Джон Гришам
Обжалването (37)

37

Доктор Калвин Трийт отиде до Ръсбърг и си уреди среща с лекаря от спешното отделение, който беше разчел грешната томография. След като сравниха двете снимки, на Джош и на другия пациент, двамата проведоха кратък спор и накрая лекарят призна, че във въпросната вечер в спешното отделение наистина е бил пълен хаос, не е имало достатъчно персонал и, да, допусната е грешка. Изглеждаше потресен от факта, че е объркал лечението на сина на върховен съдия.

— Ще ме съди ли семейството? — попита той, очевидно разтърсен от инцидента.

— Не знам, но най-добре да предупредите застрахователната си компания за такава възможност.

После Трийт се върна в Джаксън, за да обсъди ситуацията с Рон и Дорийн. Обясни им как се прави една стандартна томография, после им преразказа разговора си с лекаря от спешното отделение.

— Какво трябваше да се направи? — попита Дорийн.

Трийт очакваше този въпрос. Знаеше, че приятелите му ще го помолят да оцени работата на друг лекар. И още преди няколко дни беше решил да отговори възможно най-честно.

— Трябваше веднага да го преместят тук и да отстранят хематома. Това е мозъчна операция, но не е толкова сложна. Ако бяха действали веднага, Джош щеше да бъде изписан два дни след операцията напълно излекуван, без никакви трайни увреждания.

— Томографията беше направена в осем вечерта в петък — каза Рон. — А ти видя Джош в Брукхейвън около девет часа по-късно, нали така?

— Нещо такова, да.

— Значи налягането в черепа му е продължило да се увеличава през тези девет часа?

— Да.

— А хематомът притиска мозъка и го уврежда?

— Да.

Настъпи дълго мълчание, в което никой не искаше да каже на глас очевидното заключение. Накрая Рон попита:

— Калвин? Какво щеше да направиш, ако беше твоето дете?

— Щях да съдя копелето до дупка. Това е престъпна небрежност.

— Не мога да го съдя, Калвин. Ще стана за смях.

След една игра на скуош, душ и масаж във фитнеса на Сената Майърс Ръд се качи в лимузината и се включи в мъчителното задръстване в късния следобед като всички обикновени хора. Час по-късно пристигна на летище „Дълес“, където се качи на Гълфстрийм 5 — най-новия от въздушния флот, притежаван от мистър Карл Трюдо. Сенаторът не знаеше кой е собственикът на самолета, нито познаваше лично мистър Трюдо, което в повечето култури по света щеше да бъде странно, след като Ръд беше получил толкова много пари от него. Но във Вашингтон парите идват по безброй странни и неясни канали. Хората, които ги вземат, често имат съвсем бегла представа откъде са; понякога дори нямат никаква представа. В повечето демокрации по света прехвърлянето на толкова пари в брой се смята за очевидна корупция, но във Вашингтон корупцията бе легализирана. Сенатор Ръд не знаеше и не се тревожеше, че го притежават други хора. Вече имаше над 11 милиона долара в банката, които в крайна сметка щяха да си останат за него, ако не се наложеше да ги похарчи за някаква безсмислена кампания. Срещу тази инвестиция Ръд имаше безупречна история на гласуване по всички въпроси, свързани с фармацевтичната промишленост, химическата промишленост, петрола, енергетиката, застраховането, банковото дело и прочие, и прочие.

Тази вечер пътуваше сам. Двете стюардеси му донесоха коктейли, омар и вино и той едва беше успял да вечеря, когато самолетът започна да се снижава към международното летище в Джаксън. Там го очакваше друга лимузина и двайсет минути след кацането сенаторът вече влизаше през един страничен вход на университетската болница. Откри Рон и Дорийн в стая на третия етаж да гледат безизразно в телевизора, докато синът им спеше.

— Как е момчето? — попита топло сенаторът, докато те се изправяха и се опитваха да изглеждат малко по-представително.

Рон и Дорийн бяха изумени от изненадващата му поява в 9:30 ч. във вторник вечерта. Дорийн дори не можа да си намери обувките.

Тримата тихо си поговориха за Джош и възстановяването му. Сенаторът твърдеше, че бил в града по работа и просто минавал на път за Вашингтон, но чул новината и се почувствал длъжен да се отбие. Те бяха трогнати от жеста му. Нещо повече, бяха разтърсени и не можеха да повярват на очите си.

Появи се една сестра, която ги прекъсна и обяви, че трябва да гасят лампите. Сенаторът прегърна Дорийн, погали я по бузата, стисна ръцете й, обеща да направи всичко по силите си, за да помогне, и излезе заедно с Рон, който още повече се изуми, когато не видя никакъв антураж в коридора. Нямаше нито един сътрудник, помощник, бодигард или шофьор.

Значи сенаторът беше дошъл на свиждане сам. Жестът му придоби още по-голямо значение за Рон.

Докато вървяха по коридора, Ръд поздравяваше всички с едно и също бодро „Здравейте“ и фалшива усмивка. Това бяха неговите хора и той знаеше, че го обожават. Разказваше нещо за досадна битка в Конгреса и Рон се опитваше да изглежда запленен от историята, но всъщност изведнъж му се прииска сенаторът да свърши и да си тръгне. На изхода Ръд му пожела всичко добро, обеща да се моли за семейството му и предложи помощта си на всички възможни фронтове.

Докато се ръкуваха, сенаторът изведнъж подхвърли, сякаш току–що се беше сетил за това:

— Между другото, господин съдия, няма да е лошо да довършиш онова обжалване по делото срещу „Крейн Кемикъл“.

Ръката на Рон застина във въздуха, а долната му челюст увисна. Опита се да измисли подходящ отговор, но не можа. Докато се колебаеше, сенаторът добави:

— Сигурен съм, че ще направиш каквото трябва. Тези присъди направо убиват нашия щат.

С тези думи Ръд го сграбчи за рамото, удостои го с поредната фалшива усмивка, излезе от болницата и изчезна в нощта.

Когато се върна в лимузината, Ръд нареди на шофьора да кара към предградията северно от града. Там щеше да прекара нощта с любовницата си, която живееше в Джаксън, а рано сутринта щеше да се върне във Вашингтон с гълфстрийма.

Рон се опита да се приготви за поредната дълга нощ в болницата. Джош беше започнал да спи толкова неспокойно, че всяка нощ беше ново изпитание. Когато в полунощ медицинската сестра мина на проверка, баща и син бяха будни. За щастие, Дорийн беше в мотела и спеше дълбоко — благодарение на малките зелени хапчета, които сестрата им даваше тайно. Рон изпи още едно от тях, а сестрата даде на Джош от неговите успокоителни.

В ужасния мрак на болничната стая Рон се терзаеше с мисли за посещението на сенатор Ръд. Дали беше просто жест от страна на арогантен политик, който се отклонява за малко от пътя си, за да помогне на един от най-големите си спонсори? Ръд безмилостно вземаше пари от всички, които му ги даваха — напълно законно, — така че нямаше да е никаква изненада, ако беше получил солидна сума от „Крейн Кемикъл“.

Или беше по-сложно? Все пак „Крейн Кемикъл“ не бяха дали нито цент за предизборната кампания на Рон Фиск. Веднага след изборите, когато и той като всички останали беше шокиран от размера на събраните и похарчени суми, Рон внимателно беше проверил всички финансови отчети. Беше спорил с Тони Закари и бе поискал да узнае всички източници на парите. А Тони повтаряше едно и също: всичко е записано в отчетите. Така че Рон ги беше проучил внимателно. Спонсорите му бяха директори на компании, лекари, юристи и лобисти — все хора, които имаха интерес от ограничаването на отговорността на компаниите. Той го знаеше още от деня, в който започна предизборната му кампания.

Усещаше, че има някаква конспирация, но умората най-сетне го пребори.

* * *

Някъде в лепкавия мрак на съня, предизвикан от сънотворните, Рон дочу равномерното щракане от нещо, което не можеше да определи. Щрак, щрак, щрак, щрак — един и същ звук, който се повтаряше много бързо. И беше някъде близо до него.

Той се протегна в мрака към леглото на Джош и скочи. На неясната светлина от вратата на банята видя, че синът му се гърчеше от ужасен пристъп. Цялото му тяло се тресеше. Лицето му бе изкривено, устата — отворена, очите му гледаха безумно. Страшният звук се усили. Рон натисна бутона за повикване на сестрата, после сграбчи Джош за раменете и се опита да го успокои. Беше изумен от силата на гърча. В стаята нахълтаха две сестри и поеха нещата в свои ръце. Дотича и трета сестра, заедно с един лекар. Но почти нямаше какво да направят, освен да сложат защитна гума в устата на Джош, за да не си прехапе езика.

Рон се отдръпна в един ъгъл и безпомощно загледа сюрреалистичната сцена, в която тежко пострадалото му момче беше потънало в гора от ръце, а леглото му не спираше да се тресе и да се удря в стената. Най-сетне пристъпът отмина и сестрите се заеха да мият лицето му със студена вода и да му говорят успокоително. Рон се измъкна от стаята и отново пое като замаян по коридорите на болницата.

През следващите двайсет и четири часа пристъпите продължиха, после изведнъж спряха. Към този момент Рон и Дорийн вече бяха твърде изтощени и зашеметени, за да правят нещо друго, освен да се взират в сина си и да се молят да си остане неподвижен и спокоен. Дойдоха и други лекари, които гледаха мрачно и си разменяха неразбираеми думи. Бяха назначени нови изследвания, така че откараха Джош нанякъде и го върнаха цели часове по-късно.

Дните минаваха и се сливаха. Времето не означаваше нищо.

* * *

В събота сутринта Рон се промъкна в кабинета си в сградата на Върховния съд. И двамата му сътрудници бяха там, защото ги беше повикал. В програмата на Върховния съд имаше дванайсет дела, по които трябваше да се вземе решение, и Рон беше прочел кратките доклади и препоръки за тях. Сътрудниците му бяха подготвили свой собствен списък и чакаха единствено решението на Рон.

Обвинителна присъда в дело за изнасилване от окръг Ранкин. Присъдата беше потвърдена единодушно.

Изборен спор в окръг Боливар. Присъдата беше потвърдена с мнозинство от седем гласа.

Някакъв изключително скучен диспут за защитени финансови трансакции от окръг Панола. Присъдата беше потвърдена единодушно.

И така нататък. Рон беше разсеян и не показваше голям интерес към работата, така че първите десет случая бяха решени за двайсет минути.

После един от сътрудниците обяви:

— „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

— Какво става с това дело? — попита Рон.

— Равенство с четири на четири гласа и ножът е опрял до кокала. Калиган и компания се притесняват за теб. Макълуейн и неговите хора са любопитни. Всички гледат и чакат.

— Смятат, че вече не може да се разчита на мен?

— Никой не знае със сигурност. Но всички разбират, че си подложен на голям стрес и подозират, че може би преживяваш някакъв катарзис заради случилото се.

— Нека да си подозират. Засега няма да се произнасям по делото „Бейкър“ и другото за старческия дом.

— Обмисляш ли да подкрепиш присъдите? — попита другият секретар.

Рон вече знаеше, че повечето слухове във Върховния съд се измислят и разпространяват от съдебните секретари.

— Не знам — отвърна той.

Трийсет минути по-късно вече се беше върнал в болницата.