Джон Гришам
Обжалването (5)

5

Том Хъф облече най-елегантния си тъмен костюм и след дълги спорове със себе си реши да се появи на работа в Секънд Стрийт Банк няколко минути по-късно от обикновено. Всички щяха да очакват да отиде малко по-рано и ако наистина го направеше, щеше да изглежда твърде самоуверен. Но по-важното беше, че искаше всички да бъдат на работа, когато пристигнеше — възрастните касиерки на първия етаж, симпатичните секретарки на втория и заместник–директорите на отдели на третия етаж, които му бяха преки конкуренти. Хъфи искаше да се появи триумфално пред възможно най-голяма публика. Беше заложил много на семейство Пейтън и искаше да се наслади на победата си.

Вместо това касиерките не му обърнаха никакво внимание, секретарките сякаш по сигнал се извърнаха от него, а конкурентите му се усмихваха лукаво — и всичко това беше предостатъчно, за да го изпълни с неприятни подозрения. На бюрото си намери съобщение с гриф „Спешно“, в което се казваше, че трябва да се обади на мистър Къркхед. Случваше се нещо неприятно — и Хъфи изведнъж се почувства не толкова самоуверен. Планът му за ефектно появяване се беше провалил. Какво следваше сега?

Мистър Къркхед го чакаше в кабинета си, а вратата беше отворена, което винаги беше лош знак. Шефът мразеше отворените врати и насърчаваше мениджърите в банката да ръководят отделите си при затворени врати. Беше жлъчен, груб, циничен и се страхуваше от сянката си, така че затворените врати му вършеха по-добра работа.

— Седни — нареди той.

Дори не му хрумна да го поздрави с „Добро утро“, камо ли с успеха.

Беше се настанил зад претенциозното си бюро, а голямата му плешива глава беше наведена ниско над таблиците, сякаш искаше да подуши какво не е наред в тях.

— Как сте, мистър Къркхед? — изчурулика Хъфи.

За малко не каза „мистър Пръцхед“, както почти винаги наричаше шефа си в негово отсъствие. Дори възрастните касиерки на първия етаж понякога употребяваха този прякор.

— Супер. Донесе ли досието на Пейтън?

— Не, сър. Никой не ми е казвал да го нося. Някакъв проблем ли има?

— Всъщност като стана дума, има цели два проблема. На първо място сме дали на тези хора един катастрофален заем на стойност над 400 хиляди долара, който, естествено, е просрочен и негарантиран. Това със сигурност е най-лошият кредит, даван от тази банка.

Директорът произнесе „тези хора“ с такъв тон, сякаш Уес и Мери Грейс бяха крадци на кредитни карти.

— Този заем не е от вчера, сър.

— Може ли да се доизкажа? А сега имаме и едно отвратително съдебно решение, което би трябвало да ме кара да се чувствам добре, защото съм банкер и чета вестници, но всъщност ме кара да се чувствам ужасно, защото съм уважаван лидер в бизнеса на този град. Какво е посланието, което отправяме към потенциалите си индустриални клиенти с такива присъди?

— „Не изхвърляйте токсични отпадъци в нашия щат“?

Дебелото лице на мистър Пръцхед почервеня и той махна с ръка, сякаш искаше да прогони отговора на Хъфи като досадна муха. После се прокашля и едва не се задави със собствената си слюнка.

— Това е лоша новина за бизнес климата в нашия щат — каза той. — Тя е на първа страница на всички вестници тази сутрин. Звънят ми от централата на банката. Днес е един много лош ден.

Хъфи си помисли, че в Баумор също бяха преживели много лоши дни. Особено когато имаше погребения.

— Четирийсет и един милиона долара — продължи Пръцхед. — За една бедна жена, която живее в каравана.

— Няма нищо лошо в караваните, мистър Къркхед. В този щат има много добри хора, които живеят в каравани. Ние им даваме заеми, за да си ги купят.

— Не разбираш най-главното. Става дума за безобразно много пари. Цялата финансова система ще се побърка. И защо точно тук? Защо точно щатът Мисисипи е известен с гадни съдебни дела? Защо съдебните адвокати от цялата страна се влюбиха в него? Погледни статистиката. Всичко това вреди на бизнеса, Хъф. На нашия бизнес.

— Да, сър, но сигурно все пак се чувствате по-добре тази сутрин, когато си помислите за заема на семейство Пейтън.

— Искам да го върнат. Веднага.

— И аз.

— Изготви ми план. Направи си среща с тях, за да се уговорите как ще върнат парите, но имай предвид, че няма да го одобря, ако не ми изглежда разумен. Заеми се веднага.

— Да, сър, но все пак ще им трябват няколко месеца, докато си стъпят на краката. Те практически са затворили…

— Не ми пука за тях, Хъф. Просто искам този проклет заем да изчезне от нашите отчети.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Да. И никога повече не давай заеми за съдебни процеси, чуваш ли?

— Не се тревожете.

 

 

На същата улица, на която се намираше банката, адвокат Джаред Къртин за последен път провери войниците си, преди да се отправи обратно към Атланта и към леденото посрещане, което го очакваше там. Щабът му се помещаваше в една наскоро ремонтирана стара сграда на Фронт Стрийт. Добре осигурената във финансово отношение зашита на „Крейн Кемикъл“ беше взела сградата под наем преди две години и я беше оборудвала с впечатляващ набор от технологии и персонал.

Настроението беше мрачно, което не беше изненада за никого, макар че повечето от местните служители не се притесняваха от присъдата. След като бяха работили в продължение на толкова месеци под ръководството на Къртин и арогантните му помощници от Атланта, те изпитваха тайно задоволство, че адвокатите се оттеглят след поражението. Но щяха да се върнат. Присъдата беше гаранция за възобновен ентусиазъм от страна на жертвите на „Крейн Кемикъл“ и много нови дела, заведени срещу корпорацията.

На сбогуването лично присъстваше и Франк Съли — местен адвокат, съдружник в кантора със седалище в Хатисбърг, който първоначално беше нает от „Крейн Кемикъл“ да я защитава в този процес, но впоследствие беше изместен от „голяма фирма“ от Атланта. В крайна сметка Съли седеше на претъпканата маса на защитата, но беше понесъл унижението да не каже нито дума в съда в продължение на четирите месеца на делото. Беше възразявал срещу почти всички тактически ходове и стратегии, използвани от Къртин. Изпитваше толкова силна неприязън и недоверие към адвокатите от Атланта, че тайно беше изпратил доклад до съдружниците си, в който прогнозираше огромното наказателно обезщетение. И сега тайничко злорадстваше.

Но той беше професионалист. Работеше за клиента си — дотолкова, доколкото му позволяваше самият клиент — и винаги изпълняваше задачите, които му възлагаше Къртин. И с радост щеше да го направи отново, защото към днешна дата малката му кантора беше получила от „Крейн Кемикъл“ над един милион долара.

С Къртин си стиснаха ръцете на вратата. И двамата знаеха, че отново ще разговарят по телефона още преди края на работния ден. Но и двамата изпитваха тайно въодушевление, че се разделят. Два микробуса, взети под наем, откараха Къртин и десетимата му помощници на летището, където ги чакаше симпатичен частен самолет за седемдесетминутен полет до Атланта, макар че никой не бързаше особено. Да, семействата им липсваха, но имаше ли нещо по-унизително от това да се върнат от това затънтено място с подвити опашки?

Карл продължи да се крие на четирийсет и петия етаж, докато по улиците се вихреха слуховете за изхода от делото. В 9:15 ч. за трети път тази сутрин му се обади неговият банкер от „Голдман Сакс“, за да му съобщи лошата новина, че борсата няма да започне деня с продажба на акциите на „Крейн Кемикъл“. Бяха прекалено нестабилни. Натискът да се продават бе твърде голям.

— Явно са сметнали, че всички ще се опитат да продават едновременно — каза направо той и Карл едва се сдържа да не го наругае.

Борсата отвори в 9:30 ч. и търговията с акции на „Крейн Кемикъл“ наистина беше отложена. Карл, Рацлаф и Феликс Бард седяха на заседателната маса, изтощени от работа, с навити ръкави, потънали в документи, стиснали по един телефон във всяка ръка, и не спираха да водят напрегнати разговори. Бомбата най-сетне избухна малко след 10:00 ч., когато акциите на „Крейн Кемикъл“ започнаха да се продават — по 40 долара едната. Нямаше желаещи да купуват, дори когато цената падна на 35 долара. Сривът бе временно спрян чак на ниво 29,50 долара за акция, когато в търговията се включиха спекулантите и започнаха да купуват. През следващия час цената подскачаше нагоре-надолу, но към обяд вече се беше установила на 27,25, а разпродаването на „Крейн Кемикъл“ вървеше с пълна сила. Още по-лошото беше, че съдбата на компанията беше водещата новина на деня. Телевизиите с радост включиха във финансовите си новини анализатори на живо, които със зле прикрито задоволство описваха впечатляващия крах на „Крейн Кемикъл“.

Водещите новини на деня бяха три: войната в Ирак, поредното природно бедствие някъде по света и… „Крейн Кемикъл“.

Боби Рацлаф поиска разрешение да отиде до кабинета си. Изтича един етаж надолу по стълбите и едва успя да стигне до мъжката тоалетна. Нямаше никой. Той влезе в най-отдалечената от входа кабинка, вдигна капака на чинията и повърна.

Деветдесетте хиляди акции на „Крейн Кемикъл“, които самият той притежаваше, току-що се бяха сринали от обща пазарна стойност, възлизаща на около 4,5 милиона долара, на около 2,5 милиона, а катастрофата продължаваше. Беше използвал акциите за гаранция на всичките си играчки — малката вила в Хамптънс, любимото му порше карера, половината дял от една яхта. Тук дори не се включваха постоянните разходи — таксите за частни училища, членството в голф клуба и прочие. Неофициално погледнато, Боби вече беше неофициално фалирал.

И за пръв път през живота си осъзна защо през 1929 г. бизнесмените като него са скачали от небостъргачите.

 

 

Семейство Пейтън смятаха да отидат заедно до Баумор, но в последния момент в кантората им пристигна техният банкер и промени плановете. Уес реши да остане, за да се разбере с Хъфи. Мери Грейс взе форда и потегли към родния си град.

Отиде първо в Пайн Гроув, а после в църквата, където я чакаха Джанет Бейкър, пастор Дени От и много други жертви на замърсяването, представлявани от кантората им. Срещнаха се в помещението за събирания на църквата, където имаше приготвени сандвичи за обяд. Джанет също изяде един, което беше рядко събитие. Изглеждаше спокойна, отпочинала и щастлива, че е далеч от съдебната зала и процеса.

Шокът от присъдата беше започнал да се уталожва. Вероятността за печалба разведряваше общото настроение и предизвикваше порой от въпроси. Мери Грейс внимателно поохлади въодушевлението. Описа им трудното обжалване, което предстоеше по делото „Бейкър“. Заяви, че не се надява на извънсъдебно споразумение и дори не е оптимист по отношение на следващото дело. Честно казано, двамата с Уес просто не притежаваха необходимите средства или енергия, за да се изправят срещу „Крейн Кемикъл“ в още един продължителен съдебен процес, но тя не го сподели с хората от Баумор.

Във всички други отношения Мери Грейс беше уверена и спокойна за бъдещето. Двамата с Уес бяха доказали без съмнение, че техните клиенти са прави. А това означаваше, че скоро в Баумор ще се появяват много други адвокати, които ще се стремят да представляват други жертви на „Крейн Кемикъл“ и може би дори ще предлагат пари в брой. При това не само местни адвокати, а и големи акули — от онези, които преследваха подходящи случаи из цялата страна и често пристигаха на мястото на трагедията още преди спасителните екипи. Мери Грейс ги предупреди спокойно, но строго:

— Не се доверявайте на никого. „Крейн Кемикъл“ ще изсипят в Баумор детективи, доносници и информатори и всички те ще се опитват да докопат нещо, което някой ден да бъде използвано срещу вас в съда. Не разговаряйте с репортери, защото може да кажете нещо на шега, а след това то да бъде използвано официално. Не подписвайте нищо, преди да го прегледаме аз или съпругът ми. Не разговаряйте с други адвокати.

После Мери Грейс побърза да ги обнадежди. Ефектът от присъдата щеше да се усети в цялата система на правораздаване. Правителствените комисии щяха да си вземат бележка. Химическата индустрия също. Акциите на „Крейн Кемикъл“ бяха започнали да се сриват, а когато акционерите губят пари, те настояват за промени.

Когато Мери Грейс приключи, Дени От проведе импровизирана молитва. След нея Мери Грейс прегърна клиентите си, пожела им всичко най-добро, обеща им да дойде пак след няколко дни и излезе пред църквата заедно с От. Имаше още една уговорка.

Журналистът се казваше Тим Шепард. Беше пристигнал в града преди месец и с упорити усилия беше успял да спечели доверието на пастор От, който едва тогава го запозна с Уес и Мери Грейс. Шепард беше журналист на свободна практика с впечатляваща професионална биография, беше написал няколко книги и говореше с южняшки акцент, който неутрализираше част от недоверието на хората от Баумор към медиите. Семейство Пейтън го бяха отбягвали по време на самия процес по много причини. Но сега, когато всичко свърши, Мери Грейс щеше да разговаря за пръв път с него. И ако интервюто минеше добре, може би щеше да го последва друго.

 

 

— Мистър Къркхед си иска парите — каза Хъфи.

Намираше се в импровизирания кабинет на Уес, където стените бяха небоядисани гипсови плоскости, подът беше гол бетон, а мебелите бяха втора ръка.

— Сигурен съм, че си ги иска — отвърна рязко Уес.

Ядосваше се, че банкерът се появява само няколко часа след обявяването на присъдата, при това с такова отношение.

— Кажи му да се нареди на опашката — добави той.

— Стига, Уес. Много добре знаеш, че закъсняваме с плащането.

— Къркхед да не е тъп? Да не си мисли, че на следващия ден след обявяването на присъдата ще ни напишат чек за цялата сума?

— Да, тъп е. Но не чак толкова.

— Той ли те изпрати?

— Да. Сгриза ме още сутринта и предполагам, че ще го прави всеки ден.

— Не можете ли да почакате един-два дни или седмица? Да ни оставите да си поемем въздух и да се порадваме малко?

— Той иска да съставим план. В писмена форма. В който да се опише как ще се върне кредитът, на какви вноски и прочие.

— Ще му дам аз един план… — започна Уес, но се отказа.

Не искаше да се кара с Хъфи. Не бяха точно приятели, но със сигурност се държаха дружелюбно и изпитваха симпатия един към друг. Уес изпитваше и огромна благодарност към Хъфи, че се беше съгласил да рискува. А Хъфи изпитваше възхищение към семейство Пейтън, че бяха готови да заложат всичко. Беше прекарал много часове с тях, докато постепенно се лишаваха от дома си, кантората, колите и пенсионните си осигуровки.

— Да започнем с първите три месеца — предложи Хъфи.

Беше седнал на сгъваем стол с неравни крака, който малко се клатеше.

Уес си пое дълбоко въздух и завъртя очи към тавана. Изведнъж се почувства много уморен.

— Имало едно време една кантора, която правела оборот от петдесет хиляди долара на месец и печалба от трийсет хиляди преди облагане. Животът бил прекрасен, спомняш си. Ще трябва цяла година, за да завъртим машината отново, но ще го направим. Нямаме друг избор. Ще оцелеем, докато мине обжалването. Ако присъдата остане, Къркхед може да си вземе парите в брой и да изчезне. А ние ще се пенсионираме и ще си купим яхта. Ако отменят присъдата, ще обявим фалит и ще пуснем обяви, че уреждаме бързи разводи.

— Е, присъдата със сигурност ще привлече нови клиенти.

— Да, но повечето ще бъдат дребни риби.

Уес нарочно беше използвал думата „фалит“, за да постави Хъфи обратно на мястото му при Пръцхед и всички останали бандити от банката — макар и по най-вежливия начин. Присъдата не можеше да се определи като материален актив, а без нея финансовото състояние на семейство Пейтън изглеждаше точно толкова безрадостно, колкото и предишния ден. Вече бяха изгубили практически всичко, а обявяването на фалит щеше да бъде просто поредното унижение, което щяха да бъдат принудени да преглътнат.

Но те щяха да се върнат в играта.

— Няма да ти дам такъв план, Хъфи. Благодаря, че попита. Ела пак след трийсет дни и ще поговорим. Но точно сега имам работа с клиенти, на които отдавна не съм обръщал внимание.

— А какво да кажа на мистър Пръцхед?

— Много просто. Ако се опита да ни притисне още веднъж, може да си избърше задника с договора ни за кредит. Но ако ни остави на мира за малко, ще върнем всичко.

— Ще му предам.

* * *

Мери Грейс и Тим Шепард седяха в едно сепаре до прозореца на кафене „Бейб“ на главната улица и разговаряха. Мери Грейс помнеше времето, когато тази улица беше оживено място, където хората се събираха и пазаруваха. Баумор беше прекалено малък град, за да отворят хипермаркет в него, така че местните търговци бяха оцелели. Когато Мери беше дете, по главната улица имаше много коли и трудно се намираше място за паркиране. Сега половината магазини бяха затворени, витрините им бяха покрити с шперплат, а другата половина едва свързваха двата края.

Едно момиче с престилка им донесе две чаши черно кафе и се отдалечи, без да каже дума. Мери Грейс си сипа захар и я разбърка. Тим Шепард внимателно я наблюдаваше.

— Сигурна ли сте, че кафето може да се пие? — попита той.

— Естествено. Градската управа издаде разпоредба, че водата в града не може да се използва в заведения за обществено хранене. Освен това познавам Бейб от трийсет години. Тя беше една от първите, които започнаха да използват бутилирана вода.

Шепард предпазливо отпи от кафето си, после включи диктофона и отвори бележника си.

— Защо се заехте с това дело? — попита той.

Мери Грейс се усмихна, поклати глава и продължи да разбърква кафето си.

— И аз съм се питала хиляди пъти, но отговорът всъщност е много прост. Пит, съпругът на Джанет, работеше за чичо ми. Познавах лично няколко от жертвите. Градът е малък и когато толкова много хора се разболяха изведнъж, стана очевидно, че за това си има причина. Ракът идваше на вълни и причиняваше толкова много страдания. След като бях на три-четири погребения, осъзнах, че трябва да се предприеме нещо.

Журналистът си водеше бележки, без да коментира. Мери Грейс продължи:

— „Крейн Кемикъл“ беше най-големият работодател в града и от години се носеха слухове, че изхвърлят токсични отпадъци. Много хора, които работеха при тях, се разболяха. Спомням си, че когато се върнах след първата година в колежа, всички говореха колко лоша е станала водата. Ние живеехме на няколко километра извън града и имахме собствен кладенец, така че това не беше проблем за нас. Но в града нещата непрекъснато се влошаваха. С годините слуховете, че се изхвърлят токсични отпадъци, се разпространиха дотолкова, че всички повярваха в тях. В същото време водата се превърна в някаква мътилка, която не можеше да се пие. Накрая удари и ракът — черен дроб, бъбреци, отделителна система, стомах, жлъчка, левкемия. Една неделя отидох на църква с нашите и видях пред себе си четири лъскави голи глави. Пациенти на химиотерапия. Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите.

— Някога съжалявали ли сте, че се заехте с делото?

— Не, никога. Загубихме много, но родният ми град също загуби много. Да се надяваме, че на това се сложи край. Двамата с Уес сме млади, ще оцелеем. Но много от хората тук или са мъртви, или са безнадеждно болни.

— Мислите ли вече за парите?

— Какви пари? Обжалването ще продължи осемнайсет месеца, а точно в момента това ми се струва цяла вечност. Трябва да погледнете на ситуацията в перспектива.

— Каква перспектива?

— Представете си всичко след пет години. След пет години токсичните отпадъци ще бъдат почистени и вече никой няма да страда от тях. Защото тогава „Крейн Кемикъл“ и застрахователите им най-сетне ще бъдат принудени да бръкнат в дълбоките си джобове и да обезщетят всички онези семейства, на които са навредили. И тогава всички ще получат своя дял.

— Включително и адвокатите.

— Разбира се. Ако не бяха адвокатите, „Крейн Кемикъл“ все още щяха да бъдат тук, да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода, без никой да им държи сметка.

— А вместо това те вече са в Мексико, където…

— Да, където продължават да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода. И там никой не възразява. Защото нямат нашата съдебна система.

— Как преценявате вашите шансове при обжалването?

Мери Грейс отпи от кафето си, в което беше сипала прекалено много захар, и се канеше да отговори, когато край тяхната маса мина един застрахователен агент, стисна й ръката, прегърна я, благодари й няколко пъти и едва не се разплака, преди да се отдалечи. След това в кафенето влезе мистър Грийнуд, директорът на нейната гимназия, който вече се беше пенсионирал, дойде направо при нея и почти я смачка в мечешката си прегръдка. Мистър Грийнуд не обърна никакво внимание на Шепард, защото не спираше да повтаря колко се гордее със своята ученичка. Той също й благодари, обеща да продължи да се моли за нея, попита я как е семейството й и прочие. Когато най-сетне се сбогува и си тръгна, при Мери Грейс дойде собственичката на кафенето, самата Бейб, която също я прегърна и я засипа с поздравления.

Най-сетне Шепард се изправи и излезе. Мери Грейс се присъедини към него едва след още няколко минути.

— Извинявайте — каза тя. — Но всички в града много се вълнуват.

— Да, много са горди с вас.

— Да отидем да разгледаме завода — предложи Мери Грейс.

Фабрика 2 на „Крейн Кемикъл“ в Баумор, както беше официалното й наименование, се намираше в изоставена промишлена зона на изток от града. Представляваше редица от бетонни сгради с плосък покрив, съединени с дебели тръбопроводи и конвейери. Зад сградите се издигаха водни кули и силози. Всичко беше обрасло с увивни растения и плевели. По време на процеса компанията беше оградила завода с цели километри телена мрежа, висока четири метра и поръбена с бодлива тел. Тежкият портал беше затворен с вериги и катинари. Заводът приличаше на затвор, в който се случват лоши неща, но те остават тайна за външния свят.

Мери Грейс беше идвала тук поне десетина пъти в хода на процеса, но винаги придружавана от цяла тълпа — други адвокати, инженери, бивши служители на „Крейн Кемикъл“, охранители, дори съдия Харисън. Последното посещение беше преди два месеца, когато компанията се беше съгласила да покаже завода на съдебните заседатели.

Двамата с Шепард спряха пред портала и разгледаха катинарите. Имаше голяма ръждива табела с името на завода и собственика. Докато гледаха навътре през оградата от телена мрежа, Мери Грейс заговори:

— Преди шест години, когато стана ясно, че съдебният процес няма да им се размине, „Крейн Кемикъл“ избягаха в Мексико. Дадоха на служителите си три дни предизвестие и по 500 долара обезщетение, а много от тях бяха работили тук през последните трийсет години. Това беше невероятно глупав начин да се махнат от града, защото така някои от бившите им служители се превърнаха в най-ценните ни свидетели по делото. Разочарованието им беше огромно. Ако „Крейн Кемикъл“ изобщо са имали някакви приятели в Баумор, със сигурност ги изгубиха, когато прецакаха работниците си.

Фотографът, който работеше с Шепард, ги посрещна на портала и започна да снима. Тримата тръгнаха покрай оградата, докато Мери Грейс им обясняваше като екскурзовод:

— В продължение на години порталът не се заключваше. Редовно имаше вандалски прояви. Идваха тийнейджъри, за да пият и да се друсат. Но сега хората стоят далеч от това място. Всъщност няма нужда от портала и оградата. Никой дори не си помисля да идва тук.

От северната страна на завода се виждаше дълга редица дебели метални цилиндри. Мери Грейс ги посочи и обясни:

— Това там са съоръжения за извличане. Бихлоронилинът, който остава като отпадъчен продукт, се съхраняваше в тези резервоари. Оттам някои бяха транспортирани другаде, но повечето просто са били откарвани в гората зад завода и изсипвани в една яма.

— „Ямата на Проктър“? — попита Шепард.

— Да, мистър Проктър отговаряше за изхвърлянето. Умря от рак, преди да успеем да му изпратим призовка.

Тримата продължиха покрай оградата и тя добави:

— Оттук не се вижда, но в гората всъщност има три ями, където просто са изхвърляли резервоарите и са ги заривали с пръст и кал. През годините резервоарите започнали да текат, защото дори не са били запечатани както трябва, и химикалите се просмукали в почвата. Продължило с години пели тонове бихлоронилин, картоликс, аклар и други съединения, които са доказано канцерогенни. И ако вярвате на специалистите, а съдебните заседатели очевидно са им повярвали, всички тези отрови в крайна сметка са замърсили водоносния пласт, от който идва водата на Баумор.

Една количка за голф се приближи от другата страна на оградата. В нея седяха двама дебели въоръжени охранители. Те спряха и ги загледаха.

— Не им обръщайте внимание — прошепна Мери Грейс.

— Какво търсите? — попита единият.

— Имаме право да стоим от тази страна на оградата — отвърна тя.

— Какво търсите? — повтори той.

— Аз съм Мери Грейс Пейтън, адвокат — представи се тя. — Гледайте си работата, момчета.

И двамата кимнаха и бавно се отдалечиха.

Мери Грейс погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— Кога ще можем да се срещнем отново?

— Ще видим. Не искам да обещавам нищо. Точно в момента нещата са доста напрегнати.

Мери Грейс и Тим Шепард се върнаха в църквата на Пайн Гроув и се сбогуваха. После Шепард си тръгна, а Мери Грейс измина пеш трите пресечки до караваната на Джанет. Бет беше на работа и там беше тихо. Мери Грейс и Джанет седнаха под едно дръвче с две бутилки лимонада. Този път нямаше сълзи и салфетки — просто си поговориха по женски за живота, семействата и изминалите четири месеца, които бяха преживели в онази ужасна съдебна зала.