Алекс Кош
Огненият легион (27)

Действие 7

Независимо от чувството, че отлично познавам пътя, придвижването към зданието, където държаха пленниците, се оказа не толкова просто. В един от преходите между нивата ни поискаха някакъв пропуск и точно тук, за първи път през целия път, вампирите оплескаха нещата, като позволиха на един от пазачите да избяга. Трима шатерци бяха неутрализирани за част от секундата, но четвъртият успя с невероятен скок да преодолее разстоянието от няколко крачки и да изчезне в стената. И дори ударите на вбесения Висш вампир не успяха да се справят с каменния зид.

— Таен проход — уверено резюмира Стил, опипвайки каменната стена. — Докато разбера как се отваря, тук ще се напълни с хора.

— Значи продължаваме да си пробиваме път с бой — обобщи Келнмиир.

— Остана още малко — уверих вампира, спомняйки си пътя, изминат в астралния свят. — Да побързаме.

Престанахме да се преструваме на отиващи по невероятно важни задачи шатерци и побягнахме напред, спирайки само за да мога за пореден път да проверя запечатания в паметта ми път. Предполагам, че ни провървя, защото наистина успях да намеря пътя към мястото, където държаха пленниците.

— Тук! — зарадвано казах на вампирите. — На това ниво има няколко килии с пленници.

— Почистваме етажа — късо каза Келнмиир, най-вероятно за да можем аз и Стил да сме наясно какво правят.

Както и преди, вампирите практически без шум почистиха етажа от шатерци, а през това време аз и Стил се втурнахме да отваряме килиите. Изкъртвайки мощната стоманена брава от вратата, аз я разтворих и нахлух в килията, където държаха приятелите ми.

— Алиса, Чез, Наив!

Пленниците не разбраха веднага какво става, защото все още бях с черната шатерска дреха с триъгълника на гърдите, затова пък приятелите ми реагираха мигновено.

— Зак!

Не знам дали са ги държали гладни, дали са ги изтезавали или нещо друго, но Алиса се оказа до мен толкова бързо, сякаш бе използвала телепортация. Прегръщайки ме с цялата си вампирска сила, тя само по чудо не ми счупи ребрата.

— Знаех, че ще дойдеш за мен.

— Разбира се — глупаво усмихвайки се, отвърнах аз. — Как иначе. Извинявай, че закъснях, сама разбираш — Висшите вампири са като деца, непрекъснато се разсейват.

Алиса силно ме целуна по устните, проточвайки целувката цяла вечност.

— Кхм — прокашля се Чез, който стоеше до нас. — Всичко това е много мило, но бих искал поне да поздравя приятеля си. Алиса, не бъди егоистка.

Вампирката неохотно се отдръпна от мен, позволявайки ми да прегърна Чез и Наив.

— Какво ти е на ръката? — моментално попитах Викерс младши.

— Шатерците се забавляваха — небрежно отвърна той. — Нищо, ще ми израснат нови пръсти. Алиса така каза.

Ох, значи не са просто рани. Ама че животни. Надявам се, че онзи, който е направил това, е бил някъде на етажа, когато вампирите провеждаха чистката.

— Донесох ти хапчетата — опомних се аз, изсипвайки ги в подложената от Невил длан. — По-добре да си във форма.

Докато общувах с приятелите си, Стил и вампирите освободиха останалите затворници и неочаквано се оказа, че тук има около петдесет човека. Някои познавах добре, например Ленс и Стори, някои бях виждал във форта. Още десетина човека, съдейки по всичко, бяха пленени не в Прокълнатите земи, а някъде в Пограничните райони. Имаше даже двойка Висши вампири. Пленниците изобщо не изглеждаха добре: мръсни, уморени и пребити. Пленените в последната битка изглеждаха далеч по-бодро, но явно и те си бяха изпатили през денонощието, което бяха прекарали в килията.

Оглеждайки цялата тази тълпа, аз отчетливо осъзнах, че вече няма да можем да се измъкнем от тук толкова тихо, както по пътя насам. Особено като се има предвид, че един от пазачите на входа на сградата избяга да извика помощ. Сега тримата Висши вампири определено нямаше да са достатъчни, за да защитят всички така, както защитаваха мен и Стил.

— Твърде много баласт — озвучи мислите ми Итания в типичния си безпардонен маниер.

— Ще се наложи да се разделим — кимнах аз. — Не можем да тичаме из подземията с такава тълпа. А и няколко групи ще имат по-голям шанс за оцеляване.

— Съгласен съм — кимна Келнмиир. — Първата група ще тръгне през подземията с Итания, втората ще поведа аз, по повърхността, а третата…

— Аз никого и никъде няма да водя — намеси се Велхеор. — Участието ми в спасяването на хора и така ще ми съсипе цялата репутация. След като се върна, ще ми се наложи сериозно да се заема с възстановяването й.

Това обещание прозвуча доста зловещо, но никой не го оцени — всички повече се интересуваха от настоящето, а не от бъдещето.

— Тогава ще вдигаш шум и ще отвличаш вниманието от нас — предложи Келнмиир.

— Това е точно работа за мен — доволно се озъби Велхеор. — Тъкмо ще проверя новите си способности и ще изпълня обещанието, дадено на Ревел.

— И какво е то? — не се сдържах аз.

И досега не разбирах как Велхеор успя да уговори плешивия Майстор да ни пусне от форта и в момента имах шанс да разбера тази тайна.

Червените очи на Велхеор блеснаха.

— Обещах му, че след нашето посещение от Зекхар няма да остане камък върху камък.

— Охо — възхитих се аз.

Малко самоуверено от негова страна, но напълно достоверно. Тоест, трима Висши вампири успяха да ни осигурят безпрепятствено преминаване до самия център на града. И не е ясно какво могат да направят, ако си поставят за цел да унищожат всичко наоколо.

— И така, две групи — обобщи Келнмиир. — Зак, Алиса и вие — той посочи Наив и още петнайсет човека — с мен, останалите — с Итания. Вел, вдигни повечко шум, за да забравят изцяло за нас.

— Ще забравят всичко на света — обеща Велхеор и се скри в един от коридорите.

За щастие, до момента никой от спасените затворници не се опита да настоява за някакви права или по някакъв начин да се намесва в разговора ни. Изглежда всички бяха прекалено изтормозени от плена и мъченията или просто бяха изплашени. И при това много от тях бяха пълноценни Майстори.

— Знаеш ли как да излезем на повърхността по-близо до реката? — обърнах се аз към Стил.

Приятелите ми учудено се вгледаха в него, сякаш бяха видели призрак. Всъщност може да се каже и така — когато попаднаха в плен, Стил все още беше невменяем. А сега изведнъж не само е здрав, но и има определени познания за Халифата.

— Не че е съвсем близо — отвърна Стил, преценявайки нещо наум и указа посоката. — Насам.

Разбира се, отпред тръгна Келнмиир, а ние го последвахме на известно разстояние, за да му дадем възможност да се справи с охраната без излишен шум. Най-отзад беше Наив, чийто вампирски възможности далеч превишаваха нашите, човешките. Може би най-отзад трябваше да е Алиса, тя превъзхождаше Наив в реакцията и уменията, но тя предпочете да остане с мен. А и аз не бих я пуснал да се отдалечи дори на крачка от мен. През целия път Алиса ме държеше за ръка толкова силно, сякаш се страхуваше, че изведнъж ще изчезна или ще се изгубя.

Все още не можех да повярвам, че успяхме да намерим и освободим пленниците. Разбира се, това беше само половината от работата, но все пак е учудващо, че все още никой не ни беше заловил. Преди време Велхеор ме убеждаваше, че охраната в Шатер е много силна. Разбира се, едва ли са очаквали, че неканените гости ще бъдат водени от шатерец и Висши вампири с многовековен опит във водене на тайни бойни операции.

— Чаках те — прошепна ми Алиса, когато за пореден път се притаихме в един от подземните проходи.

— Извинявай, че се забавих — отвърнах аз, прегърнах я и неизвестно защо измърморих: — Тапи.

— Какви тапи? — отдръпна се от мен вампирката. — Да не си пил?

— Просто глупава фраза, дочута от Велхеор — оправдах се аз.

Келнмиир премахна още двама пазачи и ние най-накрая започнахме да се изкачваме. Учудващо, но през цялото това време не срещнахме нито един цивилен шатерец. Подобна беше обстановката и в нашия форт Скол, но тук ставаше дума за цял град, пък бил той и на границата с Империята.

Изкачвайки се етаж след етаж, ние минахме през много помещения и стана невъзможно да останем незабелязани. Келнмиир уби първия изскочил пред нас шатерец, мятайки кукрито към него, а вторият, промъкнал се зад нас, беше свален с юнашки удар от Наив. Докато се доберем до повърхността, двама от спасените пленници загинаха заради неочаквани срещи с няколко шатерци.

Келнмиир за пореден път изчезна в прохода, водещ към етажа на повърхността, и оттам се чуха приглушените звуци на кратък бой. Или по-точно — убийства. Едва ли някой тук можеше сериозно да се противопостави на Висш вампир в ръкопашен бой.

— Чисто е — каза той, надниквайки в коридора.

Изкачвайки се по стълбата след него, ние се озовахме в малка зала, очевидно представляваща столова. Някои от спасените пленници моментално се хвърлиха към тенджерите с храна, а ние с Келнмиир и Алиса бързо се отправихме към прозорците.

Отвън имаше много хора. Десетки, ако не и стотици шатерци в черни дрехи се строяваха на площада около огромен артефакт с формата на палачинка с крачета, висока горе-долу до кръста ми. Стана ясно защо успяхме да минем през подземията с такава лекота, без да срещнем наистина сериозна съпротива — всички местни обитатели бяха на повърхността и се събираха за поредната атака на форт Скол.

— Да не би да са ни засекли? — озадачено попита Алиса.

— Съмнявам се — отвърна Келнмиир, потвърждавайки мислите ми. — Дори да знаеха за нас, едва ли биха успели да съберат тук толкова народ.

Част от шатерци сложиха ръце върху кръга и изпод него веднага се появи черен дим. Постепенно той изпълни цялото пространство под краката на хората, докато не покри целия площад, а после напълно беззвучно каменният артефакт и шатерци започнаха да се издигат във въздуха.

— Ето значи с какво летят — възхитено каза Чез.

— Да почакаме, докато отлетят — практично предложи Келнмиир. — Иначе ще ни засекат от въздуха.

— Не само ще ни засекат, но и ще ни размажат — моментално се отзова Чез. — Да беше видял какво правят по време на бой. Такива заклинания хвърляха… направо ужас.

Алиса силно стисна ръката ми.

— Надявам се, че това наистина не е заради нас.

През това време бойната армада на шатерци се издигна достатъчно високо, за да закрие изгряващите над небосвода луни.

— Отлитайте вече — промърморих аз.

Черният облак наистина се задвижи и бавно заплува към реката.

— Май ни се размина — облекчено въздъхна Алиса.

Шатерската армада прелетя над нас, подмина още няколко сгради и изведнъж застина точно над неутралната зона.

— Нещо не бързат много — намръщи се Келнмиир. — Сякаш нарочно ни отрязват пътя за бягство. Може би избягалият пазач все пак е успял да ги предупреди?

Опитах се да погледна през прозорците на другите сгради.

— Остава само да чакаме, докато Велхеор не ги разкара от нас.

— Нямаме време да чакаме — извика Наив, който беше останал да пази прохода към долните етажи. — Приближават се поне трийсет души. Разбира се, можем да опитаме да затрупаме стълбите, но това няма да ги забави много.

Слухът на нисшия вампир беше изумителен, затова за всеки случай уточних:

— На кой етаж са?

— Около десет етажа под нас. Вече девет.

Обърнах се към Келнмиир, за да го попитам какво да правим, но изведнъж забелязах, че с висящия на шията му пръст става нещо. Отлично разбирах, че моментът изобщо не беше подходящ, но не успях да премълча.

— Ъ-ъ-ъ… Келнмиир, нещо става с амулета ти.

— Какво?!

Той хвана амулета-пръст, свали го от шията си и започна внимателно да го изучава.

— Ох, не ми харесва това — произнесе вампирът.

И още как, на кой ще му хареса, когато украшенията му започнат да се разлагат? От друга страна, кой друг, освен него, ще носи подобна извратена украса? А през това време пръстът изчезваше пред очите ни: вече се показа бяла кост, а цялата плът просто се изпари. Не мина и минута и костта се разпадна на сива прах.

— И какво значи това? — предпазливо попитах аз, виждайки недоволството на вампира.

— Това означава, че един мой познат току-що се отправи на оня свят — раздразнено отвърна вампирът. — Учи, учи, а полза — никаква. Пфу.

— Съчувствам ти — по инерция казах аз, без изобщо да разбирам за кого става дума.

Вампирът втренчи острия си поглед в мен.

— Съчувствай на нас. Насам тичат двайсет и трима души с бойни жезли. В затворено пространство ще ни разкъсат на парчета със заклинания и дори аз няма да мога да направя нищо.

„Охо, нима определи всичко толкова точно само по слух? — шашнах се аз. — Май напразно оставихме Наив на стража, можеше да хапне нещо.“

— И какво ще правим? — повторих въпроса си.

Раздаде се грохот и подът потрепери от силен удар.

— Ще бягаме!

Келнмиир изби вратата и се втурна към следващото здание, а ние го последвахме с цялата тълпа. За скрито придвижване и дума не можеше да става. Макар че вече се стъмни, луните осветяваха града доста добре, а и ако си спомним, че шатерци виждаха добре на тъмно… общо взето, нямаше на какво да разчитаме.

Дотичахме до следващата сграда и се долепихме до стената, стараейки се да се държим извън зоната на видимост на висящия във въздуха черен облак.

— Ето сега вече ще започне истинската веселба — проблеснаха в мрака зъбите на Келнмиир. — Вижте как се разтичаха.

Разбира се, вече ни бяха забелязали и сега останалите на площада шатерци тичаха към нас, стискайки бойни жезли.

— Не трябва да оставаме на едно място! — нареди Келнмиир. — Следвайте ме, но не се скупчвайте в една група.

И в този момент се обади един от спасените Майстори. Сивокосият солиден мъж, изглеждащ доста опърпано, сложи ръка на рамото на вампира и тихо каза:

— Извинете, но тук, на повърхността, ние вече не сме, както каза вашата екстравагантна приятелка, баласт. Защо да бягаме, когато можем да отстъпваме предпазливо?

Стената на сградата ни прикриваше от висящия във въздуха черен облак, но за шатерците, останали на земята, се виждахме като на длан. Към нас вече летяха първите заклинания и аз припряно направих Универсална стена. Моето най-добро защитно заклинание издържа няколко удара и буквално се разпадна на прах, но енергийните топки, които преминаха, така и не ни докоснаха. Заклинанията бяха отбити от щит, превишаващ по сложност всичко, което някога бих могъл да създам. За него ударите на шатерци се оказаха не по-опасни от удари на песъчинки по каменна стена.

Бързо се обърнах, желаейки да разбера кой току-що ни спаси живота.

— Майстор Дефер — представи се мъжът, виждайки моето удивление. — Специалист по защитни заклинания. Имате нелош потенциал, добре е измислено, но на заклинанието ви му липсват много неща.

И още как, все пак съм първокурсник, а не опитен Майстор с дългогодишен стаж.

— Атакуваме! — раздаде се до мен гласът на друг Майстор и към тичащите срещу нас шатерци изригна потоп от бойни заклинания.

— А на мен това започва да ми харесва — доволно се озъби Келнмиир. — Наистина, защо да бягаме, когато можем да си тръгнем с гръм и трясък.

Какво пък, трябваше да предвидя, че Майсторите са безпомощни само в подземията, а тук ситуацията може коренно да се промени.

— Виж го ти дядката — възхитено цъкна с език Чез, наблюдавайки как защитният екран се справя с атаките на противника. — Това не ви е стандартно заклинание от учебника…

В същото време, независимо от кратката еуфория заради нашия малък успех, ние ясно разбирахме, че десетина Майстори няма да издържат в открит бой срещу няколкостотин шатерци дори минута. Затова, след като се защитихме от първия удар и отвърнахме на атаката, ние се втурнахме към следващата сграда. Помагаше ни това, че архитектурата на Шатер не предвиждаше наличието на много прозорци — можеше да не се страхуваме от неочаквана стрела или метнато от прозорец заклинание. В същото време цялата територия отлично се виждаше от кулите, за което бързо ни напомниха няколко арбалетни стрели, отблъснати от предвидливо поставената от Майстор Дефер защита.

Успяхме да минем през три сгради, разменяйки си удари чрез заклинания с преследвачите, а после чух над главата си странно бучене и в следващия момент в очите ми удари ярък проблясък.

Тряс!

Дори не забелязах как се озовах на земята. В главата ми кънтяха камбани, а зрението ми отказваше да се фокусира върху обектите.

Алиса продължаваше да стиска ръката ми и ми помогна да се изправя.

— Какво стана?! — извиках аз, едва държейки се на крака.

— Да бягаме! — извика в отговор Алиса. — Удариха ни от въздуха!

Чез и Наив вече бягаха напред, подкрепяйки се един друг, а Стил, Келнмиир и още няколко Майстори бяха до нас. Когато докуцукахме до следващата сграда и малко дойдох на себе си, стана ясно, че двама пленници са изчезнали.

— Затрупаха ги камъни — мрачно поясни Чез. — От сградата не остана нищо.

Обърнах се и наистина — на мястото на сградата имаше само яма с доста прилични размери. А към нас отново тичаха шатерци, при това — от няколко страни едновременно.

Майстор Дефер остана жив и отново ни прикри от атаките на нападателите, но това се оказа само временно спасение, защото към нас вече се приближаваше летящата черна армада. Оказахме се в безизходна ситуация — можеше да избегнем удара по въздуха само ако се разделим, но без Майстор Дефер не можехме да устоим на многочислените атаки по земята.

— Може би трябва отново да слезем под земята? — неуверено предложих аз.

Вече тичахме към следващата сграда, когато от небето удари огромна топка енергия и земята зейна пред нас.

— Късно е — изпъшка Алиса.

Черният облак надвисна право над нас и от смъртта ни деляха само няколко мига.

— Обичам те — прошепна ми вампирката, стискайки още по-силно ръката ми.

— И аз — теб.

— Рано е да се прощавате с живота — насмешливо каза Келнмиир. — Нали имаме тайно оръжие.

Чу се силен трясък, сякаш някой пречупи на коляното си гигантско дърво, и черният облак над нас изведнъж се олюля и започна бавно да пада на земята.

— Велхеор! — досетих се аз.

Цялата армада на шатерци рухна върху стоящата недалеч от нас сграда.

„Изглежда той наистина възнамерява да изпълни даденото на Майстор Ревел обещание“ — изумено си помислих аз.

А ние отново бягахме от сграда към сграда, защитавайки се от постоянните магически атаки и понякога отвръщахме с подобни. Не знам как се справяха преминаващите през подземията под ръководството на Итания, но ние, както изглежда, събрахме около себе си целия град. Спасяваше ни само защитата на Майстор Дефер, но това не можеше да продължава вечно. Шатерци не се приближаваха твърде много, опасявайки се от ответни заклинания, но непрекъснато атакуваха щита, явно решили да ни изтощят. Вече всички, а не само изтощеният Майстор Дефер, поддържахме защитата, обновявайки я непрекъснато. За съжаление шатерци също смениха тактиката и започнаха да използват не само единични, но и групови заклинания, което съществено усложни защитата ни. Размерът и силата не енергийните топки се увеличи няколко пъти!

— Изглежда нямам друг изход, освен да използвам черепа — запъхтяно произнесох аз. — Рано или късно защитата няма да издържи. Трябва някак да ги разсеем.

— Чувствам се като паяк, след който тича цяла тълпа с чехли за масово поразяване в ръце — изхриптя Чез. — Представяш ли си, вече четири дни не съм ял нормално, а тук такива натоварвания…

— Слабак — изсумтя Алиса, която изглеждаше далеч по-бодра от всички ни, и загрижено ме погледна. — Зак, не прави глупости, това е опасно за здравето ти. Спомни си какво стана, когато се опитваше да вдигнеш армия неживи.

Раздаде се тънък звук — изчезването на поредното защитно заклинание.

— А така ще съм в пълна безопасност — усмихнах се аз. — Имам една идея… може би ще успея да си запазя здравето и живота. Ей, Стил!

Той се обърна в движение.

— Какво?

— Как шатерци погребват мъртвите си?

— В гробници в покрайнините на града — отвърна той.

— Гробници? Обичам гробниците — потрих доволно ръце. — Гробниците са хубаво нещо. Води ни към тях.

И ние с прибежки от сграда в сграда забързахме в указаната от Стил посока. По пътя размишлявах над отдавна появилата се идея. Тъй като енергията, която използваше черепа, малко приличаше на енергията „вамп“, то беше напълно възможно създадените от Майсторите хапчета някак да ми помогнат. Разбира се, това беше пълно безумие, но защо пък не? Със сигурност няма да стане по-лошо.

— Виждате ли кръглата ниска сграда? — попита ни Стил след известно време. — Това е гробница.

Според мащабите на шатерци „ниската“ сграда се издигаше на половин метър над земята, а входът в нея повече приличаше на прозорец, отколкото на нормална врата.

— Ей, Наив — обърнах се аз към приятеля си. — Върни ми половината от хапчетата, които ти дадох.

— Ти си откачил! — моментално разбра идеята ми Алиса. — Хората и нисшите вампири имат напълно различен метаболизъм. Защо изобщо реши, че това ще помогне?

— Интуиция? — предположих аз, събирайки в шепата си дадените ми от Викерс младши хапчета.

— Може би ще успеем да измислим нещо друго — припряно каза вампирката, хващайки ме за ръката.

В обкръжаващата ни защитна стена постоянно удряха заклинания, но Майстор Дефер и останалите засега удържаха фронта. Само че не можехме да продължаваме дълго по този начин.

— Всичко ще бъде наред — уверих Алиса, освобождавайки ръката си от железните й пръстчета. — Е, здравето си е мое, както се казва.

Въздъхнах и изпих наведнъж цялата шепа с хапчета. Вкусът им, както и на всички лекарства на друидите, се оказа преотвратителен. Затова пък подействаха светкавично — моментално усетих прилив на сили, умиротворение и удивителна увереност в действията си. Сякаш всички мисли и емоции изведнъж се подредиха по рафтове, а аз огледах тази колекция и избрах най-важното.

— Алиса, слънчице, ще се омъжиш ли за мен?

— Какво?!

Алиса се втренчи в мен, забравяйки какво искаше да каже.

— Е, не сега, а когато приключи всичко — намигнах аз на любимата си. — И когато леля успее да се примири с новия член на семейство Никерс.

— Май започнахме да се разбираме с нея, докато работехме в Крайдол — неуверено каза вампирката и моментално се поправи: — Ей, нарочно ме разсейваш! Не трябва да използваш артефакта!

— Не отговори на въпроса ми — ухилих се аз.

— Разбира се, че съм съгласна! — моментално отвърна Алиса. — Но ние с теб никога няма да можем да имаме деца…

— Що за глупава дума „никога“ — казах аз. — Забрави ли, че пред нас има цял живот и достъп до безброй светове? Когато настъпи момента, ще решим този проблем.

Вярно, не се знае какво ще се наложи да платим за това, но по-добре да го мислим в друго време и в друга, по-приятна обстановка.

Целунах Алиса по устните и не можах да сдържа радостния си смях.

— А сега, извинявай, трябва бързичко да създам армия.

Всъщност не беше нужно да свалям черепа от колана си, но предпочетох да го взема в ръка и да я протегна пред себе си. Както се казва, ако ще се умира, поне да е красиво.

„Вдигни всички тук“ — мислено заповядах аз.

Истинското Зрение ми показа стотици отлитащи от артефакта заклинания. Те се шмугваха в гробницата през отвора, служещ за вход, и изчезваха в тъмнината, а някъде под краката ни започна да се усеща лека вибрация.

— Тук сме прекалено открити — загрижено каза Алиса. — Нека поне да се преместим по-близо до стената.

Опитах се да направя поне крачка, но не успях. Усещането беше такова, сякаш краката ми изведнъж се превърнаха в дънери.

— Не мога — с леко учудване казах аз.

Стил се опита да ме хване за ръката, за да ми помогне, но неочаквано го удари виолетов разряд и го отхвърли назад.

— Охо — изненада се Чез. — Изглежда това нещо не иска да те прекъсват.

— Артефактът може да изсмуче от него всичките му сили!

Алиса се засили и скочи върху мен, надявайки се да ме събори, но и тя беше отблъсната, сякаш около мен се беше появил защитен екран от енергия „вамп“ или нещо подобно.

— Изглежда ще се наложи да изчакаме края на процеса — логично предположих аз, а мислено добавих: „Важното е да свърши преди да свърша аз“.

Шатерци най-накрая координираха магическите си удари и пробиха защитата на Майстор Дефер. Хората начело с Келнмиир се разбягаха в различни страни, за да не попаднат под продължаващите да се сипят върху нас енергийни топки.

— Майстор Дефер се изтощи — загрижено каза Алиса, стоейки до мен. — А ние не можем да издържим ударите на обединените им заклинания.

— Тогава се скрий зад стената — посъветвах я аз. — Мисля, че мен артефактът ще ме защити.

Следващият удар наистина беше насочен право към мен. Да стоя, без да имам възможност да помръдна, и да гледам право към приближаващата се енергийна топка с размер половината от височината ми — това се казва преживяване. Исках да замижа, но разбрах, че дори клепачите не ми се подчиняват. За щастие артефактът оправда надеждите ми и с лекота отби бойното заклинание.

А после всичко свърши изведнъж. От черепа престанаха да излитат заклинания, а самият той престана да свети и се разпадна на червен пясък в дланта ми. Вятърът моментално подхвана част от песъчинките и ги метна към лицето ми.

— Апчхи — гръмко кихнах аз и изведнъж разбрах, че отново мога да се движа.

Земята под краката ни се разтресе като от силно земетресение, появиха се пукнатини, от които мигновено блъвна огън. Гробницата с грохот пропадна под земята и на нейно място изригна огнен стълб. А след огъня започнаха да се появяват неживите. Стотици и стотици червени скелети. Те непрекъснато излизаха и излизаха на повърхността, принуждавайки ни да отстъпваме крачка по крачка. Някои от тях излитаха във въздуха, използвайки заложените от артефакта възможности и моментално започнаха да търсят цели за нападение.

„Спрете“ — мислено изкомандвах аз идващите право към нас скелети, но те изобщо не реагираха на командата ми.

— Спрете! — извиках вече на глас.

Неживите не слушаха и настъпваха към нас. Изглежда, че след самоунищожаването на артефакта връзката ми с намиращите се в скелетите заклинания беше изгубена и те бяха станали неконтролируеми.

— Всички незабавно спрете да използвате Занаята! — рязко наредих аз. — Унищожете всички защитни заклинания!

За щастие, никой от Майсторите не започна да задава излишни въпроси и всички припряно изпълниха командата.

— Дори не се опитвайте да създадете и най-малкото заклинание, това ще привлече вниманието на неживите — за всеки случай поясних аз. — А сега да бягаме оттук без да се озъртаме.

Неживите се намираха точно между нас и шатерската армия. Най-вероятно те биха нападнали всичко, което се движи, но шатерци направиха твърде очаквана грешка — атакуваха скелетите с бойни заклинания. Енергията привлече вниманието на хиляди неживи и те се отказаха да преследват по-малката плячка — нас.

Легионът неживи влезе в бой с шатерци и ние успяхме безпрепятствено да излезем от Зекхар и да продължим бягството си.