Сандра Браун
Превратности (12)

Глава единадесета

Това бе щастливата нощ на Дейвис Колдеър.

— Само че не тук, където някой може да мине и да ни види. — Лайза Арнълд махна ръката му, която беше между бедрата й, и седна, като дръпна горнището си отново на мястото му. — Всъщност, изобщо не искам на задната седалка. Толкова е ретро.

Дейвис, с напрегнат член и замъглено от похот съзнание, не можа веднага да измисли подходящо място, освен това в колата си, за да чука Лайза Арнълд.

— Ъ-ъ-ъ… не знам…

— Мотел. — Тя предвзето нагласи дънковата си риза така, че да покрие мястото, което Дейвис изследваше. То не беше непокътната територия.

— Мотел? — повтори той глупаво. Идеята не му беше хрумвала заради пълния хаос в главата му.

Лайза отвори вратата на колата.

— Просто карай. Ще ти кажа къде да отидеш.

Докато Дейвис загрее, тя вече се беше прехвърлила на пасажерската седалка. Като направи гримаса, той намъкна бельото си, после придърпа нагоре джинсите с лявата си ръка, измъкна се от задната седалка и се стовари отпред зад волана. Запали двигателя и прекара колата през алеите на киното за автомобили, което бе отворено само през летните месеци и в момента прожектираха два жестоки пълнометражни филма. Както те двамата с Лайза, така и повечето хора в паркираните коли не бяха дошли да гледат филм.

Когато изходът на киното ги изведе на магистралата, Лайза го инструктира да завие на ляво и му напомни да включи фаровете. Тя се пресегна и пъхна ръката си под бельото му.

— Задръж така, докато стигнем.

— Няма начин — изпъхтя той.

Тя започна да го гали и очите му се замъглиха, което му пречеше да държи на фокус централната жълта линия на двулентовото платно.

— Имаш ли презервативи? — попита тя.

— Ъ-ъ-ъ…

— Ако нямаш, аз имам. Но отсега нататък твоя грижа е да носиш, ясно ли е?

— Хубаво — съгласи се той. Би се съгласил на всичко — докато всъщност единственото, което чу, беше отсега нататък, което загатваше за бъдещи сексуални отношения.

— Завий сега надясно — изкомандва тя. — Не знам името му, но на табелката има миеща мечка.

Той знаеше мястото. Занемареният автомобилен двор беше тук от толкова отдавна, че сигурно го е имало и преди да се роди. Беше минавал покрай него безброй пъти, без да му обръща внимание. Никога, и в най-смелите си мечти, не си бе представял, че може да дойде тук с Лайза Арнълд, момичето с най-обещаващата секс репутация в гимназията на Мерит.

Той спря до осветения офис, където ту светваше, ту угасваше един червен неонов надпис: „Свободни стаи“. Получаването на стая сигурно щеше да му коства всичко, което бе изкарал от косенето на ливади тази седмица, но той хвърли поглед към Лайза и прецени, че дори това да му струва и двуседмична заплата, пак си заслужава да го направи. Момчетата, които бяха спали с нея, разправяха, че една свирка му е със сигурност гарантирана. Но след като тя бе настояла да отидат на някакво друго място, вместо да останат на задната седалка, може би планираше да направи повече от стандартната свирка. При тази мисъл направо му се зави свят.

— Можеш ли да вървиш с това нещо? — Тя го дръпна и той простена. Ако го накараше да свърши прекалено скоро, щеше да умре от унижение и след това щеше да я убие, че е объркала всичко. Като се хилеше на очевидния му дискомфорт, тя подхвърли: — Бас ловя, че не можеш. Дай ми четирийсет кинта.

Тя го пусна. Дейвис отлепи бедрата си от седалката и подпря крака в пода, така че да провре ръка в джоба на джинсите си за портфейла. Извади две двайсетачки, които тя отскубна от пръстите му. После, като му хвърли дръзка усмивка през рамо, излезе. Докато вървеше към офиса на мотела, той гледаше задника й, който полата й едва прикриваше, но не и прашките й, както бе открил съвсем скоро. Простена от желание.

На рецепцията стоеше дебела жена с гъста посивяла коса и синя татуировка, която покриваше цялата й отпусната ръка. Като погледна кисело, раздразнена, че я откъсват от списанието, което прелистваше, тя взе двайсетачките от Лайза и плесна ключа на тезгяха. Трансакцията отне по-малко от петнайсет секунди.

Дейвис беше доволен, че Лайза не беше накарана да се регистрира или нещо такова. Щеше да се справи и с това, разбира се, но не искаше родителите му да научат. Лайза беше от категорията момичета, от които баща му — а и майка му също, в един особено смущаващ разговор — го бяха предупредили да се пази.

Когато Лайза се върна в колата, късата й пола се вдигна над бедрата, което го накара да зърне блаженството, което очакваше, и което изтри от съзнанието му всички родителски лекции за благоразумие и морал. В един миг изчезнаха също всички предупреждения за фатални болести и нежелана бременност, всяко от които можеше да обърка плановете за баскетболна стипендия в колежа, а в по-широк план — живота му.

— Всичко е уредено — обяви тя. — Номер осем. Право напред, в края.

Той остана с впечатлението, че тя е била тук и преди.

Паркира пред стая номер осем и Лайза излезе. Когато Дейвис се измъкна, запита се дали не трябва да закара колата зад сградата, където не можеше да бъде видяна от пътя. Но родителите му тази вечер бяха да играят карти в къщата на някакви свои приятели, които живееха в отсрещната част на града. Което означаваше, че не биха минали оттук на връщане към къщи.

Като продължаваше да държи джинсите си с една ръка, той се запрепъва към вратата, където Лайза го чакаше.

Тя му подаде ключа:

— Бъди джентълмен.

— Да, мадам. — Взе ключа от ръката й и мушна няколко пъти в ключалката, пропускайки всеки път дупката.

Лайза се приближи и притисна бицепсите му между будещите си фантазии гърди. После облиза ръба на ухото му и прошепна:

— Надявам се да улучваш повече, след като влезем вътре.

Той пъхна ключа в процепа и го завъртя. Вратата се отключи.

— Ти не се тревожи за улучването. Няма да пропусна мишената.

— О-о-о… За онова тайно местенце ли говорим?

Той натисна бравата и пристъпи в стаята. Опипа стената за електрически ключ. Когато го натисна и светлината обля стаята, последното нещо, което Дейвис Колдеър очакваше да види, беше изплашения, небръснат мъж, който стоеше в средата на леглото.

 

 

Бери лежеше по гръб и се взираше в тавана на спалнята за гости, когато Керълайн почука на вратата и попита дали може да влезе.

— Той тръгна ли си? — попита я веднага Бери.

Керълайн се усмихна на дъщеря си.

— Пропусна десерта и кафето. Но не можеше да остане, дори и да искахме. Обадиха му се и направо излетя оттук. Додж отиде с него.

— Те да не са екип сега?

— Не точно. — Керълайн сгъна един плюшен шнур и го прехвърли през ръкохватката на стола, избягвайки погледа на Бери. — Додж искаше да разбере причината за обаждането, а Скай осъзна, че е безполезно да спори. Додж се качи в джипа заедно с него и заминаха.

Бери седна в леглото.

— Може би са се обадили, за да го уведомят, че Орън е заловен?

— Да се надяваме. — Керълайн се отпусна на края на леглото и се пресегна да хване ръката на дъщеря си. Двете преплетоха пръсти. — Бери, виждам, че не си на себе си.

— Аз? — възкликна тя. — Мислех си същото за теб.

— Добър опит, само че тази тактика не работи от времето, когато беше в прогимназията. Не можеш да пренасочваш разговора.

— Искаш да кажеш, че съм те манипулирала?

— След като порасна достатъчно, за да опиташ. Но не съм сигурна, че манипулация е точната дума. Тя означава някаква нечестна цел. А ти никога не си била нечестна, само изключително хитра.

— Не чак толкова хитра. Ти ме хвана. А аз си мислех тогава, че съм страшно умна.

— Умна си. — Тонът на Керълайн се промени, стана по-мек, по-сериозен. — А също така непоколебима и подвластна на емоциите си. Толкова е нехарактерно за теб да изгубиш самообладание, както направи със Скай.

— „Скай“? „Додж“? Не съм знаела, че се държиш толкова дружески с мъже, с които току-що си се запознала. Въпреки…

— Отново го правиш. Не става дума за мен. А за теб.

— Макар — продължи Бери — да съм сигурна, че познаваш Додж Хенли отпреди. И не се опитвам да извъртя разговора от мен и моите проблеми. Ще стигнем до тях, обещавам. Само че първо настоявам да бъда включена в играта, защото до този момент бях извън нея. — Тя отново легна и кръстоса ръце под главата си. — Слушам. Кой е този тип? Не го познаваш от днес. Сигурна съм. Иначе щеше да си възмутена от държанието и езика му.

Керълайн въздъхна.

— Добре, признавам. Запознах се с Додж в Хюстън преди няколко години.

— Как?

— Чрез моя приятелка, когато го нае да прави частно разследване за нея. Тя се чувстваше неловко от цялата тази идея. Изглеждаше гнусно, евтино, като в долнопробен филм. Додж, какъвто си е, я накара да се опасява още повече. Така че тя ме помоли да се срещна с него и да й кажа честното си мнение. Дали изглежда надежден? Струва ли си хонорара? Такива неща. Нямах опит в подобна материя, но по принцип тя имаше доверие на преценката ми за хората.

— Коя е тази приятелка? Познавам ли я?

— Да, но не мога да ти кажа коя е.

— Как така?

— Защото по този начин ще предам доверието й.

— Татко срещал ли се е някога с него? С Додж, имам предвид.

Керълайн се разсмя.

— Господи, не. Можеш ли да си представиш двамата дори да седят в една стая?

Бери се усмихна. Баща й беше строен мъж, не много висок, но с такова достойнство, че скромният му ръст не се забелязваше. Беше спретнат и акуратен, с тих, приятен глас, културен и елегантен. Пълната противоположност на Додж Хейли.

— Не казах на никого, дори на Джим, за затрудненията на приятелката ми. Ситуацията беше объркана, унизителна.

— Неверен съпруг?

— Единственото, което мога да кажа, е, че тя бе отчаяна, иначе никога нямаше да прибегне до услугите на частен детектив.

Бери се замисли над думите на майка си, после каза тихо:

— Ти затова ли потърси неговите услуги? Смяташ, че сегашното ми положение е толкова отчайващо?

— Вече не. Той ще помогне да не стане такова.

— Той е уличен побойник.

— Сигурна съм.

— Непочтителен, неуважаващ авторитети и поведението му е извън границите на приличието.

— Съмнявам се, че позволява правилата да му се изпречват на пътя.

— Недодялан е.

— Трябваше да го видиш в чайната „Мейбъл“.

Бери се засмя.

— Завела си го в чайна?

— Трябваше да се срещнем някъде. — Тя се замисли за момент, после добави: — Всъщност, държеше се с повече самоувереност, отколкото човек би очаквал.

— В известен смисъл е привлекателен. Ако си падаш по мърляви.

— Не съм мислила за него по този начин.

Бери смушка игриво майка си.

— Хайде. Готин е. Признай го.

— Някои жени може и да го намират за привлекателен.

Бери се усмихна на извъртането, главно защото майка й толкова се стараеше да бъде уклончива.

След като мина достатъчно време от смъртта на баща й, Бери беше окуражила майка си да започне да излиза на срещи, особено когато Керълайн се премести в Мерит, където никой не познаваше двамата като двойка. В града имаше повече от достатъчно пенсионери. Много необвързани мъже на подходяща възраст и с подходящо имотно състояние.

Керълайн не поиска и да чуе.

— Приключих с това — беше казала тя, когато Бери й предложи да започне живота си наново. — Имах хубав брак. Имах любовта на живота си. Не искам никой друг.

Но Бери продължи да таи надежда, че майка й ще срещне мъж, който ще промени мнението й. Тя беше красива и умна, очарователна и забавна. Можеше да предложи още толкова много и Бери ненавиждаше мисълта, че ще прекара остатъка от живота си самотна.

— Харесвам Додж — каза Бери внезапно, почти очаквайки майка й да възрази на категоричното изказване.

Но тя не го направи. Всъщност, Керълайн беше напълно сериозна, когато я погледна:

— Наистина ли?

— Да, наистина. С всичките му недостатъци. Онова, което ми харесва най-много, е, че не се оправдава за недостатъците си.

— Тогава се радвам, че взех решението да го наема.

Раздразнена, Бери прокара долната си устна по зъбите.

— Целта му е ограничаване на щетите. Така ли?

— Отчасти. Детективските му умения биха могли да са от полза за Скай.

— Ако поиска да ги използва.

Керълайн кимна замислено.

— Мъжете са териториални същества. Но Скай ми изглежда твърде интелигентен, за да отклони помощ, когато и ако има нужда от нея.

Бери измъкна едната си ръка иззад главата си и я прехвърли над очите си. След малко каза:

— Аферата с Бен.

— Ти си голяма, Бери. Не си длъжна да ми даваш сметка за отношенията ви.

— О, нима! — Бери я изгледа изпод ръката си. — Не беше ли ти тази, която ми правеше неприкрити намеци, че би искала да имаш внуци, преди да си станала прекалено стара и грохнала, за да играеш с тях?

Керълайн се усмихна.

— Аз още искам внуци. Но — добави тя, като наблегна на думите — разбирам също така колко важна е кариерата ти за теб, защото така беше и с мен. Изграждането на кариера едновременно с грижата за семейство може да доведе до конфликти.

— Не съм се отказала да имам съпруг и деца, мамо. Биологичният ми часовник дава знак, когато видя жена на моята възраст с едно-две деца и съпруг, който им се усмихва с обожание. И аз бих искала да ги имам. Но нека те уверя, Бен Лофланд не беше подходящият човек за партньор в живота. Той и аз прекарахме няколко безобидни нощи заедно. Аферата ни едва ли си струваше да се превръща в Източен въпрос, какъвто я направи помощник-шериф Ниланд.

— Той не я е превръщал в Източен въпрос.

— Почти.

— Сигурно има някаква причина това да го занимава толкова.

— Каза ми причината. Мотивът на Орън.

Керълайн я изгледа с онзи поглед, специалитет само на майките.

— Какво? — поиска да знае Бери.

— Нищо. Няма значение.

— Какво!

Керълайн поклати глава.

— Някаква откачена мисъл. Безпочвена, по всяка вероятност. Извинявай за прекъсването. Какво казваше?

Вбесена, знаейки, че има нещо друго, което майка й искаше да каже в момента, Бери се опита да си спомни докъде беше стигнала.

— Отказвам вече да играя ролята на удобната грешница, заради разни навлеци, които не си спят при собствените жени!

— Аферата щеше да бъде приета като много по-маловажна, ако беше откровена от началото.

— Знам — призна Бери. — Трябваше да го обясня.

— Защо не го направи?

— Заради Аманда. Не знаех дали Бен й е казал за нас, но предполагах, че не е. Не исках да й се подхвърля някаква минала афера в момент, когато трябваше да се справи с това, че е прострелян, че преживя операция. Страхувах се, че ако кажа на Скай, това само ще усложни ненужно нещата. Замълчах си, за да пощадя чувствата на Аманда, да спестя неприятности на Бен със съпругата му, която той обича и обожава. Дотук с добрите ми намерения. Изригнаха в лицето ми.

Керълайн заговори бавно:

— Отсега нататък те съветвам да не скриваш нищо от Скай.

Бери смъкна ръката си и погледна майка си в очите.

— Мислиш ли, че трябва да му кажа за телефонния разговор, който проведох с Орън онзи ден?

Керълайн я погледна втрещено.

— Телефонен разговор?

— В четвъртък следобед. Аз и Орън говорихме няколко минути.

— Не разбирам. Ти дойде тук, за да избягаш от него. Защо, по дяволите, си му се обадила?

— За да се извиня.

— За какво, бога ми?

Бери се претърколи до другата страна на леглото и спусна крака на пода. Стана и отиде до прозореца, погледна към езерото, въпреки че единственото, което можеше реално да види, беше собственото й отражение в стъклото.

— За да обясня, трябва да се върна малко назад. Помниш ли… разбира се, че помниш — каза тя мрачно. — Деня, в който избухнах?

Керълайн не каза нищо. Бери обърна глава към нея. Майка й гледаше надолу в ръцете си.

— Беше разстроена, Бери. Оправдано. Не мислеше онова, което каза.

— Не извинявай непростимото, мамо. Тогава го мислех.

Един неин колега беше получил похвала от главния счетоводител в деня, когато същият счетоводител беше разкритикувал работата на Бери и бе отхвърлил всичките й предложения с препоръката да ги поправи.

Засегната и ядосана, тя бе потърсила майка си в офиса й и в продължение на половин час си бе изливала гнева върху нея. Беше крещяла колко нечестно е била разкритикувана работата й, как това било мръсна кампания. „Което само показва колко отвратителен е вкусът на този шеф!“ — бе завършила тя. „И сега трябва да му се подчиня. Позицията ми в компанията зависи от мнението на този скапаняк.“

Керълайн се бе опитала да я успокои, но Бери отказваше да чуе причините зад бележките на майка си. Беше омаловажила съветите й да продължи и да не позволява на тази незначителна спънка да се превърне в голяма.

— Ти работиш повече от всички, които познавам — беше й казала Керълайн. — Ти си най-посветената на работата си в компанията. Талантлива си. Накрая, който трябва ще забележи и както трудът ти, така и търпението ти ще бъдат възнаградени.

Спокойните думи на майка й накараха Бери да кипне още повече. Беше отишла при майка си за съчувствие, а получаваше само баналности. Зачервена, тя се усмихна презрително: „Или, за да стигна до върха на професията си и да не правя метани до земята, трябва да направя както ти си направила. Да се омъжа за шефа“.

Още когато произнасяше думите, знаеше, че не е справедлива. Години наред Керълайн беше работила усърдно до късно вечер, през отпуските, в съботите и неделите. Успехът й беше напълно заслужен, основан на интуицията и здравата работа, а не на интимни връзки.

Бери разбираше още тогава колко обидни са думите й и съжали в момента, в който ги изрече. Но не се извини. Вместо това избухна и остави майка си замаяна от неочакваната и неоправдана яростна атака, източникът на която бе нещо по-дълбоко от гнева и разочарованието. С това избухване Бери бе разкрила една дълго потискана обида от постиженията на майка си.

— Когато се прибрах вкъщи — каза тя сега, — Орън беше там и ме чакаше. — Тя се засмя сухо. — Спомням си как си помислих, че сигурно съм си го заслужила, задето съм се държала толкова гадно с теб. Той ми беше донесъл китайска храна. Смъмри ме, че работя прекалено много, прекалено дълго, че не се храня правилно и че не се грижа за себе си както трябва. Не бях в настроение за такива приказки, още по-малко пък от него. Така че загубих контрол. Развиках му се, казах му да си отнася китайското и да върви по дяволите — да се маха от верандата ми и от живота ми. Казах му, че ми е писнало, че ако отново ми досажда, ще се оплача в полицията.

Той отначало ми измрънка нещо. Как съм можела да бъда толкова жестока, да късам така сърцето му, да разрушавам мечтите му? Слушах тирадата му няколко минути и след това го прекъснах. Казах му, че всички, които са го познавали, са му се подигравали, но най-вече жените. Казах му, че е досаден, че е истинска напаст, че не е в ред и че не съм единствената, която мисли така. Казах му, че е отвратителен и гаден и че направо ми се повръща от него.

Тя разтърка очи, искаше й се да изтрие спомена.

— Явно съм засегнала някаква струна у него. Няколко, всъщност. Защото той се преобрази веднага. Пред очите ми се превърна във въплъщение на мистър Хайд^[1]. Като се изключат филмите, никога не съм била свидетел на такава драматична трансформация.

Лицето му се зачерви от ярост, не съм го виждала такъв, мамо. Изкрещя: „Не можеш да ми причиниш това!“. Хвърли кутията към входната врата и навсякъде се разхвърча храна. Той крещеше и ме наричаше с всякакви обидни имена. Каза отвратителни, цинични неща. Каза, че нищо чудно, че не съм отвърнала на обичта му, след като Бен Лофланд ме е чукал.

Тя потръпна.

— Не мога да се накарам да повторя всичко, което изригна срещу мен, а и ти не би искала да го чуеш. Завърши с една смразяваща закана, че ще ме накара да съжалявам, че съм го отхвърлила. С много по-сложни думи, но смисълът беше този. Тогава влязох вътре и заключих след себе си. Бях готова да се обадя всеки момент по телефона на 911 — толкова бях изплашена — но той се махна. Тогава влязох в банята и се разплаках. После измих лицето си и се огледах в огледалото.

Тя помълча, после произнесе бавно:

— Тогава видях каква съм станала. Едва се познах, мамо. Бях същото чудовище като Орън. Бях жестока, бях му казала ужасни неща, на теб също казах отвратителни думи, на човека, когото обичам повече от всеки друг. И защо? Защото бях ядосана заради плесницата, с която ме бяха зашлевили в службата.

Тя се обърна към Керълайн.

— Исках да успея на всяка цена. Амбицията ме разяждаше. Бях загубила всякаква перспектива. Бях рискувала отношенията с колегите си, с приятелите, с теб.

Като изтри сълзите от бузите си, тя продължи:

— Орън ме накара да се страхувам за живота си онзи ден. Но аз бях уплашена и от човека, в който се бях превърнала. Не заспах цялата нощ, оставих всички лампи включени, страхувах се, че той може да се върне, страхувах се и че ще променя мнението си да правя онова, което съм решила, че трябва да се прави. На сутринта си бях стегнала багажа. Дойдох тук, надявайки се, че ще намеря някакво равновесие в живота си, че ще открия онова, което някак си съм загубила.

Тя се върна до леглото и седна до майка си.

Керълайн я погали и прошепна:

— Гордея се с теб.

Бери изсумтя:

— Гордееш се? След всичко, което току-що ти разказах?

— Трудно е да бъдеш така брутално честен със себе си и още по-трудно да правиш нещо за самореализацията си. — Керълайн я целуна по челото. — Обадила си се на Орън в четвъртък, за да се извиниш за нещата, които си му казала онзи следобед?

— Донякъде. Казах му също, че Бен и аз трябва да довършим кампанията, по която той работеше, когато го уволниха. Че сме се справили. И че той би бил горд.

— Как реагира Орън?

— С безразличие. Което ме изненада. Не отправи заплахи, но и не каза: „Било каквото било, да го забравим“. Когато свърших, промърмори само „хубаво“ и затвори телефона. Мислех, че сме си уредили сметките. Това беше, докато не дръпна завесата на душа.

— Сигурна ли си, че не си му казала, че с Бен ще работите тук в петък?

— Разбира се, че не съм. Но съм убедена, че е наблюдавал къщата и офиса. Достатъчно умен е, за да се сети, че работя на друго място. Сигурно е проследил Бен, когато е тръгнал от къщата си в петък, за да дойде тук. Може би Орън е седял цел ден в колата си близо до пътя, където са намерили онези следи от гуми, изчаквал е удобен момент, изчаквал е да се стъмни до момента, когато е решил, че ще ни спипа заедно в леглото.

Тя вдигна ръце към главата си и започна да я масажира, притискайки пръсти към пулсиращия си скалп.

— Онова, което не ми дава мира, мамо, което ме плаши, е, че извинявайки се на Орън, аз, без да искам съм направила така, че Бен да бъде прострелян.

 

 

— Бери? Скъпа, събуди се.

Бери се обърна по гръб и простена, излизайки от дълбоката дрямка. Тя отстрани косата от лицето си и отвори очи. Майка й, облечена само в къса памучна нощница, се бе навела над нея.

— Колко е часът?

— Пет и петнайсет.

Бери изохка. Дългият самообвинителен разговор с майка й бе оставил малко време за сън. След като се мята и обръща часове наред, тя отстъпи и взе едно приспивателно. Сега, след няколко часа сън, главата й беше мътна от лекарството, очите й — сухи и смъдящи.

Но тонът на майка й, цялото й изражение, издаваха неотложност.

— Ставай и се обличай. Додж се обади току-що. Каза, че трябва да отидем колкото е възможно по-скоро.

Бери отхвърли завивката.

— Да отидем къде?

— В офиса на шерифа.

— Арестували ли са Орън?

— Додж каза, че ще ни обясни, когато отидем. — Керълайн вече излизаше от спалнята й. — Чакам те долу.

Бери навлече едни стари джинси и една тениска, изми зъбите си, върза косата си на опашка и след пет минути беше при майка си на задната врата. Керълайн включи алармата, когато излязоха от къщата, и каза на Бери, че ще пътуват с нейната кола, и че тя ще шофира.

Когато стигнаха до съда бяха изненадани, че един полицай от офиса на шерифа ги чака. Той махна на Керълайн да паркира на едно служебно място, и докосна периферията на униформената си шапка, когато приближиха.

— Дами. Аз съм полицай Стивънс. Скай ми каза да ви заведа горе.

Той ги поведе към един вход на приземно ниво, предвиден само за персонала. Набра кода на алармата на таблото и вратата се отвори с шумно метално изщракване. Влязоха вътре и се насочиха към асансьора, който ги изкачи на третия етаж.

Асансьорът се отвори директно в една квадратна стая. Първия човек, когото видяха, беше Додж. Очевидно ги чакаше.

— Неприятно ми е, че те измъкнах от леглото. Но Скай смята, че трябва да чуеш това; смята също, че ти — обърна се той към Бери, — може би ще си в състояние да помогнеш.

— Да помогна как? С какво?

Додж се намръщи.

— Орън Старкс е убил едно хлапе.