Алекс Кош
Огненият легион (22)

Действие 2

Когато зрението ми се върна, видях, че се намирам в помещение с метални стени и огромни прозорци, през които се виждаше само жълто-червеното небе.

— Да беше предупредил да си затворя очите — злобно казах аз, оглеждайки се. — Я чакай, значи можеше веднага да ни пренесеш тук? Защо тогава беше нужна тази разходка?

— На артефакта му трябва време за презареждане — поклати глава Мирон. — И затова реших да се поразходим малко, докато имаме свободно време. Тъкмо ще ни се отвори апетита.

Когато пътувахме по земите на вампирите, характерът на Мирон не беше кой знае колко приятен, но сега стана просто непоносим.

— Апетитът ми се отвори още преди половин ден — казах аз, пронизвайки го с недоволен поглед.

— Защо мърмориш, по-добре погледни през прозореца; изгледът е просто потресаващ — припряно каза Пазителят. — А през това време аз ще уредя храната.

Послушах съвета му, приближих се до широкия прозорец и буквално замръзнах. Не знам на кой етаж се намирахме — на стотния или на хилядния, но подобна височина беше невъзможно да си представиш. Както казваше Мирон, целият този свят се състоеше от гигантска пустиня. А от тази височина линията между пясъка и небето ставаше просто незабележима и възникваше усещането, че небето е навсякъде — и отдолу, и отгоре, и пред мен.

— Красиво, нали? — раздаде се до мен непознат глас.

Струваше ми невероятни усилия да не подскоча от изненада, но общуването с Висшите вампири ме беше научило, че някои коварни личности могат да се движат напълно безшумно.

— Не е зле — съгласих се аз, обръщайки се към новия си събеседник. — Познаваме ли се?

— Едва ли — с насмешка отвърна младежът, горе-долу на моите години. — Макар да казват, че сме роднини.

— Закериал? — попитах аз, разглеждайки събеседника си с интерес. — Нещо не изглеждаш като на… колко станаха вече?

Мургавият младеж с дълги до раменете тъмни коси, тънки черти на лицето и гърбав нос изобщо не приличаше на мой роднина.

— Мисля, че около четиристотин — пресмятайки нещо наум, отвърна той. — Всъщност между този свят и светът, в който попаднах, има известно разминаване в течението на времето. Освен това още не съм решил кой от световете да нарека свой. Роден съм в твоя свят, но голяма част от живота си прекарах в друг. И между другото, наричай ме Константин, така съм свикнал.

Някак не изглеждаше на четиристотин години. Не бих му дал и трийсет. Тоест, хората, разбира се, могат да живеят наистина дълго, това го знаят всички. Но за разлика от вампирите, на нас времето все пак ни оказва влияние, а и възраст от триста-четиристотин години лесно се забелязва. И що за необичайно име беше това?

— Нещо не си приличаме много — отбелязах аз.

— Това не е моето тяло — отвърна Закериал-Константин. — Истинското ми тяло стана на парчета по време на сблъсъка с шатерци, така че не търси семейна прилика. Затова пък ти си точно копие на баща си.

— Ще ти повярвам — навъсих се аз. — Самият аз никога не съм го виждал.

Беше ред на моя чичо да се мръщи.

— Умрял ли е?

— А, да, теб те нямаше много време. Не, той и мама са живи, просто са заминали за Шарените острови веднага след раждането ми с някаква важна мисия. На всичкото отгоре е убедил леля да ми наложи психо блок, ограничаващ способностите ми към Занаята.

Чичо ми озадачено се почеса по врата.

— Не мислех, че ще приеме всичко толкова сериозно…

— За какво говориш? — озадачих се аз.

— Виждаш ли… преди смъртта си се занимавах с построяването на Коридора на съдбата и малко се поувлякох. Това беше много сложна и тежка работа, голямо натоварване за психиката…

— И ти се побърка? — предположих аз.

— Преуморих се — поправи ме Константин. — Общо взето, понякога имах пристъпи и правех нещо като предсказания.

— Магията на драконите — кимнах с разбиране аз. — И какво си казал на родителите ми?

— Нямам представа — намръщи се той. — Това бяха спонтанни пристъпи и никога не помнех какво съм говорил. Но май всичко се сбъдваше.

Значи той е виновен, че израснах без родители и през цялото си детство страдах заради липсата на способности към Занаята? Макар че не се знае какво точно е казал на родителите ми…

— Между другото, защо никога не съм чувал за теб? — спомних си аз. — Искам да кажа, че първото, което назубрят децата от Високите домове, е родословието им, а ти не си споменат там.

Чичо ми изглеждаше малко притеснен.

— Вече ти казах, че малко се преуморих и понякога се държах не особено адекватно. Заради някои мои провинения пътят на семейството ни към Императорския трон беше затворен и собствените ми роднини ме намразиха заради това. Както и много други хора. Бях твърде непредсказуем, използвах хора за опитите си, често участвах в магически дуели и убивах противниците си. Всеки друг на мое място би бил екзекутиран или лишен от способности, но аз бях твърде ценен за Академията — разработките ми, основани на технологии от други светове, бяха истински пробив в Занаята.

Побъркан гений. Какво пък, няма да се учудя, ако леля Елиза лично е премахнала всички споменавания за него от всяка книга в Империята. А за това, че ни е лишил от Императорския трон преди триста години, сигурно е заличила и гроба му.

— Според мен ме убиха не шатерци, а някой от нашите, възползвайки се от бъркотията на бойното поле.

Изцяло забравих за красивия изглед от прозореца, гледайки в една точка и осмисляйки чутото. Ох, ама че знаменит роднина си имах, и то не само от гледна точка на направените изобретения и открития.

В стаята влезе Мирон и радостно обяви:

— Обядът е сервиран, господа. Вече се запознахте, както виждам?

— Е, косвено вече го познавах — отбелязах аз.

— А ти пък кой си? — попита Константин, оглеждайки Пазителя от главата до петите.

— Казвам се Мирон и през последните сто години съм Пазител на света на Лита.

— Колко официално — криво се усмихна моят чичо. — А що за странно име е това — Мирон?

„Кой го казва — помислих си аз. — Сменил си красивото, просто забележително име с неясно какво. Константин? Сериозно ли?“

— Аз съм „изтърсак“ от Русия.

— Ами!?

— Липецк. Вярно, отначало не попаднах там, изхвърли ме в друг свят…

За какво говорят, дракон да ме вземе? Нищо не разбирах.

— Нека се досетя — щракна с пръсти чичо ми. — Първо си бил роб, после наемник…

— Да-да, банална история — вдигна очи към тавана Мирон. — А после Пазителите ме прибраха, обучиха ме и ме изпратиха на бойната линия, така да се каже. Предлагам да продължим разговора в столовата — опомни се той, виждайки недоволството на лицето ми. — Някой май много искаше да яде?

Докато вървяхме по широкия коридор, аз с любопитство се оглеждах, надявайки се да видя нещо необичайно, но архитектурата почти не се отличаваше от нашата. Само по вътрешните стени — за целта у нас почти не се използваше метал, при това — в такива количества. А иначе — напълно обикновено здание, ако забравим, че се издига на няколко хиляди етажа над земята. Дори осветлението, ако може да се вярва на Истинското зрение, почти не се отличаваше от използваното в нашия свят.

— Константин — обърнах се аз към чичо си, — имам още един въпрос… Спомена, че си бил невменяем, но сега всичко е наред, нали?

— Едва ли — усмихна се той, и неизвестно защо в този момент ми заприлича на Велхеор.

Между другото, те спокойно можеше да се познават.

— Да, и се дръжте малко по-сдържано — помоли ни Мирон. — Ще се храним в компанията на много достоен човек.

— Аз съм самото спокойствие — уверих Пазителя.

— Ти — да… — Мирон предпазливо погледна към моя чичо. — Виж, за него не съм толкова сигурен.

Столовата се оказа не просто голяма, а направо огромна. Най-невероятно изглеждаше ъгловият прозорец и огледалните стени, създаващи усещане за открито пространство. Очевидно това беше нещо като местна столова, но не беше време за хранене. Десетките кръгли маси с удобни дървени столове бяха празни и само в ъгъла на залата, до прозореца, стоеше слаб мъж в обикновени дрехи. Нищо необичайно: бежови панталони и бяла риза с малко непривична за мен кройка. Затова пък очите му изглеждаха наистина необичайно — твърде тесни, сякаш непрекъснато примижваше.

— Запознайте се, това е Чин Кхо — представи ни го Мирон, когато се приближихме до масата. — Той отговаря за нашия етаж.

— Здравейте — вежливо поздравих аз.

— Някъде съм те виждал — каза вместо приветствие Константин.

— Приветствам знаменитите представители на Дом Никерс — открито се усмихна Пазителят, игнорирайки репликата на чичо ми.

Седнахме на масата и до нас моментално се появи сервитьор с поднос. Очевидно някой вече беше избрал вместо нас. Впрочем в момента бях готов да ям каквото и да е.

— Извинете, а какво значи „отговорник за етажа“? — попитах аз, докато с нетърпение очаквах кога и пред мен ще сложат чиния с храна.

— Всичко е много просто — отвърна Константин вместо Пазителя. — Световете са свързани в астрала и спонтанни преходи са възможни само между някои от тях. Такава група светове обединяваме в етажи, та по-лесно да следим „изтърсаците“.

Радостно впих зъби в сочното парче месо и кимнах, за да покажа, че съм разбрал.

— Константин, голяма бъркотия сътвори в света на Земята. Знаеш ли, че изцяло промени направлението на неговото развитие?

Светът на Земята? Що за странно име? Този свят може да се нарече свят на Пясъка, но Земя… още малко и Пръст ще я кръстят.

— В свое оправдание ще кажа, че изгубих паметта си — каза Константин, явно не изпитвайки никакви угризения. — Освен това беше весело.

Не, определено се познават с Велхеор.

— Освен това си бил използван от Куул-Наг, а за намеренията на бога, и то кървавия, можем само да се досещаме.

— Досещайте се — сви рамене моят чичо. — О, бифтек!

Известно време се наслаждавахме на храната и не разговаряхме, но след това думата отново беше взета от „координатора на етажа“.

— Зак, знам, че имаш много работа в твоя свят, така че ще се опитам да не те задържам много.

— Между другото — припряно казах аз, отмествайки празната си чиния, — наистина имам сериозни проблеми и всяка помощ би била полезна…

— Почакай, Зак — прекъсна ме Мирон. — Време е да те запозная с някои от правилата на Пазителите. Първото от тях е: ние никога не се намесваме в събитията, ставащи в други светове, освен ако в тях не са замесени „изтърсаци“. Вече ти разказах кои са те.

— Но ти се намеси в събитията, принуждавайки ме да се отправя в земите на вампирите — напомних аз.

— Това беше част от изпитанието — намръщи се Мирон. — Всъщност обикновено въздействаме доста по-незабележимо и правим така, че изпитанията да изглеждат по-естествено. Освен това ти никога не би узнал, че това е организирано от нас, ако не ти бях оставил онова писмо. И сега стигаме до причината да си тук днес.

— Мирон, оттук ще поема аз, ако не възразяваш — вежливо се намеси тесноокия мъж.

— Разбира се, Чин — кимна в отговор Пазителят.

— В създадения от твоя чичо Коридор на съдбата се появи много неприятен проблем. Опасен престъпник се измъкна на свобода. Доколкото знам, вече си се срещал с него. Това е Влад Цукерман.

След като изчака кимването ми, той продължи:

— Чичо ти умря и ти беше единственият, който получи в наследство дневника му и достъп до Коридора с права на администратор. Съответно само ти можеш да разрешиш създалата се ситуация. Наложи се да ускорим твоето обучение, за да те доведем в Храма на Пазителите, но уви, дори с помощта на Великата библиотека ти не успя да се справиш с тази задача. Вината не е твоя, около теб се случват прекалено много събития, за да се съсредоточиш върху търсенето. Обикновено не бързаме да водим хората в Храма, а предпочитаме да ги следим дълги години, оценявайки действията им и съставяйки психологически портрет. Освен това ти си прекалено млад, всички Пазители са няколко пъти по-стари от теб; за тази работа са нужни не само знания, но и житейски опит.

— Нещо не се чувствам много опитен — намеси се моят чичо, надигайки се от стола. — А и психологическият ми портрет едва ли може да се смята за задоволителен. Може би е по-добре да тръгвам?

— Седни — меко помоли Чин и Закериал неочаквано послушно се върна на стола.

— Смятахме да използваме помощта ти, за да се справим с възникналия проблем, но тогава неочаквано чичо ти се върна от оня свят. Затова беше взето решение да му предоставим възможност сам да поправи грешката си.

— Толкова мило от ваша страна — криво се усмихна Закериал. — Трогнат съм…

— Но тогава защо съм тук? — прекъснах аз ехидния си роднина.

— Искахме да ти обясним каква е причината за действията ни и да те въведем в събитията. Сега вашият свят няма нужда от друг Пазител освен Мирон, но рано или късно може да му потрябва помощта ти. Надявам се, че дотогава ще си готов.

Тоест никой няма да ме принуждава да ставам Пазител или нещо подобно? Това беше успокоително. Стигат ми и моите задължения, за да отговарям и за цял свят… бр-р… дори звучи страшно. А като си спомня колко пъти Орион, Ревел и Мирон са се изказвали отрицателно за умствените ми способности… Наистина трябва да натрупам опит и знания.

— Добре, нека момчето расте, а с работата ще се заемат големите — изкоментира чичо ми. — Освен това Влад не може физически да напусне Коридора на съдбата, така че лесно ще се справим с него.

— Наистина ли? — учудих се аз. — Но защо?

— По някакъв начин Влад е успял да преодолее основната защита на Коридора на съдбата, но пътуването из световете все още не му е достъпно по простата причина, че не е астрален маг. Това ограничение е заложено в самата същност на Коридора и на практика дори аз, неговият създател, не мога да го преодолея. Но вампирът си остава опасен, неговата специализация е въздействие върху хората и тяхното управление.

Спомних си как вампирът се опитваше да направи нещо с мен — да ми въздейства по неведом за мен начин, но май нищо не се получи.

— Докато Константин не се справи с Влад, не бива да влизаш в Коридора на съдбата — предупреди ме Чин. — Направи си почивка, поживей в своя свят.

— Нямам особено желание да влизам в Коридора — честно признах аз. — Последният път вампирът сам ме завлече там.

— Даже елементарна защита не може да постави — намръщи се чичо ми. — Поне чете ли дневника ми?

Пак ме третират като идиот, ама какво става!?

— Намерих го — недоволно отвърнах аз. — А после някой ми го открадна.

— А, да — опомни се Мирон и се потупа по джобовете на якето си. — Така, ето го. Вземи, изучавай го.

Той ми подаде откраднатия преди време дневник на седящият до мен роднина.

— Ако имаш въпроси, можеш да се обръщаш към мен или Константин. Вече те научих как да изпращаш зов в астрала, така че ако се видиш натясно — викай.

— Благодаря.

Припряно прибрах дневника в джоба си, сякаш някой от седящите до мен можеше да ми го вземе. По-добре да съм бдителен, макар и напразно.

— Е… — Чин Кхо стана от масата и ми протегна ръка. — Радвам се, че се запознахме. Мисля, че пак ще се срещнем. Аз трябва да тръгвам, а и вие тримата имате много работа.

„Наистина, трябва да отида във форта възможно най-бързо, а аз стоя тук и си почивам край масата — помислих си аз, скочих на крака и стиснах подадената ми ръка. — Макар че храната също е важна, а и общуването с Пазителите си заслужаваше. Но сега трябва да побързам!“

— Да те изпратя ли във форта? — попита Мирон, когато Чин Кхо излезе от залата.

— Да, бих желал — предпазливо потвърдих аз.

— А аз бих пийнал вино — каза под нос чичо ми. — Ей, келнер! Бутилка, не, две бутилки от най-доброто вино!

— Първо се сбогувай с племенника си — недоволно каза Мирон.

— Е, да, успех, Зак — потупа ме чичо по рамото. — Непременно ще се отбия до Империята при първа възможност. Интересно е да се види какво се е променило след смъртта ми.

— Ще се учудиш — увери го Пазителят. — Няма да повярваш — той се среща с роднина на Велхеор.

— Какво?! — поразено попита Константин. — Зак, май забрави да ми кажеш за това. Надявам се, че характерът й не е като на този психар?

Ох, така си и мислех — двамата се познаваха.

— Там се получи забавна история, сега ще донесат виното и ще ти разкажа всичко… — започна Мирон, после ме погледна и махна с ръка. — А ти тръгвай към форта. Защо стоиш тук?

И преди да успея да кажа каквото и да било, в очите ми удари ярка светлина и аз се озовах на площадката за телепортации насред форт Скол.