още да откриваш нови неща?

Трябваше да помисли над това, каза си той. Остави картонената кутия с веселите кексчета до кафемашината и излезе да посрещне следващия си клиент.

 

 

Трябваше да го остави да донесе пица, мислеше си Лоръл, докато тичаше из голямата кухня, за да се подготви за вечерта. Все още имаше да прави торти и други сладкиши в своята кухня, а майсторите бяха избрали точно днешния ден да вдигат ужасна шумотевица.

Нямаше начин да приготви вечеря там.

— Бих могла да сготвя вместо теб — предложи госпожа Грейди.

— Но това би било измама. Чувам отлично какво премълчавате.

— Чуваш онова, което си мислиш, че премълчавам, а всъщност аз не казах само, че би било измама, ако се престориш, че ти си сготвила.

Лоръл спря за миг и много силно се изкуши да поеме точно в тази посока. Можеше просто да каже на Дел, че госпожа Г. е сготвила, защото тя е била прекалено заета, за да го направи сама. За него нямаше да е от значение…

— Казах, че аз ще сготвя. Освен това ти излизаш с приятелки тази вечер. — Тя въздъхна дълбоко. — И така, зелена салата с приятен балсамов винегрет, спагети с морски дарове и питка. Сравнително просто е, нали?

— Достатъчно просто. Прекалено се притесняваш за храната. И за него.

— Нали е храна. Знам каква съм в това отношение, но просто не мога иначе. Трябва всичко да бъде идеално, а това включва и поднасянето. — Тя понамести шнолата, която държеше косата й. — Знаеш ли, госпожо Г., ако някога имам деца, сигурно ще ми трябват поне двайсет минути, докато сервирам красиво обикновен сандвич с фъстъчено масло и желе. Всички ще имат нужда от психотерапевт.

— Мисля, че ще се справиш отлично.

— Никога не съм мислила по въпроса. Имам предвид за децата. — Извади зелената салата, доматите и морковите, които възнамеряваше да настърже, да измие, подсуши и охлади, преди да приготви салатата. — Винаги е имало толкова много неща за вършене в момента, че не съм се замисляла много какво ще бъде някой ден.

— А сега мислиш? — Госпожа Г. се зае да подсушава листата на салатата, които Лоръл миеше.

— Мисля, че просто ми минава през главата от време на време. Сигурно е свързано с биологичния ми часовник.

— Или с това, че си влюбена.

— Може би. Но трябва да има двама души, които да са влюбени и да мислят за бъдещето. Днес видях една двойка, която се ожени тук миналата пролет. — Докато работеше, погледна през прозореца към наситеното зелено и синьо на лятото. — Бяха в кантората на Дел във връзка с някакви правни въпроси за покупката на нова къща. Дара се занимава със случая им и стана дума за бебето. Булката — всъщност съпругата — се размечта при мисълта за бебе, а той отсече: „Първо къщата, после бебето…“ или нещо такова. Което е напълно разумно.

— Бебетата невинаги се появяват, когато е разумно.

— Да, утрешната ни булка го е разбрала от личен опит. Но имах предвид, че е разумно да се планират стъпките, да се прави всичко в логична последователност. Да имаш търпение.

— Май ти липсва такова. — Госпожа Грейди разтри леко гърба й.

— Понякога, в известен смисъл поне. Аз нямам нужда от цялото суетене, от всички детайли, всички украси. От всичко, с което се занимаваме тук, в общи линии. Ема го иска и Паркър ще го иска, а Бог ми е свидетел, че Мак се е увлякла сериозно.

— Така е и мисля, че това е изненада и за нея.

— Но аз — не. Не ми трябва пръстен или брачно свидетелство, нито фантастична бяла рокля. Не е толкова важна самата женитба. Важно е обещанието. Да знам, че някой иска аз бъда част от живота му. Че някой ме обича и аз съм единствената за него. Това не просто е достатъчно за мен, то е всичко.

— С кого си мислиш, че ще иска да бъде Дел тази вечер, освен с теб?

Лоръл сви рамене.

— Не знам. Но съм уверена, че ще е щастлив да бъде с мен. Това може и да не е всичко, но е достатъчно. — Алармата, която бе нагласила, звънна. — По дяволите. Трябва да се връщам в моята кухня. Недей да готвиш нищо.

— Ще бъда само помощник-готвач и толкова. Ще измия останалите зеленчуци, ще ги подсуша и ще ги прибера. Това не е измама.

— Права си. Благодаря.

След като Лоръл хукна към следващата задача, госпожа Грейди се запита защо това момиче не се замислеше дали и Дел не иска същото.

— Любов — измърмори тя, докато миеше. — Никой от замесените в нея не знае как да се оправя.

 

 

Естествено, точно когато на Лоръл й се искаше репетицията да мине гладко и бързо, тя се превърна в цирково шоу. Участваха една разплакана булка — вероятно заради хормоните, МНМ, на която й стана лошо от жегата, както и един от шаферите, на който му беше зле заради прекаляване с празничното настроение преди репетицията. В добавка към всичко това, малката шаферка с цветята и момчето, което носеше пръстените — брат и сестра — избраха точно тази вечер, за да покажат колко се мразят.

Двете хлапета тичаха навсякъде и пищяха, булката плачеше в прегръдките на майка си, а МНМ си вееше с ветрило, поседнала на сянка. А това означаваше, че Лоръл няма как да се измъкне от репетицията, както бе планирала.

Паркър се справяше — всички се справяха с положението, но тя сякаш бе навсякъде едновременно. Подаваше вода на МНМ, студено кафе на шафера, хокаше децата и развличаше притеснения младоженец.

Кумата — и майка на боричкащите се хлапета — правеше всичко по силите си да възстанови реда. Но те просто я превъзхождаха числено, реши Лоръл, докато поднасяше на гостите студен чай.

— Къде е баща им? — тихо попита тя Ема.

— В командировка. Самолетът му закъснял. Идва насам. Аз ще взема момичето и ще се опитам да я занимая с правенето на малко букетче. Ти би могла да хванеш момчето и да…

— Картър е учител. Той да го поеме.

— Зает е с леко подпийналия шафер. Мисля, че кумата има нужда от малко почивка, а и тя може да помогне на МНБ да успокои булката. Мак и Паркър ще се справят с останалото.

— Добре.

Остави Ема да се разбере с майката, сложи таблата с чаши и студен чай на масата и отиде при момчето.

— Ела с мен.

— Защо?

— Защото така.

Това изглежда бе отговор, който хлапето разбра, макар сърдито да набърчи вежди. Затътри нозе подире й, като хвърляше погледи, които обещаваха отмъщение за малката му сестра.

— Не искам да нося шмокинг.

— Нито пък аз.

Момчето само изсумтя подигравателно.

— Момичетата не носят шмокинги.

— Може, ако искат. — Лоръл сведе очи към него. Около петгодишен, прецени тя, и доста сладък. Или щеше да е такъв, ако не беше прекалено изморен, превъзбуден и нацупен. — Но утре всички шафери на младоженеца ще носят смокинги. Чакай. Може би не си достатъчно голям, за да ти дадат и на теб.

— Голям съм! — Обидата го накара да пламне. — На пет години съм.

— О, сега вече ми олекна — каза тя, докато го водеше по моравата към езерото. — Защото всичко много щеше да се обърка, ако трябваше да търсим друго момче за пръстените за утре. Не могат да се оженят без тях.

— Защо?

— Просто не могат. Така че ако трябваше да намерим някой друг, щеше да ни е много трудно. Твоята задача е много важна.

— По-важна от тази на Тиси?

Тиси, досети се Лоръл, беше сестричката.

— И нейната също е много важна. Тя има момичешка задача, а ти — мъжка. И тя няма да носи смокинг.

— Дори и ако иска ли?

— Не, дори и да иска. Виж ето там — подкани го тя и посочи към листата на водните лилии. Близо до брега едно от листата служеше като лодка на зелен жабок.

Когато Дел пристигна, я забеляза край езерото, близо до надвисналите клони на плачещата върба, хванала за ръка момченце със също толкова светла и слънчева коса като нейната.

Това го стресна за миг, загледа я съсредоточено. И преди я бе виждал с деца, напомни си той. На сватбите обикновено гъмжеше от такива. Но… Имаше нещо необичайно, може би малко приказно в картинката, която представляваха двамата — край езерото и прекалено далеч, за да види лицата им. Само златистите коси и хванатите им ръце.

Докато ги наблюдаваше, те тръгнаха да се връщат, момчето бе вдигнало глава към Лоръл, а тя гледаше надолу към него.

— Здравей, Дел.

Откъсна се от странната и леко приказна сцена, която гледаше, и се обърна към Картър.

— Здрасти. Как са нещата?

— Сега е добре, ала преди десетина минути бяхме на ръба. Тъкмо ще започваме. Отново.

— Сложен случай.

— О, да. Мисля, че Лоръл… Ето я и нея.

Лоръл спря до една жена, гушнала малко момиченце, размени с нея няколко думи, засмяха се заедно. После се наведе към момчето и прошепна нещо в ухото му. То се усмихна широко, сякаш му бе обещала цял камион сладкиши.

Дел отиде да я пресрещне.

— Нов приятел ли си имаш?

— Така изглежда. Малко закъсняваме.

— Чух за шоуто, дето разиграват.

— Паркър ще оправи всичко — каза тя тъкмо в мига, в който Паркър прикани всички да заемат местата си.

Дел и Картър застанаха встрани да не пречат, докато Паркър даваше инструкции, а останалите три жени насочваха и подреждаха гостите.

Изглеждаше така, сякаш нещата се движеха като по часовник, и всички се усмихваха. Забеляза как момчето и Лоръл си размениха широки усмивки, докато то вървеше към беседката.

Само минутка след това Лоръл даде знак на Дел и се скри в къщата.