Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Appeal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ehobeho (2014)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Джон Гришам. Обжалването
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2008
Редактор: Матуша Бенатова
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-175-9
История
- — Добавяне
30
Първата битка беше за това кого изобщо да допуснат в заседателната зала. От страната на защитата Джаред Къртин строго контролираше своя батальон, така че нямаше никакви проблеми. Битката беше от другата страна.
Стърлинг Бинц пристигна по-рано, и то доста шумно, придружаван от цяла група млади мъже, някои от които приличаха на адвокати, а други — на биячи. Твърдеше, че представлява повече от половината жертви в Баумор и следователно заслужава водеща роля в преговорите. Говореше бързо, носово и с подчертано северняшки акцент, чужд на жителите на Мисисипи, така че всички незабавно го намразиха. Уес успя да го накара да се успокои, но само за малко. Клайд Хардин се беше скрил в ъгъла, където дъвчеше сандвич, забавляваше се със споровете и се молеше бързо да стигнат до извънсъдебно споразумение. От данъчната служба вече бяха започнали да му изпращат препоръчани писма.
После пристигна един адвокат от Мелбърн Бийч, щата Флорида, който беше звезда от национална величина. Беше придружаван от помощниците си и веднага се включи в дебата. Той също твърдеше, че представлява стотици жертви, и тъй като беше ветеран в мащабните извънсъдебни споразумения, според него именно той трябваше да води преговорите от името на ищците.
Двамата адвокати веднага си отправиха взаимни обвинения в кражба на клиенти.
Освен тях имаше представители на още седемнайсет адвокатски фирми, които се бореха за позиции. Някои бяха надеждни кантори с добра репутация, но повечето бяха провинциални адвокати, които случайно бяха попаднали на някой случай от Баумор.
Атмосферата се бе разгорещила часове преди началото на срещата, а след като всички повишиха тон, вероятността скоро да си разменят и първите удари стана съвсем реална. Когато започнаха да си крещят, Джаред Къртин вежливо взе думата и обяви, че Уес и Мери Грейс Пейтън решават кой къде ще седи. Ако някой имаше проблем с това, тогава Джаред Къртин, неговият клиент и неговата застрахователна компания просто щяха да си тръгнат с парите. Тези думи накараха всички да млъкнат.
После обаче се наложи да обсъдят въпроса за журналистите. Бяха дошли поне трима репортери, за да отразят „тайната“ среща, и когато ги помолиха да напуснат, те не проявиха никакво желание да го направят. За щастие, Къртин се беше погрижил да осигури въоръжена охрана. В крайна сметка репортерите бяха изведени от хотела.
Къртин беше предложил да наеме на свои разноски и посредник — обективно лице, специалист по право и извънсъдебни споразумения. Уес се беше съгласил с предложението и Къртин беше намерил един пенсиониран федерален съдия от Форт Уърт, който работеше почасово като посредник. След като адвокатите се успокоиха, съдия Розентал мълчаливо пое контрола над срещата. Отне му цял час, докато се споразумеят кой къде да седне. Той щеше да седи в единия край на дългата маса. Вдясно от него, по средата на масата, щеше да седне мистър Къртин, а от двете му страни щяха да седнат неговите партньори, сътрудници, Франк Съли от Хатисбърг, двама представители на „Крейн Кемикъл“ и един на застрахователната компания. От страната на защитата бяха общо единайсет души, а зад тях — още двайсет.
От лявата страна на съдията, по средата на масата, точно срещу Джаред Къртин, седнаха семейство Пейтън. При тях седна и Джим Маккей, адвокат от Хатисбърг, който представляваше жертвите на четири смъртни случая от Баумор. Маккей беше натрупал цяло състояние от делата срещу един от най-големите производители на лекарства за отслабване и беше участвал в няколко подобни срещи за извънсъдебни споразумения. До него седна адвокат от Гълфпорт с подобен опит. На останалите столове се настаниха различни адвокати от щата Мисисипи, които представляваха жертви от Баумор. Момчетата с колективния иск останаха по-назад. Стърлинг Бинц шумно изрази възраженията си срещу мястото, на което го бяха настанили, но Уес ядосано му заяви да млъкне. Биячите реагираха остро, но Джаред Къртин обяви, че колективните искове са с най-нисък приоритет в списъка на „Крейн Кемикъл“ и че ако Бинц се надява да получи и един цент, трябва да пази тишина и да не се меси.
— Тук не е Филаделфия — обади се съдия Розентал. — Това бодигардове ли са или адвокати?
— И двете — сряза го Бинц.
— Дръжте ги по-изкъсо.
Бинц седна, като мърмореше и ругаеше под носа си.
Беше едва 10:00 ч. сутринта, а Уес вече беше изтощен. За сметка на това съпругата му беше готова да започне.
През следващите три часа адвокатите се занимаваха единствено с документацията. Съдия Розентал ръководеше процедурата. Вадеха се резюмета, които веднага се ксерокопираха в съседната стая, за да бъдат разгледани от всички присъстващи и да бъдат категоризирани според системата, която съдията беше създал намясто: смъртните случаи бяха I категория, потвърдените ракови диагнози попадаха във II категория, а всички останали — в III категория.
Първото патово положение настъпи, когато Мери Грейс обяви, че случаят на Джанет Бейкър трябва да бъде разгледан с приоритет и тя да получи повече пари, защото действително беше стигнала до съдебен процес. Един от адвокатите попита:
— Защо нейният случай да струва повече, отколкото другите смъртни случаи?
— Защото стигна до съда — изстреля Мери Грейс и го изгледа сурово.
Иначе казано, адвокатите на Бейкър бяха проявили куража да атакуват „Крейн Кемикъл“, докато останалите адвокати бяха предпочели да стоят настрана и да гледат какво ще стане. Няколко месеца преди делото семейство Пейтън се бяха свързали с поне петима от присъстващите адвокати, включително и с Маккей, и бяха стигнали дотам да ги молят за помощ. Всички им бяха отказали.
— Приемаме, че случаят „Бейкър“ струва повече — съгласи се Джаред Къртин. — Честно казано, просто няма как да пренебрегна присъда за четирийсет и един милиона долара.
За пръв път от години насам Мери Грейс искрено му се усмихна. Ако имаше възможност, щеше да го прегърне.
В един часа направиха двучасова пауза за обяд. Семейство Пейтън и Джим Маккей се скриха в един ъгъл на ресторанта в хотела и се опитаха да анализират резултатите от срещата до този момент. От самото начало ги измъчваха въпроси за действителните намерения на „Крейн Кемикъл“. Наистина ли искаха да постигнат извънсъдебно споразумение? Или просто това бе някакъв номер в името на собствените им интереси? Фактът, че националните бизнес вестници знаеха толкова много за тайната среща, засилваше подозренията на адвокатите. От друга страна, поне до този момент мистър Къртин създаваше впечатление за човек със сериозна мисия. А хората от „Крейн Кемикъл“ и застрахователите не се усмихнаха нито веднъж, което вероятно беше знак, че се канят да се разделят с част от парите си.
В 3:00 ч. следобед в Ню Йорк Карл Трюдо внимателно пусна слуха, че преговорите в Мисисипи вървят добре. „Крейн Кемикъл“ бяха оптимисти, че ще стигнат до извънсъдебно споразумение.
При затварянето на борсата за уикенда акциите им вече се продаваха за 16,50 долара — бяха поскъпнали с 4 долара.
В 3:00 ч. следобед в Хатисбърг преговарящите отново заеха местата си и съдия Розентал даде ход на обработването на документацията. Три часа по-късно бяха приключили с първоначалното преброяване. На масата имаше искове от общо 704 души. Шейсет и осем от тях бяха починали от рак и семействата им обвиняваха за това „Крейн Кемикъл“. Сто четирийсет и трима страдаха от ракови заболявания. Останалите имаха разнообразни заболявания и оплаквания, за които твърдяха, че са причинени от замърсената питейна вода в Баумор.
Съдия Розентал поздрави и двете страни за тежкия, но продуктивен работен ден и насрочи следващата им среща за девет часа сутринта в събота.
Уес и Мери Грейс отидоха направо в кантората, за да докладват. Шърман също беше прекарал целия ден в заседателната зала и имаше какво да сподели. Тримата се съгласиха, че Джаред Къртин наистина се е върнал в Хатисбърг, с цел да постигне извънсъдебно споразумение по исковете от Баумор, и клиентът му, изглежда, го подкрепяше в това начинание. Уес ги предупреди, че е твърде рано да празнуват. Първия ден просто бяха успели да определят всички страни. На масата все още не беше сложен нито един долар.
Мак и Лайза ги помолиха да идат на кино. По средата на прожекцията в осем Уес започна да клюма. Мери Грейс гледаше екрана, без да го вижда, дъвчеше пуканки и мислено пресмяташе числа, свързани с медицински разходи, болка и страдание, загуба на брачни партньори, загуба на приходи в семейния бюджет, загуба на всичко. Засега все още не смееше да пресмята хонорарите на адвокатите.
В събота сутринта около масата се виждаха по-малко костюми и вратовръзки. Дори съдия Розентал беше облечен по-спортно, с черна трикотажна риза и сако. Когато неспокойните адвокати най-сетне заеха местата си и млъкнаха, той откри срещата с тържествен глас, с който сигурно беше председателствал много съдебни процеси.
— Предлагам да започнем със смъртните случаи и да ги проверим един по един.
От гледна точка на евентуалното извънсъдебно споразумение всички смъртни случаи бяха различни. Децата струваха много по-малко от възрастните, защото нямаха професионална биография и доходи. Младите бащи бяха най-скъпи, защото се пресмятаха загубите от всичките им бъдещи заплати. Някои от мъртвите бяха страдали в продължение на години, други си бяха отишли бързо. Всички имаха различни медицински разходи. Съдия Розентал предложи друга скала за оценяване, която също беше произволна, но поне щеше да им позволи да започнат отнякъде. Според нея най-скъпите случаи щяха да бъдат оценявани с 5, а най-евтините (децата) — с 1. На няколко пъти се налагаше да обявява пауза, за да успокои присъстващите адвокати на ищците, които имаха различни възражения срещу тази система. Когато най-сетне всички се съгласиха с нея, започнаха с Джанет Бейкър. Тя получи оценка 10. Следващият случай беше на петдесет и четири годишна жена, която беше работила на смени в пекарна и беше починала след битка с левкемия, продължила три години. Тя получи оценка 3.
Докато напредваха със списъка, всеки адвокат имаше възможност да представи своя индивидуален случай и да пледира за получаването на по-висока оценка. През цялото време Джаред Къртин не подсказа по никакъв начин каква е сумата, която е упълномощен да плати за всеки смъртен случай. Мери Грейс не откъсваше очи от него, докато другите адвокати разговаряха помежду си. Лицето и жестовете му не издаваха нищо друго, освен дълбока концентрация.
В 2:30 ч. приключиха с I категория и продължиха с по-дългия списък от жертви, които все още бяха сред живите, но се бореха с рака. Оценката на техните случаи беше по-сложна. Никой не можеше да определи още колко ще живеят или колко ще страдат. Никой не можеше да предвиди вероятността от фатален край. Някои от тях щяха да извадят късмет, да се преборят с рака и да оживеят. Дискусията се разпадна на отделни разгорещени спорове и понякога се случваше дори съдия Розентал да се обърка и да не може да предложи разумен компромис. С напредването на времето Джаред Къртин започна да проявява признаци на напрежение и досада.
Вече наближаваше 7:00 ч. вечерта и работният ден милостиво отиваше към края си, когато Стърлинг Бинц не успя да се сдържи повече. Той се приближи до масата откъм далечния край, срещу съдия Розентал, и грубо обяви:
— Не знам още колко ще изтърпя да седя и да гледам това упражнение. Тук съм от два дни, а все още не съм получил възможност да се изкажа. Което, разбира се, означава, че моите клиенти са пренебрегнати. Стига толкова. Представлявам колективен иск от над триста жертви, а вие, изглежда, сте твърдо решени да не им обръщате внимание.
Уес понечи да отговори, но размисли. Нека да си приказва. И бездруго всеки момент щяха да свършат.
— Вие ще обърнете внимание на моите клиенти! — извика Бинц и всички притихнаха.
В гласа му имаше налудничава нотка; още по-ясна бе тя в погледа му и вероятно беше най-добре да го оставят да се изкаже, за да изпусне парата.
— Клиентите ми са преживели големи страдания и продължават да страдат. А вие изобщо не се интересувате от тях. Не мога да стоя тук вечно. Утре следобед трябва да съм в Сан Франциско за друго извънсъдебно споразумение. Завел съм колективен иск срещу слабителните лекарства на компанията „Шмелцер“ от името на осем хиляди души. И тъй като всички тук, изглежда, нямат нищо против да си бъбрят за всякакви други неща освен за пари, нека аз да ви кажа какво искам.
Това ги накара да му обърнат внимание. Джаред Къртин и момчетата с парите изправиха рамене и се заслушаха по-внимателно. Мери Грейс не изпускаше Къртин от поглед. Ако този откачалник Бинц наистина хвърлеше някаква сума на масата, тя искаше да види реакцията на техният противник.
— Отказвам да сключа споразумение за моите случаи за по-малко от сто хиляди долара на човек — обяви Бинц със злобна усмивка. — Може би и повече, в зависимост от клиента.
Лицето на Къртин беше застинало като маска, но то почти винаги изглеждаше така. Един от съдружниците му поклати глава, а друг не успя да сдържи една глуповата усмивка. Двамата представители от „Крейн Кемикъл“ се намръщиха и се размърдаха на местата си, което очевидно беше знак, че смятат искането за абсурдно.
Докато идеята за 30 милиона долара обезщетение обикаляше залата, Уес направи една проста сметка. Бинц вероятно щеше да прибере една трета от сумата, щеше да подхвърли няколко трохи на Ф. Клайд Хардин и да продължи със следващия колективен иск, с който пак да удари джакпота.
Клайд се криеше в ъгъла — на едно и също място от два дни насам. Картонената чаша в ръката му беше пълна с портокалов сок, натрошен лед и сто грама водка. Все пак беше почти седем вечерта, при това в събота. Изчислението беше толкова просто, че можеше да го направи и насън. Неговият дял беше на стойност 5 процента от общата сума, значи общо 500 хиляди според разумната схема, току-що предложена толкова дръзко от неговия колега. Освен това, според договорката им Клайд трябваше да получи и по още 500 долара на клиент и тъй като имаха триста клиенти, вече трябваше да е получил 150 хиляди долара. Но той не беше. Бинц му беше платил около една трета от тази сума и не проявяваше желание да обсъжда останалото. Винаги беше много зает и не отговаряше на телефонните му обаждания. Но нямаше съмнение, че ще спази своята част от уговорката.
Клайд отпи голяма глътка от чашата си, докато думите на Бинц отекваха в заседателната зала.
— Няма да си тръгнем с трохи — продължи заплашително Бинц. — В някакъв момент от преговорите, и то колкото по-рано, толкова по-добре, искам моите случаи също да бъдат обсъдени.
— Утре сутринта в девет — излая изведнъж съдия Розентал. — Закривам заседанието.
Заглавието на уводната статия в неделното издание на всекидневника на Джаксън „Клариън-Леджър“ гласеше: ЖАЛКА КАМПАНИЯ. Редакторите бяха използвали доклада на Нат Лестър, за да заклеймят непочтената предизборна кампания на Рон Фиск. Обвиняваха го, че е получил милиони от едрия бизнес, които е използвал, за да заблуди избирателите. Клиповете му бяха пълни с полуистини и твърдения, извадени от контекста. Най-голямото му оръжие беше страхът от хомосексуалистите, от контрола върху оръжията и сексуалното насилие. Обвиняваха го, че произволно е обявил Шийла Маккарти за „либерал“, докато професионалната й биография, проучена от редакторите, показваше съвсем умерена позиция. Статията нападаше Фиск, защото е обещал да гласува по един или друг начин по дела, които все още не са разглеждани във Върховния съд.
Освен това уводната статия на вестника осъждаше и целия изборен процес. И двамата кандидати набираха и харчеха толкова много средства, че способността им впоследствие да вземат обективни решения беше застрашена. Как беше възможно Шийла Маккарти, която до този момент беше получила над 1,5 милиона долара от адвокатите, да забрави за този факт, когато същите тези адвокати се явят пред Върховния съд?
Статията завършваше с призив да се отменят изборите за съдии и те да се назначават единствено на базата на професионалните им качества от безпристрастна комисия.
Всекидневникът „Сън Хералд“, който излизаше в Билокси, беше още по-остър. Обвиняваха кампанията на Фиск в откровена измама, като даваха пример с писмата за Даръл Сакет. Сакет беше мъртъв. Следователно не можеше да се твърди, че е на свобода и си търси нови жертви. Беше мъртъв от четири години и Нат Лестър го беше узнал с помощта на няколко телефонни обаждания.
„Хатисбърг Америкън“ приканваше предизборния щаб на Фиск да изтегли нападателните и подвеждащите клипове и да разкрие преди деня на изборите колко средства е набрал от представители на едрия бизнес извън щата Мисисипи. Вестникът се обръщаше и към двамата кандидати с настояването да не прилагат мръсни трикове и да зачитат достойнството на Върховния съд.
На трета страница в „Ню Йорк Таймс“ беше публикуван материалът на Гилбърт, илюстриран със снимки на Майърчек и Спано, както и на Фиск и Маккарти. Статията проследяваше историята на предизборната кампания, а после разказваше по-подробно за проблема с гей браковете, който беше изкуствено създаден и включен в кампанията чрез двамата мъже от щата Илинойс. Гилбърт беше събрал подробни доказателства, че и двамата отдавна живеят в Чикаго и практически нямат никакви връзки с щата Мисисипи. Авторът на статията не посочваше, че двамата са използвани от представители на консервативните политически среди, за да саботират Маккарти. Нямаше нужда да го прави. Най-важното беше оставено за последния абзац от статията. Нат Лестър беше цитиран да казва: „Двамата мъже са просто марионетки, използвани от Рон Фиск и неговите поддръжници, за да създадат несъществуващ проблем. Целта им е да разпалят страстите на консервативните християни и да ги подкарат към урните в изборния ден.“
Рон и Дорийн Фиск седяха на масата в кухнята, забравили за сутрешното си кафе, препрочитаха уводната статия на всекидневника от Джаксън и кипяха от гняв. Досега кампанията течеше толкова гладко. Те водеха според всички проучвания. До изборите оставаха само девет дни и победата изглеждаше сигурна. В такъв случай защо Рон изведнъж беше описан като „измамник“ и „безчестен“ от най-големия вестник в щата Мисисипи? Беше болезнена, унизителна плесница, която изобщо не бяха очаквали. И със сигурност не я заслужаваха. Те бяха честни, достойни, безупречни християни. Защо им се случваше това?
Телефонът звънна и Рон сграбчи слушалката. Умореният глас на Тони каза:
— Прочете ли вестника от Джаксън?
— Да, в момента го четем.
— А видя ли вестника от Хатисбърг и „Сън Хералд“?
— Не. Защо?
— А „Ню Йорк Таймс“?
— Не.
— Погледни ги в интернет. Обади ми се след един час.
— Толкова ли е зле?
— Да.
Двамата продължиха да четат статиите в интернет и да се ядосват още цял час, а след това решиха да не ходят на църква. Рон се чувстваше предаден и унизен и нямаше никакво желание да излиза. Според последните проучвания, проведени от техния анализатор в Атланта, той водеше убедително. Но от тази сутрин вече си мислеше, че поражението му е сигурно. Нито един кандидат нямаше да оцелее след такъв побой. Рон обвиняваше либералната преса. Обвиняваше и Тони Закари и хората, които ръководеха кампанията. И най-вече самия себе си за това, че е бил толкова наивен. Защо се беше доверил на хора, които почти не познаваше?
Дорийн се опита да го убеди, че не е виновен. Беше се посветил с такава енергия на кампанията, че нямаше време да следи всичко останало. Всяка кампания е хаотична. Никой не е способен да следи действията на всички служители и доброволци.
Рон реши да си го изкара на Тони в един дълъг и напрегнат телефонен разговор.
— Ти ме унизи — обвини го Рон. — Изложи мен и семейството ми до такава степен, че не искам да излизам от къщи. Мисля да се откажа.
— Не можеш да се откажеш, Рон — отвърна Тони, като се опитваше да не се поддава на паниката и да успокои своето момче. — Вече си инвестирал толкова много!
— Точно това е проблемът, Тони. Позволих ви да наберете прекалено много средства, а вие не можете да ги управлявате както трябва. Искам веднага да спрете всички телевизионни клипове.
— Невъзможно е, Рон. Вече са пуснати по каналния ред.
— Значи не мога да контролирам собствената си кампания? Това ли искаш да ми кажеш?
— Не е толкова просто.
— Не смея да изляза от къщи, Тони. Изтеглете веднага всичко. Аз ще се обадя лично на главните редактори на вестниците. Искам да призная грешките си.
— Престани, Рон.
— Аз съм шефът, Тони. Това е моята кампания.
— Да, и ти ще спечелиш. Остават само девет дни. Не можеш да се провалиш сега.
— Знаеше ли, че Даръл Сакет е мъртъв?
— Ами, не мога да…
— Отговори на въпроса ми, Тони. Знаеше ли, че е мъртъв?
— Не съм сигурен.
— Значи си знаел, че е мъртъв, но съзнателно си пуснал подвеждащ клип?
— Не, аз…
— Ти си уволнен, Тони. Ти си уволнен, а аз се отказвам.
— Не действай прибързано, Рон. Успокой се.
— Уволнен си.
— Ще дойда до един час.
— Точно така, Тони. Ела по най-бързия начин, но междувременно си уволнен.
— Тръгвам веднага. Не предприемай нищо, докато не дойда.
— Веднага ще се обадя в редакциите на вестниците.
— Недей, Рон. Моля те. Изчакай да дойда.
В неделя сутринта на адвокатите не им остана време да четат вестници. Към осем часа вече се събираха в хотела, защото със сигурност им предстоеше най-важният ден от срещата.
Джаред Къртин не беше показал с колко време за преговори разполага, преди да се върне в Атланта, но всички се надяваха първият рунд да приключи в неделя следобед. С изключение на предложението на Стърлинг Бинц за 30 милиона предишната вечер, никой не беше споменавал за пари. В неделя това трябваше да се промени. Уес и Мери Грейс бяха твърдо решени да не си тръгват от хотела без приблизителна представа за колко ще бъдат оценени случаите от I и II категория.
До 8:30 ч. пристигнаха всички адвокати на тъжителите. Повечето стояха на малки групички и разговаряха помежду си, но никой не обръщаше внимание на Стърлинг Бинц, който им отговаряше със същото. Антуражът му продължаваше да го следва навсякъде. Той не разговаряше дори с другия адвокат от Мелбърн Бийч, който беше завел колективен иск.
Съдия Розентал пристигна в 8:45 ч. и направи забележка, че всички от страната на защитата отсъстват.
Адвокатите едва сега го забелязаха. Срещу тях не седеше абсолютно никой. Уес набра мобилния номер на Джаред Къртин, но се включи гласовата поща.
— Нали се разбрахме за девет часа сутринта? — попита Розентал пет минути преди девет.
Всички единодушно се съгласиха, че наистина са се разбрали за девет. Продължиха да чакат, но времето изведнъж започна да тече много по-бавно.
В 9:02 ч. в залата влезе Франк Съли, местният адвокат на „Крейн Кемикъл“, и плахо и притеснено обяви:
— Моят клиент взе решение да прекъсне преговорите до второ нареждане. Много съжалявам за неудобството.
— Къде е Джаред Къртин? — попита настоятелно съдия Розентал.
— В момента лети обратно за Атланта.
— Кога вашият клиент взе това решение?
— Не знам. Уведомиха ме преди един час. Много съжалявам, господин съдия. И се извинявам на всички присъстващи.
Залата сякаш се наклони настрани под тежестта на този внезапен обрат. Адвокатите, които бяха като замаяни от перспективата най-сетне да получат своето парче от тортата, изпуснаха химикалките и моливите си и си размениха отчаяни и объркани погледи. Чуха се тежки въздишки. Промърмориха се ругатни. Раменете увиснаха. На всички им се искаше да хвърлят нещо по Съли, но той беше просто местният адвокат на „Крейн Кемикъл“ и присъстващите отдавна бяха разбрали, че няма никакво влияние в компанията.
Ф. Клайд Хардин избърса потта от челото си и храбро се опита да не повърне.
Всички изведнъж изпитаха неудържимо желание да изчезнат оттам. Беше непоносимо да седят и да гледат празните столове срещу себе си, на които до вчера седяха хората, които можеха да ги направят богати. Адвокатите сграбчиха купищата документи, натъпкаха ги по куфарчетата си и набързо се сбогуваха.
Докато караха към апартамента си, Уес и Мери Грейс не размениха нито дума.