Алекс Кош
Огненият легион (3)

Действие 1

Следващите няколко дни след завръщането ми от Царството на вампирите минаха в безкрайни ядове. Новината за обявяването на войната с Шатерския халифат, противно на всякаква логика, не предизвика никакви вълнения в Крайдол, но пък на нас ни осигури много главоболия. Първо, неочаквано се установи, че във форт Скол отива не само нашата петорка, а и всички третокурсници. Не знам как, но леля Елиза веднага успя да сключи договор с Империята за подновяване работата на Патрулите от нисши вампири, но вече не като част от програмата на Академията, а като инициатива на Огнения орден. Освен това политиката на Империята спрямо нисшите вампири, не без участието на същата тази леля, значително се смекчи, а на Академията й остана само да си гризе ноктите от яд, че е изтървала толкова изгоден договор. В резултат на това моите приятели трябваше да отделят цялото си свободно време за уреждане на всички проблеми на Ордена и на наново създадените Патрули от вампири. Не че това беше тяхно задължение… просто на моята леля много трудно се отказваше.

Второ, в Крайдол неочаквано пристигна комисия от Академията, чието първо желание бе да ни изгони от Прокълнатата къща. Тъй като тя поначало беше определена като място за настаняване на Патрула, всички разходи по възстановяването на сградата бяха поети от Академията. Разбира се, идеята да се разделим с мястото, където се намираше входа към Великата библиотека и беше разположен Фонтанът на съдбата, на нас съвсем не ни хареса. Така че сигурно щяхме да се разделим със старателно възстановения дом, ако неочаквано не ни се беше притекъл на помощ началникът на стражата Витор, който се оказа стар приятел на леля Елиза. Той заяви, че къщата е била дадена на Академията само за временно ползване, но фактически все още е собственост на града. И тук аз за пореден път се убедих колко е полезно да се поддържат добри отношения с леля — тя някак си успя да купи Прокълнатата къща със задна дата! Наложи се само да покрие разходите на Академията за ремонт и сградата вече беше част от собствеността на Висок дом Никерс. Наред с редица други сгради, купени за откриване на офиси на Ордена във всички градове на Империята. Моята спонтанна идея изведнъж толкова се беше харесала на леля ми, че тя започна наистина колосална дейност. Мисля, че тази властна жена веднага видя всички възможни ползи за Дом Никерс и сега развиваше дейността на Ордена по известен само на нея сценарий. Дори да си представя не можех, че е възможно за толкова кратко време да се променят толкова много от законите на Империята. Непоклатимите закони се пренаписваха буквално в движение в съответствие с плановете на пробивната ми леличка. Ако леля Елиза отговаряше със същото усърдие и на въпросите ми за моето семейство, тогава щастието ми нямаше да има граници. За съжаление, когато се опитвах да говоря за родителите си и за блокирането на способностите ми, леля веднага сменяше темата или изчезваше, оправдавайки се със спешна работа. Историята на семейството ме интересуваше и в светлината на странното послание, получено в замъка на Бойния клан. От него излизаше, че полуделият Майстор, предишният собственик на Прокълнатата къща, е мой роднина, може би дори е самият брат на баща ми, на когото съм кръстен. Тази тайна все още ми предстоеше да разгадая…

И на трето място, моят проблем с внезапната загуба на способностите. Изцяло и безусловно. Велес дни и нощи се рови в библиотеката, опитвайки се да намери някакво решение, но изводът беше един — черепът беше взел своето и нямаше да го върне. От този факт настроението ми изобщо не се подобряваше, особено в светлината на предстоящото заминаване към форт Скол. Много скорошно заминаване…

— Още колко време остана? — попита Чез, протягайки се сладко в креслото.

— Сякаш не знаеш — изсумтя Алиса. — Два часа.

Вампирката се беше разположила удобно на подлакътника на съседното кресло и бавно отпиваше као. Ние с Чез, Алиса и Велхеор почивахме в очакване на братя Викерс, наслаждавайки се на последните мигове свобода и живителни глътки гореща напитка. Едва ли във форта щяха да ни глезят с елитни напитки…

— След два часа вече ще бъдем дребна частица от най-сложното сплитане на магията на кръвта, наречено „война“ — издекламира Велхеор.

Говорейки за нашата петорка, наум добавях и шести участник в предстоящото пътуване — Велхеор. Друго можеше и да пропусне, но война просто нямаше как.

— Не искам да бъда дребна частица — намръщи се Чез.

— Колкото по-дребна частица си от войната, толкова по-добре за теб — уверих приятеля си. — Лично аз бих предпочел изобщо да нямам отношение към нея.

Чез се засмя:

— И това ми го казва повелителят на мъртъвците, разрушил замъка на бойния клан.

— Ох, не ми го напомняй — намръщих се аз. — А и замъкът си беше цял, когато си тръгнахме, не преувеличавай.

Алиса успокоително ме погали по рамото.

— Може пък Велес да намери начин да се отървеш от черепа?

Неволно посегнах към висящия на колана ми артефакт, но веднага отдръпнах ръката си. В последно време имах много трудности с това чудо. Търсенето на информация във Великата библиотека не даде никакъв резултат и се наложи ние да правим собствени опити — опитахме се да унищожим артефакта, за да прекъснем връзката, която ме свързваше с него, или да я прехвърлим на някой друг. Но всичко беше напразно — артефактът се оказа костелив орех, както буквално, така и в преносен смисъл.

— Като стана дума за черепа… — Алиса някак подозрително силно стисна рамото ми. — Ти каза, че черепът отнема най-ценното на един човек в замяна на възможността да ползва силата му, нали?

— Това не го казах аз, а Велес — уточних спокойно. — Черепът на некроманта Не-знам-си-кой незнайно как се е появил при нас от друг свят. В него са концентрирани всички знания и умения на стария некромант. И да, в замяна на тази чудовищна сила артефактът отнема най-ценното. В моя случай това се оказа способността ми към Занаята.

Алиса внимателно ме погледна в очите и тихо попита:

— Значи за теб това е най-ценното?

Чез изразително прекара пръст през гърлото си, намеквайки ми за предстоящите проблеми.

— Е, така е решил артефактът — отговорих неуверено.

— А аз защо си мислех — мно-ого бавно започна вампирката, — че за теб най-ценното съм аз.

„Кхъ, ето какво е имала предвид! — загрях със закъснение. — Ох, тази женска логика…“

— Разбира се, за мен ти си най-ценното нещо на света — казах бързо. — Кой го знае какви съображения си има този артефакт…

— Да бе, измисляй си сега — нацупи се Алиса.

— Ох, Алиса. Искаш да кажеш, че ако артефактът беше взел от мен любовта ми към теб, тогава всичко щеше да е наред? Щеше ли да си доволна?

— Не, но…

— Алиса! — неочаквано рязко извика Велхеор. — Стига си пилила мозъка на момчето!

Вампирката веднага замълча, по-скоро от изненада, отколкото от угризения на съвестта. И аз самият не знаех какво да кажа, поразен от застъпничеството на Велхеор. Впрочем, той бързо се поправи…

— Повярвай ми, Зак мисли само за теб, дори на бившата ми съпруга устоя.

— Какво значи „устоя“? — опасно се намръщи Алиса. — Имаше ли някакви попълзновения от нейна страна?

Когато разказвах на приятелите си за приключенията в земята на вампирите, някак си не споменах за прекомерния интерес на госпожа Итания към моята скромна персона. Затова пък Велхеор не пропусна да го каже на Алиса, при това избра най-подходящото време. Оставаше само да кажа на вампирката за неочакваната нощна целувка, и във форт Скол щяха да ме доставят на части.

— Е, прояви някакъв интерес към мен — признах неохотно.

— И защо разбирам за това чак сега? — бавно произнесе вампирката.

Усетих приближаването на бурята, но тази магия за „време“ още не бях я изучил, така че ми оставаше само да се хвана по-здраво и да опитам да издържа изблика на първичната стихия.

— Отдавна бях забравил — направих последен опит.

— Ах, ти! — изкриви се в презрителна гримаса Алиса. — Забавляваш се и още на следващия ден нищо не помниш? Колко мило.

Изглежда благодарение на Велхеор нашето дългоочаквано помирение отиде на дракона под опашката.

— Нищо не се случи! — проплаках чистосърдечно.

Чез демонстративно завъртя пръст в слепоочието си, облегна се назад в креслото и с ехидна усмивка започна да се наслаждава на кавгата ни.

— Но сигурно ти се е искало — веднага се вкопчи в думите ми вампирката.

„Да бе, направо ме е обсебила“ — помислих саркастично, но не посмях да го кажа на глас. Всъщност предпочетох да се върна в първоначално избраната стратегия на глуха и мълчалива отбрана.

— За какво изобщо ти е дотрябвала тая дърта вещица? С какво съм по-лоша от нея?!

— Ей! — реагира Велхеор. — По-внимателно с определенията, за тази „дърта вещица“ съм се женил четиридесет и седем пъти.

— Колко?! — едновременно подскочиха Чез и Алиса.

Не чак толкова отдавна и аз самият бях шашнат от удивителните брачни игри на висшите вампири.

— Алиса, ако ще правиш подобни сцени, и твоят личен живот също ще се насочи в посока на количеството, а не на качеството — наставнически каза Велхеор. — Ето ти моя отговор: ако Зак имаше нещо с бившата ми жена, сега щеше ли да седи тук жив и здрав?

Погледнах изненадано към вампира:

— В какъв смисъл?

Той ме дари с фирмената си усмивка.

— Сам се сети.

Никога не можех да определя кога Велхеор се шегува и кога говори напълно сериозно. И имах подозрението, че е по-добре да не научавам.

Алиса ме хвана за ухото и ме обърна към себе си.

— Ти нали нищо не си имал… с тази?…

— Нищо, кълна се — отговорих искрено.

— Погледни ме — вече без злоба продължи Алиса, пускайки ухото ми. — Ако разбера за нещо подобно…

— Нещо като срещата с офицер Девлин? — попитах невинно.

— Аз вече ти обясних…

— Така й се пада! — доволно възкликна Чез. — Алиса, ти, разбира се, си страхотно момиче, но понякога се държиш напълно неадекватно. Който е съгласен с мен — да вдигне ръка.

Ние с Велхеор почти едновременно вдигнахме ръце. Миг по-късно вдигнах и втората си ръка, за по-голямо мнозинство.

— Ама че сте — изсумтя Алиса. — Всичко обръщате на шега…

— По-добре да го обръщаме на шега, отколкото на скандал — наставнически каза Велхеор.

Критичният момент отмина и ние отново се върнахме към обсъждане на бъдещите планове. Всичко се свеждаше до факта, че ни предстоеше да се върнем към изучаването на Занаята и тънкостите на войната. Имахме съвсем смътна представа как точно изглеждат мащабни бойни действия с използване на бойни заклинания, но подозирахме, че за това ще се изисква прецизно съгласуване на действията. Не в рамките на петорката, както тренирахме досега, а между десетки и дори стотици групи като нашата. И точно тук започваше интересното, защото по време на практиката нашата петорка неочаквано се превърна в двойка. Към настоящия момент само Чез и Алиса можеха пълноценно да ползват Занаята. Невил „прегоря“, на мен черепът ми взе способностите, а Наив вече почти се беше превърнал в нисш вампир и бъркаше на всяко заклинание. Така че, честно казано, не разбирах особено с какво можем да бъдем полезни на бойното поле. Но заповедта си беше заповед, а и освен това в Академията никой не знаеше за моите и на Наив проблеми. Във форт Скол ще се изненадат, когато се появим в този състав, че и с Велхеор в добавка.

— На теб така или иначе ще ти се наложи да разкажеш на някого за този артефакт — сякаш четеше мислите ми Алиса. — Как иначе можем да обясним внезапната ти загуба на способности?

— Прегорял съм — свих рамене.

— Разбира се, може и да излъжем — съгласи се вампирката, — но може би все пак трябва да кажеш истината на някой? Майсторите много по-добре от нас са запознати с артефактите и кой знае, възможно е да успеят да ти помогнат.

— Съгласен съм — присъедини се Чез. — Само че как да определим на кого можем да се доверим и на кого не можем? Преди бих предложил да кажем всичко на чичо ти, но сега… не знам.

— Какво всички сте се нахвърлили върху Ромиус? — насмешливо попита Велхеор. — Та той е добродушен и отстъпчив, а такива не стават престъпници.

„Да, желязна логика извади нашия престарял вампир“ — не без сарказъм си помислих аз.

— Нали ти казах какво е видял и чул Кейтен…

— Младежът сигурно грешно е разбрал — сви рамене вампирът. — А може и самият той да е заговорник. Млад, амбициозен — такива често се включват в съмнителни мероприятия — той ме погледна многозначително. — Точно на вас ли да го казвам?

Аз засрамено замълчах. Все пак идеята ми с Ордена наистина изглеждаше много съмнително, особено като се има предвид явното негативно отношение на Империята и Академията към нисшите вампири. На практика новата политика на нашия Дом стана предизвикателство за обществото.

— Тоест ти смяташ, че на чичо ми може да се вярва?

— Смятам, че първо трябва да си поговориш с него.

Подозрителното добродушие на Велхеор смути не само мен.

— А ако той все пак е заговорник? — обади се Чез.

— Тогава Зак трябва да го убие — сви рамене вампирът.

— Защо пък аз?

— Това е семейна работа — основателно отвърна вампирът.

„Какво пък, може и да е прав — бях принуден да призная аз. — Разбира се, не за убийството. Но с чичо наистина трябва да поговорим, току-виж Кейтен наистина е сгрешил.“

Скоро към нас се присъединиха Невил и Наив. Двамата братя буквално грееха от щастие, въпреки загубените способности. Невил най-накрая намери общ език с друидката, а Наив толкова беше влюбен в спасеното от нас момиче, че приемаше преобръщането в нисш вампир като логично продължение на връзката. Дори загубата на способностите към Занаята не го притесняваше особено, всъщност Наив изобщо не обръщаше внимание на това.

— Как върви? — полюбопитства Невил.

— Супер — ухили се Чез. — Тъкмо гледахме поредната театрална постановка „Зак и Алиса: трудностите на семейния живот“. А иначе нищо ново.

— И какво постоянно се карате? — с обезоръжаваща прямота попита Наив и, без да дочака отговор, продължи: — Ето ние с Ленис никога не се караме.

— Ние с Натали също — не пропусна да налее масло в огъня червенокосият ми приятел.

— Вие просто нямате време за това — озъбих се аз. — Виждали сте се само няколко пъти.

— Не, просто имаме мозък — не остана по-назад Чез.

Алиса изсумтя, изразявайки силно съмнение в думите му.

— Момчета, успокойте се — с усмивка помоли Невил. — Кавгите и недоразуменията са естествени спътници във всяка започваща връзка.

Ние с Чез веднага се обърнахме към него.

— А ти защо си толкова щастлив? Не само, че загуби способности, но и днес тръгваш за форт Скол, оставяйки Мелисия с онзи подозрителен „стар приятел“.

— Аз й вярвам — още по-широко се усмихна Невил.

„О, да! — едва не избухнах в смях аз, но запазих мислите за себе си. — А кой последните две седмици полудя от ревност и почти се премести да живее в квартала на друидите? Не на мене тази доверчивост…“

— Освен това Херион замина за Древната гора, а аз оставам тук — продължи Викерс старши.

— Наистина ли?! — подскочихме всички.

Той се усмихна извинително.

— Способности така или иначе нямам. Деканът реши, че тук ще съм по-полезен.

Това обясняваше защо беше толкова щастлив — съперникът му, стар приятел на Мелисия, си заминава, а Невил остава с любимата си. Какво по-хубаво?

— Деканът тук ли е? — заинтересува се Алиса.

— Да, срещнахме се до управлението на стражите. Мисля, че Шинс скоро ще бъде тук и сам ще ви обясни всичко.

— Шинс да не се сблъска с Стил, както се разхожда из града? — притеснено попитах аз.

След като ние с Алиса върнахме разума на младежа, бяхме изправени пред ново предизвикателство — да му намерим място в живота. Да го върнем в Академията или в дома му не можехме, тъй като той се водеше шпионин на Шатерския халифат. Да го посветим в нашите тайни и да го скрием в Библиотеката също не смеехме — не се знаеше какво му се беше случило в онзи свят и доколко можеше да му се има доверие. В крайна сметка се договорихме с Мелисия, посветена в историята на нашия приятел, да го настани в квартала на друидите, където младежът можеше да се чувства сигурен и дори да се занимава със Занаята под ръководството на друидите. Освен това Мелисия обеща да се грижи за нашия приятел и незабелязано да проведе върху него някои изследвания. Друидите със своите заклинания вече бяха помогнали на Стил да му израсте дълга коса и спретната остра брадичка, така че сега не беше лесно да го познае човек, но не си струваше да се рискува с декана. Човек, който беше виждал Стил в продължение на седмици на своите занятия, лесно можеше да го разпознае дори и в този необичаен вид.

Чез погледна подозрително към ухиления до уши Наив.

— А ти какво се радваш?

— Ами щом няма да вземат Невил в армията, сигурно и мен ще оставят — сви рамене Викерс младши. — Аз също загубих способности.

Между другото, такова бързо превръщане по никакъв начин не беше случайно.

Наив сам беше решил да започне да използва човешка кръв веднага след ухапването от приятелката си. Не знам откъде си я намираше, но се чудех на друго — ами ако те с това момиче по една или друга причина се разделят? Не, в никакъв случай не им го пожелавах, но ако все пак се случи? Любовта я няма, а да си вампир — това е завинаги. Проблем с тези влюбени…

— Отлично! — плесна с ръце Чез, като едва не изпусна чашата. — Дай да оставим тук и Зак, накрая ние двамата с Алиса ще отговаряме за всичко.

— Тримата — веднага напомни за себе си Велхеор. — Да, ние там такова…

На входната врата учтиво се почука и на прага се появи самият Шинесимус Стидвел.

— Здравейте всички — поздрави нашият декан и се огледа с любопитство. — Така, ето каква е, значи, тази ваша… Прокълната къща.

Според мен изглеждаше леко по-отслабнал от последната ни среща в Академията. Във всеки случай, поне не изглеждаше така, сякаш опасно опънатата по корема му червена ливрея всеки момент ще се пръсне.

— Здравейте — в хор поздравихме ние.

— Здрасти — отдели се Велхеор.

Впрочем, трихилядолетният вампир явно можеше да си позволи фамилиарно обръщение към всеки, дори и най-стария човек. Какво са жалките няколко века в сравнение с неговата възраст? За него всички ние сме като малки деца, направо пеленачета.

— Велхеор — направи къс поклон Шинс. — Признавам, че винаги е интересно да се общува с вас… по някои професионални теми.

— Винаги съм готов — откликна вампирът. — Виното е от вас.

— Съгласен — усмихна се в брадата си Майсторът. — И може би най-накрая ще ми кажете какво наистина се е случило в онази пещера.

Ако се съди по тона на Шинс, ставаше дума за някаква особена пещера, но той не навлезе в подробности, а ние нямахме време да разпитваме.

— Е, момчета, готови ли сте за новото назначение? — внимателно ни огледа деканът.

— Винаги сме готови — отговори за всички Чез.

— Готови, но неподготвени — въздъхна Шинс. — До мен достигнаха слухове, че ти, Зак, си загубил способности?

Погледнах многозначително към братя Викерс, явно оказали се прекалено приказливи, и те смутено сведоха погледи, потвърждавайки подозренията ми.

— Добре, да вървим към телепортите, ще говорим по пътя — нареди деканът.

Взехме си багажа и го последвахме към изхода.

Докато бавно крачехме през града, трябваше набързо да разкажа на Шинс за пътуването ни с Велхеор в земите на вампирите и активирания за моя сметка артефакт. Както обикновено, деканът не се заинтересува особено от нашите приключения, но черепът… Той не се успокои, докато не измъкна всичко, което знаех за възможностите на артефакта. Шинс толкова дълго разпитва за вградените в черепа сплитания, че едва не закъсняхме за телепортацията. Направо щяхме да я пропуснем, ако не се бяхме опомнили. Наложи се почти със сила да измъкна артефакта от ръцете на Шинс, а след това вече по пътя към телепортите да питам за предстоящото назначение.

— И с какво ще се занимаваме във форт Скол? — най-накрая успях да вмъкна аз, надявайки се да прекъсна безкрайния поток от въпроси.

— А…? — на Шинс му трябваше известно време да разбере за какво става дума. — Ами, ще се обучавате.

„Това обяснява всичко — намръщих се аз. — Нито дума повече няма да измъкне от мен, докато не каже всичко за това какво ни чака.“

— А по-подробно не може ли? — изпревари ме Чез.

— Бойните действия изискват друго ниво на създаване на заклинания. При тях личните умения и способности не са толкова важни, определящо е прецизната и добре координирана съвместна работа. Заклинанието се разбива на отделни фрагменти, всеки от които се създава от отделна петорка и едва след това се съединява от Великите Майстори.

„Горе-долу и аз така си го представях — си помислих със задоволство. — Но подробностите, подробностите къде са?!“

— Каква ли сила би трябвало да има в заклинание, създадено от десетки Майстори? — очаровано попита Наив.

— Да ни си мислеше, че Прокълнатите земи са се образували просто така? — усмихна се Шинс. — Дори дребните стълкновения по границата водят до чудовищни последствия, да не говорим за бъдещата война…

„Уау — възхитих се аз. — Ако Майсторите действат с толкова мощни заклинания, как ли им се противопоставят шатерци? По принцип нали са против използването на магията. Нима Шатерския халифат, въпреки че отрича магията, е достигнал магическо ниво на развитие, подобно на това в Академията?“

— Имам един въпрос — привлякох към себе си вниманието на учителя. — Ако заклинанията се създават по петорки, за какво сме им нужни там ние? Способности към Занаята останаха само в двама от нас.

— Ти си нужен в лабораторията — твърдо потвърди Шинс това, което вече знаех.

— А аз? — веднага попита Наив. — Мога ли да остана в Крайдол заедно с брат си? Вече почти съм се превърнал във вампир.

— Не, конкретно за теб дойдоха точни инструкции. Теб, както и Зак, те очакват с нетърпение в изследователския център. За проучването на артефактите им трябва нисш вампир, който да може да управлява енергията и да създава заклинания. А и вече в светлината на това, което разказа Зак… С кой, ако не с теб, трябва да изследваме новия вид енергия?

Наив се намръщи.

— А аз се надявах…

— Хайде, хайде, не кръшкай от училище — сръга го с лакът Чез. — Надявал се бил.

Наив никога не беше използвал пръстена на нисшите вампири за създаване на заклинание. Чудех се доколко ли са напреднали онези, които изучават артефактите? Самият аз след завръщането си от земята на вампирите бързичко се отървах от пръстена, като искрено се надявах, че той не е успял сериозно да увреди здравето ми. За съжаление, многото задачи не ми позволиха да отида до нормален друид-лечител, за да провери физическото ми състояние, но като цяло се чувствах доста сносно. Ако, разбира се, не вземам под внимание загубата на способностите.

— Нямате избор — припомни Шинс. — Така че вие със Зак отивате в лабораторията, а Алиса и Чез най-вероятно ще допълнят някои непълни петорки.

Велхеор смешно заподскача от крак на крак.

— А аз?! А аз?!

— Ти прави каквото искаш — сви рамене Шинс. — Не си поданик на Империята и не могат просто да те назначат — ще си избереш нещо от каквото ти предложат. Мисля, че знанията и уменията на Висш вампир могат да бъдат полезни в най-различни области.

Относно знанията не можех да кажа нищо, но с уменията определено можеше да възникне проблем, нали загуби способности към Изкуството.

Алиса успокоително потупа Наив по рамото и му намигна заговорнически.

— А ти помоли Велхеор да ухапе Чез. Нека рижия да отиде да се поти вместо теб.

— Ей! — веднага настръхна Чез. — Що за шегички?

— Какви шегички? — изобщо не се смути вампирката. — Напълно сериозна съм.

— Няма проблем — веднага се ухили Велхеор. — Един ухапан повече, един по-малко… Ще станеш мой роднина — той се замисли. — Хмм… и роднина на Алиса… и на Даркин…

Ние изненадано погледнахме вампира.

— Даркин пък защо?

— Ами навремето и него също го ухапах.

— Какво?!

Не знам кой от нас издаде това възклицание, най-вероятно всички заедно.

— Знаеш ли колко е мечтал Даркин да постъпи в Академията? — извика Алиса. — Ти си съсипал живота му и си унищожил мечтите му, а сега говориш толкова спокойно за това?

Отдавна бях забелязал, че нашият декан демонстративно игнорира всичко, което не се отнася до Занаята и учебния процес. Ето и сега, веднага щом темата на разговора се измести в друга посока, Шинс мигновено загуби интерес към него и започна бавно да се оглежда наоколо.

— Помисли — сви рамене Велхеор. — Даркин напразно се нервира. Е, не е станал Майстор, но какво от това? Вие сами знаете много добре, че проблемите от обучението в Академията са сто пъти повече, отколкото ползите.

Не бих разделял така понятията полза и проблем. Мисля, че те са неразделими, в крайна сметка ползата не се появява ей така от нищото, а в резултат на решаване на проблем — елементарно.

— А ти сигурен ли си, че си ухапал точно Даркин? — попитах предпазливо.

— Много хора съм ухапал през живота си… Но имам отлична памет — увери ме Велхеор. — Вампирите нищо не забравят.

— Аз пък забравих за това — признах си. — Но нисшите също чувстват връзка с ухапалия ги вампир, нали така?

— По принцип — да — съгласи се Велхеор. — Но на мен изобщо не ми трябват „деца“, тичащи след мен в търсене на защита, помощ, или, колкото и да е глупаво, отмъщение. Така че премахнах тази връзка.

— Само не казвай на Даркин за това, че ще полудее — помоли Алиса.

Велхеор се замисли.

— Ще е забавно да се види…

— Не е необходимо — повтори вампирката със стоманен глас, подражавайки на леля ми.

Този навик го придоби наскоро, след посещението на леля Елиза в Крайдол. Първо Чез започна да възприема навиците на Велхеор, а сега пък Алиса избра в качеството си на пример за подражание моята деятелна леля. Изглежда приятелите ми имаха сериозни проблеми със самоопределението — не можеха ли да си намерят по-добри идоли?!

— Е, момчета, тук ще се сбогувам с вас — спря пред къщата с телепортите Шинс. — Аз ще се поразходя още малко из града, ще надникна в работилниците на техномаговете, казват, че тукашните са усвоили някои интересни заклинания. А на вас успех на новото място. При пристигането ви ще ви посрещнат, настанят и ще ви запознаят със задълженията ви. Имайте предвид, че по-късно ще получа информация за всички ваши… успехи.

Само ми се стори или наистина „успехи“ прозвуча с ехидна интонация, обикновено несвойствена за Шинс? Нима общуването с нас е развалило дори това мило, обсебено от магията старче?

След като се простихме с Шинс, се отправихме право към телепортите, където вече ни чакаше офицер Девлин. Дарявайки вампирката с лъчезарна усмивка, която тя напълно игнорира, стражът ни намигна:

— Е, на война ли отивате?

— Аха — без особен оптимизъм отвърна Чез. — А ти на какво толкова се радваш?

— Нали си остава вкъщи — изсумтях аз.

От известно време насам отношенията ми с Девлин се бяха изместили от „този с белозъбата усмивка малко ме дразни“ към „как само ме вбесяваш! Дори не поглеждай в нейна посока!“.

— Ако се наложи, и на война бих отишъл — веднага стана сериозен стражникът. — А настроението ми е добро, защото в града най-накрая ще стане по-спокойно. От момента на появата ви в Крайдол се случваше дракон знае какво, и сега най-накрая отново ще можем да заживеем спокойно.

— Аха, намери си виновни — изсумтя Алиса. — Ако не бяхме ние…

— Остави го — спрях вампирката и демонстративно я прегърнах през кръста. — По-добре да не протакаме телепортацията, във форта вече ни чакат. Не е добре да закъсняваме за новото назначение.

— Напълно съм съгласна.

Алиса тръгна към телепорта, но Девлин я спря.

— Един момент, Зак трябва да мине първи.

— Защо? — учуди се вампирката.

— Ами имат си тук един критерий — разбиращо се усмихна Чез. — Най-полезните минават първи през телепорта. Ако нас ни разложат при телепортиране, ще е жалко, разбира се, но не и критично. Но ако пострада Зак… Това ще е катастрофа от световен мащаб!

Вампирката сви рамене.

— Има логика. Хайде, Зак, тръгвай.

— И си съгласна с тази безочлива дискриминация? — задъха се от възмущение Чез.

— Повярвай ми, не знаеш какво е истинска дискриминация — увери го Алиса. — Това са само обичайни мерки за сигурност. Може би малко прекалено рационални…

Не чух по-нататъшните препирни, защото стъпих на платформата за телепортиране. Миг преди проблясването си спомних последното прехвърляне към Лита, когато вместо в столицата се озовах в Коридора на съдбата. Този път искрено се надявах да мина без подобни изненади. Все пак нямах никакво доверие в блуждаещия по Коридора вампир със странно име, а ако станеше нещо, без способности към Занаята дори не можех да се отбранявам. Ще попитате как успях само за една секунда да си помисля толкова много неща? Много просто — секундата на прехода се разтегли много повече от обичайното. Разбира се, субективността си е субективност, но всичко си има граници! Увиснах в странно светещо нищо, сякаш заседнах в телепорта, а той изобщо не смяташе да ме пуска. За щастие, преди да успея истински да се изплаша, отпред проблесна тъмната точка на надеждата. В яркото сияние на окръжаващото ме пространство точно така изглеждаше реалния свят. Той стремително се приближаваше към мен и аз дори успях да се зарадвам, докато не видях къде точно възнамеряваше да ме изхвърли телепорта. Трудно беше да не разпозная добре познатите ми стени на Коридора на съдбата.

— А, не — запънах се аз. — Не трябва да съм тук сега!

Входът към Коридора замръзна буквално на една ръка разстояние от мен.

— Трябва да се върна обратно!

Невероятно, но, както беше обещал и вампирът, Коридорът на съдбата ме послуша. Само дето трябваше да съм по-точен в желанията си, защото вместо да попадна във форт Скол, се озовах обратно в същото помещение.

— Опа! Какво правиш?!

Ние с Чез буквално сблъскахме чела пред телепорта.

— Зак, не можеш просто така да влизаш и излизаш от телепорта! — изръмжа офицер Девлин. — Всеки такъв преход гълта много енергия и струва баснословни пари!

— Извинявай — успях само да кажа. — Забравих да се сбогувам.

Съдейки по отсъствието на Алиса, тя беше влязла в телепорта веднага след мен. Аз заседнах някъде между двете точки на телепортация, а след това се върнах в Крайдол. Алиса доста ще се изненада, когато изляза от телепорта след нея.

— Пак се мъчи с телепортите — измърмори Чез, разтривайки насиненото си чело. — Поне да беше предупредил…

Аз го сръгах в ребрата, поглеждайки изразително към Девлин.

— После ще ти разкажа.

— И на мен разкажи — веднага се включи Велхеор.

Игнорирайки вампира с надеждата, че при пристигането ни няма да тръгне да ме тормози с въпросите си, аз отново прекрачих в телепорта. В главата ми имаше само една мисъл — не искам в Коридора на съдбата!