Алекс Кош
Огненият легион (6)

Действие 4

Същата вечер след вечеря всички се заехме с внимателно изучаване на ръководството. Книгата се оказа нещо средно между учебник по биология и книга на ужасите. Точните описания и схематичните рисунки се редуваха с нечетливи драсканици, написани сякаш от ръката на някое невръстно дете, и ужасни страшилища. Имената на създанията скаутите също бяха подбрали много поетично — „Златна камбанка“, „Мълчаливата“, „Мъглата на войната“, „Черната вдовица“. Всяко същество си имаше свои собствени особености и слаби места, а единственото, което ги обединяваше, беше горещата любов към човешката плът.

Сънищата след подобно четиво би трябвало да са изключително кошмарни, но присъствието на тихо спящата до мен Алиса спаси нервите ми. На втората нощ смущението беше отстъпило място на предпазлива нежност и ние заспахме прегърнати. На следващата сутрин вампирката я нямаше — този път беше успяла да се събуди и да отиде в столовата, без да пречи на останалите. Велхеор също беше изчезнал някъде — мястото под леглото му беше празно. Затова пък Наив спеше така, че леглото му буквално подскачаше, потропвайки равномерно по пода със стоманените си крака.

Чез се събуди едновременно с мен и веднага се втурна да буди Наив с крясъци, при което той подскочи от изненада и удари главата си отдолу в леглото. Като цяло, събуждането мина весело.

А веднага след закуската, по време на която на нашето трио му хвърляха подозрителни погледи почти всички присъстващи в трапезарията Майстори и ученици, започна обучението ни. Проведе се в едно от помещенията в зоопарка, оборудвано като малка класна стая. Именно там към нас се присъединиха незнайно къде изчезналия Велхеор и отработващата наказанието си Алиса.

През целия ден Ленди ни чете лекции за обитателите на Прокълнатите земи и начини за оцеляване в това недружелюбно място. И колкото повече напредваше обучението, толкова по-малко ми се искаше да изляза извън стените на форта.

— Имайте предвид, че колкото по-красиво е цветето, толкова е по-опасно — говореше Ленди. — Разбира се, освен ако не е най-обикновено цвете.

— А ако е най-обикновено?

— Тогава е още по-опасно — с крива усмивка каза Майсторът. — По принцип, всички растения в Прокълнатите земи са потенциално опасни. Ако отворите страница четиридесет и осем, ще видите един типичен представител на красивите и опасни цветя, изяждащи жертвата си.

На качествената илюстрация беше изобразено красиво червено цвете с широко разперени назъбени листа, апетитно поглъщащо гигантски орел.

— Жалко за птицата — въздъхна Чез.

— Е, ако това ще те успокои, умряла е от удоволствие. Това цвете, които ние обикновено наричаме „Ароматът на смъртта“, изпуска приятен аромат, чието вдишване води до тиха и спокойна, дори бих казал, нежна смърт.

— Има ли изобщо някъде в Прокълнатите земи място, където да може да се диша спокойно?

— Между другото, въздухът на някои места също е вреден.

Да, и ние така разбрахме. Опасни са всички растения, животни, дори земята сама по себе си може да носи смърт. Съдейки по всичко, когато все пак ни изпратят там, по-лесно ще е да се самоубием, отдалечавайки се само няколко крачки от стената. За да не се мъчим.

— Че това проблем ли е? — сви рамене Чез. — Ще използваме щитове с въздушни филтри и готово.

— Не може — Ленди се почука по слепоочието. — Всички магически създания ще бъдат привлечени от енергията. Ако създадеш дори и най-малкото заклинание, веднага към него ще се втурнат всички същества от околността. А ако решиш да направиш нещо по-сериозно, половината Прокълнати земи ще се събере да гледа и участва.

Май започнах да разбирам защо Шорт не се разстрои особено от новината, че двама от нас нямат способности към Занаята. Просто скаутите могат да минат и без тях. Макар че щом още от самото начало смятаха да ни вкарат в този отряд на смъртници, за мен и досега си остава загадка защо оставиха Викерс старши в Крайдол?

Велхеор се облегна назад в стола и демонстративно се прозя.

— Не е чак толкова опасно там, в тези ваши Прокълнати земи. Сладкодумци.

— Какво?! — хорово попитахме ние и Ленди. — Бил си там?!

— Разбира се. Още първата нощ.

Ококорихме се.

— Нали спахме в една стая. Кога се успял да излезеш от стаята и да се върнеш сутринта, за да ни събудиш всички? — подозрително попита Алиса.

— Спяхте толкова дълбоко, че можех да танцувам и да пея песни.

— Аз спя много леко — наежи се вампирката, при което ние с Чез се засмяхме.

— Да, никой няма толкова лек сън — не се сдържах аз и веднага си заработих лакът в ребрата от Алиса.

Ленди озадачено се почеса по главата с единствената си цяла ръка, разглеждайки внимателно Велхеор.

— Бих искал да знам как се преодолял защитата на форта на връщане?

— А аз бих искал да знам как може да се пътува между световете — насмешливо отвърна вампирът, гледайки кой знае защо в моята посока. — Но вашите желания, за разлика от моите, може и да не се сбъднат.

Ох, Велхеор просто не може да миряса, надявайки се да разбере как така се пренесохме от Царството на вампирите в Крайдол. Всъщност, може би вече е време да му разкрия тази тайна, все пак всички живеехме в една стая и да се промъкваме във Великата библиотека, оставяйки Велхеор в неведение… това беше практически невъзможно. С неговия слух и реакции. Направо не знам той спи ли изобщо?

Велхеор така и не се предаде, отказвайки да говори за това как е излязъл от форта и какво е правил в Прокълнатите земи. Останалата част от занятието премина доста спокойно, а веднага след обяда ние с Наив отново се отправихме към изследователския център, за да се заемем с проучването на самите себе си. Не знам как се развличаше нашия новоизпечен вампир, но аз отново и отново се опитвах да мина изпитанието за проверка способността към Занаята и не можех да видя уж висящата във въздуха пред мен топка енергия.

През следващите няколко дни ми направиха един куп анализи, пробваха да ми въздействат с хипноза, с различни заклинания и дори с друидски отвари. Единствената добра новина беше, че вече се оказах напълно неподатлив на хипноза. Не знам на какво точно се дължеше, нали като дете с лекота съм бил обработван от хипнотизатор, но сега това беше станало абсолютно невъзможно. След като достатъчно издевателстваха над мен, учените решиха да продължат с онази „практика“, за която се опитвах да не мисля през целия ден. Това беше първият път след завръщането ми от Царството на вампирите, когато използвах артефакта за вдигане на мъртъвци, или по-скоро, неживи. Заведоха ме в неголямо помещение, в което кротко чакаха съживяване два не особено добре запазени трупа. Съдейки по останките от дрехите, това някога са били ученици от Академията, а може би и Майстори — различаваха се очертания на ливреи, но не беше възможно да се определи цвета.

— Извадиха ги от корема на питон — поясни плачевното състояние на телата Майстор Ревел. — Нямаха късмет момчетата, натъкнали се на гадината пред самата стена. Докато вдигнат тревога, змията успяла да глътне двама, но с пълен стомах не е стигнала далече.

— Можеше да минем и без подробности — намръщих се аз.

— Свиквай. Ако от теб ще има повече полза като некромант, с труповете ще си на „ти“.

В помещението се втурна странен Майстор с леко разрошена сива коса и абсолютно неадекватен поглед. Може би ако ми бяха казали предварително, че този човек ще ме изследва, аз и за секунда не бих се поколебал да офейкам в Прокълнатите земи. В ръцете си този не внушаващ доверие субект носеше моя артефакт.

— Да, да, искам най-накрая да видя как работи това удивително нещо! — бързо проговори Майсторът, подмятайки щастливо черепа от едната си ръка в другата.

Гласът му се оказа дрезгав, неприятен, сякаш с усилие излизаше от гърлото му.

— Това е Майстор Некор, нашият специалист по некромантия — представи лудия плешивия Майстор.

Признавам, не така си представях некромантите. Може би по-бледи, или по-високи, а и определено по-адекватни. Този изглеждаше така, сякаш вчера са го пуснали от психиатрия. При това не от столичната, а от намираща се в най-затънтения град в Пограничните райони. Стъпвал съм служебно в подобно място в Крайдол — запомних най-вече не миризмата и мръсотията, а усещането за потискаща и безпределна лудост. Нещо такова се излъчваше и от този разчорлен Майстор.

— Започвай — кимна ми Майстор Ревел. — Ние ще засечем времето.

Погледах още веднъж към подозрителния специалист по некромантия и послушно пристъпих към работа. Сега не можех да усетя как артефактът изсмукваше енергия от окръжаващото пространство или да наблюдавам процеса на наслагване на заклинанията, но той все още изпълняваше мислените ми команди. Съвсем наскоро проверих действието му в Крайдол върху трупове на плъхове и черепът сработи почти мигновено. Този път процесът се забави дотолкова, че в един момент дори си помислих, сякаш заедно със способностите си съм загубил и възможността да ползвам артефакта.

„Вдигни тези двамата“ — обърнах се мислено към артефакта.

Няколко минути нищо не се случи. Вече започнах да нервнича, когато с труповете започна да се случва нещо странно — останките от месо и тъкан започнаха да димят, а след това избухнаха в ярко червени пламъци.

Ние едновременно се отдръпнахме от изненада.

— Интересно! Винаги ли така става? — с нездрав блясък в очите попита ученият.

— Не, преди нищо подобно не се е случвало, те просто ставаха — и това е.

Сякаш чули думите ми, горящите неживи неуверено, все едно събуждайки се от дълъг сън, се претърколиха и започнаха непохватно да се изправят на крака. Застанаха мирно и продължиха да горят, докато накрая не се превърнаха в абсолютно чисти и гладки скелети. Само дето костите вместо бели бяха станали кърваво червени.

— Невероятно — възхитено заподскача около скелетите ученият. — Това няма нищо общо със съвременната некромантия. Съвсем различни принципи на изграждане на заклинанията.

„Нищо невероятно, ако знаеш, че този артефакт не е от нашия свят. Разбира се, нямам намерение да говоря за това, така че нека си блъска главата над произхода на черепа колкото си иска“ — малко злорадо си помислих аз.

— А как изпълняват заповедите ти, когато се стигне до бойни действия?

— Ами никак. Единственият път, когато създадох армия от неживи, аз просто им заповядах да атакуват замъка, като използват всичките си умения. Съдейки по това, което видях, те доста добре размахваха оръжие.

— Явно заклинанията влагат в тях някакви умения — ентусиазирано започна да размишлява на глас Майсторът. — Разбира се, ние също правим нещо подобно, само че за създаване на сплитане от такова ниво ще загубим наистина много време.

После ученият заповяда на помощниците си да донесат два меча и ме помоли да накарам скелетите да се бият един срещу друг. Очаквахме да видим нещо като куклен театър с нелепо размахване на оръжия, но се оказа много по-интересно — мечовете буквално засвистяха във въздуха. Черепът беше направил от скелетите доста добри фехтовачи, да не кажа и нещо повече. За мен всичко изглеждаше още по-странно, защото много добре помнех как се сражаваха неживите по стените на Сеон, и показаното тогава дори не се доближаваше до двубоя пред очите ни. В крайна сметка единият от скелетите беше буквално накълцан на малки парченца. Странният, но много наблюдателен учен, който за разлика от мен можеше да вижда сплитанията на заклинанията, веднага отбеляза, че заклинанието, вдигнало неживите, е разпределено равномерно по всички кости и отслабва постепенно с отделянето им една от друга. С други думи, като отделиш на неживия ръцете, краката и главата, може наистина да го убиеш. Между другото, точно това и направи единият от скелетите с другия.

— Интересно. Но защо единият скелет се оказа по-силен от другия?

— Наистина странно, нали на теория заклинанието би трябвало да влага еднакви способности във всеки мъртвец — съгласи се Майстор Ревел. — Кое даде предимство на този нежив?

— А може би отговорът е в това какъв е бил преди смъртта си? — предположих аз.

Ученият ме погледна така, сякаш съм идиот, което в негово изпълнение изглеждаше особено оскърбително.

— Млади човече, вие очевидно изобщо не разбирате от некромантия, в противен случай никога нямаше да задавате толкова глупав въпрос. Разберете, че това е само физическо тяло и нищо повече. Душата се е отправила в своето пътешествие към ново прераждане или в каквото там е вярвал умрелия, а тялото е останало тук.

Замълчах обидено, решавайки повече да не се позоря с глупави въпроси. А те сигурно бяха глупави, защото в некромантията бях не просто нула, а дори по-скоро отрицателна величина.

— Всъщност вътре в мозъка остават информационни полета и информация — замислено каза Майстор Ревел. — А фактът, че ние не сме в състояние да прочетем по-дълбоката информация, освен най-простите предсмъртни спомени, не означава, че това е невъзможно.

Ученият изсумтя сърдито, почовърка с пръст в ухото и с нежелание се съгласи:

— Добре, по-късно ще проверя досиетата на мъртвите…

В крайна сметка се наложи да заповядам на скелета да се подчинява на командите на учения, оставяйки го насаме с костите и артефакта. Накрая Майстор Ревел ме покани в кабинета си да пийнем малко као и да поговорим. Да поговорим, как не. На практика трябваше да отговарям цял час на настоятелните въпроси на шефа на службата за сигурност на Академията. Страхувам се, че от мен никога няма да стане добър лъжец, защото колкото и да се стараех, постепенно започнах да се оплитам в собствените си истории. Не е лесно да запомниш всички лъжи и премълчани неща, казани под пронизващия поглед на Майстора. Той не се опита открито да ме хване в лъжа, но неговите многозначителни „ясно“ и „така значи“ направо ме изваждаха от равновесие, карайки ме да се изнервям все по-силно и по-силно. В края на нашия мил разговор главата така ме цепеше, сякаш са ме изтезавали няколко денонощия без спиране. Макар че можеше да се дължи и на това, че ми бяха взели прекалено много кръв за изследвания…

Поредната вечеря преминах като в мъгла. Наив възхитено разказваше за това какви успехи са постигнали с пръстените и използването на новия вид енергия, Чез и Алиса ентусиазирано обсъждаха лекцията на Ленди, а аз седях и гледах в една точка. Смътно си спомням, че Велхеор, както обикновено, пропусна вечерята и се появи едва в стаята.

— Пак ли пропусна вечерята? — вяло попитах аз.

— Вечерях друго.

Вампирът се просна на пода с разперени ръце и впери замислен поглед в тавана.

— Надявам се, че никого не си убил? — разтревожено попита Чез.

— Може би само малко го осакатих. Възможно е и още няколко души да се събудят на сутринта и да открият по вратовете си незнайно откъде появили се следи от нечии зъби. Не знам чии, честна дума.

— Само си приказва — Алиса лекичко срита вампира, така че да се отдръпне и да я пусне към нашето легло. — Търси роднината на Келнмиир, убил сестра му. Наблюдава Майстор Ревел, прави справки…

Велхеор с едно гъвкаво движение се изправи на крака.

— По-тихо, за бога, по-тихо, и стените имат уши. Вие си имате свои работи, а аз — мои.

— И как върви?

— Кръвното отмъщение не е някаква си игра на война по границата, то изисква задълбочена, внимателна подготовка и творчески подход — уклончиво отговори вампирът.

— Тоест нищо не е научил — поясни Алиса. — Опитах се да му помогна, като разпитах работещите в кухнята, но никой не беше чувал за вампир, работещ за Майстор Ревел. Ако си имат някакви свои далавери, правят ги тайно.

Чез със скок се пльосна на леглото си и въздъхна с облекчение.

— О-о-о, какво блаженство, най-накрая да си почина. Ама че ден се оказа.

— На мен ли го казваш? — раздразнено реагира Алиса. — Всяка сутрин се блъскам в кухнята, докато вие тук спите като трупове!

— Повярвай ми, по-добре в кухнята, отколкото общуване с Майстор Ревел — въздъхнах уморено и разтърках слепоочията си. — Днес ме разтърси из дъно. Да не говорим за безкрайния маратон анализи.

Алиса седна до мен на леглото, прегърна ме и ме целуна по бузата. Животът веднага стана по-хубав.

— Бедничкият ми той. Може пък Велес да има някакъв напредък във Великата библиотека? — предположи тя. — Струва си да отскочим дотам.

— Къде, къде да отскочим? — с интерес повтори Велхеор.

Всъщност и аз самият вече бях мислил за това. Да държим вампира в неведение ставаше твърде проблематично, а и безсмислено.

— Ще видиш — отвърнах злорадо.

Най-сетне и аз да имам възможност да поиздевателствам малко над вампира. Предполагам, че за единствено слабо място на Велхеор можеше да се счита ужасяващото му, довеждащо го до лудост любопитство.

— Искаш да попаднеш там през тази врата? — с любопитство попита Чез. — А какво ще стане, ако някой се опита да влезе при нас, докато си в библиотеката?

— Нямам представа — отговорих честно. — Опитвам се да не мисля за това. Така че задръжте вратата отворена, докато съм на гости на Велес.

— Аз идвам с теб — сграбчи ръката ми Алиса.

— Не се и съмнявам — усмихнах се аз. — Велхеор, ще дойдеш ли с нас?

Вампирът ни изгледа подозрително.

— Разбира се, че ще дойда. Макар че още не съм разбрал къде. За всеки случай ви напомням, че зад тази врата има коридор, а не някаква си библиотека.

Приближих с тайнствен вид вратата, пъхнах ключа в ключалката и дръпнах дръжката.

— Отваря се навън — веднага отбеляза вампирът.

Да, спомням си, някога аз също се чудех на това.

Преди ние с Алиса да успеем да влезем в библиотеката, Велхеор се шмугна покрай нас и така си и застина, със зяпнала от възторг уста.

— Уау — прошепна накрая.

Велес вече достатъчно беше свикнал с библиотеката, така че веднага почувства появата ни. Нямаше нужда да го викам, Пазителят сам се появи насреща ни.

— Привет, момчета.

— Здравейте — учтиво поздравихме ние.

Историята на нашето познанство с този мил старец беше доста интересна. Бившият библиотекар се беше опитал да ме обере в Крайдол, и, разбира се, не успя. По време на разпита се изясни, че е останал без работа след опожаряването на местната библиотека. Решавайки някак си да му помогнем, ние го уредихме като готвач в ресторанта на наш познат. Благодарение на фотографската си памет, съхраняваща хиляди рецепти от готварски книги, той бързо направи ресторанта най-популярното място в града, но в душата си все още тъгуваше за старата си работа. И така се стекоха нещата, че успях да го направя библиотекар на най-голямата библиотека във вселената. Е, или поне една от най-големите.

— Аз те познавам — каза Велхеор, продължавайки да се оглежда наоколо. — Ти си готвач в „Мечта“. Тук да няма и кухня?

— Какво ли няма тук — усмихна се Пазителят на библиотеката. — Е, Зак, имаш ли успех с артефакта?

След завръщането от земята на вампирите нямах възможност и време да поговоря с библиотекаря за каквото и да е друго освен черепа. Ние с всички сили се опитвахме да се отървем от проклетия артефакт, отнел ми всички способности към Занаята, надявайки се да решим проблема преди заминаването за форт Скол. За съжаление, така и нищо не се получи, и сега проблемът ми стана достояние на лабораторията на Майсторите.

— Не, никакъв. Вече започвам да губя надежда.

Изпроводих с поглед вампира, който без да пита тръгна да се разхожда между рафтовете с книги.

— Логично, все пак този артефакт е от друг свят — съчувствено поклати глава Велес, но виждайки лицето ми, веднага се поправи: — Макар че, разбира се, не бива да губиш надежда.

Аз и без него знаех, че сегашните Майстори все още не могат да разберат принципите на действие на древните артефакти, съхранявани в музея на Академията. Какво да кажем за магия от други светове. Но надеждата, както е известно, умира последна. А ако тя все пак умре, аз като новоизпечен некромант ще я съживя отново.

— За съжаление, аз също не успях да намеря нещо, което да ти помогне по някакъв начин.

Какво пък, аз на това вече и не разчитах особено.

— Добре, този проблем засега ще го отложим. Но имам още няколко въпроса, до които досега не бяхме стигнали. Помниш ли, навремето те питах за предишния собственик на Прокълнатата къща?

— Да, но освен, че е бил Майстор, не можах нищо друго да си спомня.

— От непроверен и много подозрителен източник научих, че този Майстор може да е мой роднина.

— Е, за това не трябва да питаш мен — отбеляза Велес. — Проучи родословното си дърво, поговори с леля си…

— Не иска да говори за това — казах раздразнено. — Аз знам учудващо малко за семейството си. Родителите ми са напуснали Лита веднага след моето раждане, награждавайки ме с блокиране на способностите към Занаята. Леля е обсебена от властта и въздигането на Дом Никерс, а нейният брат Ромиус се оказа едва ли не заговорник. Леля Елиза намекна, че баща ми е имал брат, на когото са ме кръстили, но за него също не знам нищо. Може отдавна да е умрял или да е отишъл на Шарените острови заедно с родителите ми…

— А може точно той да е полуделият Майстор — предположи Алиса.

— Възможно е — съгласих се аз. — По принцип цялото ми семейство е тайна, обгърната в мрак.

Велес въздъхна.

— Съчувствам ти, но тук с нищо не мога да ти помогна, в библиотеката е събрана малко по-друга литература. Истории, легенди, автобиографии и твърде малка част от тях се отнасят за нашия свят. Би трябвало да се поровиш в семейните хроники или да разпиташ роднините си.

— Бих искал, но леля ми отказва да говори по тази тема, а вторият ми роднина е Ромиус и той… не само че не знам къде е, но и също така е заподозрян едва ли не в измяна към Империята.

Алиса успокоително ме потупа по гърба.

— Това още не е доказано.

— Но доверието вече е подкопано — издишах бавно и направих опит да се усмихна. — Да не говорим за лошото. Трябва ми също така каквато и да е информация за Храма на Пазителите. Не знам що за място е това, но най-вероятно има нещо общо с Коридора на съдбата.

Разбира се, аз бях разказал на Алиса за намерената в справочника със заклинания бележка и тя отлично знаеше причините за моя интерес, а Велес имаше прекрасния навик да не задава излишни въпроси.

— Ще направя каквото мога. Всъщност ми е много мъчно, че за пореден път не мога с нищо да ти помогна. На мое разположение е сигурно най-голямата библиотека във вселената, но да се намери в нея необходимата информация е наистина трудно. Освен това все още имам много да уча, за момента не съм пълноценен Пазител на това място.

— Всяка помощ е по-добре от нищо — успокоих аз библиотекаря. — Освен това може пък този път да имаме късмет. Все пак Храмът на Пазителите явно е свързан не само с нашия свят.

— Ти не си Човек на съдбата, а Човек на загадките — усмихна се Велес. — Около теб гъмжи от тайни.

— Повече ни харесва да го наричаме Човек на неприятностите — не се удържа да се пошегува Алиса. — Велес, а къде изчезна Велхеор? Проблем ли е, че той с обичайната си безпардонност и наглост се шляе из библиотеката?

— Всичко е наред, мога да почувствам всичко, което става тук — успокои я Велес. — В момента разглежда книгите през няколко реда оттук. Изненадан съм, че толкова дълго време не му казвахте за съществуването на това място.

През прага надникна Чез.

— Ей, докога ще стоите тук? — той застина и се обърна. — Уау, значи в момента главата ми е в един свят, а задника — в друг? Яко.

— Върни главата си обратно… при тялото, не изкушавай съдбата — посъветвах го аз. — Скоро ще се върнем.

— Как вървят нещата във форта? — попита Велес.

— По-скоро добре. Учим по малко, ние с Наив работим в изследователски център, Алиса работи допълнително в кухнята… — аз едва избягнах сръгването в ребрата и продължих: — Надявам се скоро графикът ни да се разреди и да можем да се срещнем с Невил тук. Между другото, той не е ли минавал насам?

— Засега не, но само да се обади, ще му предам, че при вас всичко е наред.

Поговорихме още малко за това и онова и решихме да отиваме да спим. Но тук се изправихме пред неочакван проблем — Велхеор просто отказа да напусне библиотеката.

— Ние сме на служба — опитах се да вразумя вампира.

— Вие сте на служба — уточни Велхеор. — А аз съм напълно свободен. И в живота си никога не съм виждал толкова много интересни и напълно неразбираеми книги!

Той размаха ръце и се завъртя на място.

— Та това е рай!

Алиса завъртя пръст в слепоочието си.

— Това е една прашна библиотека. Ако толкова ти се иска да вземеш нещо за четене, мисля, че Велес с радост ще ти заеме няколко книги…

— Всъщност тези книги не могат да съществуват извън библиотеката — извинително поясни Велес. — Могат да се четат само тук.

Ами да. Ние се сблъскахме с това, когато Чез реши тихомълком да открадне книга с не съвсем прилични картинки. Еротичната бумага пламна направо в пазвата му, още щом той напусна библиотеката, и по чудо не го обгори.

— Това е! — Велхеор се пльосна в креслото и взе книга от масата. — А на вас успех в учението и се постарайте да не загинете в Прокълнатите земи.

Точно, Прокълнати земи!

— Велхеор, нима не ти е интересно да изучиш по-подробно добродушните и мили обитатели на Прокълнатите земи? — попитах лукаво. — Едва ли само за една нощ си успял да видиш всичко там. Скоро ще минем основния курс на обучение и ще можем да се разходим както трябва по тези прекрасни места.

Вампирът дори не ме погледна.

— Промъквах се в Прокълнатите земи не само нощем, но и през деня. И видях достатъчно.

„Затова постоянно изчезва някъде, само да се обърнем — със закъснение осъзнах аз. — Сигурно вече знае за тези същества не по-малко от най-добрите скаути.“

— Но скоро започва война, а ти обичаш войната.

— О, вие, хората, постоянно с някого воювате.

— А какво ще кажеш за отмъщението към убиеца на сестра ти? — направи последен опит Алиса.

Вампирът демонстративно бавно прелисти книгата.

— Отмъщението е нещо важно. Но ние, вампирите, умеем да чакаме. Канмиир няма къде да ми избяга, а тази ваша библиотека както се появи, така може и да изчезне. Не-е — не мърдам оттук.

„Е, какво пък, със сила не можем да го накараме да тръгне, да го убедим с думи също едва ли ще успеем — помислих обречено. — Изглежда ще се наложи да се примирим.“

— Само не се опитвай да излезеш оттук към Крайдол — помолих вампира вече при напускане на библиотеката. — Ако те видят тамошните Майстори, може да възникнат много неудобни въпроси.

— Да, мамче — игнорира ме Велхеор.

Очевидно зад вратата Чез и Наив бяха чули нашия разговор, защото отсъствието на Велхеор изобщо не ги изненада.

— Утре Шорт много ще се зарадва — вместо „лека нощ“ каза Чез. — Нали говореше, че се примирява със съществуването на нашата петорка само заради присъствието на Висш вампир.

— Е, едва ли ще ни изгонят. В краен случай всички ще ни засилят в кухнята — неуверено проговори Алиса, скачайки на нашето легло.

Не можах да устоя и бавно повторих наум: „Нашето легло. И добре звучи, дракон да ме вземе! Така… какво каза тя? Забравих вече.“

Вече легнал в леглото и изгасил лампата, тъкмо се канех да заспя, когато от пода се разнесе тихия глас на Наив:

— Зак, а ще може ли да се виждам с Ленис? Можем да я поканим в библиотеката, или да се преместя в Крайдол и…

Ох, знаех си, че рано или късно ще повдигне този въпрос. Според мен и така твърде много хора знаеха тайните ми и да разширявам този и без това не малък кръг изобщо не ми се искаше. Особено когато става дума за почти непознато момиче, при това обърнала Наив във вампир. Случайно ли е станало или не, но благодаря, точно за библиотеката няма да й казвам.

— Съжалявам, Наив, но това е прекалено опасно. Ако някой те види на улицата, може да се появят подозрения. А да разкриваме тайната на библиотеката на външни е още по-рисковано…

— Тя не е външна — обидено отвърна Наив.

Ох, неподходящо се изразих.

— Е, разбра какво имах предвид — без особена увереност казах аз. — Лека нощ.

И самият аз не знаех какво имам предвид. Тоест тайните са си тайни, но как да очертаеш кръга на доверие? И в този ред на мисли какъв ще е този, на когото се доверяваш по-малко, отколкото на психясал Висш вампир?

— Лека нощ, Зак — неочаквано прошепна в ухото ми Алиса, облъхвайки ме с горещо дихание.

Тръпки разтърсиха цялото ми тяло, карайки сърцето да бие по-бързо. После тя леко докосна с устни шията ми, прегърна ме през кръста и заспа. Мигновено. Нищо чудно, при толкова наситен ден, а нали и щеше да става по-рано от нас.

Ох, но защо трябва така да издевателства над мен? Сега със сигурност няма да заспя. А бях уморен като… като…