Алекс Кош
Огненият легион (17)

Действие 6

Ако говорим за наистина важните неща, ние с Алиса пак не можахме да останем сами. Вечерта прекарахме в библиотеката с Велес и Невил, празнувайки завръщането ми в строя, след това последва кратък, но дълбок сън, и на сутринта отново в кухнята. Гадна миризма и писъци на стоножки, монотонна работа по нарязване на отвратителни порции и вяла размяна на шегички. А след отработване на наказанието, на половината път към столовата, чухме силното виене на сирените. Всички наоколо изведнъж се засуетиха и после хукнаха в различни посоки.

— Какво е това? — попитах невярващо, гледайки случващото се.

— Тревога — охотно обясни Чез. — Докато се лекуваше, във форта веднъж проведохме учение. Между другото, мястото на всички скаути е на стената.

Това и сам го знаех, Ленди добросъвестно ни беше инструктирал.

— Но днес като че ли не се планираше учение — озадачено каза Алиса.

Притичалият покрай нас Майстор спря и кратко поясни:

— Това не е учебна тревога. Войната започна.

— Как така — война? — възмутено попита Наив.

— Да не си мислеше, че всички тези Майстори във форта са се събрали на пикник? — насмешливо попита Алиса. — Рано или късно това трябваше да се случи.

Война. Честно казано, не бях сигурен, че случващото се заслужена толкова гръмко име. Сблъсък? Приятелска размяна на магически удари? Каквото и да е, само не и война! Странно също, че бойните действия не започнаха по предварителна уговорка, нали всичко водеше точно към това. Тоест нямах нищо против негласната договореност за неприкосновеността на мирните жители и помнех обясненията на скаутите, но да воюваш по този начин, на строго определено място — това си беше издевателство над логиката. Но въпреки цялата тази комичност, сблъсъците с Шатер си оставаха смъртно опасни и със сигурност много зрелищни!

Забързахме към стената не само защото тя се явяваше мястото на всички скаути по време на бойни действия. Когато бяхме на стената с останалите скаути и Майстори, които не вземаха участие в бойните действия, можехме да наблюдаваме битката до най-малка подробност и при това да останем практически в пълна безопасност. В края на краищата, за да ни наранят, нападателите трябваше първо да унищожат висящите във въздуха точно пред нас Върховни Майстори, отговарящи за защитните екрани на форта. А да извадиш от строя тези мощни старчоци не беше толкова лесно, защото те се явяваха най-добрите специалисти по защитни заклинания на Академията. Между другото, за това разбрах благодарение коментара на Ленди — нашият командир са оказа доста добре информиран и, както изглежда, самият той беше отлично запознат с тактиката на водене на толкова необичайни бойни действия. Без него едва ли щяхме да се ориентираме в случващия се в небето хаос, който се оказа много по-подреден, отколкото ни се стори в началото.

Още щом приближихме до стената, ние видяхме в небето множество хора: някой висеше във въздуха отделно, а другаде на невидими платформи стояха групи от по десет-двадесет човека.

На стената вече се бяха събрали всички действащи групи скаути начело с капитан Шорт и Ленди.

— Вие сте последни — недоволно каза Шорт вместо поздрав.

— Къде се мотахте? — присъедини се към него Ленди.

— Тичахме от противоположната страна на форта — веднага се отчете Чез.

След като приключихме с дежурната размяна на любезности, ние можахме да се огледаме и да си съставим доста подробна картинка за разположението на Майсторите: отпред на различни височини стояха групите, отговарящи за защитните заклинания, зад гърбовете им бяха разположени специалистите по атака. В допълнение към това точно пред нас се намираха още няколко Майстора, защитаващи вече самия форт. Не ме домързя да отделя няколко минути да използвам Истинското зрение и така да се насладя на гледката на множество висящи във въздуха и невидими с просто око платформи.

— Всяка платформа се поддържа от отделен Майстор и той я движи по време на боя — обясни ни Ленди. — Те си имат разработени множество сложни тактически схеми, но никога не съм се интересувал от това, стигат ми и собствените проблеми, нали така, Шорт?

Капитан Шорт му хвърли неодобрителен поглед и мълчаливо кимна.

— А шатерци така ли правят?

— На практика да. Въпреки цялата им ненавист към магията, със заклинанията се справят не по-зле от нас. Но за разлика от нас използват малко по-различни принципи.

Какво пък, съвсем логично беше: едва ли в шатерци тече кръв на дракон, а значи и не биха могли да практикуват Занаята. Вампирите, например, си имаха Изкуството и своите способности, при друидите беше тяхната горска магия, така че защо и шатерци да не използват нещо от този род?

— Времето се разваля — отбелязах аз, гледайки към небето. — Толкова ли е трудно да разпръснат облаците преди битката?

— Това не са облаци — усмихна се Ленди. — Вгледай се по-внимателно.

Благодарение на острото си вампирско зрение Алиса първа осъзна какво се случва:

— Това са шатерци!

— Невероятно! — хлъцна Чез.

А аз просто не намирах подходящи думи и само стоях глупаво с отворена от учудване уста. Моето учудване някак си се предаде на стоящия в краката ми иглен вълк и той започна нервно да върти глава. А Майстор Некор ме уверяваше, че неживият е само един инструмент.

Да, шатерци също се придвижваха по въздуха. Върху облаци! Върху най-обикновени буреносни облаци! Тоест в момента използвах Истинското зрение и прекрасно виждах сплитанията, поддържащи Майсторите във въздуха, но в облаците не се наблюдаваше нищо подобно. Не можех да си представя как шатерци са в състояние да постигнат подобен ефект, но изглеждаше наистина омайващо: фигури в черни тоги с изображения на някакви триъгълници, летящи на черни като нощта облаци.

— Страшничко е да се гледат — признах аз. — По показност явно ни бият.

Дори за нас, родените в столицата на Империята и обучени в Академията на Занаята, зрелището на приближаващата армия изглеждаше просто невероятно. Нервните шеги и закачки не можеха да разредят напрегнатата атмосфера, въпреки че продължавахме да го правим просто по инерция. Мисля, че и останалите, също като мен, и до момента не можеха напълно да повярват на случващото се, прекалено бърз се оказа преходът от обикновения живот във форта към настоящите бойни действия. От друга страна, от нашата „обикновеност“ някои биха изперкали.

— Пропуснах ли нещо? — раздаде се кадифен глас близо до ухото ми.

Така и не разбрах как успях да запазя спокойствие и да не отскоча от вампирката. Итания явно не отстъпваше на Велхеор в нищо, включително и в способността да се промъква тихо към бедните жертви. А в този момент се почувствах именно жертва, тъй като облеклото на вампирката беше просто убийствено.

— Не, тъкмо сега започва — отговорих неутрално. — Присъединявайте се.

Кимнах й учтиво и веднага пристъпих по-близо до Алиса, за да избягна недоразумения. Че като нищо пак ще се ми нахвърли заради това, че съм говорил с бившата съпруга на Велхеор или просто прекалено дълго съм гледал в нейната посока.

— Госпожа Итания — поздрави я с късо кимване Шорт. — Тук можете да се чувствате в пълна безопасност.

— Каква скука — недоволно се намръщи под качулката вампирката. — Веднага развали цялото удоволствие. А места на партера нямате ли?

— Това е партера — безизразно отвърна Шорт.

И тогава гръмна. Всъщност не, ГРЪМНА!

— Започна се! — изкрещя Чез.

Впрочем нас така ни оглуши, че не чух, а по-скоро прочетох вика по устните му.

Зрелището беше невероятно, каквото и да говорим. Абсолютно непонятно, но наистина невероятно. Авангардът на Майсторите беше изстрелял към шатерци четири мощни заклинания. Не знам какви точно бяха, но определено всяко едно от тях включваше в структурата си и четирите стихии. Ударът в защитата на шатерци накара заклинанията да се разпръснат на малки части, изпълвайки цялото небе като най-мощен фойерверк. Трябваше бързо да се откажа от Истинското зрение, за да не ослепея от блясъка на заклинанията, мисля, че и другите направиха същото. Във видимия за обикновените хора спектър всичко изглеждаше не по-малко наситено, но поне очите не се премрежваха от безкрайните енергийни структури.

— Започна обмяната на пробни удари! — извика Ленди.

„Ако това са пробни удари, какво ли ще е, когато започнат да удрят с пълна сила?“ — само това успях да си помисля преди шатерци да нанесат ответния си удар.

Тук за миг отново рискувах да се възползвам от Истинското зрение, за да разгледам непознатото заклинание, но разбрах дори още по-малко, отколкото преди. Изглежда шатерци дори не използваха елементите като такива, а създаваха заклинания от чиста енергия. Успях бегло да погледна атакуващото сплитане и отново в очите ми удари ярка светлина.

— А не пробва ли да настроиш заклинанието? — съчувствено попита Ленди, виждайки моите мъки.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Да сложиш ограничение на мощността на потоците — поясни скаутът. — Едва ли преди сте гледали действието на толкова наситени с енергия заклинания.

— Точно така! — щракна с пръсти Чез. — Как не се сетих веднага!

Доста бързо преправихме заклинанията си и след това стана значително по-лесно да наблюдаваме битката.

Поредното атакуващо заклинание на шатерци се откъсна от облака и се устреми към форта. Майсторите, отговарящи за нападението, веднага се изместиха встрани, а по-голямата група пое заклинанието и буквално го всмука, без да остави и следа. А в следващия миг енергиен лъч проряза небето — Майсторите се избавяха от излишната енергия.

— И как така не се сблъскват във въздуха — озадачи се Наив.

— Виждате ли, високо над нас във въздуха кръжат няколко Майстора — Ленди посочи нагоре.

Ние послушно се вгледахме над облаците и наистина видяхме няколко тъмни точки почти на границата на видимостта.

— Това са нашите военачалници. Отгоре съвършено ясно виждат всичко на бойното поле и така могат мигновено да координират действията на бойните единици.

— Майстор Ревел също ли е там? — попитах аз, без да откъсвам поглед от случващото се във въздуха.

— Не-е. Той отговаря за вътрешната сигурност и не се интересува от войната. Според мен него изобщо го няма тук, седи си в изследователския център и измисля поредния план за завладяване на света — виждайки издължените ни лица, Ленди се ухили. — Ние с него някога учехме заедно. Още от първи курс Ревел правеше някакви планове, опитваше се да влияе на хората около него. И му се получаваше доста добре, трябва да призная. Амбициозен млад човек като цяло.

Аз не бих нарекъл Майстор Ревел млад, но на фона на много други Майстори той изглеждаше наистина младолик. Той и чичо ми. И двамата от един дол дренки. Различни цели, различни методи, но еднаква целеустременост. Между другото, военните действия вече започнаха, а Ромиус все още се губеше някъде в столицата. Всъщност защо изобщо мислех за друго, когато пред нас са разгръща толкова грандиозно действие…

За разлика от групите Майстори, които постоянно променяха местоположението си във въздуха, армадата на Шатер се движеше като едно цяло. Така нападнаха и така се защитаваха. Огромният защитен купол пламваше всеки път, когато в него попадаха атакуващи заклинания, докато Майсторите се защитаваха не само с общ щит, но и с индивидуални действия. Имах чувството, като че ли на бойното поле се сблъскваха майсторството със силата. Не напразно обръщението към завършените Майстори беше точно такова, всички те майсторски владееха умението да създават заклинания. Бойните единици Майстори се придвижваха във въздуха и се опитваха да атакуват шатерци от всички страни със заклинания от различни елементи, но засега безрезултатно — черната армада продължаваше да се приближава.

— А когато се приближат плътно, ръкопашен бой ли ще започне? — с иронична усмивка попита Алиса.

— Майстори и ръкопашен бой? — усмихна се Чез. — Това е смешно.

— Наистина ли? — обади се Ленди. — Може би искаш да се биеш? На младини бях нелош боксьор. Веднъж дори станах шампион на школата по Изкуство в Лайминг.

— Ъ-ъ-ъ… е, има и изключения — бързо се поправи рижият ми приятел. — Но съгласи се, че повечето старчоци не се грижат особено за физическата си форма.

Затова пък създаваха невероятни заклинания. Гледайки бойното поле с помощта на Истинското зрение, аз все по-силно осъзнавах, че не разбирам абсолютно нищо. Прекалено сложни бяха сплитанията, дори тези, които ги създаваха не група Майстори, а само един. Всъщност дори не можех да определя кои заклинания изглеждаха по-сложни.

— Красота — ахна Итания. — Обичам миризмата на напалм сутрин.

— Миризмата на какво? — попитах озадачено, душейки.

— Някога по време на войната ни с Царството на вампирите те използвали напалм за удари по мирни жители. Тъй като Изкуството само по себе си е по-скоро индивидуална бойна система, отколкото средство за масово унищожение, наложило им се да използват други методи. Вампирите политали към нашите градове и заливали сградите със запалимо химическо съединение — напалм. Между другото, това била последната война, в която бойните заклинания и всякакви други оръжия са били използвани срещу мирни жители. Дори вампирите бързо осъзнали, че унищожаването на обикновените хора не е изгодно за никой, да не говорим за шатерци, които искрено считат себе си за спасители на ограбените от подлите магове жители на Империята.

Погледнах към доволната Итания и вътрешно признах, че подобно кошмарно оръжие може да измислят само вампири. Те никога не се бяха отличавали с човеколюбие, а и защо ли? Все още си спомнях как жителите на Лайминг „обичаха“ Велхеор — един вампир беше уплашил жителите до такова състояние, че бяха готови да се нахвърлят с оръжие на всеки преминаващ.

Между другото, двете армии се приближиха във въздуха и до ръкопашен бой наистина не се стигна. Черният облак, съпровождащ шатерци, спря пред не много стройните, но уверени редици Майстори. А и това всъщност не бяха редици, а множество самостоятелни бойни единици с различна численост. С всяка минута движението на тези единици ставаше все по-сложно, а заклинанията им — все по-изобретателни. И беше само въпрос на време кога някое от тях…

— Вижте! — възкликна Наив.

Една от атакуващите групи не успя да се скрие зад защитния екран и беше закачена от заклинанието на шатерци. Невидимата с просто око платформа започна да пада по допирателната като ударена птица. Не успях добре да ги огледам и преброя, но на нея имаше не по-малко от десетина Майстори. Платформата рухна в гората, събори няколко дървета и изчезна от погледа.

— Така, първа група, готови за излизане! — веднага нареди Шорт.

Всъщност, първа група бяхме ние. С всяка изминала минута бой спасителните експедиции ставаха все по-опасни, затова първи в Прокълнатите земи отиваха именно новите. Останалите трябваше да преминават по нашите следи, когато съществата са още по-разтревожени от бойните заклинания.

— Какво, тръгвате ли вече? — с интерес попита Итания, виждайки нашите приготовления.

Ние игнорирахме вампирката, но тя продължи:

— Вече съм била в Прокълнатите земи и с удоволствие ще правя компанията на момчетата в разходката.

Едва сдържах ехидната си забележка, спомняйки си как вампирката тичаше през полето пред преследващите я твари.

— Това не е разходка — мрачно отвърна Ленди. — И като цяло, нима посланикът не е длъжен по време на бойни действия да бъде някъде… на по-безопасно място, отколкото са стените на форта?

Ако съдя от тона на обикновено веселия скаут, присъствието на Итания силно го дразнеше, най-меко казано.

— Нека не се караме — усмихна се вампирката. — Всички сме наясно, че аз струвам колкото трима като вас.

— Ако щеш струвай колкото десет — кисело се усмихна Ленди. — В Прокълнатите земи и стотина ще измрат за няколко минути, ако не спазват мерките за безопасност. Изглежда сте забравили как завърши предишната ви разходка? Не знаете нищо за това от какво да се пазите и как да се държите в една или друга ситуация, това може да постави под заплаха и останалите. В допълнение, какво ще каже клан Хеор, когато им съобщим, че не сме опазили посланика им?

Итания лекомислено отговори:

— Ще кажат, че ще изпратят друг. Незаменими вампири няма.

— Ако толкова искате да се разхождате из Прокълнатите земи, аз лично ще ви организирам екскурзия, но не по време на бойни действия. А сега, заради безопасността на падналите хора, отдръпнете се, моля, от пътя. Като ни задържате, вие намалявате шансовете им за оцеляване.

Ленди демонстративно се обърна с гръб към вампирката и ми подаде компаса.

— Засякох приблизителното място на падането им. Побързайте.

— Е, добре — изсумтя Итания. — Ще ида да хапна… някого.

— Ъ-ъ-ъ… госпожа Итания — започна Ленди, но вампирката скочи от стената в двора и се скри от погледа.

— Не трябваше да я обиждаме — намръщи се Майсторът.

— Определено — съгласих се аз. — Е, да тръгваме ли?

Дочакахме утвърдителното кимване и се спуснахме по стълбите към портата. След като провериха печата, стражниците мълчаливо ни пуснаха, и нашата петорка, ако броим и Велик, се отправи на своята първа спасителна мисия.

— Трябва да сме пределно внимателни — напомних на приятелите си, след като преминахме защитната полоса и влязохме в гората.

— Да, татенце — изсумтя Алиса.

— Сякаш нямаше да се сетим сами — включи се и Чез.

И в следващия момент като по чудо избягна висящата между клоните стъклена паяжина. Едва забележимата тънка нишка лесно можеше да разреже човек наполовина и се използваше за добиване на храна от иначе малки и безвредни паячета, обожаващи да се хранят с вкусно и прясно месо.

— Точно ти нямаше да се сетиш — раздразнено каза Алиса и профилактично перна по врата моя приятел. — Пази си задника, да не би пак някой да го захапе.

Над главите ни битката продължаваше, но вече нямахме време да се любуваме на илюминациите и разнообразните заклинания. Да се надяваме, че върху нас няма да се стовари някое подаръче от рода на изтървано групово заклинание, че тогава дори и местните създания нищо нямаше да намажат.

— По-внимателно — отново напомних аз.

За първи път влизахме толкова далеч навътре в опасната местност, затова трябваше да бъдем максимално концентрирани и сериозни.

— Е-ей, вижте, човешки череп! — радостно възкликна Чез. — Ще го окача на пояса си, ще бъда като Зак. Може дори да стане мода в столицата?

Той вдигна от земята напълно белия череп и го хвърли във въздуха. Черепът се завъртя няколко пъти във въздуха и падна обратно в ръката му.

— Някой е нямал късмет.

— Може и този да се е държал също толкова небрежно като теб? — предположи Алиса. — Не е ли повод да се замислиш?

— Всичко е наред, аз се оглеждам — махна с ръка моят приятел.

Невероятно. Въпреки всички наши излизания в Прокълнатите земи той така и не се научи да се държи достатъчно предпазливо.

— Хайде да побързаме — рязко казах аз. — Да не сте забравили, че там някъде падналите Майстори чакат нашата помощ.

— Рухнали от небесата — поправи ме Чез. — Така звучи по-добре.

— Паднали — неочаквано се включи Наив, като не преставаше да се оглежда.

Кой повече, кой по-малко, но нашето бивше Огнено момче подхождаше много сериозно към безопасността. Не веднъж и не дваж успяваше да забележи съществата дори преди Алиса.

— Трупове — казах недоволно. — Ако не побързаме, ще можем само така да ги наричаме.

За наше щастие, малко от местните същества реагираха на силни звуци, и по-точно, изобщо имаха органи на слуха. Затова можехме спокойно да разговаряме помежду си, стараейки се единствено да не повишаваме прекалено глас. Все пак някъде тук можеха да се разхождат и митичните хора от Шатер…

— Зак, спри — прошепна Алиса, сграбчи ме за рамото и рязко ме дръпна към себе си. — За какво мислиш? Едва не стъпи в гнездо на бръмбари-костояди.

— Замислих се — отговорих виновно.

Уж на Чез виках, а самият аз се оказах не по-добър. Сега най-важното за нас беше да се придвижваме колкото е възможно по-внимателно, така че да не привлечем около себе си тълпа „фенове“. Итания при влизането си в Прокълнатите земи успя да се измъкне, водейки след себе си стотици същества, но спрямо Висш вампир ние бяхме далеч назад по оцеляване. И най-малката грешка можеше да струва живота не само на „падналите“, но и на нас самите.

— Чез, можеш да нахраниш бръмбарите с новия си приятел — предложих аз, заобикаляйки прокопаните в земята дупки по широка дъга.

— Ей, вече успях да свикна с него — притисна той черепа към себе си. — Няма да го дам.

— Имай предвид, че щом черепът е намерен близо до форта, може просто да се окаже на някой от нашите приятели — каза Алиса. — Например на крадеца, когото неотдавна търсихме.

— Още една причина да не трябва да го хвърляме — не се отказа Чез.

Дадох мислена заповед на Велик да отиде на сто метра напред. Скелетът се натъкна на няколко „мяха“, но бързо ги разкъса на парчета, като така разчисти пътя за нас. Разбира се, ние бихме се справили и без него, но това щеше да отнеме известно време.

— Дълго ли ще вървим още? — попита ме Алиса.

След консултация с компаса отвърнах:

— Посоката ни е вярна и ако се съди по интензивността на светене, скоро ще ги видим.

И наистина, не минаха и десет минути, и видяхме повредените от падналата платформа дървета. По принцип някъде наблизо трябваше да се намират и Майсторите. Или телата им. Или останките от телата им.

— Хм, в инструкциите много точно е написано — чакай за помощ, без да напускаш мястото — казах аз, оглеждайки се озадачено наоколо. — Е, и къде са сега?

— Да извикаме? — предложи Чез.

— Да не полудя? — отговорих му с въпрос аз. — Нека се разпръснем, без да се губим от поглед, и да огледаме.

Внимателно се придвижихме в различни посоки, запазвайки зрителната връзка помежду си. Малко по-късно Алиса размаха ръце, викайки ни при себе си.

— Какво намери? — попита Чез, пристигайки първи при нея.

— Следи — лаконично отговори вампирката. — Странно, че всички така спокойно са си тръгнали оттук. Виж, разстоянието между стъпките е малко, крачели са без да бързат.

Не бях следотърсач, но дори и аз лесно видях за какво говори тя.

— Решили са да се поразходят — предположи Чез. — Тук има толкова красиви места.

— Ще трябва и ние да се поразходим — казах с въздишка.

Честно казано, много се надявах нашата първа спасителна операция да мине без инциденти. Ех, мечти, мечти.

Разбира се, пуснахме вълка напред, за да попадне той пръв в капана, ако има такъв на пътя ни. А с моя късмет капан щеше да има. Нямаше две мнения по въпроса.

— Бъдете много внимателни — отново напомних аз. — Нещо тук не е наред.

— Тук нищо не е наред, това са Прокълнатите земи! — веднага се озъби Чез.

Велик успя да се справи с три броя „скокливко“, а Наив унищожи цяла колония плужеци, преди да се натъкнем на подозрително изглеждащ насип. Земята върху него изглеждаше така, сякаш някой го беше направил съвсем наскоро.

— Мислите ли, че просто са решили да не ни дочакат, изкопали са си гроб, умрели са от страх и са се заровили? — предположи Чез.

— Как така ще се заровят, ако са умрели? — не разбра Наив.

— Зак питай, той е специалист по такива работи — веднага отговори Чез. — Убива, възкресява, после пак убива. Ето „водните“ след последния сблъсък дори да се приближат до него ги е страх, от седмица не сме ги срещали нито веднъж.

— Следите свършват тук — каза Алиса, приклекна и прекара ръка по земята. — Нашият глупав приятел не е далеч от истината.

— Кого наричаш глупав?! — започна да се възмущава Чез, но аз го прекъснах:

— Алиса, как мислиш, може ли това да е свързано с онова пропадане на земята, което открихме по време на първия си поход в Прокълнатите земи?

— Едва ли онези малки зверчета биха се справили с десет Майстора — замислено каза вампирката. — А дори и да е така, щяха да останат следи от борба: кръв, трупове на лисици. Не, Майсторите са били сами и това е много странно.

Пообиколихме още малко наоколо, опитвайки се да разберем какво се е случило тук, но напразно. Наличието на някакви подземни кухини ставаше все по-вероятно — просто Майсторите нямаше къде другаде да изчезнат.

— Какво ще правим? — попита ме Алиса. — Ще се опитаме ли да разберем накъде води подземният тунел? Ако изобщо съществува, разбира се.

— Съществува — отговорих уверено. — Но дали си струва да влизаме там…

Чез неволно потърка наскоро ухапания си задник.

— Може би все пак ще се върнем във форта? Нека с това се занимават по-опитни скаути.

Признавам, бях изненадан. От всички хора Чез би трябвало да е първият, който ще влезе под земята, подражавайки на Велхеор с неговия „ловен дух“. Виж ти, как само може да повлияе на целия ти мироглед едно единствено ухапване на подходящо място.

— Не искам да се връщам с празни ръце — намръщи се вампирката. — Аз съм за това да покопаем малко по-дълбоко. Буквално.

— Да гласуваме?! — веднага реагира Чез. — Аз съм против. Зак, Наив?

Поглеждайки към Алиса, аз осъзнах, че съм лишен от избор.

— За.

— Зак, ти изобщо не се броиш, под чехъл си! — обиди се Чез. — Наив, твоят глас е решаващ.

Смутеният младеж гледаше ту към Алиса, ту към Чез, явно не искаше да застава на ничия страна.

— Честно казано…

Тряс!

Преди Наив да успее да направи избор, земята под краката ни потрепери и ние пропаднахме в тъмното.

— Пак те! — извика Чез. — Драконови създания!

Аз също почувствах нечии остри зъби през дрехата, но веднага махнах от себе си наглата твар. Очите ми малко се приспособиха към тъмното, освен това отгоре проникваха слънчеви лъчи, осигурявайки поне малка осветеност. И около нас наистина подскачаха любимците на Чез — така наречените лисици. За щастие не бяха прекалено много, в противен случай просто щяха да ни залеят с числеността си.

— Пази си задника! — не устоях на закачката аз и измъкнах кукри.

— И не посичай никого! — извика до мен Алиса. — Размахвай меча по-внимателно!

Решавайки, че в този случай не е лошо да има поне малко осветление, някой от момчетата пусна малка светулка. Благодарение на това бързо се справихме с лисиците, без да се нараним един друг. Разбира се, повечето работа свърши игленият вълк, но и всеки от нас се отчете с по няколко накълцани трупа.

— У-у, гадини — направи гримаса Чез, ритайки космат труп.

— И какво излиза, че те сами са си прокопали тунелите, така ли? — удиви се Алиса, оглеждайки се наоколо.

Наистина, сега, когато никой не се опитваше да отхапе вкусни хапки от нас, най-сетне можехме да се огледаме. Намирахме се в пещера, висока два-три човешки ръста, и явно не беше направена от човек — стените й бяха прекалено неравни, а тук там дори се виждаха следи от зъби в земната маса. Може би специално за този случай трябва да създам нов термин — зъботворна пещера.

— Нелогично е — замислено каза Наив. — Те са малки, а тунелите — огромни. Защо им е да го правят?

— Прав си — леко изненадан се съгласих аз. — Странно е.

— Вижте, тунелът води някъде навътре. И стените там стават по-гладки — каза Алиса.

— Хайде да видим накъде води? — предложих аз. — Само нека да пусна напред Велик.

Вълкът тръгна по тунела, а ние го последвахме на известно разстояние. Между него и нас пуснахме светеща топка, която да осветява пътя ни, но едва направихме няколко крачки и светлината й започна да гасне, а игленият вълк внезапно се разпадна на части, просто за миг се превърна в купчина кости.

— Какво стана с него?! — удиви се Наив.

— Кой знае — казах озадачено. — Чез, това е твоя светлина, защо така гасне? Нищо не се вижда.

— Много бързо губи енергия, постоянно вливам в нея „маги“, но няма да издържи дълго — отвърна напрегнато той.

— Стените изсмукват енергията! — каза Алиса, очевидно се възползва от Истинското зрение. — Явно и от вълка са я изсмукали. Вижте!

От тъмнината безшумно изплуваха хора в черни дрехи и се втурнаха срещу нас. И точно в този момент, за съжаление, светещата топка за пореден път примига безпомощно и угасна, оставяйки ни в пълен мрак. Разбира се, Алиса и Наив се ориентираха много добре, независимо дали е ден или нощ, но ние с Чез се оказахме безполезни. Около мен се завърза схватка, а аз дори не можех да направя заклинание за нощно виждане, тъй като все още не контролирах добре своите способности. Оставаше ми само да се придържам към стената и да чакам, надявайки се на силите на приятелите си. Уви, не дочаках края на схватката, защото след няколко секунди някой случайно или нарочно, не знам, ме удари в слепоочието и аз загубих съзнание.