Джон Гришам
Обжалването (3)

3

Временният дом на семейство Пейтън беше апартамент с три спални на втория етаж в комплекс близо до университета. Уес беше живял тук като студент и все още не можеше да повярва, че се е върнал в този квартал. Но в живота му напоследък бяха настъпили толкова много драстични промени, че, така или иначе, му беше трудно да се съсредоточи само върху една от тях.

Какво точно означаваше „временен“? Това беше най-важният въпрос за мистър и мисис Пейтън, макар че не го бяха обсъждали от седмици, а нямаше да го направят и сега. Може би след ден-два, когато умората и шокът от преживяното преминеха, щяха да намерят свободно време да поговорят за бъдещето. Уес бавно мина през паркинга, покрай препълнен контейнер за отпадъци, около който се валяха кутии от бира и счупени бутилки. Студентите се забавляваха, като хвърляха празните бутилки от прозорците на по-горните етажи, над паркинга и колите, общо взето, в посоката на контейнера. Бутилките се пръскаха на парчета с трясък, който разтърсваше целия блок. Студентите се забавляваха. Други — не. За семейство Пейтън, които и бездруго страдаха от недоспиване, понякога шумът беше непоносим.

Собственикът, който им беше стар клиент, бе смятан за най-противния хазяин в града, поне от студентите. Той сам предложи на семейство Пейтън да се нанесат при него, а неофициалната им уговорка за наема беше хиляда долара на месец. Живееха там от седем месеца и бяха платили само за три, но собственикът твърдеше, че няма проблеми. Ако искаше да си прибере дълговете от тях, трябваше да се нареди на опашка. Адвокатската кантора „Пейтън и Пейтън“ беше доказала, че може да привлича клиенти и да печели, така че двамата съпрузи партньори винаги можеха да се върнат в играта.

Какво ще кажете за това връщане в играта? — помисли си Уес, докато паркираше. Четирийсет и един милиона долара стигат ли?

За момент изпита радостно въодушевление, после умората отново го надви.

Като роби на някакъв ужасен навик, двамата слязоха от колата и едновременно се протегнаха да вземат куфарчетата си от задната седалка.

— Не — изведнъж обяви Мери Грейс. — Тази вечер няма да работим. Ще ги оставим в колата.

— Слушам, госпожо.

Двамата се изкачиха по стълбите, шумно огласяни от рап музиката от близкия прозорец. Мери Грейс извади ключовете си, за да отвори, и двамата влязоха в апартамента, където двете им деца гледаха телевизия с Рамона, бавачката от Хондурас. Лайза, деветгодишната им дъщеря, се втурна към тях.

— Мамо, спечелихме, спечелихме!

Мери Грейс я вдигна във въздуха и силно я прегърна.

— Да, миличка, спечелихме.

— Четирийсет милиарда!

— Милиона, миличка, не милиарда.

Мак, петгодишният им син, изтича при баща си и двамата родители дълго прегръщаха децата си в тясното антре. За пръв път от произнасянето на присъдата Уес видя сълзи в очите на съпругата си.

— Видяхме ви по телевизията! — каза Лайза.

— Изглеждахте уморени — обади се Мак.

— Аз наистина съм уморен — призна си Уес.

Рамона ги наблюдаваше от известно разстояние с едва забележима усмивка. Не беше съвсем сигурно какво точно означава тази присъда, но разбираше достатъчно, за да се радва на новината.

Двамата свалиха палтата и обувките си и членовете на семейство Пейтън се отпуснаха на удобното канапе с дебела кожена тапицерия и се заеха да се прегръщат, да се гъделичкат и да си говорят за училище. Уес и Мери Грейс бяха успели да запазят повечето си мебели, така че мизерният апартамент беше обзаведен с красиви предмети, които не само им напомняха за миналото, но и подсказваха за едно по-добро бъдеще. Това жилище беше просто неочаквана временна спирка в живота им.

По пода на всекидневната бяха разхвърляни тетрадки и листове — ясно доказателство, че домашните са били написани, преди да се включи телевизорът.

— Умирам от глад — обяви Мак, като безуспешно се опитваше да развърже вратовръзката на баща си.

— Мама каза, че ще вечеряме макарони със сирене — отвърна Уес.

— Супер! — извикаха двете деца и Рамона се насочи към кухнята.

— Сега ще имаме ли нова къща? — попита Лайза.

— Мислех, че тук ви харесва — каза Уес.

— Харесва ни, но нали ще си потърсим нова къща?

— Естествено.

Двамата бяха подходили внимателно с децата. Бяха обяснили в основни линии процеса на Лайза — лоша компания замърсява водата и много хора се разболяват заради това — и тя бързо беше взела страна, като обяви, че също не харесва компанията. И ако се налагаше да се преместят в апартамент, за да се борят срещу нея, тя беше „за“.

Но все пак бяха преживели травма, когато напуснаха хубавата си нова къща. Спалнята на Лайза беше в розово и бяло и в нея имаше всичко, което едно малко момиченце може да иска. Сега двамата с брат й имаха обща стая и макар да не се оплакваше, тя все пак се питаше колко време ще издържат така. От своя страна, Мак по цял ден беше на детска градина, за да се притеснява за жилищния проблем.

Но и на двете деца им беше мъчно за стария квартал, където къщите бяха големи, а в задните дворове имаше басейни и пързалки. Приятелите им живееха в съседните къщи или най-много зад ъгъла. Училището беше частно и безопасно. Църквата беше на една пресечка разстояние и всички се познаваха.

Сега училището им беше държавно и имаха много повече чернокожи, отколкото бели съученици, а в неделя ходеха в една епископална църква в центъра, отворена за всички.

— Няма да се преместим скоро — предупреди ги Мери Джейн, — но можем да започнем да търсим.

— Умирам от глад — повтори Мак.

Всеки път, когато някое от децата повдигнеше въпроса за къщата, родителите по навик го отбягваха. Накрая Мери Грейс се изправи и се обърна към Лайза.

— Хайде да готвим.

Уес намери дистанционното и се обърна към Мак.

— Хайде да гледаме спортния канал.

Каквото и да е, само не местните новини.

— Става — съгласи се детето.

Рамона беше сложила вода да заври и режеше един домат. Мери Грейс бързо я прегърна и попита:

— Как беше днес?

Денят беше минал добре. Децата не бяха имали проблеми в училище. Домашните вече бяха написани. След малко Лайза се оттегли в детската. Все още не проявяваше никакъв интерес към готвенето.

— А при вас? — попита Рамона.

— Беше хубав ден — отвърна Мери Грейс. — Хайде да настържем бял чедър.

Тя извади едно парче от хладилника и се зае да го стърже.

— Значи вече сте спокойни? — попита Рамона.

— Да, поне за няколко дни.

Една приятелка от църквата им беше помогнала да намерят Рамона, която по това време се криеше и гладуваше в един приют в Батън Руж. Там тя спеше на нар и ядеше консерви от помощи за жертвите на урагана. Беше оцеляла след мъчително тримесечно пътуване на север от Централна Америка, през Мексико, щата Тексас и накрая Луизиана, но нито едно от обещаните й неща не се беше сбъднало. Не беше открила нито работа, нито семейство, на което да помага, нито документи, нито някой, който да се погрижи за нея.

При обичайни обстоятелства на семейство Пейтън никога нямаше да им хрумне да наемат бавачка от Хондурас, която пребивава нелегално в страната. Но те я приеха в дома си, научиха я да шофира по няколко избрани улици, да използва мобилен телефон, компютър и кухненски уреди и я притиснаха да научи английски. Рамона вече имаше добра основа от католическото училище, в което беше ходила в родината си, и по цял ден оставаше в апартамента, като почистваше и имитираше гласовете от телевизора. За осем месеца беше отбелязала значителен напредък. Но все още предпочиташе да мълчи и да слуша — особено Мери Грейс, която имаше нужда да се разтовари пред някого. През последните четири месеца в редките случаи, когато Мери Грейс приготвяше вечерята, тя не спираше да бъбри с Рамона, която поглъщаше всяка дума. Това й действаше като чудесна психотерапия — особено след някой гаден ден, прекаран в съдебната зала в компанията на пренапрегнати юристи от мъжки пол.

— Как беше с колата? — попита Мери Грейс както всяка вечер.

Втората им кола беше стара хонда акорд, която Рамона все още не беше успяла да повреди. По редица причини семейство Пейтън се ужасяваха от перспективата да пуснат по улиците на Хатисбърг нелегално пребиваваща чужденка без шофьорска книжка и застраховка да кара хонда с навъртян огромен километраж, на чиято задна седалка безгрижно седят двете им дечица. Бяха научили Рамона да кара по едни и същи задни улици, по определени маршрути до училището, супермаркета и ако се наложеше, до тяхната кантора. Ако някой ден полицията я спреше за проверка, щяха да молят за прошка ченгетата, прокурорите и съдията. Поне ги познаваха всичките.

Освен това Уес със сигурност знаеше, че при съдията работи друг нелегално пребиваващ чужденец, който поддържаше градината му.

— Добре — отвърна Рамона. — Нямаше проблеми. Всичко е наред.

Значи наистина е бил един хубав ден, помисли си Мери Грейс, като се зае да разтопява сиренето.

Телефонът звънна и Уес неохотно вдигна слушалката. Бяха извадили номера си от телефонния указател, след като някаква откачалка беше започнала да ги заплашва по телефона. Използваха мобилните си телефони за всичко. Той изслуша обаждането от другата страна, отговори нещо, затвори и отиде в кухнята, където прекъсна готвенето.

— Кой беше? — попита притеснено Мери Грейс.

Всички обаждания в апартамента се приемаха с подозрение.

— Шърман, от кантората. Каза, че наоколо се навъртат репортери и чакат да хванат звездите.

Шърман беше един от помощниците им.

— А той какво прави още в офиса? — попита Мери Грейс.

— Предполагам, че не може да се нарадва. Имаме ли маслини за салатата?

— Не. Ти какво му каза?

— Да стреля по някой репортер и останалите ще се разпръснат.

— Ще разбъркаш ли салатата? — обърна се Мери Грейс към Рамона.

Петимата се скупчиха около малката маса в ъгъла на кухнята. Хванаха се за ръце, докато Уес каже молитвата и благодари за хубавите неща в живота, семейството, приятелите и училището. И за храната. Освен това искаше да благодари и за мъдрите и щедри съдебни заседатели и фантастичния изход от делото, но щеше да го направи по-късно. Всички си взеха първо от салатата, а после от макароните със сирене.

— Ей, тате, може ли да спим на палатка? — попита изведнъж Мак, след като беше преглътнал първата хапка.

— Естествено! — отвърна Уес, макар че гърбът веднага го заболя.

„Да спим на палатка“ в апартамента означаваше да се покрие подът на всекидневната с одеяла и възглавници и да се спи на него, обикновено след като се гледа телевизия до късно. Правеха го най-вече в петък вечер, и то само ако мама и татко се присъединят. Рамона също винаги получаваше покана, но вежливо отказваше.

— Но ще си легнем рано — предупреди Мери Грейс. — Утре сте на училище.

— В десет часа? — предложи Лайза, която бе главният преговарящ.

— Девет — каза Мери Грейс.

И двете деца се усмихнаха, защото това означаваше с половин час по-късно от обичайния им час за лягане.

Мери Грейс седеше с децата си, наслаждаваше се на щастливия миг и се надяваше, че умората й скоро ще премине. Може би сега щеше да може да си почива повече, да ги води на училище, да посещава часовете им и да обядва с тях. Жадуваше единствено да бъде майка, нищо повече и се боеше от мрачния ден, в който отново щеше да й се наложи да влезе в съдебна зала.

Сряда вечер означаваше вечеря в църквата на Пайн Гроув, където всеки носеше нещо сготвено и винаги имаше впечатляващо много хора. Църквата беше насред квартала и в сряда и в неделя повечето от богомолците просто трябваше да изминат пеша една-две пресечки до нея. Вратите на църквата бяха отворени по осемнайсет часа на ден, а пасторът, който живееше в малка пристройка отзад, винаги беше на разположение.

Вечеряха в залата за събирания в грозна метална пристройка отстрани на параклиса, където върху сгъваеми маси подреждаха всякакви домашни ястия. Днес имаше кошница с бели хлебчета, голяма кана със сладък чай и, разбира се, много бутилки с вода. Щяха да дойдат повече хора от обикновено и всички се надяваха и Джанет да се появи. Имаха повод да празнуват.

Църквата на Пайн Гроув яростно отстояваше независимостта си и се разграничаваше от обичайните вероизповедания, което бе източник на известна гордост за основателя й — пастор Дени От. Беше построена преди няколко десетилетия от баптисти, но после беше западнала, както и целият Баумор. В деня, в който пристигна пастор От, цялото паство се състоеше едва от няколко тежко белязани от живота души. Години на вътрешни дрязги бяха прогонили повечето й членове. От прогони и останалите, а после широко отвори вратите на църквата за всички жители на квартала и сам протегна ръка към хората.

Не го приеха веднага, най-вече защото беше от „северните щати“ и говореше с изчистен, образован акцент. Причината да дойде на юг беше едно момиче от Баумор, с което се беше запознал в библейско училище в щата Небраска. След редица злощастни събития се наложи временно да изпълнява длъжността на пастор на Втора баптистка църква. Всъщност не беше баптист, но тъй като в тази част от страната нямаше много млади пастори, църквата не беше в положение да избира. Само след шест месеца всички баптисти от предишното паство бяха напуснали църквата в Пайн Гроув и тя вече имаше ново име.

Пасторът носеше брада и често проповядваше, облечен в памучна риза и с туристически обувки. Вратовръзките не бяха забранени, но със сигурност не се приемаха добре. Това беше църква на народа, където всеки можеше да намери спокойствие и утеха, независимо дали е облечен с най-хубавите си дрехи. Освен това пастор От веднага изхвърли старото издание на Библията и химните. Мрачните текстове, написани от първите заселници, не му вършеха никаква работа. Богослуженията приеха по-свободна форма, модернизирана с китари и прожектиране на диапозитиви. Пасторът вярваше и учеше, че бедността и несправедливостта са по-важни социални проблеми на съвременното общество, отколкото абортите и правата на хомосексуалистите, но все пак внимаваше с проповедите си.

Църквата се разрасна и просперира, макар че пасторът не се интересуваше от пари. Един негов приятел от семинарията поддържаше благотворителна мисия в Чикаго и оттам Дени От се сдобиваше с използвани, но съвсем запазени дрехи, които складираше в „гардероба“ на църквата. Освен това той постоянно досаждаше на по-големите паства в Хатисбърг и Джаксън и с помощите от тях под държеше запас от хранителни продукти в единия край на залата за събирания. Досаждаше постоянно и на фармацевтични компании, които го снабдяваха с излишните си количества, така че „аптеката“ на църквата винаги беше заредена с лекарства.

Дени От смяташе, че като пастор носи отговорност за всички жители на Баумор и че никой не бива да остава гладен, болен или без покрив над главата, ако зависеше от него. Не и по негово време — а времето на Дени От никога не свършваше.

Беше провел погребалните служби на шестнайсет от собствените си хора, убити от „Крейн Кемикъл“, и толкова яростно ненавиждаше корпорацията, че постоянно се молеше за прошка. Не изпитваше омраза към безименните, анонимни хора, които бяха собственици на „Крейн Кемикъл“ — това би противоречало на вярата му, — но със сигурност мразеше самата корпорация. Дали беше грях да мразиш корпорация? Душата му всеки ден се измъчваше от този въпрос и за по-сигурно той не спираше да се моли.

Всички шестнайсет души бяха погребани в малкото гробище зад църквата. Когато беше топло, пасторът подрязваше тревата около надгробните камъни, а когато беше студено, поддържаше и боядисваше бялата ограда около гробището, за да държи сърните на разстояние. Макар и да не го беше планирал, църквата му се беше превърнала в център на всички действия, насочени срещу „Крейн Кемикъл“ в окръг Кеъри. Почти всички членове на паството му бяха засегнати от смъртта или болестта на някой близък, причинени от компанията.

По-голямата сестра на съпругата му беше завършила гимназията в Баумор в един клас с Мери Грейс Шелби. Пастор От и семейство Пейтън бяха много близки. В кабинета на пастора често се даваха юридически консултации при затворени врати, по телефона, от някой от двамата съпрузи адвокати. В залата за събирания на църквата бяха написани десетки показания под клетва в присъствието на адвокати от големи градове. Дени От мразеше корпоративните адвокати почти толкова, колкото ненавиждаше и самата корпорация.

Докато течеше процесът, Мери Грейс често се обаждаше на пастор От и му повтаряше да не бъде прекален оптимист. И той, разбира се, не беше. Така че когато преди два часа Мери Грейс му се обади, за да му съобщи невероятната новина, От прегърна жена си и двамата затанцуваха из къщата, като викаха и се смееха. „Крейн Кемикъл“ беше размазана, унизена, разкрита и наказана. Най-сетне!

Пасторът се беше изправил пред паството си, за да ги поздрави, когато видя как в църквата влизат Джанет с доведената й сестра Бет и придружаващите ги приятели. Веднага я заобиколи множеството от хора, които я обичаха — искаха да споделят великия миг и да й кажат по някоя, успокоителна дума. Настаниха я в дъното на залата, до едно старо пиано, и пред нея се образува нещо като опашка. Джанет успяваше да се усмихва и дори да благодари на хората, но изглеждаше слаба и изтощена.

С всяка изминала минута яденето изстиваше, а църквата вече беше пълна, така че пастор От най-сетне взе думата и произнесе продължителна и шумна благодарствена молитва. Завърши я с апломб и добави:

— А сега да хапнем!

Както винаги първи се наредиха децата и възрастните хора, за да им сервират. Пасторът се придвижи към дъното на залата и не след дълго се озова до Джанет. Когато вниманието на хората се премести от нея към храната, тя прошепна на пастора си:

— Искам да отида на гробището.

Пастор От я изведе през една странична врата, от която се излизаше на тясната, покрита с чакъл уличка зад църквата. Гробището беше на петдесетина метра. Двамата вървяха бавно и мълчалото в тъмното. Пасторът отвори дървената врата и те влязоха в гробището — чисто и добре поддържано. Надгробните камъни бяха малки. Тук почиваха работници, така че нямаше паметници, крипти или помпозни гробници.

Джанет клекна между два гроба, четири реда по-надясно. В единия почиваше Чад — болнавото й дете, което беше живяло едва шест години, докато ракът го умори. В другия бяха останките на Пит — съпруга й, с когото беше живяла осем години. Баща и син почиваха заедно, завинаги. Джанет ги посещаваше поне веднъж седмично и всеки път си пожелаваше да отиде при тях. Тя погали едновременно двата надгробни камъка и тихо заговори:

— Здравейте, момчета, мама е. Няма да повярвате какво стана днес.

Пастор От тихо се отдалечи, за да я остави насаме със сълзите, мислите и думите, които не биваше да чува. Изчака я до вратата, докато минутите бавно се нижеха, а сенките на надгробните камъни пълзяха между редовете под лунната светлина. Именно той беше погребал Чад и Пит. Беше погребал общо шестнайсет души, но сигурно щеше да има и още. Шестнайсет безмълвни жертви, които може би вече не бяха толкова безмълвни. От малкото гробище зад църквата на Пайн Гроув един глас най-сетне се беше чул. Силен и гневен глас, който настояваше за справедливост.

Пасторът виждаше сянката на Джанет и дочуваше шепота й.

Беше се молил с Пит в последните минути, преди той да си отиде, и беше целунал малкия Чад по челото в последния му час. Беше събирал пари за ковчезите и погребенията им. А след това, заедно с двама дякони, беше изкопал и гробовете им. Погребенията им бяха през осем месеца едно от друго.

Най-сетне Джанет се изправи, сбогува се с мъртвите и отиде при него.

— Трябва да се върнем при другите — каза От.

— Да, благодаря — отвърна тя, като бършеше сълзите си.

 

 

Масата на мистър Трюдо му струваше 50 хиляди долара и тъй като лично беше подписал чека, можеше да контролира кой ще седне до него. От лявата му страна беше Бриана, а до нея седеше добрата й приятелка Санди — поредният скелет. Санди току-що се беше измъкнала от последния си брак и вече беше излязла на лов за съпруг номер три. От дясната му страна бяха един пенсиониран банкер, негов добър приятел, и съпругата му — приятни хора, които обичаха да си бъбрят за изкуство. Точно срещу Карл седяха неговият уролог и съпругата му. Беше ги поканил, защото не говореха много. Последният човек на масата беше служител в Трюдо Груп и просто беше извадил лошия късмет да попълни бройката.

Известният готвач, поканен за събитието, беше съставил меню, което започваше с хайвер и шампанско и продължаваше с крем супа от омари, ордьовър от пастет от гъши дроб соте с гарнитура и основно ястие от шотландска яребица за месоядните и букет от водорасли за вегетарианците. Десертът беше разкошно многопластово творение от различни италиански сладоледи. Към всяко ястие бе поднесено подходящото вино, включително и към десерта.

Карл изпразни всички чинии, които му сервираха, и не спря да пие. Разговаряше само с банкера, защото той беше чул новината за процеса и проявяваше разбиране и съчувствие. Бриана и Санди си шепнеха невъзпитано през цялото време, злословейки по адрес на всички останали жени на партито. И двете някак си успяваха да пренаредят храната в чиниите си, без да хапнат от нея. Към основното ястие Карл вече беше почти пиян и едва се сдържа да не изрече „Знаеш ли колко струва тази проклета храна?“, докато гледаше как жена му ровичка из водораслите, но нямаше смисъл да започва скандал.

Накрая известният готвач, за когото Карл никога не беше чувал, беше представен на гостите и всички четиристотин души дълго го аплодираха, макар че практически всички до един бяха останали гладни след менюто от пет ястия. Но все пак не се бяха събрали заради храната, а заради парите.

След две бързи речи всички се съсредоточиха върху основното събитие за вечерта. „Малтретираната Имелда“ беше внесена в атриума, драматично висяща от малък кран на височина шест метра от пода, така че всички да я виждат. За по-интересно беше осветена от прожектори. Гостите притихнаха, докато армия от незаконно пребиваващи чужденци с черни сака и вратовръзки отсервираха масите.

Водещият търга заговори за „Малтретираната Имелда“ и гостите се заслушаха. После той се прехвърли на темата за създателя на творбата и гостите наостриха уши. Наистина ли беше луд? Побъркан? На косъм от самоубийството? Всички искаха повече такива подробности, но водещият не отстъпваше. Беше подчертано благовъзпитан и почтен британец — факт, който със сигурност щеше да добави поне един милион долара към крайната цена.

— Предлагам да започнем наддаването от пет милиона долара — произнесе носово той и публиката ахна.

Бриана изведнъж се отегчи от Санди, премести се по-близо до Карл, изпърха с дългите си мигли и сложи ръка на бедрото му. Карл отвърна с кимване към най-близкия служител на галерията, с когото вече беше разговарял. Служителят вдигна една табела към подиума и „Имелда“ сякаш изведнъж оживя.

— И имаме пет милиона! — обяви водещият търга, като предизвика оглушителни аплодисменти. — Добро начало, благодаря. Продължаваме с шест милиона.

Продължиха с шест, седем, осем и девет милиона. Карл кимна и на десет милиона. Не спираше да се усмихва, но стомахът му се беше свил. Колко щеше да му струва това отвратително нещо? В галерията имаше поне шестима милиардери и още няколко души, които не бяха далеч от тази сума. Никак не липсваха хора с ненормално раздуто его и ужасно много пари, но точно тази вечер нито един от тях нямаше толкова отчаяна нужда да се появи във вестниците, колкото Карл Трюдо.

И Пит Флинт много добре го знаеше.

Двама от участниците в търга отпаднаха на единайсет милиона.

— Колко остават? — прошепна Карл на своя приятел банкер, който не спираше да оглежда публиката.

— Само Пит Флинт и може би още един.

Кучи син! Когато Карл кимна на дванайсет милиона долара, Бриана едва не му облиза ухото от благодарност.

— Имаме дванайсет милиона! — обяви водещият търга.

Хората избухнаха в аплодисменти и подвиквания. Водещият мъдро предложи:

— Да направим кратка пауза.

Всички отпиха от чашите си. Карл пресуши своята. Пит Флинт седеше зад него, на две маси разстояние, но Карл не посмя да се обърне и така да признае публично за тяхната малка война.

Ако Флинт наистина се беше отървал от акциите на „Крейн Кемикъл“, щеше да спечели милиони от тази присъда. Карл очевидно беше загубил милиони от нея. Само на хартия, разбира се, но не беше ли така с всичко?

„Малтретираната Имелда“ например не беше. Висеше си там съвсем истинска и Карл не можеше да си позволи да я загуби — във всеки случай, не и срещу Пит Флинт.

Рундовете за 13, 14 и 15 милиона долара бяха проведени с вещина от водещия, като всеки от тях предизвикваше нов взрив от аплодисменти. Слухът беше обиколил залата и вече всички знаеха, че Карл Трюдо и Пит Флинт се състезават. Когато аплодисментите затихнаха, двамата състезатели тежка категория вече бяха готови за следващия рунд. Обявиха шестнайсет милиона, Карл кимна и прие аплодисментите.

— Имаме ли седемнайсет милиона? — извика водещият, който също беше силно развълнуван.

Настъпи дълга пауза. Атмосферата в залата бе наелектризирана.

— Много добре, значи шестнайсет. Шестнайсет първи път… шестнайсет втори път… и да! Имаме седемнайсет милиона долара!

През цялото изпитание Карл не спря да се кълне пред себе си и веднага да нарушава клетвите си, но беше твърдо решен да не минава границата от седемнайсет милиона долара. Когато ревът на публиката утихна, той се отпусна на мястото си — хладнокръвен като истинска корпоративна акула, която разполага с милиарди. Флинт блъфираше, а сега се беше прецакал да вземе „Имелда“ за 17 милиона долара.

— Мога ли да предложа осемнайсет? — извика водещият.

Още аплодисменти. И още малко време за Карл да помисли. Щом беше готов да плати седемнайсет, защо не и осемнайсет? Още повече, че ако скочеше на осемнайсет, тогава Флинт щеше да разбере със сигурност, че Карл ще остане в битката докрай, независимо колко кръв ще пролее.

Струваше си.

— Осемнайсет? — попита водещият на търга.

— Да — каза Карл на глас, достатъчно силно, за да го чуят много хора в залата.

Стратегията му успя. Пит Флинт се оттегли в безопасното убежище на парите, които не беше похарчил, и развеселено проследи как великият Карл Трюдо приключва неизгодната сделка.

— Продадена за осемнайсет милиона долара на мистър Карл Трюдо! — извика водещият и взриви публиката, която скочи на крака.

„Малтретираната Имелда“ беше спусната до нивото на пода, така че новите й собственици да позират с нея. Много от останалите, разкъсвани от завист и високомерие, бяха вперили очи в семейство Трюдо и новата им придобивка. Засвири оркестър, танците започнаха. Бриана бе силно развълнувана от демонстрацията на толкова много пари и по средата на първия танц Карл леко я бутна назад, по-далеч от центъра на залата. Бриана беше възбудена, държеше се предизвикателно и показваше колкото може повече от тялото си. Хората я гледаха, но това изобщо не я притесняваше.

След втория танц Карл каза:

— Хайде да се махаме оттук.