Алекс Кош
Огненият легион (9)

Действие 7

На сутринта Алиса отново беше тръгнала преди да се събудя. Най-удивителното беше, че и Чез беше изчезнал някъде, въпреки че досега никога не беше го правил. За тези няколко дни във форт Скол бях успял да отвикна да съм сам и сега се чувствах малко неуютно. В главата ми постоянно се въртяха мисли за Наив, многократно си припомнях сблъсъка с „водните“, чудейки се кое по-точно направих не както трябва.

„Всичко — мислех си ядосано, — всичко направих не както трябва. И как стана така, че способностите ми към Занаята се върнаха за малко? Мистерия!“

До закуска оставаше около половин час и реших, докато все още има свободно време, да отскоча до библиотеката да си побъбря с Велес.

Поставяйки ключа в ключалката, аз дръпнах вратата към себе си и за пореден път се оказах в царството на книгите.

— Зак — изскочи насреща ми Велес. — Добре, че си решил да дойдеш днес, изясних някои работи!

— За артефакта или за Пазителите? — попитах веднага.

— Съжалявам, но само за Пазителите. Затова пък информацията не е просто море, а цял океан! Представи си: така наречените пазители под един или друг вид се споменават практически във всеки свят. Между другото, както и Хората на съдбата.

— Това вече е интересно — зарадвах се аз. — А къде е Велхеор? Може и той да иска да чуе.

— Безполезно е — махна с ръка Велес. — Дори не е ял, откакто е дошъл тук. Обикаля из рафтовете, посветени на нашия свят и няколко други, избрани по известен само на него критерий.

Може пък да е за добро. Въпреки че Велхеор винаги е бил на наша страна, никога не му се доверявах напълно. Интуицията ми буквално крещеше, че в главата на вампира винаги е каша и самият той отдавна не е наясно какво точно иска.

— Да седнем на масата, разговорът ще е дълъг — покани ме библиотекарят.

Съдейки от моите наблюдения, мебелите се появяваха на кое да е място в библиотеката в зависимост от желанието на Велес и всеки път изглеждаха по различен начин. Днес бяха солидна широка маса с не по-малко солидни столове. Точно това, което беше нужно за един сериозен разговор.

— Ще започна малко по-отдалече — предупреди Велес, въртейки се нервно на твърдия стол. — Както вече знаем, във вселената съществуват множество светове. Хора и прочие същества, често само външно приличащи на хора, са се научили да пътуват между световете, но този процес се явява противоестествен за вселената. Всеки свят усеща пришълците и с всички сили се старае да се защити от тях. Ти вече си успял да го усетиш това на гърба си, когато си използвал Фонтана на съдбата. С всеки изминал миг светът става все по-враждебен към новодошлите, опитвайки се да ги убие, смачка, унищожи. В същото време са се появили Хората на съдбата, способни след определено време да приучат чуждия свят към своето присъствие. На тях им било необходимо просто да издържат известно време и светът ги приемал.

Пред очите ми веднага се появиха световете, които посетихме с Алиса. Да, това си беше пътешествие, и то какво. Не знам колко време е необходимо на света да признае Човека на съдбата, но аз не бих издържал толкова дълго.

— Нищо ново не ми казваш — обадих се нетърпеливо. — За съжаление, не разполагам с много свободно време…

— Просто ти припомнях, считай го за предисловие — усмихна се Велес. — Така че, когато Хората на съдбата станали повече, отколкото са звездите в небето, възникнал сериозен проблем — те скитали между световете, правели каквото си искат, и за тях нямало никакъв контрол. Във Вселената има множество светове, всеки се е развивал по различен начин, и често пришълците от единия свят се оказвали богове в другия. И мнозина са използвали своите знания и способности съвсем не за добро. Историята мълчи по въпроса на кого му е хрумнало да създаде общество, което да защитава спокойствието на световете. Мисля, че подобна идея може да се е родила в много глави едновременно. Постепенно тези общества се разраствали и обединявали, обхващайки все повече и повече светове. Наричали се по различен начин, но постепенно се оформило едно наименование — Пазителите. Те защитавали спокойствието на световете, като не позволявали на Хората на съдбата да правят всичко, което си намислят. Разбира се, гръбнакът на обществото бил от също такива Хора на съдбата.

Предполагах нещо подобно. Все пак някой би трябвало да следи за реда в различните светове. А на библиотекаря браво, явно не само периодично цитира книги дума по дума, а и чете директно от тях — кой знае колко дълбока е станала връзката му с това място.

— А нещо за Храма на Пазителите?

— С това е по-сложно. Той, както и библиотеката, е разположен между световете. Сам разбираш, че в нито една книга няма да има точни инструкции как да попаднеш в толкова важно място. Това е старателно пазена тайна. Мисля, че единственият шанс да попаднеш там е да намериш Пазител, който да те отведе там.

За момент се замислих.

— Хей, а дали в нашия свят също има Пазител? Интересно, кой ли е той?

— Това вече не знам — сви рамене Велес. — Може да се окаже всеки — и император, и работещ на полето селянин. Още един интересен факт: Пазителите много старателно крият истинските си имена, предпочитайки да се наричат с имената на световете, от който произхождат. Или по длъжността, заемана в тяхното общество, а може и по някое качество.

— Как така? — не разбрах аз.

— В летописите има много примери: Пазителят на скръбта, Пазителят на Земята, Пазителят на Седемте океана. Забележи, думата „свят“ отсъства, изглежда, че те си имат някакви свои кодови думи както за имената на световете, така и за длъжностите в Храма.

— Да, добре са се прикрили — признах аз. — Е, как тогава да ги намеря?

— Ще се изненадаш, но за идентифициране използват пръстени, подобни на тези, които при нас се използват за развиване на магическите способности на децата. Само изглеждат малко по-различно, приличат на зелено стилизирано човешко око.

Наистина, при нас в училищата използваха нещо подобно. Така наречените ученически пръстени, между другото, измислени от същите тези побъркани Майстори. Вярно, бяха червени на цвят, тъй като работеха с елемента огън — най-емоционалният и от всички най-лесно проявяващият се. А и окото на ученическите пръстени не приличаше на човешко. Любопитно, от какво ли се е ръководил Майсторът преди четиристотин години, когато е разработвал външния вид на тези артефакти?

— Е, все е нещо — въздъхнах аз. — Има от какво да започнем.

— Засега това е всичко. Да продължавам ли търсенето на Храма?

— Да — потвърдих аз. — И също така опитай да събереш повече информация за Коридора на съдбата. Чувствам, че ми предстоят доста посещения там.

Станах от стола, но на половината път до вратата внезапно се сетих:

— Между другото, Невил идвал ли е?

— Не, все още не се е появявал — загрижено отвърна библиотекарят. — Това вече става странно.

— Наистина — съгласих се аз. — Мислех, че всеки ден ще се интересува за здравето на брат си. Може да се е случило нещо?

Спомняйки си за състоянието на Наив, неволно се натъжих. Може пък да е по-добре, че Невил не е тук — не се налага да му съобщавам лоши новини.

— Добре, ще мина малко по-късно. Много са ни натоварени дните във форта…

Пазителят кимна разбиращо.

— Разбира се. Да предам ли нещо на Велхеор?

— Няма да го разсейваме — усмихнах се аз. — Колкото е по-зает, толкова по-малко проблеми от него.

Едва затворих вратата на библиотеката и тя веднага се отвори отново, но този път навън — към коридора на казармата.

— Какво си се заключил?! — извика Чез, втурвайки се в стаята, като едва не ме събори на земята.

— Ходих в библиотеката — отговорих спокойно. — А ти къде беше? Измъкна се някъде.

— Изтичах да разбера как е Наив.

Браво на Чез!

— И как е той? — попитах обезпокоено.

— Засега е в безсъзнание, но друидът ме увери, че всичко ще е наред. Просто е приспан, за да се ускори процесът на възстановяване. Знаеш, че друидите почти не могат да лекуват нисши вампири, така че основната надежда е в собствената им регенерация. Между другото, тези проклети хапчета са създадени точно с цел да усилят този процес.

— Успокои ме — въздъхнах с облекчение.

— Затова и бягах — ухили се Чез. — Между другото, сега вече знаем какво се случва с вратата, когато отваряш прохода към библиотеката. Беше здраво блокирана, дори се опитах тихичко да я разбия.

Не си представях как може „тихичко“ да се разбива врата, но фактът, констатиран от Чез, безусловно беше интересен.

— Да вървим да закусим — реших аз. — Много съм прегладнял. По пътя ще ти разкажа какво научих в библиотеката.

По закона за всемирната гадост в трапезарията за първи път се засякохме с Ейнджъл и неговите приятелчета. Преди нашата компания идваше на закуска съвсем рано заради вечно гладния Наив, а „водните“ очевидно предпочитаха да поспят половин час повече.

— Ама че нагли копелета — прошепна Чез, когато седнахме на масата си. — И се осмеляват да ни се мяркат пред очите.

Цялата петорка ме гледаха предпазливо, нямаше и помен от каквато и да е наглост и увереност. Нищо чудно, защото ако разкажех за нападението, нямаше да ги спаси дори покровителството на бащата на Ейнджъл — щяха да ги изритат от Академията без изобщо да гледат какви са. Шега ли е — нападение над ученици с използване на бойни заклинания. Но, разбира се, аз никога нямаше да ги докладвам. Винаги предпочитах да решавам проблемите си сам. А че ще се появи възможност да си разчистя сметките с тях, в това изобщо не се съмнявах.

— Не си мисли да правиш търкал сега — казах за всеки случай на приятеля си. — Към тази работа трябва да се подходи по-обмислено. За да запомнят отмъщението ни за цял живот.

— О, ще го запомнят — навъсено кимна Чез.

Едва започнахме с вече станалата ни обичайна, но от това съвсем не и по-вкусна закуска, когато в трапезарията се появи сержант Торн и тръгна право към нашата маса.

— Закари Никерс — рязко каза той, заставайки над нас. — Майстор Ревел иска да те види.

— След закуска? — попитах с надежда.

— Веднага! — излая сержантът така, че подскочих не само аз, но и седящите на съседните маси ученици.

Както не без злорадство забелязах, особено се стреснаха Ейнджъл и компания. Всъщност за какво друго, освен за вчерашния сблъсък, биха ме викали при шефа на службата за сигурност на Академията? Сигурно е чул нещо за вчерашния инцидент и е решил да разбере подробности. Макар че Майстор Ревел можеше да е решил да ме види и по други причини. Например, че в лабораторията най-накрая са успели да се справят с моя артефакт.

— Слушам! — отговорих кратко и скачайки от масата, последвах сержанта.

— Ще се видим на занятията! — извика след мен Чез.

Минавайки покрай настръхналите „водни“, не можах да устоя и им намигнах. Нека се поизнервят още малко.

Сержант Торн ме придружи до изследователския център, сякаш можех да избягам някъде, и ме предаде в ръцете на охраната. И те като никой път досега не останаха на поста си, а тръгнаха с мен през всички коридори чак до кабинета на Майстор Ревел. Създаваше се впечатлението, че съм арестуван или нещо подобно.

— А, Зак, влизай — посрещна ме плешивият Майстор.

Аз послушно влязох в кабинета и седнах срещу него.

— Добро утро, Майстор Ревел.

— Също така добро като вчерашното ли? — присви очи Майсторът.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Това ти ми го кажи, какво е станало снощи при входа на казармата и защо твоят приятел се оказа в болницата.

Какво пък, това беше съвсем логично. Все пак той е шеф на службата за сигурност, не е кой да е. Въпреки че ако наистина беше добър, нямаше да задава въпроси, а щеше да знае всичко. Че дори и да го предотврати. Странно, че във форта нямаше заклинания-датчици за засичане използването на магия, както в Академията.

— Нападнаха ли ви? — продължи Майстор Ревел. — Открихме следи от използване на заклинания.

— Може и така да се каже… — бавно произнесох аз.

Дракон да ме отнесе, не исках да говоря за случилото се. Нека моите проблеми си останат само мои.

— Да ви убият ли се опитаха или да ви отвлекат?

— Не, това не беше покушение, както при последното ми идване в Академията. Просто… наши вътрешни проблеми…

— Сериозни са ви проблемите, ако се съди по следата на стената — отбеляза Майсторът. — Може би щях да си затворя очите, ако нямаше пострадали участващи във важни експерименти.

Уж правилни неща говореше, но пак звучеше гадно. Отново се почувствах като опитно зайче, а не като жив човек.

— Просто решавахме вътрешни разногласия — упорито повторих аз.

— За първокурсници двубоите са забранени — напомни Майсторът и за известно време се замисли. — Какво пък, досещам се с кого може да сте имали проблеми, и бих могъл да накажа всички участници в боя, за да не се повтарят подобни инциденти.

— А има ли начин да не се стига до това? — попитах предпазливо.

— Само ако ми разкажеш за случилото се без да криеш абсолютно нищо. Трябва да знам всички подробности.

Не знам за какво му беше нужно това, но аз все едно се канех да му кажа за появилите се за кратко способности към Занаята. Така че защо не.

И аз послушно му описах всичко, което се беше случило, избягвайки единствено да споменавам имената на „водните“. Просто за всеки случай. С особена радост споменах за изненадващо направеното заклинание, с най-големи подробности описах усещанията си и буквално преживях този момент наново.

— Да, по мое време разногласията се решаваха с юмруци или официални двубои — въздъхна Майсторът и очите му леко се премрежиха. — Вярвахме, че всеки спор трябва да се решава пред публика, така че всички да знаят кой е по-силният. Биехме се не до смърт, а за уважение. Самата победа не беше достатъчна, трябваше да е красива и честна. И със сигурност не така, тихомълком.

— Омразата няма нужда от зрители — свих рамене аз. — Това е друго.

— Да ти поставя охрана, за съжаление, не мога. Майстори, ходещи по петите на ученици, ще изглежда прекалено нелепо. Но и повторение на подобни инциденти не ми трябва. Ето защо ти предлагам за в бъдеще да вземаш от лабораторията артефакта и няколко скелета. Нека навсякъде ходят с теб. Ще наречем това тренировка на уменията на некроманта.

Признавам, че не очаквах подобно нещо.

— Тоест ще мога да се разхождам из форта с двама неживи като телохранители? — уточних за всеки случай аз.

Какво пък, нелоша картинка ще се получи! Само не ми беше ясно защо Майсторът реши, че крачещите из форта неживи ще изглеждат по-малко нелепо, отколкото Майсторите-телохранители?

— Точно така. На всички въпроси можеш смело да отговаряш, че тренираш неочаквано появилите се способности към некромантията. На теб така или иначе ще ти се наложи да използваш артефакта по време на патрулирането из Прокълнатите земи, значи можеш да започнеш тренировки с него под ръководството на капитан Шорт в зоопарка. Е, и в лабораторията също, разбира се.

„Значи сега ще мога да спра да се чувствам като безполезен баласт на тренировките — мислено потрих ръце аз. — Със скелетите е-хе-е, колко неща ще можем да правим.“

— А днес имам специални планове за теб — продължи Майстор Ревел. — В светлината на това, че способностите ти са се върнали за момент, ще пробваме някои нови неща.

„Само не поредните изследвания! — помислих си уморено. — В мен сигурно вече и кръв не остана. А и настроението ми е отвратително, честно казано — след безсънната нощ и общото напрежение от последните дни.“

— Какви? — попитах аз, стараейки се да скрия лекото си раздразнение.

— Може би нашето лечение не дава резултати, защото от самото начало тръгнахме по грешен път. Признавам, че тук аз съм виновен — подведох се от увереността ти в силата на тайнствения артефакт на некромантите, който уж отнемал „най-ценното“. Но дори той наистина да прави нещо подобно, то едва ли това ще е способността към Занаята. Има и къде по-ценни неща — животът на близките ти, разумът ти, здравето или душата, например.

— Не съм сигурен, че това звучи успокояващо — намръщих се аз.

— А аз не съм тук, за да те успокоявам — без намек за усмивка каза Майсторът. — Искам само да те излекувам, за да получа възможност да изследвам магията на драконите.

Е, поне беше честен.

— И какво ще правим днес?

— Реших да погледна на проблема от друг ъгъл. Нека забравим за малко за артефакта и да предположим, че за всичко е виновно ухапването на вампира.

— Но аз… ние го убихме — напомних за всеки случай. — И не се превърнах във вампир.

— Да, не страдам от склероза — спокойно отвърна Майстор Ревел. — Но измененията може да са отишли достатъчно далеч и да са станали необратими.

— Необратими?!

— Необратими, ако не се активират с допълнителна намеса — поправи се Майсторът. — Тоест преобразуването е спряно, но възстановяването не е завършено изцяло.

Признавам, че не бях разглеждал проблема от тази гледна точка. Както правилно отбеляза Майсторът, прекалено бях обсебен от артефакта от чуждия свят. Но Майстор Ревел и тук успя да ми развали настроението: лично аз виждах огромна разлика между изразите „необратимо“ и „не е завършено изцяло“.

— Имаме отличен специалист с многовековен опит, знаещ на практика всичко за нисшите вампири — продължи плешивият Майстор. — Мисля днес да те дам на него.

Щял да ме даде, виждате ли. Звучеше не особено приятно, сякаш не бях човек, а някаква вещ. Едно беше хубаво — този негов специалист по нисши вампири със сигурност имаше отношение към създаването на хапчетата, а резултатът от тяхното действие вече бях наблюдавал от първа ръка. По-точно, видях как се държеше Наив, когато спря да ги приема, и до какво го доведе това. Очевидно беше, че разработилият лекарството друид наистина е най-добрият в тази област.

Мислите ми сами се върнаха назад към Викерс младши. Как ли е сега?! Трябва да намеря свободна минута и да разбера как се чувства.

— И така, какво ме заплашва днес в светлината на новата диагноза, поредните кръвни проби ли? — уточних все пак аз. — Дотук поне два литра са ми източили.

— Тук кръвта няма нищо общо. Ще се наложи да подходим малко по-другояче. Между другото, помниш ли нашия разговор за кръвта на дракона?

Кимнах утвърдително.

— Значи, именно от нейната концентрация зависи процесът на превръщане във вампир. При всеки човек преминава с различна скорост. Предполагам, че в твоя случай преобразуването е било донякъде забавено?

— Да, но най-вече благодарение на някакво чудодейно средство на Велхеор.

— Той ли ти каза така? — усмихна се Майсторът.

— Ъ-ъ-ъ… ами, да — отговорих озадачено. — Как иначе щях да стигна до земите на вампирите, без да се превърна във вампир? Ето Наив загуби способностите си още на втория ден, а аз дори се бих по пътя. А и кой би разбирал по-добре от вампирясване, ако не древен вампир?

— Не се съмнявам в знанията му — успокои ме Майстор Ревел. — Но пък в постъпките му… Много е вероятно ти да си най-забележителният носител на драконова кръв за последните десет века.

— Да бе, велик съм — усмихнах се аз. — Само дето сега по незнайна причина съм инвалид без способности.

— Не се подценявай — намръщи се Майсторът. — Така, за какво ти разказвах всичко това. Имахме случай, когато човек с много по-ниска концентрация на драконова кръв издържа почти седмица.

— До преобразуването? — уточних предпазливо.

— До началото на проблемите със създаване на заклинания.

— Как така?! — изненадах се аз. — Но в Академията друидът ми каза, че обикновено хората се обръщат дори по-бързо, отколкото аз.

— Обикновените хора — поправи ме Майстор Ревел. — Имай предвид, че малцина знаят истината за кръвта на дракона. А пък специалистите на практика може да се преброят на пръстите на едната ръка.

Майсторът се изправи, взе една от папките и пристъпи към мен.

— Да вървим. Може би ще научим много интересни неща, след като нашият Орион направи пълни изследвания.

Когато се засегне темата за лечението и прозвучи изразът „многовековен опит“, обикновено става дума за друид. Съдейки по името, точно така и ще бъде, защото нали именно горските обитатели харесваха подобни окончания: „ион“, „ия“, „оин“. Усещането беше, сякаш те буквално не можеха да живеят без буквата „и“ в името си.

По каменните коридори Майсторът ме заведе в поредната лаборатория. В това крило още не бях идвал. Изглежда именно тук прекарваше по-голямата част от времето си Наив, обучавайки се в използването на артефактите на нисшите вампири. Как се досетих? Просто минахме през полигон за изпитание на заклинания и успяхме да се насладим на гледката на весело разлетелите се от виолетовите кълба енергия щитове. Аз всъщност видях само визуалната част от заклинанието, но и така беше впечатляващо. Наив си почиваше в болницата и сега имаше само три вампира, отработващи най-прости бойни заклинания.

Признавам, че леко се натъжих — всичко това за пореден път ми припомни колко ми липсваше усещането, възникващо в момента, когато създаденото от теб сплитане набира сила.

— Виждам, че изследванията на получените от нас артефакти вървят направо великолепно — казах раздразнено.

Да, исках да напомня благодарение на кого Майсторът има такива прекрасни артефакти. Във форта с всеки изминал ден се чувствах все по-безполезен, сякаш не ние отблъснахме нападението на Съществото и не ние заловихме разбунтувалите се нисши вампири. А и ми беше малко обидно, че с изследванията в тази област всичко е наред, докато с черепа изобщо не можеха да се справят.

— Тези артефакти не са от вас — поправи ме Майстор Ревел. — Леля ти ни принуди да върнем на Ордена всеки получен от вас артефакт по списък.

Ах, да, леля! И откъде ли си е доставила списък? Сигурно Алиса е успяла да го нахвърли преди заминаването.

— Между другото, г-жа Елиза е една невероятна жена. Само да можеше да използва енергията си за мирни цели…

— Според мен, войната е при нас — усмихнах се аз.

Интересно, как ли вървят нещата при нея? И как е там Даркин в столицата, справя ли се?

— Ох, не си виждал ти още война — поклати глава плешивият Майстор.

Разбира се. Напоследък освен лабораторията, столовата и зоопарка, нищо друго не виждах.

И така, вкараха ме в поредното помещение, затрупано с всевъзможно непонятно оборудване. Вярно, в допълнение към това в средата на залата растеше невисоко разлистено дръвче. Друидите бяха любители на подобни украшения, видимо тъгуващи за родната гора. Именно такъв „тъгуващ“ друид седеше в голямо плетено кресло, между другото растящо направо от камъка, и четеше дебела оръфана книга. Дълга коса, сива брада, тъмнозелени очи — класика.

— Кой още е тук? — сухо ни посрещна той, без да откъсва поглед от книгата.

— Не си спомням да си имал проблеми със зрението — насмешливо каза Майстор Ревел.

— За малкия питам. Виждам го за първи път.

Пак това високомерие на дълголетниците. Виждали сме го това. И как изобщо ме видя, интересно, като и за миг не се откъсна от книгата?

— Това е Закари Никерс. Неотдавна го ухапал вампир. Той успял да убие гадината преди да се преобразува, но способностите му към Занаята така и не се върнали.

— Нормално.

Да, разбира се! Всеки ден хора се промъкват в замъка на бойния клан и убиват ухапалия ги вампир! Напоследък всички се опитват да смачкат самочувствието ми.

Майстор Ревел хвърли на масата папката с досието ми.

— Направи всички необходими тестове, включително и за драконова кръв.

— Както кажеш.

Прошумоля обърната страница, но друидът така и не вдигна поглед към нас.

— Зак, оставаш на негово разпореждане. Веднага след излизане на всички резултати се връщаш при мен — нареди Майстор Ревел. — Късмет.

„Какво общо имат тук късметът и даването на най-обикновени изследвания?“ — помислих озадачено, докато гледах излизащия от кабинета Майстор.

За цялото време на краткия разговор друидът дори вежда не повдигна. Признавам, че след като останах насаме с него, се почувствах, меко казано, неуютно.

— Сядай — нареди друидът и едва забележимо кимна към стола до стената.

Аз послушно седнах и зачаках. Неприветливият обитател на кабинета прочете още няколко страници и едва тогава благоволи да обърне погледа си към мен.

— Имаш пресни рани — не разбрах дали ме пита или констатира той.

— Дреболия — отвърнах предпазливо.

— Добре — отново неопределено каза друидът.

Стана от креслото, пристъпи към мен и започна да прекарва ръце около тялото ми. Стандартно действие — всички друиди извършваха първоначалната диагностика по подобен начин.

— Ясно — замислено произнесе друидът, а в гласа му се прокрадна лека заинтересованост.

След това последваха тестове с използването на артефакти, вземане на кръв, слюнка и убождания с игла на най-неочаквани места. Нищо необичайно, като цяло. След приключване на изследванията той седна обратно в креслото, взе книгата и отново потъна в четене.

Съвсем съвестно се опитах да седя спокойно и да чакам, но издържах не повече от няколко минути.

— А дълго ли ще чакаме?

— Ще ти съобщя.

Да, ето я разликата между заинтересованите от резултата учени и учени, изпълняващи рутинна задача. Некор е готов да се грижи и прашинка да не падне върху мен, само и само да съм още половин час в лабораторията му, а този дори и присъствието ми не забелязва. Ех, само ако знаех, че са толкова напреднали в изучаването на последствията от вампирско ухапване, нямаше за всичко да разчитам на Велхеор. Кой го знае с какво ме е тъпкал, уж за да забави процеса на трансформация.

Може би ако не беше силният глад, който изпитвах, дори щях да задремя — настроението ми би могло да се подобри. А така се налагаше да седя, гледайки в една точка, и да размишлявам за непостоянството на живота. Час и половина.

Най-накрая друидът все така бавно остави книгата настрана, стана от креслото и пристъпи към апаратурата. Оказа се, че прекалено рано се радвам — още половин час той прекара в изучаване на артефактите и съдържанието на колбите. Приключвайки с това, той отново се върна на креслото, но този път не взе книгата, а се зае с попълване на дадената му от Майстор Ревел папка.

— Закари Никерс, казваш?

— Аха — предпазливо потвърдих аз.

— Ти си един много интересен случай.

Направо прекрасно. Бих предпочел да съм най-скучният и обикновен случай в историята на Академията. Здрав, силен и нормален.

— И разбрахте ли какво ми е? — попитах с надежда.

— Разбира се — отговори друидът.

И отново мълчание.

— И-и?

— И сега можеш да отнесеш въпроса си към Майстор Ревел.

— Кажете поне нещо! — проплаках аз.

— Е, добре — изненадващо лесно се съгласи друидът. — При теб се наблюдава изключително висока концентрация на драконова кръв. По-висока, отколкото при всички изучавани от мен хора.

— А много ли сте изучавали?

— Достатъчно.

Да, приказлив тип.

— А за моите способности?

— Ами ако не беше пил човешка кръв, изобщо нямаше да ги загубиш.

— Аз не съм пил човешка кръв!

— Пил си. В противен случай процесът изобщо нямаше да стигне толкова далече. И това е направено още в самото начало, почти веднага след заразяването.

— Разбирам…

Значи Велхеор изобщо не ме е лекувал, а ме е тровил?! И ако се бях обърнал за помощ към Майсторите, те щяха да ме излекуват без каквито и да са походи в земите на вампирите? Ах, това драконово изчадие!

— Закари Никерс, добре ли си? — прояви вяла загриженост друидът. — Нещо пребледня.

Предполагам, че това беше професионален рефлекс, а не истинска загриженост за здравето ми.

— Всичко е наред — процедих през зъби. — Всичко е наред.

— Тогава слушай нататък. Ако се съди по съдържанието на драконова кръв в теб, има много висока степен на вероятност с течение на времето ти сам да се възстановиш. Въпреки че нямам спомен за такива случаи, но конкретно при теб е напълно възможно да го предположим.

Тоест, ако бях изчаках малко, без да предприемам нищо, щях сам да се излекувам?! Ах, дракон да го разкъса на малки парченца! Велхеор, разбира се, не друида. Ще се върна, ще го изхвърля от Великата библиотека в Крайдол, и нека се маха където му видят очите!

— И сега какво ще стане с моите способности? — попитах друида, опитвайки се да оставя настрана мислите си за предстоящото отмъщение, което се оказа не толкова лесно.

— С времето ще се върнат — уверено отвърна Майстор Орион. — Не мога да кажа кога по-точно, нито да повлияя на този процес. Всички наши изследвания на драконова кръв са само наблюдателни, до момента все още не са открити физически, химически или дори магически начини на въздействие върху нея.

— Разбирам… — проточих аз.

Това би могло да се счита за добра новина. Способностите ми към Занаята скоро ще се върнат! Сега оставаше само един въпрос: колко скоро?

— Между другото, в допълнение към пресните рани по гърдите и изгарянето на ръката забелязах и нарушения във функционирането на черния дроб — неочаквано каза друидът, като внимателно ме погледна. — Да не злоупотребяваш?

Аз примигах изненадано, взирайки се в друида.

— С какво?

— С алкохол.

— Пих няколко пъти през последните три месеца — отговорих смутено.

— Да не са няколкостотин пъти? — подозрително уточни той.

— Не, разбира се! — дори се обидих аз.

— Странно — измърмори друидът. — А черният ти дроб изглежда така, сякаш не изтрезняваш.

Не знам защо изобщо е гледал черния ми дроб, но от здравето си никога не съм се оплаквал. Дори изгарянето на ръката вече не ме болеше, въпреки че по принцип отказах да я лекуват.

— Всъщност, през последните няколко дни постоянно ме изследваха — напомних аз. — Би трябвало отдавна да са забелязали такова нещо.

— Точно така — съгласи се Майстор Орион. — Днес ще поговоря с хората от другия отдел — и той някак подозрително ме измери с поглед. — Ще проведа лечение, но ти престани да пиеш.

— Не съм пил!

Друидът само махна с ръка, сложи ме на леглото и започна лечението. Колко време отнема на престарял друид да възстанови болен черен дроб? Не много, повярвайте ми.

— А сега вземай отчета за изследванията и бегом при Майстор Ревел — каза друидът, приключвайки с лечението, — сигурно вече те чака.

— Както кажете — отвърнах и взех папката от ръцете му.

— И затвори вратата след себе си — сухо намекна Орион.

— Благодаря ви — благодарих искрено на друида.

Едва затворил вратата след себе си, аз изведнъж осъзнах, че нямам никакво желание да чакам вечерта. Исках незабавно да кажа на Велхеор всичко, което мислех за него. Всъщност ако можех, бих го натупал както се полага, но не бях сигурен, че ще се справя с него, дори ако способностите ми към Занаята се бяха върнали.

Без да му мисля много, реших да отскоча до библиотеката направо оттук. Трябваше само да намеря подходящо място — нещо от рода на малка стая с една врата. За това идеално подхождаше тоалетната. След като се уверих, че освен мен в нея няма никой, аз използвах ключа и отворих вратата…