Джон Гришам
Обжалването (1)

1

Съдебните заседатели бяха готови.

След четирийсет и два часа обсъждане, предшествано от процес, продължил седемдесет и един дни, включително 530 часа свидетелски показания на над четирийсет свидетели, и след цяла вечност мълчаливо чакане, докато адвокатите се караха, съдията се произнасяше, а публиката в залата зорко бдеше за някакви сигнали, които да подскажат как се развива делото, съдебните заседатели най-сетне бяха готови. Затворени в своята стаичка, в уединение и на спокойствие, десетима от тях гордо подписаха присъдата, докато останалите двама се мръщеха в ъгъла — откъснати и изолирани заради решението си да не я подкрепят. Имаше прегръдки, усмивки и доволно потупване по раменете, защото бяха оцелели в малката война и сега гордо можеха да се върнат на съдебната арена с решение, което бяха успели да вземат с цената на неотклонна решителност и упорито търсене на компромис. Бяха преодолели изпитанието; бяха изпълнили гражданския си дълг. Бяха работили всеотдайно. Бяха готови.

Старшият съдебен заседател почука на вратата и стресна чичо Джо, който пак беше задрямал. Старият съдебен пристав ги беше охранявал по време на делото, но се беше грижил и за обяда им, беше изслушвал оплакванията им и мълчаливо беше предавал посланията им на съдията. Когато беше по-млад и чуваше по-добре, чичо Джо беше прословут и с факта, че подслушваше разговорите на съдебните заседатели през тънката чамова врата, която лично беше избрал и монтирал. Но това време отдавна беше отминало и тъй като вече нямаше с кого да споделя, освен с жена си, след този толкова труден съдебен процес той като нищо можеше да окачи стария си пистолет на стената и да се пенсионира. Напрежението, свързано с контрола върху правосъдието, беше изцедило силите му.

— Страхотно. Ще повикам съдията — усмихна се чичо Джо, сякаш представителят на Темида седеше някъде в недрата на сградата и само чакаше чичо Джо да му се обади.

Вместо това чичо Джо намери една секретарка, която на свой ред щеше да предаде новината на съдията. А новината наистина беше добра. Старата зала никога не беше ставала свидетел на толкова продължително и мащабно дело. Щеше да бъде истински срам, ако съдебните заседатели не бяха стигнали до категорично решение.

Секретарката почука леко на вратата на кабинета на съдията, пристъпи вътре и гордо обяви:

— Имаме присъда.

Съобщи го с такъв тон, все едно лично беше преминала през ада на преговорите и сега поднасяше резултата като някакъв дар.

Съдията затвори очи и въздъхна доволно. На лицето му изгря щастлива, но нервна усмивка на огромно облекчение, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Най-сетне той каза:

— Повикайте адвокатите.

След като обсъждането между съдебните заседатели се проточи почти пет дни, съдия Харисън се беше примирил с вероятността те да не могат да стигнат до решение поради разделени гласове, макар че това беше най-ужасният му кошмар. След четири години ожесточени съдебни спорове с всички възможни средства и четири месеца напрегнат съдебен процес направо му прилошаваше от перспективата за такъв изход. Дори не искаше да си помисли, че може да се наложи всичко да започне отначало.

Съдията пъхна крака в мокасините си, ухилено скочи от стола като малко момче и се протегна за тогата си. Най-сетне свърши — най-продължителното дело в неговата богата и вълнуваща кариера.

Съдебният секретар се обади първо на „Пейтън и Пейтън“ — малка местна кантора на семейство адвокати, която се помещаваше в затворен магазин за преоценени стоки в покрайнините. Помощникът им вдигна телефона, изслуша съобщението и изкрещя:

— Имаме присъда!

Гласът му отекна в лабиринта от малки временни офиси и накара колегите му да подскочат.

Той продължи да вика. Докато тичаше към „Дупката“, там трескаво се събираха служителите от кантората. Уес Пейтън вече беше там, а после влетя и жена му Мери Грейс и двамата за миг се спогледаха с неприкрит ужас и объркване. На дългата, отрупана с книжа работна маса се събраха двама помощници, две секретарки и счетоводителката. Всички седяха неподвижно и се гледаха втренчено, защото никой не искаше да заговори пръв.

Това ли беше всичко? След като бяха чакали цяла вечност, наистина ли щеше да свърши толкова внезапно? С едно обаждане по телефона?

— Да се помолим мълчаливо — предложи рязко Уес.

Служителите на кантората се хванаха за ръце и се помолиха така горещо, както никога досега. Всемогъщият Бог получи множество различни молби, но общото в тях беше желанието за победа. „Всемогъщи Боже, нека след цялото това време и всички усилия, разходи, страхове и съмнения най-сетне да победим по Твоята воля. И спаси ни от унижението, фалита и всички мъки, които би ни донесла една неблагоприятна присъда.“

Второто обаждане на съдебния секретар беше на мобилния телефон на Джаред Къртин, главния адвокат на защитата. Мистър Къртин се беше отпуснал на коженото канапе, което ползваше под наем във временния си офис на Фронт Стрийт в центъра на Хатисбърг, на три пресечки от съда. Четеше някаква биография и спокойно отброяваше часовете, за всеки от които получаваше хонорар от 750 долара. Той прие съобщението, затвори телефона и каза:

— Да вървим. Съдебните заседатели са готови.

Бойците му, стегнати в тъмни костюми, се изпънаха и го последваха към съдебната зала, на път за поредната съкрушителна победа. Поеха с маршова крачка, без коментар и без молитва.

Съдебният секретар продължи да звъни по телефона — първо на останалите адвокати, после на репортерите — и след броени минути мълвата бързо се разпространи в града.

На един от последните етажи на небостъргач в центъра на Манхатън обзет от паника млад човек нахълта на сериозна среща и прошепна новината на ухото на мистър Карл Трюдо, който от своя страна веднага загуби интерес към обсъжданата тема, рязко се изправи и каза:

— Изглежда, имаме присъда.

После напусна стаята, прекоси коридора и влезе в огромния си кабинет в ъгъла на сградата, където си свали сакото, разхлаби възела на вратовръзката, застана до прозореца и се загледа в здрача, който се сгъстяваше над река Хъдсън. Не за пръв път си задаваше въпроса как е възможно съдбата на толкова голяма част от неговата империя да се озове в ръцете на дванайсет средностатистически провинциалисти от щата Мисисипи.

И въпреки че беше един от най-информираните хора в света, отговорът му убягваше.

Когато семейство Пейтън паркираха на улицата зад сградата на съда, към нея от всички страни вече се стичаха хора. Двамата останаха в колата, като се държаха за ръце. През последните четири месеца бяха внимавали да не се докосват, когато са близо до залата. Някой можеше да ги види — съдебен заседател или репортер. Трябваше да се държат възможно най-професионално. Фактът, че бяха женени и работеха заедно, все още се струваше любопитен на повечето хора, затова мистър и мисис Пейтън се опитваха да се държат един с друг като адвокати, а не като съпрузи.

Така че по време на делото двамата се докосваха твърде рядко — както в съда, така и извън него.

— Какво мислиш? — попита Уес, без да поглежда жена си.

Сърцето му биеше лудо, а по челото му беше избила пот.

Не спираше да стиска волана с лявата ръка и да си повтаря, че трябва да се успокои.

Да се успокои. Много смешно.

— Ужасно ме е страх — отвърна Мери Грейс.

— И мен.

Настъпи дълго мълчание, в което и двамата дишаха дълбоко. На улицата пред тях микробусът на един телевизионен канал едва не уби на място някакъв пешеходец.

— Ще оцелеем ли, ако загубим? — попита тя. — Това е въпросът.

— Трябва да оцелеем. Нямаме друг избор. Но ние няма да загубим.

— Точно така — каза тя. — Да вървим.

Двамата се присъединиха към малкия си екип и всички влязоха заедно в съда. Клиентката им, ищцата Джанет Бейкър, ги чакаше на обичайното място на първия етаж до автоматите за безалкохолни напитки. Когато видя адвокатите си, тя избухна в плач. Уес я хвана за едната ръка, а Мери Грейс за другата, за да й помогнат да се изкачи по стълбите към голямата съдебна зала на втория етаж. Можеха направо да я носят. Джанет тежеше по-малко от 45 килограма и по време на процеса беше остаряла с пет години. Страдаше от депресия, често в изострена форма, и въпреки че не беше анорексичка, понякога просто забравяше да се храни. Беше само на трийсет и четири, но беше погребала съпруга и детето си и беше преживяла едно дълго и ужасно дело, за което вече тайно си мислеше, че не е бивало да започва.

В съдебната зала цареше такава тревога, все едно предстоеше бомбардировка и сирените не спираха да вият. Десетки хора сновяха напред-назад, търсеха свободни места за сядане или притеснено разговаряха помежду си, а очите им не спираха да шарят наоколо. Когато Джаред Къртин и екипът му влязоха от странична врата, всички се вторачиха в Джаред, сякаш подозираха, че знае нещо повече от тях. Ден след ден в продължение на изминалите четири месеца той беше доказвал, че умее да вижда в бъдещето, но точно в този момент лицето му беше безизразно. Адвокатът и помощниците му мрачно заеха обичайните си места.

В другата половина на залата, само на няколко метра от тях, беше масата на ищцата, където се настаниха семейство Пейтън и Джанет. На същите столове, в същия ред, следвайки стратегия да внушават на съдебните заседатели впечатлението, че една бедна вдовица и двамата й самотни адвокати се опитват да се преборят с гигантска корпорация с безкрайни възможности. Уес Пейтън погледна Джаред Къртин, очите им се срещнаха и двамата си кимнаха вежливо. Чудото в този съдебен процес беше фактът, че двамата продължаваха да се отнасят един към друг с необходимата доза учтивост — дори разговаряха помежду си, когато се налагаше. Това се беше превърнало във въпрос на чест. Независимо колко гадно се развиваха нещата — а те често се развиваха така, — и двамата адвокати се опитваха да пренебрегнат обстоятелствата и да си подадат ръка.

Мери Грейс не погледна към противниковата страна, а и да го беше направила, нямаше нито да кимне, нито да се усмихне. Освен това беше добре, че не носеше пистолет в дамската си чанта, защото в такъв случай половината от мъжете в тъмни костюми вече нямаше да са там. Тя извади празен бележник на масата, записа датата и името си ни първата страница, но не можа да измисли нищо друго. В продължение на седемдесетте и един дни на процеса тя беше написала шейсет и шест такива бележника — винаги в един и същ формат и цвят, — които в момента бяха безупречно подредени в стар метален шкаф за документи в „Дупката“. Тя подаде кърпичка на Джанет. Макар че броеше всичко останало, Мери Грейс беше пропуснала да преброи пакетите с кърпички, които Джанет беше изразходвала по време на процеса. Със сигурност бяха поне няколко десетки.

Тази жена почти не спираше да плаче и макар че Мери Грейс изпитваше дълбоко съчувствие към нея, вече й беше дотегнало. Всъщност й беше дотегнало всичко — умората, напрежението, безсънните нощи, непрекъснатата концентрация, липсата на време за децата, занемарения им апартамент, купчината неплатени сметки, пренебрегнатите клиенти, изстиналата китайска храна в полунощ и предизвикателството всяка сутрин да се грижи за грима и прическата си, така че да изглежда поне малко привлекателна в очите на съдебните заседатели. Последното се очакваше от нея.

Да започнеш голямо дело беше като да скочиш в тъмно блато с тежести на колана. Понякога успяваш да излезеш на повърхността, за да си поемеш въздух, но изобщо не забелязваш останалия свят. А през повечето време просто се давиш.

Няколко реда зад семейство Пейтън, в края на скамейка, която бързо се заемаше от зрители, седеше техният банков служител и се опитваше да запази спокойствие, макар че вече бе започнал да си гризе ноктите. Казваше се Том Хъф, но всички го наричаха Хъфи. Хъфи се отбиваше понякога, за да погледа делото, а също и за да се помоли наум. Семейство Пейтън вече дължаха на банката му 400 хиляди долара и единствената им гаранция беше парцел обработваема земя в окръг Кеъри, собственост на бащата на Мери Грейс. Ако имаха късмет, можеха да го продадат за 100 хиляди долара, така че очевидно щеше да им остане да връщат още голяма част от заема. Ако семейство Пейтън загубеха делото, с обещаващата кариера на Хъфи като банкер щеше да бъде свършено. Директорът на банката отдавна беше спрял да му крещи. Заплахите вече идваха само по електронната поща.

Невинното начало — заем от 90 хиляди долара, гарантиран с втора ипотека на чудесната им къща в предградията — бе последвано от лавинообразни финансови загуби и безразсъдно харчене. Безразсъдно, поне според мнението на Хъфи. Но чудесната им къща вече я нямаше, както и приятният им офис в центъра на града и скъпите коли, и всичко останало. Семейство Пейтън бяха решили да заложат всичко и Хъфи им се възхищаваше за това. Ако спечелеха делото, той щеше да излезе гений. Ако загубеха, поне щяха да се наредят заедно с него на опашката в съда, за да обявят фалит.

Финансистите в другата половина на залата не си гризяха ноктите и не се притесняваха особено от евентуален фалит, макар че бяха обсъждали и този вариант. Крейн Кемикъл Корпорейшън наистина разполагаше с много средства, печалби и материални активи, но освен това си имаше и стотици потенциални ищци, които кръжаха като лешояди и очакваха решението от процеса. Ако присъдата изненадващо се окажеше в полза на ищцата, щеше да последва лавина от подобни съдебни искове.

Но засега те не се притесняваха от такова развитие на нещата. Джаред Къртин беше най-добрият адвокат, който можеше да се купи с пари. Цената на акциите на компанията беше паднала съвсем малко. Мистър Трюдо в Ню Йорк засега беше доволен.

Нямаха търпение да се приберат у дома.

Слава богу, че борсата вече беше затворила за деня.

— Останете по местата си! — провикна се чичо Джо.

Съдия Харисън беше влязъл през вратата зад своето място. Отдавна беше прекратил глупавия навик да принуждава всички в съдебната зала да стават, когато сядаше на стола си.

— Добър ден — каза бързо той; беше почти пет следобед. — Бях информиран от съдебните заседатели, че са готови с присъдата. — Той се огледа, за да се увери, че основните играчи са налице, преди да продължи: — Очаквам от всички да запазят спокойствие. Никакви емоционални изблици. Никой няма да си тръгне, докато не освободя съдебните заседатели. Има ли въпроси? Защитата има ли да добави още нещо?

Джаред Къртин с нищо не показа, че изобщо го е чул. Продължи да си рисува в бележника, все едно завършваше шедьовър. Ако Крейн Кемикъл Корпорейшън загубеше това дело, щяха да обжалват докрай — и крайъгълният камък на искането за обжалване щеше да бъде очевидното пристрастие на съдията. Томас Олсоубрук Харисън IV беше започнал юридическата си кариера като адвокат в съда и не криеше своята неприязън към всички големи корпорации и в частност към „Крейн Кемикъл“.

— Моля, доведете съдебните заседатели.

Вратата зад ложата на съдебните заседатели се отвори и целият въздух в съдебната зала сякаш беше всмукан за миг от невидим вакуум. Сърцата спряха да бият. Телата се вцепениха. Очите се заковаха в една точка. Единственият шум беше от стъпките на съдебните заседатели по износения килим.

Джаред Къртин продължаваше да си драска в бележника. Беше си изградил навика никога да не гледа лицата на съдебните заседатели, когато се връщат с присъдата. Стотиците дела го бяха научили, че по тях не може да се прочете нищо. Пък и защо да си прави труда? И без това след броени секунди щеше да разбере какво са решили. Сътрудниците му също бяха инструктирани да не обръщат внимание на съдебните заседатели и да не реагират по никакъв начин, независимо каква е присъдата.

Разбира се, Джаред Къртин не беше изправен пред финансов и професионален срив. Уес Пейтън, от друга страна, със сигурност беше, така че не можеше да откъсне поглед от очите на съдебните заседатели, докато се настаняваха по местата си. Работникът в кравеферма извърна поглед, което не беше добър знак. Учителката сякаш гледаше през Уес, което също беше лош знак. Когато старшият съдебен заседател подаде плика с решението на съдебния секретар, жената на свещеника хвърли към Уес поглед, изпълнен със съжаление, но пък тя си го гледаше така още от началото на процеса.

Всъщност единствено Мери Грейс видя знака, макар че точно тя не го търсеше. Докато подаваше поредната кърпичка на Джанет Бейкър, която отново беше започнала да ридае, Мери Грейс неволно погледна към съдебен заседател номер шест, който седеше най-близо до нея — доктор Лиона Роча, пенсионирана университетска преподавателка по английски език. Доктор Роча, която носеше очила за четене с червени рамки, й намигна — най-бързото, симпатично и невероятно намигване, което Мери Грейс беше виждала през живота си.

— Стигнахте ли до присъда? — попита съдия Харисън.

— Да, ваша светлост — отвърна председателят.

— Единодушно ли?

— Не, ваша светлост.

— Гласувана ли е поне с девет гласа?

— Да, сър. Присъдата е подкрепена с десет срещу два гласа.

— Това е предостатъчно.

Мери Грейс си отбеляза в бележника за намигването, но беше толкова развълнувана, че не можеше да разчете собствения си почерк. Не спираше да си повтаря, че трябва да се опита поне да изглежда спокойна.

Съдия Харисън взе плика от съдебния секретар, извади лист хартия и се взря в него. На челото му се появиха дълбоки бръчки и той се смръщи, като пощипваше носа си. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да обяви:

— Всичко изглежда наред.

По лицето му не се четеше дори намек за изражение, което да подсказва какво е написано на листа.

Съдията погледна към съдебния секретар, кимна и се прокашля, като откровено се наслаждаваше на момента. После бръчките около очите му леко се изгладиха, чертите му се отпуснаха, раменете му се изправиха и — поне за Уес — изведнъж се появи надеждата, че съдебните заседатели все пак са решили да унищожат обвиняемата страна.

Съдия Харисън започна да чете бавно и отчетливо:

— „Въпрос номер едно: След като се запознахте с всички доказателства, смятате ли, че подпочвените води са били замърсени от Крейн Кемикъл Корпорейшън?“

След злокобна пауза, която продължи не повече от пет секунди, съдията продължи да чете:

— Отговорът е „Да“.

Хората в едната половина на съдебната зала най-сетне успяха да си поемат въздух, докато лицата на хората в другата половина бавно започнаха да посиняват.

— „Въпрос номер две: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че това замърсяване е непосредствената причина за смъртта на а) Чад Бейкър и б) Пит Бейкър?“ Отговорът и в двата случая е „Да“.

Мери Грейс успяваше да измъква кърпички от пакета и да ги подава с лявата ръка, без да спира яростно да си записва с дясната. Погледът на Уес се стрелна към съдебен заседател номер четири, който по една случайност също гледаше към него — с лека усмивка, все едно искаше да му каже: „Сега започва най-хубавото.“

— „Въпрос номер три: По отношение на Чад Бейкър, каква е сумата, която присъждате на майка му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Петстотин хиляди долара“.

Мъртвите деца не струват много, защото те не носят доходи, но впечатляващата сума за Чад беше като предупредителен сигнал за това, което щеше да последва. Уес вдигна поглед към часовника над главата на съдията и благодари на Господ, че са избегнали фалита.

— „Въпрос номер четири: По отношение на Пит Бейкър, какво обезщетение присъждате на вдовицата му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Два милиона и петстотин хиляди долара“.

Финансистите на корпорацията, които седяха зад Джаред Къртин, се размърдаха неспокойно. „Крейн Кемикъл“ безпроблемно можеше да понесе загуба от три милиона долара, но ги ужасяваше онова, което можеше да последва. Колкото до самия мистър Къртин, той все още беше невъзмутим.

Все още.

Джанет Бейкър започна да се изхлузва от стола си. Двамата й адвокати я хванаха навреме, дръпнаха я обратно, прегърнаха я през крехките рамене и й зашепнаха нещо. Но тя хлипаше неудържимо.

В списъка, изготвен от адвокатите, имаше общо шест въпроса и ако съдебните заседатели бяха отговорили с „Да“ на петия от тях, щеше да настъпи истинска лудница. Точно в този момент съдия Харисън бавно проучваше отговора, като тържествено се прокашляше. И когато го прочете, той показа и подличката си страна. Направи го с усмивка. Вдигна поглед — едва на няколко сантиметра над горния ръб на листа в ръцете си, над ръба на евтините очила за четене, кацнали на носа му, и погледна право към Уес Пейтън. Усмивката му беше сдържана и съзаклятническа, но в нея се четеше злобно задоволство.

— „Въпрос номер пет: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че действията на Крейн Кемикъл Корпорейшън са били преднамерени или престъпно небрежни до такава степен, че да се присъди наказателно обезщетение?“ Отговорът е „Да“.

Мери Грейс спря да пише и погледна над главата на клиентката към съпруга си, който бе приковал поглед в нея. Бяха спечелили и сам по себе си този факт предизвикваше почти неописуемо въодушевление. Но колко голяма беше тяхната победа? В тази критична част от секундата, когато погледите им се срещнаха, двамата осъзнаха, че победата им е гигантска.

— „Въпрос номер шест: Какъв е размерът на наказателното обезщетение, който определихте?“ Отговорът е „Трийсет и осем милиона долара“.

В съдебната зала сякаш отекна ударна вълна от възклицания, охкане и тихи подсвирвания. Джаред Къртин и екипът му съсредоточено си записваха всичко и полагаха максимални усилия да не реагират на стоварилия им се удар. Шефовете на „Крейн Кемикъл“ на първия ред се опитваха да не изгубят самообладание и да дишат дълбоко. Повечето от тях се бяха вторачили злобно в съдебните заседатели и се отдаваха на още по-злостни мисли, които се въртяха около фрази като „селски невежи“, „провинциална простотия“ и други подобни.

Мистър и мисис Пейтън отново се бяха заели да придържат клиентката си, която сякаш беше смазана от тежестта на присъдата и не можеше да седи изправена на стола. Уес шепнеше успокоителни думи на Джанет, а в същото време мислено си повтаряше числата, които току-що беше чул. По някакъв начин все още успяваше да изглежда сериозен, вместо да се хили като щастлив идиот.

Банкерът Хъфи беше спрял да гризе ноктите си. За по-малко от трийсет секунди той се беше превърнал от провален, фалирал и уволнен заместник-директор на банка в изгряваща звезда на финансовия небосклон с планове за по-голяма заплата и по-хубав офис. Дори беше започнал да се чувства осезаемо по-умен. Как само щеше да влезе в банката на следващата сутрин! Съдията продължаваше да говори за някакви формалности и изказваше благодарност на съдебните заседатели, но Хъфи не го слушаше. Вече беше чул всичко, което му трябваше.

Съдебните заседатели се изправиха и започнаха да излизат един по един — чичо Джо им държеше вратата и кимаше на всеки в знак на одобрение. По-късно щеше да каже на жена си, че е предвидил такава присъда, макар че тя нямаше никакъв спомен за това. Чичо Джо твърдеше, че винаги е познавал присъдите предварително през всичките си десетилетия работа като съдебен пристав.

Когато заседателите напуснаха залата, Джаред Къртин се изправи и със завидно самообладание зададе обичайните въпроси след обявяването на присъдата, на които съдия Харисън отговори с подчертано съчувствие, след като кръвта на защитата вече беше пролята. Мери Грейс нямаше въпроси. Мери Грейс беше приключила с делото. Беше получила всичко, което искаше.

Уес мислеше за спечелените 41 милиона долара и се бореше с чувствата си. Кантората щеше да оцелее, както и бракът им, репутацията им и всичко останало.

И когато съдия Харисън най-сетне обяви „Закривам заседанието“, всички се втурнаха навън. Всеки стискаше в ръка мобилен телефон.

* * *

Мистър Трюдо все така стоеше до прозореца и гледаше как слънцето залязва някъде далеч зад Ню Джърси. Телефонът в другия край на голямото помещение иззвъня. Помощникът му Стю прие обаждането и боязливо пристъпи няколко крачки напред, преди да събере кураж да заговори.

— Обадиха се от Хатисбърг, сър. Три милиона долара обезщетение за реални вреди и трийсет и осем милиона наказателно обезщетение.

Загледан в гърба на шефа си, Стю видя как раменете му леко увиснаха, после чу тиха, но ядна въздишка и сподавени ругатни.

Мистър Трюдо бавно се обърна и се втренчи в помощника си, сякаш се канеше да го застреля заради лошата вест.

— Сигурен ли си, че си чул добре? — попита той.

На Стю отчаяно му се прииска да не беше така.

— Да, сър.

Вратата зад него се отвори. Боби Рацлаф влезе тичешком, останал без дъх, шокиран и изплашен до смърт. Търсеше мистър Трюдо. Рацлаф беше главният юрисконсулт на корпорацията и първата подходяща жертва за екзекуция. Вече беше започнал да се поти.

— Доведи хората си — процеди мистър Трюдо и отново се извърна към прозореца. — До пет минути.

 

 

На първия етаж на съдебната зала се получи импровизирана пресконференция. Уес и Мери Грейс бяха обградени от две групички репортери и търпеливо отговаряха по един и същ начин на едни и същи въпроси. Не, присъдата не беше рекорд за щата Мисисипи. Да, според тях беше справедлива. Не, не бяха очаквали толкова добър изход, поне по отношение на размера на обезщетението. Със сигурност щеше да последва обжалване. Уес изпитваше голямо уважение към Джаред Къртин, но не и към клиента му. Тяхната кантора към този момент представляваше трийсет други ищци, които бяха завели дело срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън. Не, не очакваха същия изход във всички случаи.

И да, бяха изтощени.

След половин час най-сетне успяха да измолят от репортерите да ги пуснат и се отдалечиха от сградата на съда, хванати за ръце. Всеки носеше в другата си ръка куфарче, натъпкано с документи. Репортерите ги снимаха, докато се качваха в колата и потегляха.

Когато останаха сами, отначало и двамата мълчаха. Минаха четири пресечки, после пет, шест. Изтекоха десет минути, без нито един от двамата да каже дума. Колата им очукан стар форд таурус с безброй навъртени километри, поне една спаднала гума и тракащи клапани — се носеше по улиците около сградата на университета.

Уес пръв наруши мълчанието.

— Колко е една трета от четирийсет и един милиона долара?

— Дори не си го помисляй.

— Не си го мисля. Просто се шегувам.

— Просто карай.

— Накъде?

— Няма значение.

Колата им навлезе в предградията — не отиваха никъде, но със сигурност не се връщаха в офиса. Не се доближаваха и до квартала с хубавата къща, в която бяха живели преди.

Умората постепенно започна да ги напуска и действителността придоби по-ясни очертания. Делото, което бяха приели неохотно преди четири години, беше приключило по най-драматичен начин. Бяха завършили един изтощителен маратон и макар че се радваха на временната си победа, цената си оставаше висока. Раните им все още кървяха.

Таблото на колата показваше, че им остава по-малко от четвърт резервоар — факт, който преди две години Уес дори нямаше да забележи. Сега това представляваше доста по-сериозен проблем. По онова време той караше беемве, а Мери Грейс имаше ягуар и когато му потрябваше гориво, Уес просто спираше в любимата си бензиностанция и зареждаше догоре, плащайки с кредитна карта. Дори не виждаше извлеченията от кредитната карта, защото с тях се занимаваше счетоводителката му. Сега кредитните им карти ги нямаше, както и беемвето и ягуара, а въпросната счетоводителка работеше на половин щат и плащаше сметките им на части и в брой, за да предотврати фалита на кантората.

Мери Грейс също хвърли поглед към таблото на колата — навик, който беше придобила наскоро. Вече забелязваше и запомняше цената на всичко — на литър бензин, на един хляб, на литър мляко. В тяхното семейство тя беше спестовницата, а мъжът й харчеше, но до неотдавна, винаги когато имаха нови клиенти и успешно завършваха делата си, тя си беше позволявала да се отпусне и да се порадва на успеха. Тогава спестяването и инвестирането не бяха от първостепенно значение. Бяха млади, кантората се разрастваше и бъдещето им изглеждаше безоблачно.

Всичко, което беше успяла да спести във взаимни фондове, отдавна беше погълнато от делото „Бейкър“.

Само допреди един час двамата бяха фалирали, дълговете ям многократно надвишаваха мизерните им активи. Сега нещата се бяха променили. Дълговете им не бяха опростени, но поне балансът не изглеждаше толкова зле.

Или…

Кога щяха да видят нещо реално от прекрасната присъда? Дали от Крейн Кемикъл Корпорейшън щяха да им предложат споразумение? Колко щеше да продължи обжалването? С какво свободно време щяха да разполагат сега, за да се погрижат за другите си клиенти?

Нито един от двамата не искаше да мисли по въпросите, които ги измъчваха. Чувстваха се прекалено изтощени и облекчени. Струваше им се, че в продължение на цяла вечност не са разговаряли почти за нищо друго, освен за делото, и сега просто искаха да помълчат. Щяха да обсъдят резултатите от процеса утре или дори вдругиден.

— Бензинът свършва — обади се тя.

Уес беше толкова уморен, че не можа да измисли какво да отговори. Вместо това каза:

— Какво ще вечеряме?

— Макарони със сирене, с децата.

Процесът не беше изцедил само силите и банковите им сметки. Той бе стопил и последните килограми от наднорменото тегло, с което го бяха започнали. Уес беше отслабнал поне със седем килограма, макар че не знаеше със сигурност, защото не се беше качвал на кантара от месеци. Освен това не искаше да обсъжда този деликатен въпрос със съпругата си, но беше очевидно, че и тя трябва да започне да се храни по-добре. Бяха пропуснали прекалено много закуски, когато бързаха да облекат децата и да ги изпратят на училище, прекалено много обеди, когато единият оспорваше предложенията на защитата в кабинета на Харисън, а другият се подготвяше за следващия кръстосан разпит на свидетел, прекалено много вечери, когато оставаха да работят до полунощ и просто забравяха да се хранят. Бяха издържали само на шоколадчета и енергийни напитки.

— Звучи страхотно — отговори Уес и зави наляво по улицата, която щеше да ги отведе вкъщи.

 

 

Рацлаф и още двама адвокати заеха местата си на елегантната кожена маса в ъгъла на кабинета на мистър Трюдо. Остъклените стени разкриваха впечатляваща гледка към небостъргачите в сърцето на финансовия квартал, но никой от присъстващите не беше в настроение да й се любува. Седнал зад хромираното си бюро в другия край на кабинета, мистър Трюдо говореше по телефона. Адвокатите притеснено го чакаха да свърши. Бяха провели безкрайни разговори със свидетелите на процеса в Мисисипи, но все още не разполагаха с никакви отговори.

Шефът приключи с телефонния разговор и решително прекоси помещението, за да се присъедини към тях.

— Какво стана? — попита рязко той. — Само преди час бяхте толкова наперени! А след това ни натриха носа пред всички! Какво се обърка?!

Той седна и погледна сърдито Рацлаф.

— Всеки процес със съдебни заседатели е изпълнен с рискове — отвърна предпазливо адвокатът.

— Преживял съм много процеси и повечето ги спечелих — сряза го мистър Трюдо. — Мислех, че плащаме на най-големите мошеници в този бизнес. На най-ловките лъжци и измамници, които могат да се купят с пари. Нали не сме пестили средствата?

— О, не. Платихме скъпо и прескъпо. И продължаваме да плащаме.

Мистър Трюдо удари по масата и излая:

— Тогава какво се обърка?!

Рацлаф знаеше отговора, но нямаше как да го изрече на глас, защото ценеше работата си. А той гласеше приблизително следното: „Ами, да започнем с факта, че нашата компания построи завод за пестициди в забутано градче в щата Мисисипи, защото земята и работната ръка там са отблъскващо евтини, а после в продължение на трийсет години изхвърляхме химични отпадъци в почвата и реките — разбира се, незаконно, — докато не замърсихме питейната вода до такава степен, че имаше вкус на вкиснато мляко. Което, макар и лошо, не беше най-страшното, защото след това хората започнаха да умират от рак и левкемия. Ето това се обърка, шефе.“

Вместо това Рацлаф неубедително отговори:

— Адвокатите възлагат големи надежди на обжалването.

— О, да, страхотно. Точно в момента вярвам на всяка дума, която ми казват тези адвокати. Къде ги намери, в цирка ли?!

— Те са най-добрите, наистина.

— Ясно. В такъв случай просто ще обясним на медиите, че възлагаме големи надежди на обжалването, и ще се молим цената на акциите ни да не се срине още утре сутринта. Това ли предлагаш?

— Ще го извъртим някак си — отвърна Рацлаф.

Другите двама адвокати не спираха да поглеждат към остъклените стени. Кой искаше да скочи пръв?

Единият от мобилните телефони на мистър Трюдо звънна и шефът рязко се протегна да го вдигне от масата.

— Да, скъпа? — каза той, изправи се и се отдалечи.

Обаждаше се третата поред мисис Трюдо, най-новата лъскава съпруга, една страхотна мадама, която Рацлаф и всички останали в корпорацията се стараеха да избягват на всяка цена. Съпругът й прошепна нещо по телефона, после затвори.

Мистър Трюдо се доближи до прозореца зад адвокатите и се загледа в бляскавите небостъргачи наоколо.

— Боби? — каза той, без да се обръща. — Имаш ли някаква представа как съдебните заседатели са стигнали до трийсет и осем милиона долара наказателно обезщетение?

— Засега не.

— Естествено, че нямаш. Ще ти кажа. През първите девет месеца на тази година „Крейн Кемикъл“ печели средно по трийсет и осем милиона долара месечно. А сега една банда невежи селяци, които заедно не могат да изкарат сто хиляди долара годишно, ще седят там и ще се чувстват като богове, докато вземат от богатите и дават на бедните.

— Парите са още при нас, Карл — възрази Рацлаф. — Ще минат години, преди да им преведем и един цент, ако това изобщо се случи.

— Страхотно! Опитай се да го извъртиш така пред вълците утре, докато акциите ни се сриват на борсата.

Рацлаф млъкна и се отпусна на стола. Колкото до другите двама адвокати, те дори не помисляха да си отворят устата.

Мистър Трюдо театрално крачеше напред-назад.

— Четирийсет и един милиона долара. А колко още такива случаи има, Боби? Двеста? Триста? Е, ако тази сутрин са били триста, утре сутрин ще бъдат три хиляди. И последният селяк от Мисисипи с херпес от настинка сега ще започне да твърди, че е пил от вълшебната отвара на „Крейн Кемикъл“. И последният евтин адвокат, който защитава пострадали при злополуки, вече е потеглил натам за лов на клиенти. Това не трябваше да се случва, Боби. Ти ми обеща.

В сейфа си Рацлаф държеше един доклад. Докладът беше подготвен преди осем години под негово ръководство. Състоеше се от стотина страници, в които в най-ужасни подробности се описваше незаконното изхвърляне на отпадъци от завода в Баумор. В доклада се описваха и комплексните усилия на компанията да прикрие действията си, да излъже Агенцията за защита на околната среда и да подкупи политиците на местно, щатско и федерално равнище. В него се препоръчваше тайно, но ефективно почистване на почвата край фабриката, което щеше да струва около 50 милиона долара. Докладът буквално умоляваше всеки, който го прочете, незабавно да прекрати порочната практика на изхвърляне на токсични отпадъци.

И най-важното, този доклад предсказваше, че някой ден срещу „Крейн Кемикъл“ ще бъде заведено дело и компанията ще го загуби.

Рацлаф трябваше да благодари единствено на късмета си и бруталното незачитане на процесуалните правила, че докладът беше останал в тайна по време на делото.

Мистър Трюдо също беше получил копие от доклада преди осем години, макар че към настоящия момент отричаше да го е виждал. Рацлаф се изкушаваше да издуха праха от доклада и да му прочете няколко избрани абзаца, но както вече стана дума, той твърде много ценеше работата си.

Мистър Трюдо спря до масата, подпря се с две ръце на италианската кожа, изгледа сърдито Боби Рацлаф и каза:

— Кълна ти се, че това няма да се случи. Нито един цент от печалбите, които изкарваме с толкова труд, няма да попадне в ръцете на онези селяндури.

Тримата адвокати отвърнаха на погледа на шефа си. Очите му бяха присвити от злоба. Сякаш бълваше огън, когато добави:

— Кълна се в гроба на майка си, че нито един цент от парите на „Крейн“ няма да стигне до онези тъпаци дори ако се наложи да доведа компанията до фалит или да я раздробя на парчета.

С тези думи той прекоси персийския килим, който покриваше пода на кабинета му, взе сакото си от закачалката и излезе.