Джон Гришам
Обжалването (9)

9

В адвокатската кантора „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ всъщност нямаше съдружници. Там работеха само Клайд и Мириам — немощната секретарка, която беше по-старша от Клайд, защото работеше в кантората повече от четирийсет години, много по-дълго от него. Беше печатала на машина нотариални актове и завещания още за баща му, който се беше върнал от Втората световна война без един крак и беше прочут със своята тактика да си сваля дървената протеза пред съдебните заседатели, за да ги разсейва. Старецът беше починал много отдавна, като беше завещал стария си офис, мебелите и секретарката на единственото си дете Клайд, който от своя страна вече беше на петдесет и четири и също се чувстваше много стар.

Кантората на Хардин се намираше на главната улица в Баумор вече повече от шейсет години. Беше оцеляла през войни, депресии, рецесии, седящи стачки, бойкоти и борби за граждански права, но Клайд не беше съвсем сигурен, че тя ще преживее „Крейн Кемикъл“. Градът сякаш пресъхваше около него. Прякорът „Тумор“ беше прекалено грозен. Седнал в кантората си на главната улица като на първия ред край ринга на боксов мач, Клайд беше проследил как търговците, собствениците на кафенета, адвокатите и лекарите един по един се бяха отказали от бизнеса си и бяха напуснали града.

Клайд никога не беше искал да става адвокат, но баща му не му беше оставил избор. И макар че оцеляваше с таксите от нотариални актове, завещания и разводи и дори успяваше да изглежда колоритен и доволен в памучните си костюми, папийонки и сламени шапки, всъщност дълбоко в себе си мразеше както правото, така и провинциалната си кантора. Ненавиждаше всекидневните разправии с клиенти, които бяха прекалено бедни, за да си позволят услугите му, враждите с другите адвокати, които се опитваха да му отмъкнат въпросните клиенти, дребнавите спорове със съдиите, чиновниците и всички останали, които му се изпречваха на пътя. В Баумор бяха останали само шестима адвокати и Клайд беше най-младият от тях. Мечтаеше да се пенсионира и да заживее до някое езеро или на брега на океана, но това си оставаше само неизпълнима мечта.

Всяка сутрин в 8:30 ч. Клайд закусваше кафе и едно пържено яйце в „Бейб“, на седем входа вдясно от кантората му, и всеки ден обядваше печено сирене и студен чай в „Бобс Бъргърс“, на седем входа вляво. Всеки следобед в пет часа, когато Мириам си подредеше бюрото и си тръгнеше, Клайд изваждаше бутилка и си сипваше водка с лед. Обикновено го правеше сам и това беше най-приятният момент от деня. Наслаждаваше се на тишината. Понякога единствените шумове в стаята бяха съскането на вентилатора на тавана и потракването на ледените кубчета в чашата му.

Беше отпил само две глътки — макар и доста солидни — и започваше да усеща приятното леко замайване, когато на вратата се почука, при това прекалено силно. Клайд не очакваше никого. Центърът на града опустяваше в пет часа всеки ден, но все пак понякога минаваше някой клиент, който да търси юридическа помощ. А Клайд не можеше да си позволи да не обръща внимание на случайните посетители. Остави чашата си на една етажерка и отиде да отвори. Отвън чакаше добре облечен мъж. Представи се като Стърлинг Блиц или нещо подобно. Клайд погледна визитката му. Всъщност беше Бинц. Стърлинг Бинц. Адвокат. От Филаделфия, щата Пенсилвания.

Мистър Бинц беше на четирийсет години, нисък и слаб, стегнат и излъчващ особеното самодоволство, характерно за всички истински янки, когато попаднат в забутаните южни щати. Непрекъснато се подсмихват така, все едно искат да кажат: „Как е възможно някой да живее тук?!“

Клайд не го хареса още от първия миг, но освен това искаше да си допие водката, така че му предложи коктейл. Мистър Бинц с радост прие.

Двамата седнаха от двете страни на бюрото и се заеха с напитките си. След няколко минути скучни приказки Клайд най-сетне каза:

— Защо не карате направо?

— Дадено — отвърна посетителят с остър, твърд и дразнещ акцент. — Моята фирма се занимава с колективни искове в големи дела. Не работим нищо друго.

— И изведнъж решихте да посетите нашето градче? Каква изненада!

— Да, точно така. Проучванията ни показват, че тук има поне хиляда потенциални дела, и ние бихме искали да поемем колкото можем повече от тях. Но имаме нужда от местен представител.

— Малко сте закъснели, приятел. Ловците на линейки претърсват целия град вече пет години.

— Да, предполагам, че повечето смъртни случаи вече са в ръцете на други адвокати, но има и много други. Бихме искали да открием жертвите, които имат проблеми с черния дроб и бъбреците, язви в стомаха, в дебелото черво, кожни заболявания и десетки други болести, които, разбира се, са причинени от „Крейн Кемикъл“. Ще ги прегледаме при нашите лекари и когато съберем няколко десетки от най-подходящите, ще ударим „Крейн Кемикъл“ с колективен иск. Точно по нашата специалност. Постоянно работим по такива дела. Можем да изкараме огромни парични обезщетения.

Клайд слушаше внимателно, макар че се преструваше на отегчен.

— Продължавайте — каза той.

— „Крейн Кемикъл“ вече получиха един здрав ритник между краката. Не могат да си позволят да влизат в съда за всяко нещо, така че ще бъдат принудени да прибегнат до извънсъдебни споразумения. Ако успеем да хванем първия колективен иск, все едно сме седнали на първия ред.

— Ние?

— Да. Моята фирма проявява интерес към съдружие с вашата кантора. Ние ще свършим цялата работа. Но имаме нужда от вас като местен представител, както и от контактите и присъствието ви в Баумор.

— Колко? — попита направо Клайд.

Нямаше смисъл да си мери приказките пред този дребен мошеник от севера.

— Петстотин долара на клиент и пет процента от таксите, когато сключим споразумението. Пак повтарям, че ние ще свършим цялата работа.

Клайд разклати леда в чашата си и се опита да пресметне наум.

Стърлинг продължи:

— Съседната сграда е свободна. Ще…

— О, да, в Баумор има много свободни сгради.

— Кой е собственикът на съседната?

— Аз. Тя се води част от тази сграда. Дядо ми я купил преди хиляда години. Имам и още една от другата страна на улицата. Тя също е празна.

— Съседната сграда е идеална за клиника. Ще направим ремонт, ще й придадем вид на болница, ще доведем нашите лекари и ще рекламираме бясно за всички, които се чувстват болни. Хората ще идват на тълпи. Ще ги прегледаме, ще ги регистрираме и ще заведем колективен иск във федералния съд.

Цялата история определено намирисваше на мошеничество, но Клайд знаеше достатъчно за колективните искове, за да прецени, че Стърлинг си разбира от работата. Петстотин клиенти по 500 долара на парче, плюс 5 процента от джакпота. Той се протегна за бутилката и отново напълни двете чаши.

— Интересно — процеди Клайд.

— И с потенциал за голяма печалба.

— Добре, но аз не работя във федералния съд.

Стърлинг отпи от почти смъртоносното количество водка и се усмихна. Прекрасно разбираше с кого си има работа. Този провинциален глупак нямаше да е в състояние да води дори дело за джебчийство в градския съд.

— Както вече казах, ние ще свършим цялата работа. Играем твърдо.

— Освен това не се занимавам с нищо неморално или незаконно — продължи Клайд.

— Естествено. Печелим колективни искове в големи дела от двайсет години насам. Проверете го.

— Ще проверя.

— Но го направете бързо. Тази присъда привлече много внимание. Състезанието започна. Който пръв спечели клиентите и заведе първия колективен иск, той печели.

След като посетителят си тръгна, Клайд си наля още една водка — трета и последна — и към дъното на чашата вече се беше сдобил с куража да каже на всички местни да вървят по дяволите. О, с какво удоволствие щяха да се нахвърлят върху него! Как смееше да търси жертви/клиенти чрез реклами в местния вестник и да превръща кантората си в евтина клиника за дежурни диагнози, да се сдушва с някакви съмнителни адвокати от севера и да печели от нещастието на собствените си съграждани? Списъкът с греховете му щеше да бъде безкраен, а слуховете щяха да превземат целия Баумор — но колкото повече пиеше, толкова по-твърдо ставаше решението му да ги прати по дяволите и поне веднъж в живота си да се опита да изкара малко пари.

Като човек с толкова непостоянен характер Клайд тайничко се боеше от сблъсъците в съдебната зала. Преди години му се беше случвало да застава срещу съдебните заседатели, но всеки път го обземаше такъв страх, че почти не можеше да говори. Затова беше изградил безопасна, уютна адвокатска практика в кантората си — така си плащаше сметките, но оставаше далеч от страховитите битки в съда, в които се печелеха (и губеха) истинските пари.

Защо да не рискува поне веднъж?

А и нямаше ли така да помогне на града си? Всеки цент, отнет от „Крейн Кемикъл“ и вложен някъде в Баумор, беше победа. Той си наля четвърто питие — което вече наистина беше последно — и взе решение: да, по дяволите, щеше да стисне ръката на Стърлинг и неговата банда адвокати, за да нанесе могъщ удар в името на справедливостта.

Два дни по-късно пристигна един строителен предприемач, когото Клайд беше представлявал в поне три различни дела за развод. Водеше със себе си цял екип от дърводелци, бояджии и общи работници, които нямаха търпение да започнат работа, за да ремонтират съседната сграда.

Два пъти в месеца Клайд играеше покер със собственика на „Баумор Нюз“, единствения вестник в окръга. Точно както и самият град, седмичникът бързо западаше и вече едва креташе. И така, в следващия брой първата страница беше посветена на новината за присъдата в Хатисбърг, но имаше и обширна статия за адвокат Хардин, който беше встъпил в съдружие с голяма адвокатска фирма от национален мащаб със седалище във Филаделфия. А на цяла вътрешна страница във вестника имаше обява, която практически умоляваше всички граждани на окръг Кеъри да минат през новата „диагностична клиника“ на главната улица за напълно безплатен преглед.

Клайд се радваше на тълпата и на вниманието към собствената си персона — и вече мислено броеше парите.

* * *

В 4:00 ч. сутринта беше студено и тъмно. Заплашваше да завали всеки момент, когато Бък Бърлисън паркира пиката си на малкия служебен паркинг на помпената станция в Хатисбърг. Взе термоса си с кафе, студения си сандвич с шунка и 9-милиметровия си автоматичен пистолет и отнесе всичко в огромния товарен камион с цистерна, която събираше 40 хиляди литра. Запали двигателя и провери маслото, гумите и горивото.

Човекът от нощната смяна чу дизеловия двигател и излезе от контролната стая на втория етаж.

— Здрасти, Бък! — подвикна той.

— Добро утро, Джейк — кимна Бък. — Пълна ли е цистерната?

— Готов си.

Тази част от разговора не беше претърпяла никакви промени през последните пет години. След нея обикновено следваха няколко реплики за времето и кратко сбогуване. Но тази сутрин Джейк реши да направи една добавка към диалога, която обмисляше от няколко дни.

— По-добре ли са хората в Баумор?

— Проклет да съм, ако знам. Не си говорим.

И това беше. Бък отвори вратата откъм шофьорското място, подхвърли обичайното „До скоро“ и се качи в камиона. Джейк проследи как камионът бавно потегли по алеята, зави наляво и изчезна по улицата — единственото превозно средство, което се движеше в този ранен час.

Когато излезе на магистралата, Бък внимателно си наля кафе в пластмасовата капачка на термоса. Хвърли поглед към пистолета на мястото до себе си. Реши да остави сандвича за по-късно. Когато подмина табелата с надпис „Окръг Кеъри“, отново погледна към пистолета.

Пътуваше по три пъти на ден, четири дни в седмицата. Друг шофьор поемаше останалите три дни от седмицата. Често си разменяха смените, за да могат да почиват по празниците и да излизат в отпуск. Бък не си беше представял такава кариера за себе си. Седемнайсет години беше работил като началник-смяна в „Крейн Кемикъл“ в Баумор, където печелеше три пъти повече, отколкото сега, когато караше вода в града.

По ирония на съдбата един от хората, които бяха направили толкова много, за да замърсят водата на Баумор, сега снабдяваше града с чиста вода. Но Бък не разбираше от ирония. Беше ядосан на компанията, защото беше избягала от града и го беше оставила без работа. И мразеше Баумор, защото в Баумор го мразеха.

Бък беше лъжец. Това беше доказвано няколко пъти, но най-убедителното доказателство беше бруталният кръстосан разпит, на който беше подложен преди месец. Мери Грейс Пейтън любезно му беше отпуснала достатъчно въже, за да се обеси сам пред съдебните заседатели.

В продължение на години Бък, както и всички останали мениджъри в „Крейн Кемикъл“ просто отричаха да знаят каквото и да било за изхвърляне на токсични отпадъци. Беше им наредено така от преките им началници. Отричаха го в докладите си. Отричаха го пред адвокатите на компанията. Отричаха го в клетвените си декларации. А най-вече го отричаха, когато заводът беше разследван от Агенцията за защита на околната среда и прокуратурата на САЩ. После обаче започна процесът. След като бяха отричали толкова дълго и толкова яростно, можеха ли изведнъж да се обърнат и да кажат истината? А след като в продължение на години ги беше подтиквала да лъжат, „Крейн Кемикъл“ просто изчезна. Един уикенд се преместиха в Мексико, където намериха своя нов дом. Без съмнение, някой тъпак с трохи от тортиля по устата вече вършеше работата на Бък, но за пет долара на ден. Бък отпи от кафето си и изруга.

Някои от мениджърите решиха да излязат на чисто и казаха истината. Повечето не се отказаха от лъжите си. Всъщност нямаше значение, защото всички изглеждаха като глупаци на процеса — поне онези, които бяха извикани да свидетелстват. Някои се опитаха да се скрият. Ърл Крауч, вероятно най-големият лъжец от всички, беше преместен на работа в друг завод на „Крейн Кемикъл“, недалеч от Галвестън. Говореше се, че е изчезнал при загадъчни обстоятелства.

Бък отново хвърли поглед към 9-милиметровия си пистолет.

Досега беше получил само едно заплашително обаждане по телефона. Не знаеше как е при другите. Всички бяха напуснали Баумор и не поддържаха връзка помежду си.

Мери Грейс Пейтън. Ако пистолетът беше у него по време на кръстосания разпит, като нищо щеше да я застреля заедно със съпруга й и няколко от адвокатите на „Крейн Кемикъл“, а последния куршум щеше да запази за себе си. В продължение на четири ужасни часа тя разкриваше всичките му лъжи една след друга. Бяха му обещали, че тези лъжи никога няма да излязат наяве, скрити в доклади и клетвени декларации, които „Крейн Кемикъл“ пазеше в сейфовете си. Но мисис Пейтън разполагаше с всички доклади и клетвени декларации и с още много други неща.

И когато изпитанието почти беше свършило, Бък кървеше като ранено животно, съдебните заседатели бяха побеснели, а съдията Харисън говореше нещо за лъжесвидетелстване, той едва не се пречупи. Беше изтощен, унизен и замаян и едва не скочи на крака, за да се обърне към съдебните заседатели и да каже:

— Значи искате да знаете истината? Ще ви кажа истината. Изхвърлихме толкова много мръсотии в онези дупки, че се чудя как целият град не гръмна. Изхвърляхме десетки, стотици литри отрови всеки ден — всякакви канцерогенни химикали, и то направо в земята. Изсипвахме ги от резервоари, от варели, дори от кофи. Понякога нощем, а понякога посред бял ден. Да, естествено, събирахме много и в специални зелени варели и плащахме цяло състояние на фирма, която да ги откара, за да ги унищожи както трябва. „Крейн Кемикъл“ трябваше да съблюдава закона. Да се подмазва на Агенцията за защита на околната среда. Виждали сте отчетите, в които всичко е попълнено както трябва. В съответствие с буквата на закона и прочие. Но докато момчетата с колосани ризи попълваха отчети в офисите, ние заравяхме отровите в дупките отзад. Защото беше много по-лесно и по-евтино просто да ги изхвърляме. И знаете ли какво? Негодниците отпред много добре знаеха какво се върши отзад.

На това място Бък трябваше да посочи с пръст към директорите на „Крейн Кемикъл“ и техните адвокати.

— Те покриха всичко! И ви лъжат дори в момента! Всички лъжат!

Бък държеше тази реч на глас, докато караше камиона, макар и не всеки ден. Намираше някаква странна утеха да мисли за това, което трябваше да каже, вместо за онова, което всъщност беше направил. Част от душата и повечето от мъжеството му бяха останали в съдебната зала. Да ругае на воля в големия си камион му действаше като някаква терапия.

Но да кара до Баумор в никакъв случай не му действаше така. Той не беше оттам и никога не беше харесвал града. А когато изгуби работата си, така или иначе, нямаше друг избор, освен да го напусне.

Когато магистралата се вля в главната улица на Баумор, той зави надясно и кара в продължение на четири пресечки. Мястото за разпределение на водата носеше прякора „Градски резервоар“. Беше точно под старата водна кула, която не се използваше много отдавна — металните й вътрешности бяха разядени от отровната вода на града. Сега вместо нея се използваше голям алуминиев резервоар. Бък качи камиона на платформата, изключи двигателя, пъхна пистолета в джоба си и слезе. След това се зае да източи водата от цистерната в резервоара — рутинна процедура, която отнемаше трийсет минути.

От резервоара водата щеше да поеме към училищата, офисите и църквите в града и макар че водата от Хатисбърг ставаше за пиене, в Баумор все така се страхуваха от нея. Все пак тръбите на водопровода, които я пренасяха, в по-голямата си част бяха същите, по които бе текла старата отровна вода.

През целия ден до градския резервоар се точеше колона от автомобили. Хората носеха всякакви пластмасови и метални контейнери и варели, пълнеха ги и ги отнасяха по домовете си.

Онези, които можеха да си го позволят, плащаха на някой доставчик да го върши вместо тях. Водоснабдяването в Баумор си беше всекидневен проблем.

Навън все още беше тъмно, докато Бък чакаше цистерната да се изпразни. Той седеше в кабината — с включено парно, заключена врата и пистолет подръка. Всяка сутрин, докато чакаше там, мислеше за две определени семейства от Пайн Гроув. Семейства с мъже, някои от които бяха лежали в затвора. Големи семейства — с много чичовци и братовчеди. И двете семейства бяха изгубили по едно дете, болно от левкемия. И двете бяха завели дело срещу „Крейн Кемикъл“.

А всички знаеха, че Бък е голям лъжец.

 

 

Осем дни преди Коледа двете страни по делото се събраха за последен път в съдебната зала пред съдия Харисън. Изслушването беше насрочено, за да се уточнят подробностите по исковете след обявяването на присъдата.

Джаред Къртин изглеждаше в отлична форма и беше придобил слънчев загар след две седмици голф в Мексико. Той топло поздрави Уес и дори успя да се усмихне на Мери Грейс. Тя не му обърна внимание — говореше с Джанет Бейкър, която изглеждаше все така изпита и притеснена, но поне вече не плачеше непрекъснато.

Подчинените на Къртин подреждаха документацията си, за което всеки от тях получаваше по няколкостотин долара на час, а Франк Съли — местният им консултант — ги наблюдаваше развеселен. Всичко беше само заради шоуто. Съдия Харисън в никакъв случай нямаше да облекчи наказанието на „Крейн Кемикъл“ и всички го знаеха.

Имаше и други зрители. Хъфи беше заел обичайното си място, любопитен както винаги и допълнително разтревожен за кредита и бъдещето си в банката. Присъстваха и няколко репортери и дори обичайният художник, който рисуваше скици на хората в съдебната зала, които никой не можеше да разпознае. Няколко адвокати на други ищци също бяха дошли, за да следят хода на делото. Всички мечтаеха за извънсъдебно споразумение за солидна сума, което щеше да ги направи богати, без да се подлагат на бруталното мъчение, преживяно от кантората на Пейтън.

Съдия Харисън обяви началото на заседанието и заговори направо.

— Много се радвам да ви видя отново — започна той сухо. — Подадени са четиринайсет иска до съда — дванайсет от защитата и два от ищцата — и аз смятам да приключим с всички тях до обяд.

Той се вторачи в Джаред Къртин, сякаш го предизвикваше да каже и една излишна дума. После продължи:

— Прочел съм всички искове и приложени документи, така че ви моля да не повтаряте нищо, което вече сте написали. Мистър Къртин, заповядайте.

Първият иск беше за нов процес. Къртин бързо изреди всички причини, поради които беше загубил неговият клиент, като започна с няколко от съдебните заседатели, от които не беше доволен, но Харисън отхвърли исканията му. Екипът на Къртин беше успял да измисли цели двайсет и две процесуални грешки, които според тях бяха достатъчно основание за нов процес, но Харисън не беше съгласен с тях. След като слуша аргументите им в продължение на един час, съдията отхвърли иска за нов процес.

Джаред Къртин щеше да остане шокиран, ако съдията беше казал нещо друго. В момента се занимаваха с рутинни процедури, защото битката вече беше изгубена, но не и войната.

Последваха и останалите искове. След няколко минути вяла аргументация по всеки от тях съдия Харисън неизменно заявяваше:

— Отхвърля се.

Когато адвокатите свършиха с речите, събраха документацията и затвориха куфарчетата си, Джаред Къртин се обърна към съдията:

— Ваша светлост, за мен беше удоволствие. Сигурен съм, че след около три години пак ще се съберем по същия въпрос.

— Заседанието се закрива — отряза го грубо съдията и силно удари с чукчето.

 

 

Два дни след Коледа, в един късен, студен и ветровит следобед, Джанет Бейкър излезе от караваната си в Пайн Гроув и тръгна към църквата и гробището зад нея. Първо целуна малкия надгробен камък на Чад, после седна и се облегна на камъка на съпруга си Пит. Беше починал на днешния ден преди пет години.

За пет години Джанет се беше научила да живее с добрите спомени, макар че не забравяше и лошите. Пит, който преди болестта беше едър мъж, се беше стопил до 55 килограма, не можеше да се храни и дори не можеше да пие вода поради туморите в гърлото и в хранопровода. Беше на трийсет години, но изглеждаше два пъти по-стар. Суровият мъж плачеше като бебе и молеше за още морфин, който да облекчи жестоката болка. Известен с приказките и вицовете си, от устата му вече не излизаше нищо друго, освен болезнени стонове. И молби — да му се помогне да свърши със себе си.

Последните дни на Чад бяха минали относително спокойно. Но последните дни на Пит бяха ужасни. Джанет просто беше видяла прекалено много.

Стига толкова лоши спомени. Всъщност беше дошла, за да си поговорят за съвместния им живот, за любовта им, за първия им апартамент в Хатисбърг, за раждането на Чад, за плановете за още деца и по-голяма къща и всички останали мечти, на които преди се смееха. Малкият Чад с въдица и впечатляващо количество риба, уловена в езерцето на чичо й. Малкият Чад с първия си екип за бейзбол, застанал до личния си треньор Пит. Коледа и Деня на благодарността, и ваканцията в Дисни Уърлд, когато и двамата вече бяха болни.

Джанет остана до тъмно както винаги.

Дени От я наблюдаваше от прозореца на кухнята си. Малкото гробище, което поддържаше толкова грижливо, в последно време приемаше прекалено много посетители.