Джон Гришам
Обжалването (35)

35

Печалбите на „Крейн Кемикъл“ за първото тримесечие бяха много по-добри от очакваното. Всъщност те направо изумиха финансовите анализатори, които оптимистично предвиждаха по 1,25 долара печалба на акция. Когато от „Крейн Кемикъл“ обявиха печалба от 2,05 долара на акция, компанията и невероятното й завръщане на пазара привлякоха още повече интереса на финансовите издания.

Всичките четиринайсет завода на „Крейн Кемикъл“ работеха на пълни обороти. Цените бяха намалени, за да се завладее по-голям пазарен дял. В отделите по продажби работеха извънредно, за да изпълняват всички поръчки. Дълговете на компанията бяха изплатени. Повечето проблеми, които измъчваха „Крейн Кемикъл“ през изминалата година, изведнъж изчезнаха безследно.

Цената на акциите бе регистрирала стабилно покачване от едноцифрените си нива и бе достигнала около 24 долара, когато дойде новината за финансовите резултати от първото тримесечие. Тогава акциите веднага скочиха на 30 долара. За последен път бяха достигали тази цена в деня, когато започнаха да се сриват след обявяването на присъдата в Хатисбърг.

Към този момент Трюдо Груп вече притежаваше около 80 процента от „Крейн Кемикъл“ — близо четирийсет и осем милиона акции. Откакто се бяха появили слуховете за фалит точно преди изборите за Върховен съд през ноември, финансовото състояние на мистър Трюдо се беше увеличило с 800 милиона долара. И той нямаше търпение да удвои този резултат.

 

 

Преди Върховният съд да стигне до окончателно решение, съдиите прекарват цели седмици в четене на всички становища и предварителни мнения. Понякога водят дискусии в затворен кръг. Лобират за гласове в подкрепа на своята позиция. Изпращат секретарите си да събират слухове от другите кабинети. Понякога изпадат в патова ситуация, която не може да се преодолее с месеци.

Последният служебен документ, който Рон Фиск беше прочел късно следобед в петък, беше становището на Макълуейн по делото „Джанет Бейкър срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън“. Повечето съдии вярваха, че към неговото становище ще се присъединят още три гласа. Мнението на мнозинството беше написано от съдия Калиган. Романо и Олбритън в момента пишеха становищата си и макар че не се знаеха пълни подробности, нямаше почти никакво съмнение, че окончателното решение на Върховния съд ще бъде да отхвърли присъдата с 5 на 4 гласа.

Фиск прочете становището на Макълуейн, намръщи се и реши да се присъедини към мнозинството на Капитан още в понеделник сутринта. След това съдия Фиск се преоблече в спортен екип и се превърна в треньора Фиск. Беше време за бейзболен мач.

„Рокис“ откриваше сезона с гостуване за уикенда в Ръсбърг, на един час път северозападно от Джаксън. Трябваше да изиграят един мач в петък вечер, поне два в събота и може би още един в неделя. Игрите бяха само по четири ининга и всички играчи бяха насърчавани да играят на различни позиции на терена. Нямаше да има купи и шампионски титли — беше просто малко състезание за загрявка в началото на сезона. В дивизията на единайсет и дванайсет годишните се бяха записали общо трийсет отбора, включително и два от Брукхейвън.

Първият противник на „Рокис“ беше отборът от градчето Ролинг Форк. Беше хладна вечер, въздухът беше чист и спортният комплекс беше изпълнен с играчи, родители и всеобщо вълнение от петте мача, които се провеждаха едновременно.

Дорийн беше останала в Брукхейвън с Клариса и Зийк, който също имаше мач в девет сутринта в събота.

В първия ининг Джош играеше на втора база, а когато дойде негов ред да удря с бухалката, баща му даваше указания на трета. След като момчето пропусна четири удара поред, баща му се провикна да го окуражи и да му напомни, че няма как да удари топката, ако не отлепя бухалката от рамото си. Във втория ининг Джош се премести на мястото на питчера и изкара от играта първите двама батери, които му се паднаха. Третият играч с бухалката срещу него беше набито дванайсетгодишно момче, което по принцип играеше кетчер. Не улучи първата топка, която Джош му подаде, но замахна много силно.

— Хвърляй ниско, далеч от него! — подвикна Рон от мястото си.

Второто хвърляне на Джош не беше нито ниско, нито далеч от противника. Беше бърза топка, точно в средата на полето, и момчето с бухалката я удари с всичка сила. Топката отскочи от алуминиевата бухалка с много по-голяма скорост, отколкото беше долетяла. Джош замръзна за част от секундата и когато реагира, топката вече беше пред лицето му. Той успя да се отдръпне — но само толкова, колкото топката да го удари право в дясното слепоочие. След това топката рикошира и отлетя в лявата половина на игрището.

Когато баща му стигна до него, очите на Джош бяха отворени. Лежеше на игрището и стенеше от болка.

— Кажи нещо, Джош — каза Рон и леко докосна раната.

— Къде е топката? — попита Джош.

— Не се притеснявай. Виждаш ли ме?

— Май да.

От очите на момчето течаха сълзи и то стискаше зъби, за да не се разплаче. Кожата на слепоочието му беше ожулена и по косата му имаше кръв. Мястото на удара вече беше започнало да се подува.

— Донесете лед! — викна някой.

— Повикайте лекар!

Останалите треньори и съдиите се събраха около тях. Детето, което беше ударило с бухалката, стоеше наблизо и също изглеждаше готово да се разплаче.

— Не затваряй очи — каза Рон.

— Добре, добре — отвърна Джош, като дишаше учестено.

— Кой играе трета база за „Брейвс“?

— Чипър.

— А в центъра?

— Андрю.

— Браво, моето момче.

След няколко минути Джош успя да седне и публиката го аплодира. После той се изправи и двамата с баща му отидоха до страничната линия, където Джош легна на пейката. Сърцето на Рон продължаваше да бие лудо, когато внимателно сложи една торба с лед върху подутото слепоочие на Джош. Играта бавно бе възобновена.

Пристигна лекар, прегледа Джош и установи, че реакциите на момчето са съвсем нормални. Виждаше и чуваше както трябва, спомняше си подробности и дори изяви желание да се върне в играта. Лекарят отказа, както и треньор Фиск.

— Може би утре — каза Рон, но само колкото да успокои сина си.

В гърлото на Рон сякаш беше заседнала буца и той едва сега започваше да се успокоява. Смяташе да откара сина си вкъщи веднага след мача.

— Изглежда ми добре — каза лекарят. — Но може би трябва да го прегледат на рентген.

— Веднага ли? — попита Рон.

— Не е спешно, но аз бих го направил още тази вечер.

Към края на третия ининг Джош вече седеше на пейката и се шегуваше със съотборниците си. Рон се върна на мястото си до трета база и тъкмо инструктираше един от защитниците, когато едно момче от „Рокис“ се провикна от скамейката:

— Джош повръща!

Съдиите отново спряха играта и треньорите разчистиха страничната линия на „Рокис“. Джош беше замаян, потеше се обилно и не спираше да повръща. Лекарят пристигна веднага, следван от двама санитари с носилка. Рон държеше ръката на сина си, докато го откарваха към паркинга.

— Не затваряй очи — не спираше да повтаря той. — Говори ми, Джош.

— Боли ме главата, тате.

— Ще се оправиш. Само не затваряй очи.

Санитарите натовариха носилката в линейката и пуснаха Рон да се качи при сина си. Пет минути по-късно вече влизаха в отделението за спешна помощ в болницата на окръг Хенри. Джош беше в съзнание и откакто бяха потеглили от игрището, не беше повръщал.

Само преди един час беше имало автомобилна катастрофа с три коли и в спешното отделение цареше хаос. Първият лекар, който прегледа Джош, назначи скенер и обясни на Рон, че няма как да го пуснат в болницата.

— Мисля, че нищо му няма — каза докторът, за да го успокои.

Рон си намери място в претъпканата чакалня и седна. Обади се на Дорийн и двамата проведоха напрегнат разговор, докато й обясни какво е станало. Времето сякаш спря, толкова бавно се нижеха минутите.

Главният треньор на „Рокис“, бивш съдружник от кантората на Рон, се втурна в чакалнята и го изкара навън, за да му покаже нещо. Двамата отидоха до колата му и той извади алуминиева бейзболна бухалка, която беше сложил на задната седалка.

— Това е бухалката — каза мрачно той.

Беше модел „Скриймър“ — популярна бейзболна бухалка, произвеждана от компанията „Уин Райт“. На всяко игрище в страната можеха да се открият поне десетина такива.

— Погледни — каза треньорът и потърка дръжката, където някой се беше опитал да свали с шкурка част от етикета. — Бухалката е категория „минус 7“. От няколко години е обявена извън закона.

„Минус 7“ обозначаваше разликата между теглото и дължината на бухалката. Беше дълга около 29 инча, но тежеше само 22 унции, което означаваше, че с нея може да се замахва много по-лесно, без да се губи от силата на удара върху топката. Настоящите разпоредби забраняваха категории, по-високи от „минус 4“. Значи бухалката беше поне на пет години.

Рон я изгледа вторачено, все едно беше заредена карабина.

— Откъде я взе?

— Проверих я, когато същото хлапе излезе да удря отново. Показах я на съдията, който я изкара от игра и притисна треньора. Аз също притиснах треньора, но в интерес на истината той нямаше никаква представа откъде се е взела. Така че ми я даде.

Пристигнаха още родители на играчите от „Рокис“, както и някои от играчите. Скупчиха се около една пейка до изхода и зачакаха. Мина цял час, преди лекарят да се върне, за да съобщи новините на Рон.

— Резултатите от томографията са отрицателни — каза той. — Мисля, че нищо му няма. Просто леко мозъчно сътресение.

— Слава богу.

— Къде живеете?

— В Брукхейвън.

— Можете да го закарате вкъщи, но през следващите няколко дни не бива да мърда. Никакъв спорт. Ако му се вие свят, заболи го глава, вижда двойни или размазани образи, ако има разширени зеници, шум в ушите, неприятен вкус в устата, ако стане раздразнителен или постоянно му се спи, заведете го при вашия личен лекар.

Рон кимаше усърдно. Ако имаше как, щеше да си води бележки.

— Ще напиша всичко това в епикризата заедно с резултата от томографията.

— Добре, благодаря.

Лекарят спря, погледна Рон малко по-внимателно и попита:

— Всъщност какво работите?

— Съдия съм във Върховния съд.

Лекарят се усмихна и протегна ръка.

— Миналата година ви изпратих чек. Благодаря ви за това, което правите.

— И аз ви благодаря, докторе.

Час по-късно, десет минути преди полунощ, си тръгнаха от Ръсбърг. Джош седеше отпред, притиснал торба с лед към слепоочието си, и слушаше мача на „Брейвс“ срещу „Доджърс“ по радиото. Рон го поглеждаше на всеки десет секунди, готов да реагира при първия признак за нещо нередно. Но нямаше нищо — поне докато не пристигнаха в покрайнините на Брукхейвън, където Джош каза:

— Тате, малко ме боли главата.

— Сестрата каза, че е нормално да те боли леко. Но ако те боли силно, имаме проблем. Колко те боли, от едно до десет?

— Три.

— Добре. Ако стигне до пет, кажи ми.

Дорийн ги чакаше на вратата е десетки въпроси. Прочете епикризата на масата в кухнята, докато Рон и Джош вечеряха със сандвичи. Джош отхапа два пъти от сандвича и каза, че не е гладен. Когато тръгнаха от Ръсбърг, умираше от глад. Изведнъж стана раздразнителен, но все пак беше закъснял за лягане с няколко часа. Когато Дорийн го попита добре ли е, той изръмжа нещо и отиде в тоалетната.

— Как ти се струва? — попита Рон.

— Май нищо му няма — отвърна тя. — Просто е раздразнителен и му се спи.

След това се разрази страхотен скандал за спането. Джош беше на единайсет години и отказваше да спи в една стая с майка си. Рон доста твърдо му обясни, че точно тази вечер, поради необичайните обстоятелства, ще му се наложи да спи при майка си. Самият Рон щеше да подремне на едно кресло до леглото.

Наглеждан от двамата си родители, Джош бързо заспа. После и Рон задряма в креслото, а в някакъв момент около 3:30 ч. сутринта и Дорийн най-сетне затвори очи.

За да ги отвори само след час, когато Джош започна да крещи. Пак беше повръщал, а главата му се пръскаше от болка. Беше замаян, не говореше свързано, плачеше и повтаряше, че вижда всичко размазано.

Семейният лекар им беше близък приятел и се казваше Калвин Трийт. Рон му се обади, докато Дорийн изтича да повика съседите. След по-малко от десет минути влязоха в спешното отделение на болницата в Брукхейвън. Рон носеше Джош на ръце, а Дорийн носеше епикризата от болницата в Ръсбърг и резултата от томографията. Лекарят в спешното отделение прегледа Джош и откри, че нищо не е наред — много бавен пулс, разширени зеници, сънливост. След малко пристигна и доктор Трийт, за да продължи прегледа, а лекарят от спешното отделение прегледа епикризата от Ръсбърг.

— Кой е разчел резултатите от томографията? — попита Трийт.

— Лекарят в Ръсбърг — отвърна Рон.

— Кога?

— Снощи, около осем вечерта.

— Значи преди осем часа?

— Нещо такова.

— Резултатите не са ясни — каза лекарят. — Да направим още една томография.

Лекарят от спешното отделение и една сестра заведоха Джош в кабинета за прегледа. Трийт се обърна към семейство Фиск.

— Почакайте тук. Веднага се връщам.

Двамата се отправиха като насън към чакалнята на спешното отделение — твърде шокирани и ужасени, за да кажат нещо. В чакалнята нямаше никой, но бяха останали следи от тежка вечер — празни кутийки от безалкохолни напитки, вестници по пода, опаковки от шоколади по масите. Колко ли хора бяха седели тук като зашеметени в очакване лекарите да им съобщят лошите новини?

Двамата се хванаха за ръце и започнаха да се молят — отначало наум, после започнаха да си разменят кратки изречения. Когато свършиха с молитвата, изпитаха известно облекчение. Дорийн се обади вкъщи, поговори със съседката, която беше оставила да наглежда децата, и обеща пак да се обади, щом разберат нещо.

Когато Калвин Трийт влезе в чакалнята, и двамата веднага разбраха, че нещата не вървят на добре. Той седна срещу тях и каза:

— Според нашата томография Джош има фрактура на черепа. Томографията, която сте донесли от Ръсбърг, не върши много работа, защото е на друг пациент.

— Как така, по дяволите?! — възкликна Рон.

— Техният лекар е гледал резултатите от томографията на друг пациент. Името му едва се чете в дъното, но със сигурност не е Джош Фиск.

— Не може да бъде — каза Дорийн.

— Може, но по-късно ще говорим за това. Сега слушайте внимателно. Топката е ударила Джош точно тук…

Той посочи към дясното си слепоочие, преди да продължи:

— Това е най-тънката черепна кост. Образувала се е пукнатина е дължина около пет сантиметра. От вътрешната страна на черепа има мембрана, която защитава мозъка и се захранва от специална артерия. Тази артерия минава през костта и когато костта е била спукана, артерията се е разкъсала и между костта и мембраната е започнала да се събира кръв. Това е притиснало мозъка навътре. Образувал се е хематом, който не спира да се увеличава и да увеличава налягането в черепа. Единственото решение е краниотомия — изваждане на хематома с хирургическа операция на мозъка.

— Боже господи — каза Дорийн и закри очите си с ръце.

— Слушайте — продължи Трийт. — Трябва да го закараме в Джаксън, в травматологията на университетската болница. Предлагам да се обадим на спешна помощ, да изпратят хеликоптер.

Лекарят от спешното отделение нахълта в чакалнята и се обърна към доктор Трийт:

— Състоянието се влошава. Трябва да го видите.

Доктор Трийт се изправи. Рон също стана, сграбчи го за ръката и каза:

— Кажи ми, Калвин. Колко е сериозно?

— Много, Рон. Може да има опасност за живота му.

 

 

Джош беше натоварен на хеликоптер. Дорийн и Калвин Трийт се качиха при него, а Рон се върна с колата до вкъщи, провери как са Зийк и Клариса и напълни някакъв сак с малко багаж. После бързо потегли на север по междущатска магистрала 55, като караше със 160 километра в час, предизвиквайки някой полицай да го спре за проверка. Когато не умоляваше Господ да помогне на сина му, мислено ругаеше лекаря в Ръсбърг, който беше погледнал снимката на друг пациент. А от време на време хвърляше поглед към задната седалка, където беше оставен един неправилно проектиран, твърде опасен продукт.

Никога не беше харесвал алуминиевите бейзболни бухалки.