Алекс Кош
Огненият легион (7)

Действие 5

Заспах почти моментално. Наистина, сънувах такива неща, че така и не успях да се наспя. Ще кажа само, че в сънищата ми активно… много активно участваше Алиса. Разбира се, когато се събудих, от нея нямаше и следа — наказанието в кухнята не беше отменено. От шкафчето липсваше моята музикалка, значи на вампирката поне не й е скучно.

— Събуди се и пей! — весело ме поздрави Чез, скачайки на кревата до мен. — Време е да закусваме. Стига си спал!

— Теб трябва да тормозят половин ден в лабораторията — вяло се съпротивих аз. — Да ти източват кръвта с литри, да ти надуват главата, а на всичкото отгоре пропуснах и лекцията. Сега няма да знам за някой опасен вид трева, ще я настъпя и ще умра от туберкулоза.

— Или диария — изхили се Чез. — Трябва по-внимателно да изучим справочника, за да вземем малко такава трева за нашите приятели от водния факултет.

Надигнах се със стон и навлякох ливреята.

— Наив вече ти се е оплакал?

— Не само. Вчера ги срещнах във входа, оказа се, че живеят на съседния етаж.

— Много приятна изненада — тежко въздъхнах аз. — Надявам се, че ги товарят достатъчно, за да нямат сили за глупости.

— Е, тук вече прекали — възмути се Чез. — Винаги има сили за глупости!

— Не всички са като теб — без особена надежда казах аз.

— Добро утро на всички — чу се гласът на Наив изпод леглото. — Бихте ли затворили щорите по-плътно?

Изглежда нашият новоизпечен вампир ставаше все по-чувствителен към светлината. Само преди няколко дена той спокойно понасяше непреките слънчеви лъчи, а сега се страхуваше да си подаде носа навън без нахлупена до брадата качулка. Впрочем, това беше логично — та той беше решил да се промени и още отначало започна да приема малки порции кръв, което аз, разбира се, не правех.

— Отиваме ли да закусваме? — моментално попита Наив, веднага след като стана.

— Как можем да минем без местната отвратителна храна — съгласи се Чез. — Напразно ли се труди Алиса сутрин в кухнята? Трябва да уважаваме труда й.

Всъщност това би звучало много мило, ако не беше пропито с толкова ехидство.

Само след няколко минути вече бързахме към столовата, водени от Викерс младши. При това Наив ни водеше толкова енергично, че докато слизахме по стълбите, успяхме да бутнем идващите ни насреща хора. И разбира се, по закона на гадостите това се оказаха нашите „добри“ приятели — Ленс, Ейнджъл и Стори.

— Гледай къде вървиш! — изръмжа здравеняка Ленс, небрежно блъскайки Наив така, че той се удари в стената.

— Ти гледай! — моментално реагира Чез, защитавайки приятеля ни, и бутна в отговор Ленс.

В разправията мигновено се включи и Ейнджъл, като естествено избра мен за своя цел. Не е толкова лесно да покажеш чудеса в реакциите сутрин, когато току-що си се събудил, така че получих неприятен удар с лакът в стомаха. Добре поне, че Стори предпочете да не се намесва, иначе боят би бил неизбежен.

— Спокойно! — злобно изсъсках аз, прекратявайки веселия обмен на „побутвания“. — Долу ръцете!

— Кой се е разкомандвал тук?! — моментално се наежи Енджъл. — Опитната мишка?

„Ама откъде всички знаят, а?“ — за пореден път се възмутих аз.

— Внимавай с езика — вече по-спокойно процедих аз.

— Иначе какво? — нагло се усмихна той в отговор. — Ти не можеш нищо, инвалид такъв.

Признавам, всъщност исках да избегна конфликта. Ръката ми тръгна рефлекторно. Ударът се получи не особено силен, но колко е нужно, за да счупиш нечий нос? А колко ли го е заболяло Ейнджъл, когато на същото място получи и втори удар. Разбира се, също напълно случаен. Уви, след това Наив и Чез ме откъснаха от плюещия кръв „воден“.

— Е, кой тук е инвалида? — злобно попитах аз, намирайки се в надеждните ръце на приятелите си.

Странно, но независимо от силната злоба, контролирах всичките си действия. Това изобщо не напомняше на скорошните пристъпи на ярост, свързани с превръщането ми в нисш вампир, но все пак получих удоволствие от причинената болка на Ейнджъл.

— Хайде, да се махаме оттук — припряно нареди Чез и бързо измъкна мен и Наив на улицата.

По пътя към столовата двамата с Чез много емоционално обсъдихме станалото и стигнахме до извода, че аз съм герой, но със сигурност ще си имаме неприятности. А сега до нас го нямаше Велхеор, за да ни помогне, ако се наложи.

След като изчакахме с подносите опашката за храна, ние седнахме на най-отдалечената маса, за да не ни пречи никой, и продължихме обсъжданията.

— Ох, колко неудачно се получи всичко — оплакваше се Наив. — Аз съм виновен, не гледах къде тичах.

— Стига, стига — успокояваше го Чез. — Този конфликт рано или късно щеше да възникне — ако не сега, то по-късно.

— И най-интересното сигурно тепърва предстои — въздъхнах аз, вече съжалявайки за стореното.

Какво ми пречеше да се въздържа? Като че ли от Ейнджъл може да се очаква нещо различно. Със сигурност нямаше да се държи любезно. Между другото, относно сдържаността… Интересно, защо Наив се държи толкова спокойно, както и преди?

— Наив, а ти не изпитваше ли желание да удариш Ленс? — озадачено попитах аз. — В смисъл, че вече трябваше да се проявят някакви изменения в психиката?

— Не-е — измуча с пълна уста Викерс младши. — В лабо… торията… та… ми дават.

— Хапчета ли? — учудено повторих аз.

Наив потвърди с кимване.

„Брей, и за това ли вече са измислили лекарство? — шокирах се аз. — Изглежда Майсторите разбират от физиологията на нисшите вампири много повече, отколкото предполагах.“

— Успокоителни ли? — разсмя се Чез. — На теб?! Та ти ако станеш само още малко по-спокоен, ще изпаднеш в кома.

— Ти просто не знаеш какви пристъпи на злоба се появяват по време и след преобръщането — въздъхнах аз. — Голямо удоволствие. И непрекъснато те влече към подвизи.

— Между другото, трябва да си изпия хапчетата след ядене — опомни се Наив, след като сдъвка хапката си. — Бяха някъде тук…

Чез с подозрително хитро присвити очи следеше как Викерс младши вади от джоба си зелени топчета.

— Виж какво, защо днес не пропуснеш вземането на хапчетата?

— Как така? — не разбра Наив.

— Ами така — широко се ухили Чез. — Нима не искаш да те влече към подвизи?

Викерс младши с копнеж погледна чинията на Чез.

— Всъщност ме влече към е-ей онова парче месо. Наяде ли се вече?

— Ще съм се наял, ако ти сега изхвърлиш тези хапчета — намигна моят приятел. — Всъщност тогава така ще съм се наял, че ще ти дам половината от обяда и вечерята.

Знаеше как да го изкуши. Наив известно време гледаше хапчетата, разкъсвайки се между здравия разум и любовта си към храната.

— Добре — най-накрая реши той. — Но само днес, иначе в лабораторията със сигурност ще забележат нещо.

— Заповядай — радостно побутна към него чинията си Чез. — А успокоителните ми ги дай на мен, нека стоят в моя джоб.

— Вземай ги — с лекота се съгласи Викерс младши.

— А колко пъти на ден ги пиеш? — реших да уточня аз, с надеждата поне да оценя мащабите на предстоящото бедствие.

Наив демонстративно изяде храната на Чез и едва тогава отговори:

— Три пъти на ден след хранене.

„Значи скоро ще можем да наблюдаваме леки промени“ — разбрах аз.

Не че одобрявах идеята на Чез, но Наив си струваше да бъде поразтърсен — понякога нечовешкото му спокойствие беше ужасно дразнещо.

— Казах ли ви, че вече изучаваме бойни заклинания? — за пореден път попита Наив, демонстрирайки ни пръстена си — точно копие на онзи, който подарих на Даркин.

Сякаш не знаехме. Още вчера ни наду главите как е победил в двубой специално поканен първокурсник от въздушния факултет. При това му е било достатъчно да използва само едно заклинание — аналог на огнената топка, създадена с помощта на новия вид енергия. Наистина, това му е бил първият и последен двубой, защото по-нататъшните изпитания се провеждали само върху манекени. Наив ударил бедния първокурсник твърде силно.

— Чухме вече — изсумтях аз, опитвайки се да скрия леката си тъга. — Сега ще има кой да ме пази от „водните“, ако се наложи.

— А те няма ли да се оплачат от нас? — притеснено попита Наив.

— Шегуваш ли се? — прихна Чез. — Гордостта няма да им позволи. Ще кажат на друидите, че Ейнджъл се е спънал по стълбите. Но виж, Зак вече не бива да се разхожда сам из форта — със сигурност ще го дебнат.

За това беше прав, разбира се. На тясната стълбищна площадка никой не успя да използва заклинания, а и всичко стана твърде бързо. Но виж, на открито място не мога да им противопоставя нищо, дори черепът все още е в лабораторията. А и да беше с мен, едва ли можеше да ме защити от неочаквано нападение.

— А на всичкото отгоре живеем в една казарма — намръщих се аз. — Върви ми, няма що.

— Както винаги — доволно се ухили Чез. — Стига сме нажежавали обстановката, да вървим на занятия. Днес Ленди обеща да разкаже нещо интересно.

Та той всеки ден разказваше сума ти интересни неща. Само че този път беше един от редките случаи, в които бих предпочел да послушам скучни лекции за нещо обичайно. След подробното описание на поредната твар от Прокълнатите земи животът на скаутите ни изглеждаше все по-мрачен. Ако не се уморявах толкова много през деня и не заспивах до най-прекрасното момиче на света, сигурно щях да сънувам безкрайни кошмари. А сега… сънищата ми определено не можеха да се нарекат кошмари.

Пред входа на зоопарка срещнахме Алиса и аз моментално забравих за лошото си настроение. Как можеш да мислиш за глупави заплахи, когато до теб стои такава красавица? Правилно, никак. Ако, разбира се, за това услужливо не напомни най-добрият ти приятел.

— Алиска, привет! — преувеличено радостно я поздрави Чез, съумявайки да мине пред мен. — Представяш ли си, днес Зак счупи носа на Ейнджъл!

— Кога успя? — измърка Алиса, заобиколи Чез и скочи в обятията ми. — И не ми позволи да се насладя на този чуден момент? Не те е срам!

— Два момента — поправих вампирката аз. — Бяха два удара.

— Още по-добре — възхити се Алиса и сочно ме млясна по устните. — Моят герой.

Виж, за такава награда бях готов да чупя носа на Ейнджъл всеки ден. А още по-добре — всеки час.

— Сега твоят герой трябва да бъде охраняван по-добре — отбеляза Чез. — „Водните“ няма да го оставят току-така.

— Аз ще те охранявам — обеща ми Алиса.

— Е, с теб не се страхувам от никого — усмихнах се аз, прегръщайки я през кръста.

Трябва ли да казвам, че заниманията започнаха в приповдигнато настроение. На всичкото отгоре Ленди ни устрои малка изненада и в началото на урока ни почерпи с нормално као, а не с онази помия, която сервират в столовата. После направи малко отклонение от вече привичния план на занятията и ни разказа какво ни очаква по време на бойните действия. Странно, но едва след няколко дни ние най-накрая узнахме от достоверен източник как ще протече всичко. Тоест, ясно е, че маговете ще си разменят заклинания над Прокълнатите земи и така нататък, но тактическата схема ни беше обяснена едва днес.

— Настанявайте се, деца. Днес ще говорим не за оцеляването, а за тактиката на бойните действия на нашата армия. Едва ли ще участваме в нещо подобно, но винаги трябва да знаем какво става над главите ни.

— Нали ви казвах, че всички битки се провеждат във въздуха! — зарадвано извика Чез.

— Може ли още сега да попитам нещо? — вдигна ръка Алиса.

— Разбира се — разреши Ленди.

— Сега ще говорите за тактика. А на мен ми е интересно защо бойните действия се провеждат именно тук и именно по този начин — попита вампирката и поясни: — Тоест, защо не се опитаме да нападнем Халифата по море, например? А те защо не направят опит да преминат през земите на вампирите и не нападнат Крайдол?

Сега, когато Алиса заговори за това, и аз самият забелязах несъответствието.

— Никой няма да ги пусне да минат през земите на вампирите — усмихна се Ленди. — Шатерци знаят, че е достатъчно да унищожат само Майсторите, за да могат на практика безкръвно да завладеят цялата Империя. Разбира се, те биха могли да предизвикват страх в Империята, извършвайки терористични актове в различни градове, но това би ни развързало ръцете. Смятайте го за негласна уговорка, един вид правило за водене на война.

— Не го очаквах — честно признах аз.

— Това е само една от причините. По време на скорошните сблъсъци неочаквано стана ясно, че те са доста силни в екипните действия. Очевидно, докато Академията е хвърляла силите си за подобряване жизнените условия на столичната аристокрация, шатерци усилено са усъвършенствали бойните си умения. Така че за тях е изгодно да нападат с всичките си сили именно тук и да водят бойните действия по удобен за тях начин.

— Ето какво било… — проточи Чез, очевидно без да се вслушва в думите на Майстора. — А какво казвахте за бойните действия във въздуха?

Моят риж приятел винаги е мечтал за полети, но, независимо от добрите си способности към стихията на въздуха, пълноценната левитация все още не му се отдаваше. Даже аз, със своя многократно нараснал потенциал едва ли бих могъл сериозно да се заема с полети, най-много да успея да правя огромни скокове. Разбира се, това беше преди окончателно да загубя способностите си към Занаята.

— Над Прокълнатите земи се създават площадки от уплътнен въздух, на които се разполагат групи от Майстори. А после започва тактика, стратегия и постоянна смяна на атакуващи и защитни заклинания. Основната част от защитата се поддържа от ученици, защото тези заклинания не изискват такава скорост и точност като атакуващите. Всъщност именно учениците поддържат площадката и защитните полета, а в това време Майсторите, в петорки или самостоятелно, се опитват да пробият защитата на противника. Между другото, Върховните Майстори най-често предпочитат да използват левитация и да се придвижват независимо от платформите.

— И все пак — защо не на земята? — зададе общо взето глупавия си въпрос Наив.

— Защото заклинанията и такова скупчване на хора ще привлече всички твари от Прокълнатите земи. Накратко, ако някой падне от площадката на земята, може вече да се счита за мъртъв.

— Каква прелест! — изсумтя Алиса. — Всъщност почти се радвам, че няма да участваме в това.

— Да, това не е работа на скаутите — съгласи се Ленди. — Нашата работа е да извършваме спасителни операции в случай, че някой падне или се загуби в Прокълнатите земи. И повярвайте ми, понякога това е далеч по-опасно, отколкото битката с шатерци.

Какво пък, отдавна разбрахме, че скаутите не напразно ги наричаха „смъртници“.

— Между другото, кога ще е първото ни излизане в Прокълнатите земи? — нетърпеливо попита Чез. — Вече сума ти дни зубрим справочника със създанията и размахваме мечове, а до момента не сме излизали дори на обикновен патрул.

— Още не сте готови — рязко отвърна Майсторът. — Особено ти, Чез.

— Защо пък аз? — обиди се рижият ми приятел.

От нас четиримата единствено той можеше да се счита за пълноценен човек-Майстор, но военните постоянно се заяждаха с него, сякаш се бяха наговорили.

— Защото при всяка опасност само ти от петимата рефлекторно използваш заклинания.

— Естествено! Нали точно това ни учеха в Академията през цялото време! Не съм аз виновен…

— А кой говори за вина? — Ленди добродушно потупа Чез по рамото. — Просто продължавай да работиш над себе си и когато видя, че всички сте достатъчно подготвени, ще започнете да излизате извън форта. Повярвайте ми, ще си спомняте с тъга времената, когато не сте обикаляли из Прокълнатите земи, подскачайки от всеки шум.

Лично аз с тъга си спомнях времената, когато можех да реша всеки проблем с помощта на справочника със заклинания. Или поне да се опитам да го реша. От друга страна, през това време отношенията ми с Алиса бяха много далеч от идеалните. Всъщност нямахме никакви отношения, само караници…

— Та ние вече сме готови! — неочаквано се обади Наив. — В лабораторията, изследваща способностите на нисшите вампири, твърдят, че новият вид енергия е вреден за всички твари от Прокълнатите земи. Аз сам ще разгоня всичките.

Защо нашето приятелче изведнъж реши да прояви войнствени наклонности? Нима отказът от хапчетата вече дава резултат?

— Чух за тази нова тема на нашите умници — без особен интерес каза Майсторът. — Тези техни смели изявления тепърва трябва да се проверят — той присви очи. — Макар че можем да проведем експериментите и с твоя помощ.

— Ами аз съм готов! — радостно отвърна Наив.

Алиса погледна озадачено към новоизпечения вампир, но не каза нищо.

— Ще поговоря с Шорт — замислено отвърна Ленди. — Може би ако нещата действително са такива, си заслужава да опитаме. Като начало ще ви изпратя да патрулирате подстъпите към форта, там рядко се случват инциденти, а при нужда може да се избяга.

Само ми се струва или наистина наскоро превръщах в неживи именно двойка такива инциденти? При това те бяха пълноценни Майстори, а не недоучили хлапета като нас.

— Аз, разбира се, не искам да омаловажавам вашите преподавателски способности — предпазливо започнах аз. — Но сигурен ли сте, че вече сме готови?

— Не, разбира се — призна Майсторът. — Но ако Велхеор е с вас, шансовете ви за оцеляване със сигурност ще са над нулата. Между другото, къде е той? Обикновено не пропуска занятия.

Ох, настъпи и този момент.

— Ами всъщност… — предпазливо започнах аз. — Той временно напусна редиците ни.

— Как така?! — стъписа се Ленди.

— Моят чичо е толкова непредсказуем — притече ми се на помощ Алиса. — Каза, че вашите Прокълнати земи са ужасно скучни и изчезна в неизвестна посока.

Ленди се хвана за главата.

— Ама че късмет! Единственият заслужаващ си кадър изчезна!

— Е, и ние струваме нещичко — не се стърпях аз. — Не само Велхеор!

Даже на мен ми писна от тяхното пренебрежение. Докога ще го търпим?! Разбира се, той не знае за подвизите ни в Крайдол и моите лични постижения, но все пак трябва да има поне някакво уважение.

— Колко струвате, ще разберем по-късно — твърдо каза Ленди. — Дори ако Шорт ви разреши да излезете извън периметъра, за целта ще е нужна известна подготовка. Поне можете ли да използвате Истинското Зрение?

— Можем, разбира се — радостно отвърна Чез.

Наистина, по време на моето отсъствие приятелите ми бяха успели да уговорят Ник да им даде няколко урока и сега всички отлично владееха това полезно заклинание. За разлика от мен.

— Сега ще ви науча да използвате подобно заклинание за нощно виждане. Разбира се, с това заклинание няма дори да се приближите до способностите на вампирите, но поне няма да се блъскате в дърветата.

— А нима използването на заклинания в Прокълнатите земи няма да привлече вниманието на всевъзможни твари? — озадачено попитах аз.

— Това е много слабо заклинание и едва ли някой може да го засече. Значи така…

Той огледа нашата компания: двата вампира, Чез и мен.

— Мда-а, нещо се увлякох. Чез, нека поне теб науча.

— А аз какво да правя? — с лека тъга попитах аз.

— Ще призовеш скелет да носи факел пред теб — изсумтя приятелят ми.

— Ще те водя за ръка — предложи Алиса.

— За теб ще измолим артефакт — очила за нощно виждане — успокои ме Майсторът. — За всеки случай. А по принцип приятелите ти ще поставят заклинанието върху теб преди всяко дежурство. Ако изобщо някога има такова.

Какво пък, макар че не убедихме Ленди в своята пригодност като скаути, останалата част от занятието премина именно в подготовка за излизане извън територията на форта. За известно време не зубрехме имената и способностите на всякакви твари, а упражнявахме съвместни действия без използване на заклинания. Аз и Алиса работехме с кукритата си, а Чез и Наив — с мечовете си. В една от залите на зоопарка местните работници пускаха различни твари, а ние, под щателното ръководство на Ленди, се опитвахме да се справим с тях за минимално време. На нас това много ни приличаше на учебните двубои в Академията, само че вместо други ученици срещу нас бяха всякакви паяци, вълци и скачащи усти. Подозирам, че скаутите и работниците в зоопарка моментално са организирали залагания за минималното време, което ще ни трябва, за да се справим с поредното изпитание. Твърде емоционално реагираха на нашите успехи.

Колкото и да е странно, това бяха именно успехи — ние доста бързо свикнахме с екипните действия и вече не приличахме на група безмозъчни новобранци. Особено удачно действаше Наив: благодарение на подобрената си реакция той доста добре работеше с меча и изобщо — държеше се учудващо уверено и смело. Всички показвахме най-доброто от себе си, опитвайки се да докажем на скаутите и на нас самите, че струваме нещичко дори и без Велхеор.

По време на почивката между „гладиаторските боеве“ Викерс младши неочаквано даде идея:

— А аз мисля, че трябва да проверим въздействието на енергията „вамп“ — така наричат в лабораторията новия вид енергия — върху същества от Прокълнатите земи! Разбира се, в изследователския център скоро ще се заемат с това, но в момента още тестват хапчетата, притеснявайки се за здравето ни.

— Между другото, какво е положението там? — загрижено попитах аз.

Помня, че доскоро при използването на тези артефакти вампирите умираха за седмица-две. Наив ни уверяваше, че Майсторите са успели напълно да се избавят от отрицателните ефекти, но са били нужни още внимателни и задълбочени изпитания.

— Вече ме пита — махна с ръка Наив. — От вчера нищо не се е променило. Изпитанията продължават.

— Ако с теб се случи нещо, брат ти ще държи отговорни нас — напомних му аз. — Така че може би трябва да… почакаме малко със самодейността?

— Ще хвърля само едно-две сплитания — уверено отвърна новоизпеченият вампир, демонстрирайки ни за пореден път пръстена си. — Ленди сигурно няма да има нищо против.

Увереността на Наив в силите му беше толкова непривична, че ние неволно се поддадохме на авантюрата. А нашите скаути не се наложи да ги убеждаваме — дори капитан Шорт с радост се съгласи да изпитаме възможностите на нисшия вампир.

За проверка въздействието на заклинанията „вамп“ върху обитателите на Прокълнатите земи беше решено да използваме така наречения Сенчест капан — разноцветно нещо, използващо мимикрия, за да се слее с околната среда. На мен най-много ми приличаше на подвижна локва, която променя цвета си. Най-характерното за тази гадост беше, че попиваше в себе си всички заклинания без каквито и да са последствия, а да режеш локва с меч беше абсолютно безполезно, затова единственото спасение за скаута беше предпазливостта в комбинация с пъргавината. Обикновено Сенчестият капан се криеше в сенките на дърветата, където беше практически незабележим — оттук и характерното му име. Впрочем, той все пак можеше да бъде различен сред тревата, ако не си твърде увлечен в съзерцание на местния пейзаж. Затова пък ако нещастният минувач все пак настъпи „капката“, тази субстанция обвиваше крайника и източваше цялата жизнена енергия от тялото. Можеше да се махне единствено заедно с крака. Между другото, точно по този начин Ленди бе загубил ръката си — по време на сблъсък с иглени вълци успял да падне и ръката му попаднала в Сенчест капан. Наложило се моментално, без дори да се замисля, да си отреже китката. Признавам — не съм сигурен, че бих се решил на нещо подобно дори в такава екстрена ситуация.

Един от работниците в зоопарка донесе прозрачен контейнер с безформено същество в средата на залата, постави го на пода и предпазливо отвори капака. За щастие, слабото място на тази твар беше нейната скорост, затова тази „капка“ не представляваше никаква опасност за нас. Бавно преливайки през ръба на квадратния контейнер, тя потече по пода към нас, почувствала любимото си лакомство — жизнена енергия.

Всички скаути и местни работници се бяха събрали да погледат проверката на възможностите на Наив — горният етаж беше пълен до дупка. Впрочем, горе-долу същото количество зрители наблюдаваше и нашите „гладиаторски боеве“.

Наив се приближи, прицели се и изстреля виолетова топка енергия директно в „капката“. Раздаде се висок противен писък, тварта почерня, сгърчи се и, съдейки по всичко, благополучно умря.

— Без никакви усилия — доволно се ухили Наив.

— Какво му става днес? — прошепна ми Алиса. — Не прилича на себе си.

— Дълга история — изсумтях аз. — Оказва се, че в лабораторията са го тъпчели с успокоителни, та неговата вампирска същност да не се проявява твърде активно. Чрез подкуп и шантаж Чез го уговори да спре хапчетата за един ден.

— Както е тръгнало, скоро ще се превърне в пълно копие на Велхеор.

През това време Наив се разхождаше около убитата „капка“ и се покланяше на публиката.

— Край, сега бързо ще прочистим Прокълнатите земи! — уверяваше публиката Викерс младши, размахвайки юмруци. — Ще размажа всички тези твари!

— Брей-й — проточи приближилия се към нас Чез. — Нима всичко това е само заради едно пропуснато хапче? Та той се държи като пиян.

— Тогава му върни хапчетата, докато не е хукнал сам да превзема Шатерския халифат — сопнах се аз.

— Не, нека днес да го оставим така — заинати се Чез. — А ние ще го наглеждаме да не сътвори някоя глупост и ще се посмеем…

За щастие Наив скоро се успокои — веднага след като изпя две жизнеутвърждаващи песнички и изтанцува нелицеприятен танц върху остатъците от съществото. За наш късмет местните работници бяха толкова радостни, че най-накрая се е намерило средство срещу опасната твар, че не обърнаха голямо внимание на странното поведение на приятеля ни.

— Това е просто великолепно — съобщи ни Ленди, усмихвайки се радостно. — Ако на онова паметно излизане в Прокълнатите земи с нас имаше нисш вампир с такива способности, щях да запазя ръката си! Още днес ще отида в изследователския център и ще поискам да отделят на този въпрос колкото се може повече внимание. А и Шорт обеща да поговори с началника на гарнизона да изпратят още нисши вампири във форта.

„Така-а, значи ще им трябват нисши вампири? — моментално отбелязах аз. — А в момента всички отношения с тях се извършват единствено през Огнения орден. Мисля, че леля ще се зарадва на нов договор с Академията, трябва непременно да поговоря за това с Майстор Ревел.“

— Между другото, Зак, не е ли време да отиваме в изследователския център? — весело попита Наив.

Чак подскочих.

— Определено!

Изглежда така се бяхме увлекли от битката, че напълно забравихме задълженията си. А трябваше да съм в лабораторията с Майстор Некор още преди два часа. Ох, лошо ми се пишеше…