Джон Гришам
Обжалването (39)

39

Гостите варираха от големи играчи на Уолстрийт като самия Карл Трюдо, чак до фризьора на Бриана и двама полубезработни театрални актьори от „Бродуей“. Имаше банкери със застаряващи, но добре поддържани жени и финансови могули с техните изящни, гладуващи лъскави съпруги. Имаше директори от Трюдо Груп, които биха предпочели да бъдат навсякъде другаде, и закъсали художници от свитата на Музея за абстрактно изкуство, които не можеха да си намерят място от радост, че ще се смесят с днешните богаташи. Имаше няколко супермодела, номер 388 от класацията на 400-те най-богати на списание „Форбс“, един защитник от отбора „Джетс“, репортер от „Ню Йорк Таймс“ заедно с фотограф, за да отразят събитието, и друг репортер от „Уолстрийт Джърнъл“, който нямаше да отрази събитието, но не искаше да го пропусне. Бяха общо стотина гости — всички те доста богати хора, — но нито един от тях не беше виждал яхта от класата на „Бриана“.

Тя беше закотвена на река Хъдсън, на кея в Челси, и единственият по-голям плавателен съд на реката в този момент беше историческият самолетоносач музей, закотвен завинаги на половин километър по-нагоре по реката. Във фантастичния свят на безумно скъпите яхти „Бриана“ беше от клас „мегаяхта“ — по-голяма от „суперяхта“, но все пак по-малка от „гигаяхта“. Така или иначе, яхтите от последния клас се брояха на пръсти и без изключение бяха собственост на софтуерни мултимилиардери, саудитски принцове и руски петролни магнати.

Поканата гласеше:

„Моля, присъединете се към мистър и мисис Карл Трюдо на първото плаване с тяхната мегаяхта «Бриана» в сряда, 26 май, в 18:00 ч., на кей 60.“

„Бриана“ беше дълга 60 метра и се нареждаше на двайсет и първо място в класацията на най-големите яхти, регистрирани в Америка. Карл я беше купил за 60 милиона долара, две седмици след избирането на Рон Фиск във Върховния съд, а след това беше похарчил още 15 милиона за ремонт, подобрения и луксозни екстри.

И сега беше дошъл моментът да я покаже на всички, като даде недвусмислено доказателство за един от най-драматичните обрати в съвременната корпоративна история. Осемнайсетте души екипаж развеждаха гостите, които пристигаха, и им поднасяха чаша шампанско. Със своите четири палуби над ватерлинията яхтата спокойно можеше да приюти трийсет приятели на семейството в продължение на цял месец плаване в открито море — не че Карл възнамеряваше да живее с толкова много хора около себе си. Щастливците, поканени на по-дълго плаване, щяха да се възползват от фитнес зала с треньор, спа с масажистка, шест джакузита и готвач, който бе денонощно на разположение. Щяха да се хранят на една от четирите маси — най-малката беше с десет места, а най-голямата — с четирийсет. Когато искаха да се забавляват, на тяхно разположение имаше водолазна екипировка, каяци с прозрачно дъно, десетметров катамаран, водни ски и рибарски принадлежности. Естествено, всяка мегаяхта имаше и собствен хеликоптер. Другите луксозни екстри включваха киносалон, четири камини, открит бар на най-високата палуба, подово отопление в баните, малък басейн за нудисти и много махагон, месинг и италиански мрамор. Каютата на семейство Трюдо беше по-голяма от спалнята в дома им. Освен това Карл най-сетне беше намерил и постоянно място за „Малтретираната Имелда“ — в голямата трапезария на трета палуба.

Така че тя никога вече нямаше да го посреща във фоайето на апартамента, когато се връща след тежък ден в офиса.

На главната палуба засвири струнен квартет, „Бриана“ се отдели от пристанището и пое на юг по течението на Хъдсън. Здрачаваше се, залезът беше прекрасен, а гледката към центъра на Манхатън — зашеметяваща. Градът се тресеше от динамика и енергия — завладяващо зрелище от палубата на луксозната яхта. Шампанското и хайверът също допринесоха за преживяването. Пътниците на фериботите и по-малките корабчета проследяваха „Бриана“ със зяпнали уста, докато преминаваше покрай тях, меко тласкана от мъркащите си двигатели с по 2000 конски сили всеки.

По палубите ловко се придвижваше малка армия от сервитьори със смокинги, въоръжени със сребърни табли с напитки и хапки, които бяха толкова красиво изработени, че човек не смееше да ги яде. Карл не обръщаше внимание на повечето си гости и си говореше само с тези, които контролираше по един или друг начин. Бриана беше съвършената домакиня, минаваше от група на група, целуваше всички мъже и жени и внимаваше да не остане някой, който да не я забележи.

Капитанът направи широк завой, за да могат гостите да се насладят на гледката към Елис Айланд и Статуята на свободата, после пое на север в посока към Батъри Парк, в южния край на Манхатън. Вече беше тъмно и редиците небостъргачи осветяваха финансовия квартал. „Бриана“ плаваше нагоре по Ист Ривър в цялото си великолепие — под Бруклинския, Манхатънския и Уилямсбъргския мост. Струнният квартет се оттегли и по професионалната уредба на борда на яхтата се разнесе гласът на Били Джоел. На втора палуба започнаха танци. Бутнаха един от гостите в басейна. След него скочиха и други, така че дрехите скоро вече не бяха задължителни. Разбира се, в това забавление се включиха предимно по-младите гости.

Следвайки инструкциите на Карл, капитанът обърна при сградата на ООН и увеличи скоростта, макар че никой не забеляза това. В този момент Карл даваше интервю в просторния си кабинет на трета палуба.

Точно в 10:30 ч. вечерта, по разписание, „Бриана“ отново спря на кей 60 и гостите бавно започнаха да се разотиват. Мистър и мисис Трюдо ги изпратиха с прегръдки и целувки и тайното желание да побързат. Очакваше ги вечеря в полунощ. Четиринайсет от гостите щяха да останат — седем щастливи двойки, които щяха да плават с яхтата до Палм Бийч за няколко дни. Те се преоблякоха по-спортно и отново се събраха в голямата трапезария за поредното питие, докато готвачът довършваше първото ястие за вечерта.

Карл прошепна на помощник-капитана, че трябва да потеглят, и след петнайсет минути „Бриана“ отново се отдели от кей 60. Докато съпругата му очароваше гостите, той се извини за няколко минути. Изкачи се по стъпалата до четвърта палуба и се озова на любимото си място на най-новата си и най-впечатляваща играчка. Беше малка палуба за наблюдение — най-високата точка на цялата яхта.

Хладният вятър развя косата му, когато се вкопчи в месинговите перила и се загледа в гигантските купи на финансовия квартал. Успя да зърне и собствената си сграда, със собствения си кабинет на четирийсет и петия етаж.

Всичко вървеше страхотно. Акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха за малко под 50 долара. Печалбите на компанията се качиха неимоверно. Чистият капитал на Карл Трюдо вече възлизаше на повече от 3 милиарда долара и продължаваше да расте.

Някои от онези идиоти му се бяха присмивали преди осемнайсет месеца. С „Крейн Кемикъл“ било свършено. Трюдо бил глупак. „Как е възможно човек да загуби един милиард долара за един ден?“, питаха те и виеха от смях.

Защо не се смееха сега?

Къде бяха онези експерти в този момент?

Великият Карл Трюдо отново ги беше надхитрил. Беше изчистил проблема в Баумор и беше спасил компанията си. Беше сринал собствените си акции до земята, беше ги изкупил на едро и сега притежаваше практически цялата компания. А от това ставаше още по-богат.

Съдбата му беше отредила да се издигне още по-високо в класацията на 400-те най-богати в света и докато плаваше по река Хъдсън на самия връх на необикновения си кораб и доволно се взираше в светещите кули на Уолстрийт, Карл си каза, че всъщност нищо друго в живота няма значение.

Сега, когато вече имаше три милиарда долара, всъщност искаше шест.