Сандра Браун
Превратности (7)

Глава шеста

Беше добре, че не се налагаше Додж да говори веднага, тъй като не би могъл, дори животът му да зависеше от това.

Беше толкова преживял и видял. Нищо не можеше да го изненада. Бе обръгнал на жестокостта, която един човек би могъл да прояви към друг. О, ако видеше картина на гладуващи бебета в Африка или американски бойци да се бият в името на някакъв идеал, би се трогнал, но повече заради яростта, отколкото заради скръбта. Скръбта заемаше малко място в сърцето на един редови циник. Същото се отнасяше за всички по-деликатни емоции.

Мислеше, че е подготвен да види дъщеря си. Все пак не я познаваше. Не беше като да е бил през цялото време в живота й, да се е създала силна привързаност и в някакъв момент да е заминал нанякъде. Нямаше снимки на двамата заедно. Той нямаше спомени с нея, както имаше с Керълайн.

Той и детето му нямаха връзка, освен по кръвна линия. Мислеше, че когато я види може да усети пърхане на пеперуди в стомаха, може би дланите му щяха да се изпотят, но най-много толкова, и те щяха бързо да отминат.

Затова бе напълно неподготвен за силната физическа реакция, която премина през него, когато той и Керълайн заобиколиха ъгъла в края на болничния коридор и Керълайн му я посочи.

Още при първия поглед, който хвърли на стройната млада жена с кестенява коса, сякаш всяка клетка в тялото му инстинктивно я позна, сякаш всяка от тях застана нащрек и провъзгласи: „Познавам я“.

Сърцето му почти спря. Той едва удържа порива да сграбчи яката на ризата си докато се опитваше жадно да си поеме дъх. Звукът от нахлуващ въздух изпълни ушите му. Усети се замаян и некоординиран до такава степен, че едва не протегна ръка към Керълайн, за да се подпре.

А емоционалната реакция беше дори по-изненадваща и от физическата. Остра болка под лъжичката, стягане около сърцето, пронизване в душата, и всичко с болезнена интензивност.

Тази красива млада жена с косата на Керълайн беше негова плът и кръв, негово дете. Чудото от това, че я има, го завладя… за втори път. Но първия път бе прекалено млад и глупав, прекалено влюбен в майка й, за да оцени напълно чудото на своето дете.

Заедно с тези физически и емоционални реакции възникна и друга, още по-изненадваща. Внезапно у него се събуди Конан Варварина с дивашкото чувство за собственост и покровителство. Господ да помага на онзи, който посегнеше на детето му. Щеше да разкъса гърлото му със зъби.

Да, с всички тези нови и експлозивни пориви, които преминаха през него, най-добре щеше да е да не казва нищо. Но Господ или някой друг, който ръководеше това шоу, прояви малко милост и го запази жив през следващите няколко минути, без да го направи на глупак.

Той успя да продължи по коридора заедно с Керълайн с нормална походка за човек, чиито колене сякаш щяха да се разпаднат. Защото не бе на себе си от радост, че вижда Бери. Но Керълайн бе признала, че дори тя не би могла да предвиди как ще реагира Бери на появата му.

Той си помисли, че сигурно щеше да е така нервна, както него. А може би щеше да се изплюе в лицето му или да откаже да го признае, или да изпадне в истерия и да избяга, да крещи, да припадне. Каквото и да направеше обаче, както и да се държеше, той трябваше да се примири. Не очакваше най-доброто, заслужаваше най-лошото.

Но очакваното представяне не се състоя, тъй като Бери бе заета с друго. Додж и Керълайн бяха достатъчно близко, за да чуят престрелката между нея и блондинката, чиито красиви черти бяха разкривени от гняв.

— О, да. Обаждаше се периодично да ме увери колко здраво работите.

— Така беше.

— Между плуването в басейна и бутилките вино.

Бери простена:

— Не беше точно така. Моля ви, Аманда, не го правете.

Жестът й за помирение беше отхвърлен. След като се сопна на Бери да не я докосва и да стои далеч от съпруга й, блондинката заобиколи един едър тип с каубойски ботуши, и връхлетя върху него и Керълайн. После избърбори някакви извинения и продължи, заслепена от гняв.

Додж хвана Керълайн за лакътя.

— Едва не те събори. Добре ли си?

Тя кимна разсеяно и тръгна бързо към дъщеря им.

— Господи, Бери. Какво беше това?

— О, мамо, нещата продължават да се влошават.

Керълайн я дръпна настрана и двете заговориха полугласно. Изключен от доверителния разговор между майка и дъщеря, Додж и мнимият каубой се изгледаха преценяващо един друг. Накрая каубоят каза:

— Скай Ниланд.

Додж стисна голямата ръка, протегната към него.

— Помощник-шерифът.

— Точно така.

Той имаше хладни сиви очи и съвсем не се държеше абсурдно.

— Чух за вас — каза Додж.

— Хубаво. — След миг го изгледа. — Кой сте вие?

Предвид неестествените обстоятелства, Додж не се обиди на тази директност и отговори любезно.

— Приятел на семейството. — Той хвърли поглед през рамо в посоката, в която бе поела блондинката, но нея вече я нямаше. Обръщайки се отново към Ниланд, той попита: — Съпругата на Бен Лофланд?

Помощник-шерифът кимна.

— Госпожата никак не е щастлива. — Клетъчният му телефон изчурулика. — Извинете ме. — След което се обърна с гръб да проведе разговора.

Бери и Керълайн продължаваха да си шепнат, оставяйки Додж. Той реши да отиде и да потърси нещастната съпруга на Бен Лофланд, която изглежда отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да говори.

В този миг той осъзна, че той ще е човекът. Засегнатият. Това бе неговото дете, неговият проблем, неговата битка.

 

 

Половин час по-късно клетъчният телефон на Додж иззвъня. Търсеше го Керълайн.

— Къде отиде?

— Навън, да пуша.

— Ние тръгнахме за навън.

— Каза ли на Бери…

— Не.

Той известно време смилаше информацията, после въздъхна:

— Ще бъда в колата си.

Връзката прекъсна. Додж тръгна по оформените алеи на болничния комплекс към паркинга, където той и Керълайн бяха оставили колите си една до друга. Допуши цигарата си, влезе в колата и запали двигателя, така че да може да включи климатика.

Атланта може и да беше влажна, но, по дяволите, този въздух тук се усещаше като мокро одеяло. Прилепваше към косата, дрехите, кожата. Задръстваше носа и белите дробове, стягаше гърдите. Именно безпощадната влага бе една от причините да не тъгува, че изоставя крайбрежните равнини на Тексас преди трийсет години. Единствената причина.

Наблюдаваше вратите на изхода, когато двете жени се показаха. Бери беше с цяла глава по-висока от Керълайн, но краката й бяха също толкова стройни и се движеше също толкова грациозно. Когато стигнаха до колите, Керълайн се наведе и прошепна през спуснатото наполовина стъкло на прозореца.

— Следвай ме.

Той кимна и погледна към Бери. Тя отвори вратата откъм пасажерската седалка на колата на майка си, после остави слънчевите си очила и го изгледа с любопитство над покрива на колата. След известно време, през което Додж имаше чувството, че в гърдите му има не сърце, а ковашки чук, тя сложи отново слънчевите си очила и влезе в купето.

Минаха няколко минути, преди сърдечната му система да се успокои, но той не спираше да се чуди като какъв го бе представила Керълайн. Какво обяснение беше дала на Бери за внезапното му нахлуване в живота им?

Е, каквото и да беше, не след дълго щеше да разбере.

От паркинга на болницата до езерната къща шофирането отне седемнайсет минути. Три от тези минути минаха на светофарите на Боуи стрийт, която беше главната улица, минаваща през центъра на Мерит.

Точно покрай футболния стадион на гимназията в предградията на града Керълайн зави по Лейк роуд. Девет километра след обратния завой шосето свършваше до троен знак стоп, с простиращо се отпред езеро, отделено от пътя от магазин за стръв, смесен магазин за полуфабрикати, кей за риболов и обществена рампа за корабчета. Лявото и дясно рамо на „Т“-то бяха тесни пътища, отстрани на които се издигаха гори, предимно борови.

Керълайн зави наляво. Пътят следваше извивките на езерния бряг. Случайните къщи, край които минаваха, бяха луксозни и скъпи, ако се съдеше от това, което Додж можеше да види от тях зад екстравагантно оформените алеи и стени на имотите. Няколко от къщите и част от терените на бреговата линия бяха обявени за продажба. „Недвижими имоти Керълайн Кинг“, гласяха табелките. Името й беше изписано с курсивирани бели букви на тъмнозелен фон. Малка златна коронка стърчеше върху буквата „К“.

Къщата й се намираше на стотина метра от пътя на сечище, изрязано от съседните гори. Борове и дъбове даваха път на кипарисите близо до езерния бряг. Спокойната вода отразяваше слънцето като огледало. Къс кей стърчеше над водата, но Додж не видя лодка.

Самата къща беше изненадващо скромна, съвсем не така грандиозна като тези, покрай които бяха минали. Застъпващите се дъски, с които бяха обшити отвън стените, бяха боядисани в гълъбовосиво, подчертано от бели жалузи на прозорците и колоните по дължината на верандата. Имаше преден и заден двор, тревата отстъпваше грациозно към началото на гората в периметъра на сечището. Добре поддържани цветни лехи привличаха окото с ярки цветове, растенията бяха спретнато закътани под одеяла от борови иглички.

Той спря наетата си кола до тази на Керълайн, изключи двигателя и излезе. Отново усети коленете си несигурни.

— Да влезем вътре да ви запозная — предложи тя. — Да се спасяваме от това слънце. И аз, и Бери имаме склонност към лунички.

Той без малко да каже „знам“. Беше прекарал една цяла нощ, опитвайки се да целуне всяка от луничките й. Но все още нямаше никаква представа какво Керълайн е казала на Бери за него — със сигурност не това — така че не каза нищо, когато последва двете жени нагоре по задното стълбище. Влязоха през врата, която водеше право в кухнята.

— Надявам се нямате нищо против, че влизате през задния вход, господин Хенли. Тук сме неофициално, а рядко използваме предната врата. — Керълайн прозвуча леко задъхана, както когато първо се ръкуваха в чайната „Мейбъл“. — Бери, това е Додж Хенли.

Бери свали слънчевите си очила, остави ги заедно с чантичката си на кухненската маса, после се пресегна да стисне ръката му.

— Здравейте.

Той взе ръката й, докосвайки плътта й за първи път.

— Здрасти. — За няколкото секунди това бе единственото, което успя да артикулира. После промърмори: — Наричайте ме Додж.

Керълайн изчурулика весело:

— Какво ще кажете за по чаша студен чай?

Бери продължаваше да го гледа, преценявайки го. После разсеяно каза:

— Добре звучи.

Той кимна:

— Идеално.

Керълайн предложи да влязат в дневната и да се настанят удобно, докато чаят стане готов.

— Насам. — Бери изчезна през една отворена врата.

Додж хвърли към Керълайн смутен поглед.

— Хайде. Всичко е наред — прошепна тя.

Той последва младата жена от кухнята и когато стигнаха дневната, тя премина право на въпроса.

— Мама ми каза, че сте частен детектив.

Явно Керълайн бе решила да бъде искрена до известна степен. Истината винаги беше от полза, когато трябва да излъжеш.

— Точно така.

— Никога не съм ви срещала преди.

— Не е като да работя в телевизия.

— Каква е разликата?

— Ами, никога не се налага да се прилепям към висока сграда, за да не бъда прострелян, или да бъда хванат от някой лош тип в тъмна алея. Освен това преследвам предимно документи, не хора.

Тя се усмихна, като че не знаеше дали да му вярва, или не.

— От Атланта сте, така ли?

— Сега живея там. Работя при един адвокат. Адвокат от защитата. Най-добрият. Или най-лошият — добави той. — Зависи човек от коя страна е.

Тя се усмихна отново, но усмивката й бързо премина в мръщене. После отиде до един ключ на стената и включи вентилатора на тавана.

— Тази сутрин мама беше извикала професионални чистачи. Още усещам препаратите, които са използвали. А вие?

— Не. Обонянието ми не е особено силно. Прекалено много пуша.

— И аз опитах в гимназията. Една цигара, забележете. Но мама ме хвана. По онова време бях сигурна, че има свръхестествени способности, очи на гърба, усилватели и какво ли още не. Както и да е, тя и татко изпаднаха в истерия, не ме пускаха да излизам две седмици и дори по-лошо, отнеха ми телефона за цял месец. Повече не запалих.

Той се усмихна, но нещо го прониза в сърцето при споменаването на думата „татко“.

— Добре. Това е добре. Отвратителен навик.

Тя задържа погледа му дълго, после му посочи към един люлеещ се стол.

— Съжалявам. Днес съм си забравила добрите маниери. Заповядайте, седнете.

Тя седна на ъгъла на дивана точно когато Керълайн влезе с поднос, върху който стояха три високи чаши със студен чай. Тя остави подноса на масичката.

Бери го погледна и промърмори.

— Винените ни чаши.

Додж взе чашата си чай, която Керълайн му подаде. Въпреки че имаше захарница и лъжички върху подноса, Керълайн не му предложи, защото знаеше, че макар да обича да пие кафето си с две лъжички захар, чая пиеше неподсладен. Той се запита дали Бери е забелязала. Не беше; още гледаше замислено към подноса.

— Какво има, скъпа? — попита Керълайн, когато сложи захар в една чаша, преди да я подаде на Бери.

Младата жена я взе, отпи от нея, после сякаш излезе от краткия си транс.

— Нищо.

Тя погледна Додж, който се опитваше да стои тихо в люлеещия се стол, защото всеки път, когато помръднеше, тръстиковата седалка проскърцваше. По-скоро простенваше.

Тя върна чашата си на подноса, разтърка ръце една в друга, хвърли поглед по посока на Керълайн, после отново го изгледа.

— Не знам защо майка ми ви е ангажирала.

— Казах ти защо — побърза да се обади Керълайн. — Господин Хенли беше силно препоръчан.

— Да, каза ми, мамо. Научила си за него чрез своя приятелка в Хюстън, за която е работил. — Като върна погледа си върху него, тя продължи: — Но не знам какво можете да направите за мен. За нас.

— И аз не знам какво мога да направя. Но основавайки се на това, което майка ви ми каза и на сцената, която видях в болницата, смятам, че не сте загазили.

— Господин Хенли… — обади се Керълайн.

— Вижте, стига с това „господин Хенли“, става ли?

Керълайн мигновено млъкна при острия му тон.

Съжаляваше, ако е прозвучал по-ядосано, отколкото възнамеряваше, но това, че го нарече „господин Хенли“ го вбеси. Сякаш не беше подигравка, че не използва първото му име, особено като се имаше предвид…

Не, по-добре да не вземаше нищо предвид.

— Съжалявам — кимна тя. — Ако предпочитате да ви наричам на първо име…

— Настоявам, Керълайн.

— Добре, Додж.

— Предполагам, че тогава аз съм просто Бери. — Дъщеря им изглеждаше развеселена и озадачена от обсъждането на името. Тя ги изгледа последователно, като спря очи на майка си. — Нещо казваше, мамо.

— Казвах, че Додж е с дългогодишен опит в криминалните разследвания. Мислех, че може да е от полза да имаме някого с неговите интуиция и умения на наша страна.

— За да прави какво? — попита Бери.

— Като начало — за да намеря онзи задник, който заплашва живота ви. — Той се спря. — Съжалявам за езика.

Бери направи нетърпелив жест, който означаваше „забрави!“.

— Трябва да намеря този тип, преди да изпълни заканата си да ви убие — продължи той.

— Не трябва ли да го направят властите?

Той издаде подигравателен звук.

— Дивия Бил Хикок^[1]?

Тя потисна смеха си.

— Имате предвид помощник-шериф Ниланд?

— Аз пък го харесвам — каза Керълайн твърдо.

Бери я погледна изненадано.

— Мислех си, че си го видяла за пръв път снощи.

— Така е. Но харесах онова, което видях.

Пристъпът на ревност от страна на Додж бе незаслужен, но безспорен. Кое беше това, което Керълайн бе харесала толкова, когато гледаше високия, намръщен помощник-шериф Ниланд? Загорялото му лице и пясъчнорусата коса? Широките рамене и плоския корем? Строгата уста и брадичката с трапчинка?

— Ниланд по всяка вероятност го бива — промърмори той. — Достатъчно е компетентен. Но аз нямам доверието във властите, което вие имате, Бери. Намирал съм бегълци, докато момчетата със значки още се опитват да организират търсенето. Не съм длъжен да отделям време за бумащина. Не е нужно да вземам разрешително от типове, които са много по-тъпи от мен. Не съм длъжен да следвам правила и не се страхувам от понижение, ако ситуацията се закучи.

Бери погледна към майка си, която взе ръката й и я притисна между своите.

— Додж ще надава ухо и ще ни информира. Не искам да ми дойде като гръм от ясно небе, особено когато Орън Старкс пак се появи.

— Аз също бих искала да избегна това. — Адресирайки думите си отново към Додж, Бери попита: — Не се ли изисква да имате лиценз в щата, в който работите?

Той сви рамене.

— Не знам. Може би. По всяка вероятност.

Тя се разсмя.

— Не ви пука?

— А на вас?

Тя погледна към Керълайн, която заекна.

— Ние, ъ-ъ-ъ… Додж и аз нямахме време да обсъдим всичките подробности за неговото… ъ-ъ-ъ… включване.

Той подхвърли:

— Представих се на Ниланд като приятел на семейството. Не съм служебно.

— Докато не дойдат сметките ви — каза Бери сухо. — Колко ще ни вземете за това да надавате ухо?

— По тарифата. Няма да ви оскубя. Това ви го обещавам. И тъй като не съм на договор, можете честно да кажете на Ниланд или на всеки, който пита, че работя неофициално.

Явно Бери все още се опасяваше.

— Странна ситуация. Но пък и обстоятелствата са странни, поне за майка ми и за мен. Предполагам, че няма да навреди, ако някой работи за нас зад сцената.

— Сигурна съм, че Додж ще е от огромна полза — каза Керълайн.

— Знае ли господин Карлисъл за него? — попита я Бери.

— Ще информирам нашия адвокат в подходящия момент.

Бери издърпа ръката си от тази на майка си, изправи се и започна да крачи неспокойно из стаята.

— Не разбирам нуждата от адвокат. Не съм направила нищо лошо.

— Единствената причина човек да има адвокат — каза Додж. — Всеки път, когато Ниланд поиска да ви разпита, не трябва да казвате и дума, ако адвокатът ви не присъства.

— Вече казах.

Додж изруга под нос.

— Кога беше това, Бери? — попита майка й.

— В болницата, преди да дойдете. Двамата с него говорехме.

— За какво?

— За характера на Орън. Нещо, което може да даде на помощник-шериф Ниланд някаква следа. Беше безобидно.

Додж си имаше своите съмнения.

— Не го правете пак. Ясно? Шефът ми щеше да ви посъветва същото.

— Разбира се, че ще го направи. Така си изкарва хляба.

— Истина е. И то дяволски добра прехрана. Но аз бих му поверил живота си. Много хора го правят.

— Тези, които са виновни.

— Невинните също — отвърна той хладно. — Включително жената, за която в момента е женен.

Керълайн се премести по-напред.

— Оженил се е за своя клиентка? Надушвам интересна история.

Додж я погледна.

— Да. История за една жена в беда, и за мъж, който отива да я спасява. Много старомодна история. Момче среща момиче и точно както беше в онзи случай, си загубва ума.

— И момчето загубва момичето? — попита Бери.

— Не — каза Додж. — За щастие на Дерек и Джули, тяхната история има щастлив край. — Очите му останаха приковани в Керълайн и в продължение на няколко секунди атмосферата беше изпълнена с напрежение. Тя първа отмести поглед.

Додж се размърда в скърцащия стол и посочи към подноса на масичката за кафе, привличайки вниманието на Бери към него.

— Това преди малко изглежда събуди някакъв спомен. Споменахте за винени чаши.

Тя се върна и седна в ъгъла на дивана, като подпъхна под себе си краката си.

— След вечеря аз и Бен решихме да си разделим останалото в бутилката. Така че преди да се качим на втория етаж, седнахме тук да я изпием. Помощник-шериф Ниланд трябва да е видял чашите на масичката и да си е направил погрешно заключение.

— За разгорещени от вино игрички? — попита Додж.

— Нещо такова. — Между веждите й се образува дълбока вертикална бръчка. — Питам се дали не е преровил боклука да преброи колко бирени и винени бутилки сме изпили.

— Това беше щастливият момент, който изкара от кожата госпожа Лофланд — отбеляза Додж. Двете жени го погледнаха с любопитство. — Говорих с нея.

— Говорили сте с нея?

— Кога?

Двете зададоха въпроса едновременно.

— След грозната сцена отвън, пред стаята на съпруга й. Двете с Бери започнахте да си шушукате нещо тайно. На Ниланд му се обадиха по телефона. Помислих си, че мога да намеря жената, да видя какво мисли. Беше в кафенето на болницата, седеше сама и пиеше кола. Плачеше. Когато се приближих до нея, казах й, че няма как да не забележа, че е разстроена и я попитах мога ли да й помогна с нещо.

Той им разказа за проведения разговор със съпругата на Бен, който бил обяснителен, показателен, и до голяма степен — обезпокояващ.

Когато свърши, нито Керълайн, нито Бери го гледаха в очите. Тънката мънистена верижка, която се клатеше от вентилатора на тавана, прозвънна, удряйки се в металната рамка. Вдишването и издишането на Додж се чуваше като свистене от претоварените му дробове. Платановата седалка на люлеещия се стол проскърца отново, въпреки че той можеше да се закълне, че не е помръднал и мускул. Тези звуци само подчертаваха мълчанието на двете жени.

Най-после Додж попита рязко:

— Това истина ли е, Бери?

Тя кимна.

Той се намръщи и погледна Керълайн, която се беше втренчила в ръцете си и ги отпускаше и свиваше в скута си.

— Имам нужда от една цигара — изправи се той. Почти бе излязъл от стаята, когато Бери произнесе тихо:

— Когато се върнете, ще ви обясня.

— Ще е полезно.

— Това, което не разбирам…

— Да?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Срещали ли сте някога Аманда Лофланд?

— Никога не съм я виждал до момента, в който я чух да ви казва да стоите далеч от съпруга й.

— И за половин час е изляла душата си пред вас? Как я накарахте да ви се довери толкова бързо?

Керълайн произнесе тихо:

— Специалист е по това.