Алекс Кош
Огненият легион (4)

Действие 2

Този път мина без ексцесии, макар че форт Скол успя да ме учуди малко. Излизайки от телепорта, се оказах не в специално оборудвано помещение, както обикновено, а директно на улицата. Десетки кръгли платформи стояха в самия център на огромен, павиран с камъни площад, обкръжен от многоетажни тухлени сгради. В столицата много-много не обичаха постройки, по-високи от Двореца на Императора, макар че пряка забрана за строежа им никога не е съществувала. А форт Скол ни посрещна с непривичните за погледа осеметажни сгради, явно разчетени за не особено комфортно настаняване на цял взвод, а защо не — и на цял легион Майстори. А, да — относно легиона. Точно пред нас маршируваха, набивайки крак, дружни редици от ученици на Академията и Майстори, облечени в нещо като ливреи с допълнителни жилетки от гъвкав тъмен метал. На пояса на всеки висеше или меч, или малък магически жезъл.

— Как стана това? — озадачено попита Алиса. — Нали влезе в телепорта преди мен. Или ти пак…

— Пак, пак — припряно казах аз и с жест показах на вампирката да замълчи, защото от телепорта вече излизаше Велхеор. — После ще говорим.

— Ама че тълпа — поразено изтърси Наив.

— Красота — възхити се Велхеор. — Ох, отдавна не съм участвал във война… със сигурност ще е интересно. Мирис на бойни заклинания и кръв рано сутрин… мм…

— Вижте колко телепорта има тук! — със закъснение забеляза Алиса.

Наистина, броят на платформите беше поразителен — тук имаше поне трийсет, ако не и четирийсет от тях.

— Интересно, накъде ли водят?

— Към всички градове на Империята, разбира се — поясни Велхеор. — Това осигурява мобилност на армията, защото Майсторите могат за броени минути да се пренесат практически на всяко място, за да дадат отпор на агресорите. Някога сериозно изучавах този въпрос и мога да кажа, че системата за ранно предупреждение и мрежата от телепорти работят като по часовник. Освен основните телепорти има и второстепенни, скрити в мазето на една от сградите.

— Защо си изучавал отбранителните способности на Империята? — подозрително попитах аз.

— Нали съм любопитен — уклончиво отвърна вампирът и веднага смени темата: — А защо висим тук?

Всички маршируващи по площада хора ни поглеждаха с интерес, а един особено любопитен дори обърка ритъма и едва не се просна върху каменната настилка. Сигурно наистина изглеждахме странно: два вампира със скрити от качулките лица, красиво момиче с червени очи, младеж с череп на колана и изглеждащият някак не на място в нашата странна компания Чез.

— Нали не знаем къде да отидем — отвърнах аз, оглеждайки се наоколо с интерес. — И къде е нашият посрещач? Уж обещаха да ни посрещнат…

— Дракон го взел — махна с ръка Велхеор. — Сякаш не можем да се справим сами! Или да попитаме тези, маршируващите. А още по-добре — да отидем в онази висока сграда с острия връх, там сигурно се намира някакъв щаб.

„Сякаш ще те пуснат в щаба с тази зъбата физиономия“ — помислих си аз, но благоразумно премълчах.

Продължавайки да се оглеждаме с интерес, ние пресякохме площада на зиг-заг, за да не пречим на маршируващите воини. Опитах се да пресметна приблизително колко ученици и Майстори има тук, но бързо се обърках.

— Защо се въртят в кръг? — заинтересовано попита Наив. — Това някаква игра ли е?

— Всъщност това се нарича „да ходиш в строй“ — поясни Велхеор. — Смята се, че подобни упражнения учат на съвместни действия и дисциплина. Но откъде можете да го знаете вие, аристократчетата? Определено не се занимавате с такива глупости.

— Глупост някаква — не се съгласи Чез. — Не вярвам, че тази групово ходене ще им помогне по-добре да създават съвместни заклинания в бъдеще.

В този случай бях склонен да се съглася с приятеля си, но предпочетох да не влизам в спорове, размишлявайки за нашето бъдеще. Нима и моите приятели скоро ще замаршируват по площада, а аз… ще работя в лабораторията? Или ще бъда там в качеството си на обект за изследване? Надявам се, че няма да ме сложат в клетка, като Съществото в съня ми. А ако ме сложат, поне ще има с кой да си говоря — сигурно Наив ще бъде в съседната клетка.

— Във всеки случай, когато се стигне до действия, няма да си пречат един друг — отбеляза Алиса. — Нали така, Зак?

— А? — с леко закъснение реагирах аз. — Да, сигурно…

— За какво мислиш? — моментално забеляза моето състояние вампирката.

— Малко ме плаши тази лаборатория — признах аз. — Какво ще правят там с мен? И какво могат да открият, ако започнат сериозно да изследват тленното ми тяло?

— Ще провеждат опити върху теб — зловещо проточи Чез. — Ще ти отрежат нещо не много ценно, главата например…

— Стига! — не издържа Наив, приемайки шегата и за своя сметка. — Само си измисляш.

— Между другото, и теб те чака същото — ехидно продължи Чез. — Ще помагаш в изучаването на онези смъртно опасни артефакти на нисшите вампири. Ох, изобщо не ви завиждам, момчета.

Дори не се обидих на приятеля си. Подобна язвителност винаги беше причинена от вълнение. Предполагам, че според него шегите на тази тема разреждат напрежението, макар че всъщност нещата стояха малко по-различно.

— Нищо страшно няма да правят с вас — изненадващо уверено каза Алиса.

Погледнах учудено вампирката.

— А ти откъде знаеш?

— В Академията бях длъжна да минавам на прегледи на всеки няколко дена. Нищо страшно няма, дори кръв не взимаха, просто обикаляха около мен с всякакви артефакти.

— Защо са го правили? — подозрително попитах аз.

— Аз съм първият вампир, който има способности към Занаята и се обучава в Академията. Как мислиш, защо са го правили?

М-да, глупав въпрос.

— Защо никога не си ни разказвала за това?

— Ами то няма за какво да се разказва — сви рамене вампирката. — Процедурите продължаваха само петнайсет минути.

— И какво разбраха? — заинтересовано попита Чез.

— Наистина ли смяташ, че са споделили с мен подобна информация?

— Всъщност едва ли — призна моят приятел.

По пътя към сградата с острия връх ни пресрещна висок мустакат мъж в униформа. Червените цветове на Майстор частично се скриваха зад стоманената броня, а на дясното му рамо имаше някакви знаци, очевидно индикация за военно звание. В ръцете си държеше малка папка с релефна буква „З“ във формата на дракон — знакът на Академията.

— Ей, накъде сте тръгнали?!

— Натам — невъзмутимо кимна към сградата Велхеор. — Що?

Военният застина за миг, явно възнамерявайки да го накаже за подобна наглост, но по външния вид на Велхеор интуитивно се досети, че е по-добре да не прекалява с рязкостта. Дисциплината си е дисциплина, но не всеки би искал да ядоса Висш вампир. Макар че ако умножим мазохизма по липсата на инстинкт за самосъхранение, всичко беше възможно…

— Влизането в щаба е разрешено само за командния състав — процеди най-накрая той и ни огледа внимателно. — Вие ли сте новите от Крайдол?

— Тъй вярно! — неочаквано услужливо потвърди Велхеор.

— Трябваше да ме чакате при телепорта — твърдо отсече военният. — Аз съм сержант Торн. Последвайте ме, ще ви заведа до казармите и ще ви запозная с местните порядки.

Странно, но нито Чез, нито Велхеор дори не му намекнаха, че просто е трябвало да дойде навреме — графикът за преход през телепортите е пресметнат по минути. Нима бяха толкова впечатлени от сериозността на положението?

Признавам, че наивно очаквах нещо като екскурзия из форта, но вместо това ние последвахме сержанта право към една от високите сгради. Странно, но улиците на форта бяха подозрително празни — не срещнахме нито един човек, който да се размотава насам-натам. Само пред казармата видяхме двама ученици, но и те бързаха нанякъде и се забавиха само секунда — за къс поклон към сержант Торн.

— Тук ще живеете следващите няколко месеца.

— Месеца?! — дружно се ужасиха Наив и Чез.

Сержантът ги погледна неодобрително, но отново не каза нищо.

Минахме по коридора и спряхме пред една от многобройните врати с номер, кой би се съмнявал, петстотин и тринайсет.

— Стаите ни са за по пет човека — започна обясненията си сержантът. — Опитваме се да не разделяме петорките, това има благоприятен ефект върху съвместната работа. И макар че във вашия случай — в гласа му се вмъкнаха гнусливи нотки — не може да става и дума за съвместна работа, ще се наложи да живеете тук и петимата. И имайте предвид, че нашите условия не са особено подходящи за вампири…

Той отвори вратата и ние надникнахме с интерес.

— Интересно, за кого ли изобщо са подходящи тези условия? — недоволно се намръщи Чез.

Наистина, на фона на стаите ни в Академията тези изглеждаха доста съмнително, единствено по размер си приличаха. Само че преди толкова място се отделяше за сам човек, а сега се налагаше да се поберем тук цялата петорка. Пет скромни кревата с малки шкафчета до стената и малко свободно пространство в средата — това беше цялата обстановка. Вратата в ъгъла очевидно водеше към тоалетната и банята.

— Ще живеем всички заедно?! — попита Алиса. — В тази кутийка?!

— Ах, извинете! — окончателно се вбеси военният. — Империята е на прага на война, а ние не сме ви осигурили достатъчно комфортни жилища! Я се стройте!

Признавам, че не съобразих веднага какво иска от нас този странен мъж. А и останалите се поколебаха за момент, опитвайки се да вникнат в смисъла на заповедта. После ни беше нужно още малко време, за да се поблъскаме един в друг, опитвайки се да формираме някакво подобие на строй.

— С такива попълнения със сигурност ще спечелим войната — вече по-спокойно измърмори сержантът. — Сега да видим кого са ни изпратили.

Той мина покрай нашия не особено правилен строй, прелиствайки папката с документите, и спря пред явно смутения от случващото се Наив.

— Наив Викерс? — попита той и получавайки в отговор неуверено кимване, продължи: — Наскоро обърнат нисш вампир. Способностите към Занаята намаляват бързо, според прогнозите на специалистите ще изчезнат напълно в рамките на една седмица — той неочаквано остро погледна към Наив. — Безполезен.

Всички погледнахме учудено към мъжа, но той продължи спокойно:

— Закери Никерс. Видоизменени способности към Занаята, ограничени до вдигане на мъртъвци… Наистина?!

— Да, това е дълга история… — започнах аз, трескаво размишлявайки откъде в папката му са се появили тези материали за мен и Викерс младши. И как е успял да узнае всичко това за толкова кратко време?!

— Не разговаряй в строя — веднага ме прекъсна сержантът. — Ще отваряш уста само с мое разрешение.

От тази наглост за момент загубих дар слово. Никой никога не си беше позволявал да разговаря с такъв тон с представител на Висок дом. Дори учителите в Академията винаги се държаха прилично, без да забравят добрите маниери.

— Колко мъртви можеш да вдигнеш наведнъж?

Първоначално ми се прииска да отвърна с ехидния въпрос „А колко трябва?“, но после реших да не предизвиквам поредната грубост.

— Мисля, че до няколко хиляди, но от тях воини не стават — предупредих аз.

— Колко?! — задави се сержант Торн. — Най-добрите специалисти по некромантия могат да удържат максимум трима-четирима мъртъвци.

Със закъснение разбрах, че явно съм изтърсил нещо, което не трябва, но неволно се зарадвах — все пак не знаят всичко за мен.

— Е, може би малко преувеличих…

— В лабораторията ще установят какви са способностите ти и как най-добре да ги използваш — обеща сержантът. — Имам ясни указания: веднага след пристигането ви да те изпратя в изследователския център — той отново погледна към Наив. — Между другото, това се отнася и за теб.

Ох, сбъдваха се всичките ми кошмари: току-що пристигнах — и хоп, веднага ме пращат за опити.

— А сега да продължим… — сержантът премести погледа си на Велхеор. — Велхеор. Висш вампир. Е, поне от някой ще има полза!

— Не бих се надявал толкова — измърмори вампирът. — Временно съм извън играта, способностите ми към Изкуството са в плачевно състояние.

— Досадно — въздъхна сержант Торн, но в тона му се усещаше недоверие. — Следващият — Чез Лейдон. Средни способности в стихията на огъня и посредствени — във въздушната. Е, поне не си инвалид като останалите.

Чез явно очакваше по-ласкава характеристика и затова изглеждаше сериозно обиден, но реши да не се заяжда.

Военният погледна бегло към вампирката.

— Алиса. Средни способности в стихията на огъня и некромантията — мъжът направи кратка пауза и процеди: — Жена.

Този път мина без коментари, очевидно смятайки половата принадлежност за напълно достатъчна характеристика, при това — очевидно отрицателна.

— Невил Викерс. Прегорял. Прогнози за връщане на способностите няма. Както и него самия, доколкото разбирам? — той ни погледна въпросително. — Къде е Невил Викерс?

— Остана в Крайдол — предпазливо поясних аз.

— И правилно — кимна мъжът, без дори да обърне внимание на това, че заговорих без разрешение. — Само не разбирам защо и останалите не останахте там. Вие сте най-безполезната петорка от всички, постъпвали някога във форт Скол.

Неизвестно защо Велхеор радостно се усмихна, сякаш не влизаше в нашата петорка на неудачници.

— Не мога да ви изпратя на обучение в основните полкове. Там, както и в Академията, се практикува работа по петорки, а при вас само… — той отново погледна недоволно към Алиса — двама могат да работят нормално. Така че ще се наложи да изпратим четиримата мъже при скаутите.

— Скаути? — повтори въпросително Велхеор. — Звучи интересно.

— И още как — криво се усмихна сержантът. — В момента там има недостиг на хора, четирима са извън строя.

— Тежки рани ли?

И с невъоръжено око се видя, че Чез леко потръпна.

— Ъхъ, несъвместими с живота — кимна сержантът.

Тук вече потръпнах и аз.

— Ами друидите? — стъписах се аз. — Та те могат да излекуват на практика всичко.

— Само да съживяват пепел още не са се научили — избухна в смях сержант Торн. — Може би ще помогнеш с твоята некромантия? Не? Тогава стига сте хленчили.

Алиса се прокашля нерешително, привличайки вниманието към себе си.

— А аз?

— Ти ли? — сержантът огледа преценяващо вампирката и произнесе присъдата: — В кухнята.

— Какво?! — задъха се от възмущение Алиса. — И аз искам при скаутите! Това е дискриминация по полов признак!

— При скаутите контингентът вече е запълнен — търпеливо поясни сержантът. — Като погре… т.е. като вкарат в болница някой от приятелите ти, тогава ще заемеш мястото му.

Двамата с Чез се спогледахме подозрително, отлично проумявайки смисъла на неволно изтърваната дума. Изглежда работата на скаутите не беше чак толкова безопасна, да не кажем и нещо по-силно. Впрочем на нас винаги ни вървеше в това отношение, така че нямаше на какво да се учудваме.

— Не, искам при скаутите! — заинати се вампирката.

От такава наглост военният за момент изгуби дар слово.

— Сержант Торн — намеси се Велхеор, вперил червените си очи в сержанта, — аз искам племенницата ми да служи заедно с мен, защото само така мога да бъда напълно уверен в нейната безопасност. И, както сигурно се досещате, нямам никакво намерение да работя в кухнята.

Възнамеряващият да смъмри самозабравилото се момиче сержант само неохотно махна с ръка.

— Е, добре. И теб ще зачислим в отряда на скаутите.

Алиса радостно се усмихна.

— А за спор с по-старши по звание — три извънредни наряда. Ще започнеш утре сутринта в кухня номер три — зловещо произнесе Торн.

Вампирката просто сви рамене, не виждайки нищо страшно в работата в кухня номер три. Но мен ме смути тонът на сержанта, от който се подразбираше, че наказанието е наистина сериозно. Освен това забелязах, че колкото и да се правеше на смел, наказание за спора получи само Алиса, а Велхеор някак се размина с тази участ.

— Сега ще нанеса на ръцете ви печати, това са опознавателните знаци във форта. Не могат да се измият, но ще се наложи да изтърпите малко болка. Рижият, ела тук.

Сержант Торн извади от вътрешния джоб на ливреята си малък артефакт с формата на палачинка, направи някакви настройки и го допря до рамото на Чез. Младежът изкриви лице от болка, но не пророни нито звук, а когато махнаха артефакта, на ръката му се виждаше малък син печат.

— Печатът трябва да се показва при поискване от патрулите и при влизане в някои сгради.

Когато дойде моят ред, аз също бях подложен на действието на артефакта, усещайки леко убождане по кожата, и получих своя печат. Той изглеждаше като непонятно, дори бих казал хаотично преплитане на линии.

— Закари, Наив, давам ви петнайсет минути за подготовка и ви чакам при входа на казармата — изкомандва военният, след като постави печат на ръката на Наив. — Останалите могат да си почиват и да се запознават с форта до утре сутринта. Ще ви изпратя някой, който да ви организира кратка екскурзия, а утре ще ви предам в ръцете на командира на скаутите.

Сержантът си тръгна, оставяйки ни да се настаним на новото място.

— И как можем да се поберем тук? — възмутено попита Алиса.

— Нормално — увери я вечно бодрият Чез. — Виж, най-отдалечените от прозорците легла ще са за Велхеор и Наив, това ще е за мен, а двете легла до прозореца ще ги съберем за вас.

— Мило — изсумтя Велхеор. — А през нощта всички ще се преструваме, че спим и нищо не виждаме или чуваме.

— Ама че сте! — моментално се смути вампирката.

— Наив, а вярно ли е, че през нощта виждаш също толкова добре, колкото и през деня? — попита с интерес Чез, хвърляйки вещите си на леглото.

— Почти — леко смутено отвърна Викерс младши. — Казват, че тези способности ще се подобряват.

— Ох, късметлия — завистливо въздъхна Чез и му намигна. — Палавник.

— Е, вие се забавлявайте — припряно казах аз, — а ние с Наив ще прескочим до тази тяхна лаборатория.

— Късмет! Там ви чакат с отворени обятия и наточени ножове — ободри ни Велхеор.

— Наистина ли?! — ужаси се Наив.

— Шегува се — побърза да го успокои вампирката.

— Ами да, помисли сам — защо са им на Майсторите ножове — вмъкна тежкото си мнение Чез. — Те само със заклинания ще ти отрежат каквото поискаш.

Да, тези двамата явно бяха влезли в синхрон.

Наложи се бързо да издърпам Наив, докато не са го наплашили съвсем, и да се отправим към лабораторията. Сержант Торн ни поведе към виждащите се в далечината стени на форта. Каменното заграждение от дагор явно беше предвидено за сериозно противодействие на всякакви заклинания и физически атаки. И съдейки по това, че непосредствено зад него започваха Прокълнатите земи, подложени на пагубното въздействие на огромно количество заклинания, имаше от кого да се защитаваме, дори да не броим шатерските агресори. Бях натрупал много въпроси, но, признавам, страхувах се да досаждам на Торн, за да не си изработя присъда или наказание за излишни приказки. Затова се наложи да въртя мълчаливо глава наляво и надясно, опитвайки се да проумея видяното. С маршируващите Майстори и ученици всичко беше ясно — това е за повдигане на духа, дисциплината и за съгласуване на действията. Нормалните хора обикновено си организират общо напиване, а Майсторите маршируват на чист въздух. Между другото, дали в отрядите на тези скаути ще трябва да маршируваме? Та ние дори няма да работим като петорка. И още — можеше да минем и без общо настаняване, тъй като нашата група няма шанс за отборна работа.

Хвърлих поглед към набиващия крак сержант.

Не, от този няма да получа отговори на въпросите си — поне не без изтезания. Може би в този изследователски център хората ще са по-дружелюбни? Тоест, първо ще ни разкажат за какво става въпрос и едва тогава ще започнат да ни режат…

Изследователският център представляваше сграда, висока колкото казармите и различаваща се от тях само по пълната липса на прозорци. Входът се охраняваше от двама Майстори с кръстосани жезли, което говореше за важността и сериозността на обекта — до този момент не бях видял нито една охранявана врата във форта.

— Майстор Ревел очаква тези двамата — каза сержантът на охраната.

Майстор Ревел?! А пък аз си мислех, че е в Академията. Точно с него определено бих предпочел да не общувам — началникът на службата за сигурност на Академията беше много опасен тип, поне според слуховете. В негово присъствие по гърба често ме полазваха цяло стадо мравки, макар че до момента Великият Майстор винаги беше общувал дружески с мен.

— Приличат на описанието — потвърди един от охранителите. — Ще ви заведа до Майстор Ревел, последвайте ме.

Сержантът остана отвън, а ние с Наив последвахме охранителя в недрата на изследователския център. Признавам — новината, че началникът на службата за сигурност е тук, дори ме успокои — репутацията си е репутация, но все пак има поне едно познато лице.

— Надявам се, че няма да ни режат още днес — прошепна ми Наив, докато вървяхме по тъмния коридор. — Освен това не искам да пропусна вечерята, много ми е любопитно с какво ще ни хранят тук.

— Оптимист — изсумтях аз. — Значи утре вече могат да те режат?

— Не, разбира се — навъси се Наив. — Но до утре има още време, а днес е сега…

Желязна логика, не можеш да възразиш.

Едва осветените коридори навеждаха на мисълта за икономии, а мълчаливият охранител предизвикваше смътни подозрения за не особено приятната участ на опитните образци. А липсата на прозорци и внимателно охраняваните врати говореха за сериозната опасност да останем тук против желанието си.

Дългият коридор завърши в огромна зала, затрупана от всевъзможни техномагически артефакти и неразбираеми стъклени конструкции. Сред цялото това очарователно многообразие на странни форми сновяха хора в бели престилки и постоянно извършваха някакви измервания, записваха нещо в бележниците си и се занимаваха с очевидно важни неща. Един от хората в бели престилки беше добре познатият ми плешив Майстор. И — което беше по-изненадващо — той не беше единственият, когото познавах.

— Здравейте, момчета!

Двамата с Наив замръзнахме, гледайки учудено стария ни познат — третокурсника Ник.

— Здравей! А ти защо си тук? — подозрително попитах аз.

— Ами аз работя в лабораторията. Скоро защитих дисертация по конструиране на артефакти и затова ме изпратиха тук, да помагам в изследването на артефактите на нисшите вампири.

„Колко радост има в гласа му — недоволно помислих аз. — Добре е, когато работиш в лабораторията, а не те изследват в нея.“

— О, ето ги и нашите главни действащи лица — приближи се към нас Майстор Ревел.

Разбира се, какви ти експерименти без онези, върху които да ги провеждаш. Оставаше ми само да се надявам, че Майсторите ще ми помогнат да се справя с този проклет артефакт и да си върна способностите, че в момента се чувствах като последния инвалид.

— Така — Майстор Ревел хвана Наив за раменете и го побутна към Ник. — Ти и този млад човек веднага отивате в другия отдел, където се занимават с изследване на артефактите на нисшите вампири. А ти — той премести погледа си върху мен — идваш с мен.

Независимо от добродушния тон на Майстора, по гърба ми пробяга цял табун от добрите стари мравчици. Въпреки това аз послушно последвах шефа на службата за сигурност на Академията — така или иначе нямаше къде да се дяна.

— Как мина пътешествието ви? — попита ме Майстор Ревел, когато излязохме от залата.

— Пътешествие? — въпросително повторих аз, правейки се на глупак.

— В земите на вампирите. Доколкото разбрах, все пак си убил ухапалия те вампир?

Откъде такава осведоменост?! Единственият, на когото разказахме за нашето пътешествие, освен близките ми приятели, беше Шинс, но той просто не би успял да предаде цялата информация. Значи някой от нашите се е разприказвал. Само не е ясно кой и на кого.

— Не съм убиец — неохотно отвърнах аз. — Велхеор го уби.

Минахме по коридора и се озовахме в малък кабинет — точно копие на онзи, в който разговаряхме в Академията. За момент дори ми се стори, че по някакъв начин сме се пренесли там, твърде невероятна беше тяхната прилика — същата маса, същите рафтове, дори купчината документи на масата изглеждаха много познато.

— А какво стана после? — попита Майстор Ревел, след като седна зад бюрото си и любезно ми кимна към стола пред него. — Способностите към Занаята така и не се върнаха?

Хм, ако възнамерявах да не му разказвам за артефакта, такова обяснение би било приемливо, но удивително осведоменият Майстор сигурно вече беше чул за новите ми способности към некромантията. Оставаше само да му разкажа откъде са се появили.

— Не напълно. В земите на вампирите в ръцете ми попадна един древен артефакт. Череп — поставих на бюрото причината за моите беди. — Той има удивителни способности за съживяване на мъртъвци, само че взема и съответната цена…

Разказах на Майстора всичко, което знаех за артефакта. За източник на информацията за черепа решихме да набедим Велхеор. На вампира сигурно му е все едно, а бих предпочел да запазя в тайна съществуването на Великата библиотека.

— И ти си сигурен, че най-скъпото в живота ти е именно способността ти към Занаята?

— Ако трябва да съм честен, не напълно — признах аз. — Но нямам други идеи. Не разбираме толкова добре древните артефакти.

Майстор Ревел дълго въртя в ръцете си червения череп, очевидно извършвайки над него някакви манипулации с помощта на енергията. За съжаление не бях взел „пелена“ със себе си, а да събера дори зрънце енергия, нужна ми за прилагане на Истинското зрение, не можех. Усещането беше такова, сякаш ми бяха отрязали някаква важна част от тялото и все още не можех да свикна с отсъствието й.

— Добре, ще изследваме този артефакт. Той е много интересен обект и съдържащите се в него знания могат да са полезни за Академията, все пак некромантията си остава слабо развита наука.

— Мислех, че тя е почти изцяло забранена.

— Разбира се. Именно затова е и слабо развита — потвърди Майсторът. — Изследванията в тази област са забранени, но ако успеем да разгадаем генерираните от артефакта заклинания, никой няма да откаже тези знания. Днес няма да успеем да се заемем с практически изследвания, но до утре ще сме подготвили лаборатория, материал и ще подберем специалисти.

Материал — това по всяка вероятност са трупове? Ох, нещо нямах особено желание да пристъпвам към практика.

Майстор Ревел най-накрая остави черепа настрана.

— Като гледам, ти направо си носител на забранени знания.

Изглежда ще стане въпрос за магията на драконите. Само ако знаех какво представлява тя. Тоест ясно е, че трябва да благодаря на нея за сънищата си и за пътешествията между световете. Но нищо от гореизброеното не можех да управлявам сам, а и нямах представа как изобщо може да се използва това. Някой да вземе да организира курсове за начинаещи ли, що ли?

— Така се получава — свих рамене аз, стягайки се вътрешно.

— Сякаш привличаш неприятностите — продължаваше да намеква нещо Майстора. — Нали?

Премълчах, решавайки да не отговарям на провокативния въпрос. В края на краищата, ако някой иска нещо от мен, да не говори с намеци, а да го каже директно.

— Днес ще предам артефакта в лабораторията, но исках да поговоря с теб на друга тема. Какво можеш да ми кажеш за магията на драконите?

— Само легенди — предпазливо отвърнах аз. — Според слуховете, макар Занаятът да е бил подарък от драконите към хората, всъщност не е истинската им магия. Драконите са мистични същества, живеещи отчасти в реалния свят, отчасти в света на сънищата. Именно затова истинската магия на драконите е свързана със сънищата и пътешествията между световете.

Майсторът мълчаливо кимаше в такт с думите ми и учудено ме погледна, когато замълчах.

— Това ли е всичко?

— Май да.

Не знам какво още очакваше да чуе от мен. Подробен разказ за пътешествията ми по Коридора на съдбата? Как не. Интересно, доколко ли беше информиран Майсторът и знаеше ли изобщо за тези възможности?

— Общо взето, си прав — поощрително кимна Майстор Ревел. — Но това изобщо не са всички възможности, придобити от драконовата кръв. Веднага уточнявам, че драконите не са съвсем материални същества, макар че прекарват много време в това си състояние. Затова и кръвта им не е някаква си там течност, а някаква енергетична съставка. Именно нея драконът е споделил с човека.

Трябваше ми известно време, за да осмисля казаното от Майстора.

— Тоест… във всички, които имат способност към Занаята, тече кръвта на дракона?

За мое огромно учудване Майстор Ревел поклати отрицателно глава.

— Не. Кръвта на дракона тече във всички жители на Империята.

— Как така? — не разбрах аз.

— Способностите към Занаята у всеки човек са вродени и по никакъв начин не са свързани с кръвта на дракона. Но човешкото тяло не е създадено за работа с чиста енергия и затова бързо се разрушава под пагубното й въздействие. Именно това беше причината за появата на обезумели магове — при експериментите с енергия пръв се поврежда мозъка. Когато драконът споделил кръвта си със заблудилия се в пещерата му човек, той вече можел с лекота и без последствия да използва способностите си и след много години създал основите на Занаята.

— Но защо не са ни учили на това в Академията? — стъписано попитах аз.

— Защото нашата политика изначално отхвърля всякаква връзка с обезумелите магове. Даже и от историята за възникване на Занаята направиха приказка за деца. И между другото, сега виждаш ли цялата глупост на сектата „Деца на дракона“? Всъщност деца на дракона са всички жители на Империята, без изключения.

— Всички жители… — проточих аз, преценявайки наум приблизителния брой на населението. — Но как един човек е успял толкова бързо… ами… да разпространи кръвта на дракона…

— Работил е неуморно ден и нощ — усмихна се с крайчеца на устата си плешивия Майстор. — Шегувам се, естествено. Нали ти казах, че това не е обикновена кръв, тя се разпространява по друг начин… при докосване, може би, или по въздуха. Посветих много време за изучаване на този въпрос, но така и не стигнах до конкретен резултат. Затова пък със сигурност знаем, че тази кръв не само е дала възможност хората да използват енергията за сплитане на заклинания, но е осигурила и други способности. Например възможността да сънуваме.

— Да сънуваме?!

— Ако не знаеш, никой, освен хората, не сънува: нито троловете, нито друидите, а още по-малко вампирите. Мисля, че по някакъв начин чрез тях се проявява способността да се свързваме с други светове. При това, както и в случая със Занаята, хората различно взаимодействат с кръвта на дракона и получават различни способности. Някои просто виждат неосъзнати сънища, някои пътешестват из различни светове… а някои са имали късмета да овладеят магията на драконите — научили са се да проникват в чужди сънища и да пътешестват между световете, когато са будни.

Седях и осмислях получената информация, макар че не виждах никаква практическа полза от нея. Затова пък научих историята за възникване на Занаята и се приближих към разбирането на забранената магия. Странно е само, че Майсторът толкова охотно сподели знанията си, макар че всъщност трябваше да ги извлича от мен.

— Изумително — успях само да кажа.

— Ако трябва да съм честен, планирах сериозно да се заема с изследването на способностите ти към Занаята и магията на драконите. За съжаление това сега е невъзможно, значи ще се наложи първо да решим проблема ти. Как стоят нещата при теб с разходките в сънищата?

— Няколко пъти сънувах полезни сънища, даващи ми подсказки и съвети… — замислих се за момент. — Но откакто се върнах от земята на вампирите, не ми се е случвало.

— Тоест не си запознат с осъзнатите сънища?

— С какво, с какво? — искрено се учудих аз.

Не, интуитивно можех да се досетя за какво става въпрос, но да се похваля с някакви особени знания или умения в тази област — уви, не можех. А и да можех, със сигурност не бих.

— Ясно — каза Майсторът, явно решил този път да мине без лекции. — Добре. Със сънищата ще се занимаваме друг път. Засега се настанявай във форта. Между другото, погрижих се теб и Наив да не ви товарят много, така че след обяда и двамата трябва да сте тук.

С труд сдържах облекчената си въздишка.

Това ли е всичко? Толкова се страхувах от това място, мислех, че ще ме измъчат до смърт. А в крайна сметка ми обещаха помощ, съобщиха ми и много полезна информация. Това те настройва на позитивна нотка.

— Дай си ръката.

Майсторът извади от чекмеджето вече познатият ми артефакт и нанесе на рамото ми нова татуировка — върху вече съществуващата.

— Това е пропуск за тази сграда. Сега можеш да си тръгваш, утре ще те чакам.

Казах си „довиждане“ с плешивия Майстор, срещнах Наив и двамата напуснахме изследователския център. През целия път Викерс младши радостно разказваше за нещата, които са му обещали в лабораторията. Според думите на местните специалисти те вече бяха постигнали успех в изучаването принципа на работа на артефактите и сега трябва само да се справят със страничните ефекти. Дреболия някаква си — да спасят от смърт онези, които ще използват артефактите. Надявах се, че при тези експерименти учените все пак ще пазят здравето на Наив, защото съдейки по щастливия блясък в очите на младежа, той беше готов още сега да се потопи в работата, пренебрегвайки своята безопасност. Макар че, честно казано, самият аз бях съгласен да вися по цял ден в този център, само и само да ми върнат способностите към Занаята и да ме избавят от трижди проклетия артефакт.

Вече мръкваше, когато стигнахме жилищните корпуси. За разлика от дневното безлюдие, сега между сградите едва ли не на разстояние, на което можеха да се виждат, непрекъснато минаваха многобройни патрули. Двамата с Наив ни спираха няколко пъти и проверяваха пропуските ни с помощта на някакви стъклени артефакти. Но най-силно ни поразиха ярките трептящи светлини по стените на форта. Най-вероятно светлината беше външното проявление на защитните заклинания, защото според мен подобно осветяване на външните стени нямаше никакъв практически смисъл. Освен ако някой не е решил да организира празничен фойерверк по случай началото на войната.

— Зак, виж — докосна ме по рамото Наив.

„И все пак наистина ми върви — помислих си аз, гледайки в указаната от Викерс младши посока. — Не знам дали съм Човек на съдбата, но виж, Човек на неприятностите — със сигурност. Иначе как да си обясня факта, че в огромния форт, сред множество казарми, точно до нашата се сблъскахме с Ейнджъл Митис и компания?“

Нещо повече — те живееха именно в тази казарма, макар че разбрахме за това малко по-късно.

— Охо, кого виждам! — приветства ни Ейнджъл. — Не знаех, че нещата в Империята са толкова зле, щом набираме дори инвалиди.

„Минали са само няколко дена, а за моята загуба на способностите вече знае всеки — раздразнено си помислих аз. — Откъде?! Може би всичките ми недоброжелатели си имат своя система за бързо оповестяване? Или в Империята излиза специален информационен бюлетин: «Всичко, което сте искали да знаете за Зак, но не сте намерили кого да попитате»?“

— С такива бойци като вас всеки инвалид в Империята е полезен — не му останах длъжен аз.

Наив изсумтя в съгласие зад гърба ми, но, както обикновено, предпочете да не се включва в заяжданията. Алик, Стори и Нивел също мълчаха, само ме гледаха с насмешка. Неизвестно защо в главата ми изскочи сравнение с хиените, но аз бързо го прогоних — от съжаление към бедните животни.

— Е, може би искаш да провериш нашата боеспособност? — моментално предложи красавецът Ленс.

Интересно, дали биха били толкова смели, ако още притежавах способностите си?

— Вече ги проверихме — ехидно напомних аз. — И ги признахме за неудовлетворителни. Между другото, не те ли боли задника?

Ленс тръгна напред, явно възнамерявайки да направи някаква глупост, но Ейнджъл го спря.

— Просто ви провървя. Искаш ли да опиташ още веднъж?

При последната ни среща в столицата си устроихме двубой направо на улицата. След това Ейнджъл и Ленс попаднаха в болницата, а ние с Чез — в затвора. Но очевидно животът така и не ги беше научил на нищо.

— Това вие го искате — невъзмутимо отвърнах аз, прекрасно знаейки, че нищо не вбесява повече хора като тях от пълното спокойствие. — А аз не възнамерявам да си цапам ръцете за втори път.

Усещах, че по-нататъшният ни разговор неминуемо щеше да доведе до бой, ако не ни бяха прекъснали.

— Ей, вие! Какво се мотаете? Нямате работа ли? Веднага ще ви намеря!

Сержант Торн се появи до нас буквално от нищото.

— Връщаме се от изследователския център — бързо рапортувах аз, вече знаейки, че на сержанта трябва да се отговаря незабавно.

— Ами тогава се прибирайте в стаята си. Скоро е вечерята и след това — отбой. А вие четиримата — след мен, тъкмо трябва да обновим защитните заклинания от първо ниво на северната стена.

„Водните“ послушно тръгнаха след сержанта, изпращайки ни с лоши погледи. Това и заслужават, всъщност. Само е странно, че сержант Торн пусна мен и Наив без наказание.

— Те са глупаци — уверено заяви Наив.

— Факт — усмихнах се аз.

Приятелите ни посрещнаха с гръмогласно „ура“, тъй като само нашето отсъствие стоеше между тях и вечерята. Впрочем, както стана ясно много скоро, оскъдната трапеза не заслужаваше подобно очакване: нещо като спагети със странен синкав оттенък, месни кюфтета с горчив привкус и напълно безвкусно вариво, напомнящо най-отвратителните експерименти на Чез по създаване на као. Общо взето, не получихме никакво удоволствие, но поне напълнихме стомасите. Най-приятното започна при връщането ни в казармата, когато стана ясно, че предвидливия Чез беше взел със себе си резервен запас от вкусно као, а Наив — цяла торба от любимите му кифлички. В крайна сметка вечерта на нашата весела компания мина позитивно — с отпразнуване пристигането ни във форта и началото на военната ни кариера. Благодарение предвидливостта на Наив късната ни вечеря изобилстваше с вкуснотии от любимата ни сергия с пирожки, а съвместните усилия на Чез и Алиса ни скриха от любопитните погледи и уши: все пак гърмящата музика, веселият смях и светлината в прозорците едва ли се вписваха в правилата на форта. Съдейки по това, че в стаята липсваха привичните за Академията датчици за използване на заклинания, подобна магическа самодейност явно не беше забранена.

— Всичко това е хубаво, разбира се, но след няколко часа трябва да съм в кухнята и да отработвам някакви си наряди — прекъсна веселието ни вампирката. — Честно казано, не разбрах какво е това наряд и защо за тях се редят на опашка?

— Това е военна терминология — поясни Велхеор. — Не знам лингвистичните корени на тази фраза, но тя означава нещо от рода на задължение или наказание.

— Интуитивно се досетих — изсумтя Алиса. — Така че хайде да приключваме с веселбата.

— Добре, мамо — престори се на послушен Чез и преди някой да успее да реагира, изключи музиката и светлината.

— Хей, не всички можем да виждаме на тъмно — раздразнено напомних аз. — Нищо, че сега сме малцинство…

А аз не можех да създам дори най-елементарно осветително заклинание. Преди сработваха поне някои от сплитанията, а сега имах усещането, че съм напълно безпомощен. Не вървеше да вдигам мъртвец, за да отиде за факел. А и как да го вдигна, след като артефактът остана в лабораторията? От друга страна може и да беше по-добре, че Чез изключи светлината, на нас с Алиса ни предстоеше да се настаняваме в ложето от любезно събраните в мое отсъствие легла.

Свалих ливреята, сложих кукрито на нощното шкафче и внимателно легнах на самия край на кревата. Всички дружно започнаха да се приготвят за лягане, включително и Алиса. Леко привикналите ми към тъмнината очи започнаха да различават силуета й и почувствах как тя легна до мен.

— На всички — лека нощ! — пожела Наив.

— Лека нощ — отзоваха се като ехо останалите.

— А на Зак и Алиса — неспокойна! — не пропусна да ни подразни Чез.

— Я върви… — моментално реагирах аз.

Алиса отвърна на нашия ехиден приятел с точно хвърлена възглавница. Независимо от силата на удара, Чез доволно се изхили в отговор:

— О, сега имам две възглавници!

— Да се задавиш с тях! — измърмори Алиса и легна до мен, но се беше притеснила да свали ливреята.

Известно време лежахме неподвижно.

— Ей, Велхеор, какво става там? — зашепна любопитният Чез.

— Лежат като малки деца — с ръце, прибрани до тялото — с готовност доложи вампирът.

Опомних се със закъснение и дадох на Алиса своята възглавница, след което, без да се уговаряме, се престорихме, че вече спим. Исках да я прегърна, но така и не се осмелих, чувствайки върху себе си любопитните погледи на приятелите ни и леко страхувайки се от реакцията на вампирката. Затова се наложи да заспиваме на двата края на леглото…