Сандра Браун
Превратности (18)

Глава седемнадесета

— Хабене на пари, ако ме питаш.

— Е, не те питам.

Студеният отговор на Керълайн накара Додж да се раздразни още повече, ако изобщо бе възможно. Всеки път, когато запалваше цигара, тя се намръщваше неодобрително, отнемайки му удоволствието от пушенето, което създаваше драстичен дефицит в минималната му дневна нужда от никотин. Пресметна, че се движи с най-малко четвърт надолу. Цялото му същество го жадуваше. Кожата го сърбеше отвътре. Непрекъснато ходеше да пикае.

Но бяха в нейната кола и макар да искаше да не се подчини на възраженията й и да запуши, не можеше. Но щом стигнеха там, закъдето бяха тръгнали, щеше да изпуши една до филтъра, а ако не й харесваше, толкова по-зле.

Беше предложил да шофира, защото така поне ръцете му бяха заети.

— Само един „Уолмарт“ ли има в града?

— Да. Нуждаеш ли се от указания?

— Не. Забелязах го вчера.

— Преди, или след като си побъбри с Грейс?

Стана му приятно, че разговорът му с барманката продължава да човърка отвътре Керълайн, но не стигна по-далеч от това да й хвърли една злорада усмивка.

— Двайсет и пет бона!? — възкликна той във връзка с наградата, която тя бе обявила в шерифския офис. — Всеки късоглед селяк в югоизточен Тексас ще започне да си играе на шпионин.

— Сигурна съм, че Скай ще предупреди екипа си да отхвърля несериозните обаждания на горещата линия.

— Въпреки всичко — каза той тихо. — Специалните отряди бяха отворили гореща линия за информация за банковия обирджия. И знаеш ли какво получихме?

— Рапорти за руска подводница в канала, гледки на извънземни обекти, Второто пришествие, глутница свирепи вълци, които вилнеели в медицинския район и жена, която се обаждаше нощем, предлагайки секс, на който се интересува.

— Казвал ли съм ти го вече?

— Преди трийсет и една години говореше за това, когато се беше ядосал на случая.

— Тогава трябва да си го чувала много пъти.

— Най-малко хиляда.

— Хм.

— Сигурна съм, че Скай очаква да получи известен брой откачени обаждания — каза тя, — но може да получи и някое полезно. Освен това обявяването на награда ме кара да се чувствам така, сякаш и аз допринасям с нещо за залавянето на Орън, вместо да седя и да не правя нищо.

Додж промърмори нещо неразбираемо.

— Какво? — погледна го Керълайн.

— Нищо.

— Нещо за пари. Какво всъщност каза?

— Казах, че за теб това са джобни и няма да усетиш липсата им.

— Каза нещо повече.

— Изплъзна ми се една ругатня.

— Защо използваш ругатни?

— Би ли искала да ти ги повторя?

— Защо използва ругатни във връзка с парите ми?

Той познаваше този тон. Тя нямаше да остави темата, което беше добре за него, защото финансовото й положение го тормозеше, а сега се отваряше сгоден случай да си каже болката.

— Няма да познаеш финансов проблем даже ако се сблъскаш с него, защото никога не си имала такъв. — Виждайки гневното й изражение, той добави подигравателно: — Е, имала ли си?

— Била съм късметлийка.

— Ще го кажа. Достатъчно късмет да се омъжиш за богатия си, успял шеф. — Изтърси го, тъй като беше раздразнен, и моментално разбра, че е отишъл твърде далеч.

Тя произнесе студено:

— Не си позволявай да ме критикуваш, че съм се омъжила за Джим.

— Не те критикувам.

— Не и с толкова много думи, но го намекна.

— Чуваш несъществуващи намеци, защото си свръхчувствителна по въпроса за брака ти.

— Нямам причина да бъда свръхчувствителна по въпроса.

— Не?

— Не. Имах добър брак, който продължи двайсет и шест години. До деня, в който Джим почина, ние бяхме щастливи заедно.

— Поздравления!

Сарказмът му не й убягна.

— Искаш да съм била нещастна?

Той повиши глас:

— Исках да си била щастлива с мен.

— Чия е грешката, че не бях? — избухна тя в отговор.

Той изруга. Известно време никой не каза нищо, после той прочисти гърлото си:

— Как умря Малоун?

Отне й толкова време да отговори, че той помисли, че няма да го направи. Най-после тя каза:

— Получи удар. Както си седеше в офиса на бюрото. Изпадна в кома. Почина два дни по-късно, без дори да дойде в съзнание, което беше всъщност благословия. Неврологът ми каза, че Джим е получил дълбоки мозъчни увреждания.

Додж продължи да шофира в неловката тишина.

— Значи си го обичала?

— Да, Додж, обичах го. Най-много го обичах за това, че обича мен и Бери. Тя беше почти на годинка, когато Джим ми предложи да се омъжа за него. Беше закоравял ерген от четирийсет години, но искаше да се грижи за съпруга и дете.

— Искал е теб. А ти си имала бебе. — Додж сви красноречиво рамене.

— Не е гледал на Бери като на жертва, която трябва да направи, за да се ожени за мен. Прие я без обяснения и квалификации. Обичаше я силно и я отгледа като своя. Което беше добре, след като той и аз нямахме деца заедно.

— А защо нямахте?

— Без причина, нали знаеш. Така и не се получи. Не позволихме това да се превърне в проблем. И двамата бяхме много заети в разширяването на бизнеса. Работехме дълго и здраво. И бяхме доволни от дъщерята, която имахме.

Дали от недостига на никотин, или от тази дискусия за другия мъж, който беше отгледал и обичал дъщеря му, но сърцето го заболя. И въпреки това не се сдържа и изплю въпроса, който го измъчваше от трийсет години.

— Какво дете беше Бери? Щастлива ли беше?

Керълайн го погледна и се усмихна.

— Много. Напълно. Беше буйна. Умна. С преждевременно развити дарби. Атлетична. Със състезателен дух. Готова да помага, но без да се перчи.

— Инатлива като теб.

— Привлекателна като теб.

— Твоя ли сприхав нрав има?

— Нравът ми не е сприхав!

Той се засмя на сприхавия й отговор, после тя се присъедини към него. Неговият смях пръв секна.

— Казвала ли си й?

— Какво?

— Трябва ли да го изрека, Керълайн?

Тя извърна глава и се взря през предното стъкло на колата. И започна да сгъва и разгъва ръце в скута си — навик, който му бе толкова познат. Правеше го винаги, когато се мъчеше да събере мислите си, особено при нещастие.

— Да, казах й. Джим я беше осиновил и й бе дал фамилията си, но държах да знае, че не й е роден баща. Не исках това да е някаква голяма, тъмна тайна, която се крие в миналото ни, готова всеки миг да изскочи и да разбие отношенията ни.

Това клъцна Додж до живеца, като си спомни, че се беше отказал писмено от родителските права над дъщеря си. Беше чиста процедура, извършена от адвокати. По времето, когато беше ядосан и си мислеше, че му е бил даден малък шанс.

Не преставаше да се пита какво би станало, ако бе възразил. Щеше ли да е друг изходът, ако беше отказал да отстъпи отглеждането и възпитанието на дъщеря си на друг мъж?

Но сега, след трийсет години, не можеше да види никаква полза от воденето на война, която само би удължила неминуемото и би създала по-голяма враждебност и душевна болка за всички замесени, особено за Керълайн и Бери.

— Когато Бери порасна достатъчно, за да знае откъде идват бебетата — продължи Керълайн, — й казах, че Джим не е бил мъжът, който е посадил семенцето в коремчето ми. Нещо от този род — каза тя, като се усмихна леко. — Но я уверих, че Джим е нейният татко. И тя го прие.

Додж спря на светофара, докосна горния джоб на ризата си, откъдето го приканваше пакетът с цигари, намести се по-удобно в шофьорската седалка и промърмори нещо неодобрително по отношение на шофьора пред него.

После се прокашля.

— Не е ли любопитствала да научи кой е бил сеячът? Никога ли не е попитала какво се е случило на истинския й баща, защо я е оставил и не се е върнал?

— Повдигна веднъж въпроса — призна Керълайн. — Беше на възраст, когато усещах, че трябва да я пазя от капаните да прави секс, когато е възбудена, когато й внушавах да бъде благоразумна, да се пази. А тя ме попита дали така се е случило с мен. Искаше да знае дали е била резултат от лош късмет, нежелана отговорност, от която един мъж е избягал.

Тя погледна към Додж и той отвърна на погледа й. Керълайн продължи:

— Късаше ми се сърцето, когато долових уязвимостта в гласа й. Явно я преследваше мисълта, че е била зачената при нещастен случай. Гореше от желание да научи истината, но не беше попитала от страх да не би подозренията й да се потвърдят.

— Исусе — простена Додж.

— Успокоих я. Казах й, че е била зачената в щастлив момент и че нито баща й, нито аз сме съжалявали за бременността. Казах й, че между нас са се случили неща, които не са свързани с нея, но са били достатъчно сериозни да ни попречат да сме заедно и че той — ти! — е преценил, че за нея ще е по-добре да остане с мен. — Тя сведе поглед към ръцете си, като продължаваше да ги стиска и разпуска в скута си. — И Бери ми повярва. Или поне аз предполагам, че е така, защото никога не повдигна въпроса отново.

— А сега?

— Сега?

Той я погледна колебливо.

— Тя е умно момиче, Керълайн. Как няма да се досети?

— Може би се досеща. Не ме попита направо, но ме притисна да й дам информация за теб.

— Значи подозира, че не съм просто препоръчан от твоя приятелка.

— Възможно е. Но все пак има голяма разлика между това да проявява любопитство за препоръките ти и това да реши, че си й баща. Може и да събира две и две, но още не е стигнала до извода, че прави четири. — След малко додаде: — Има едно нещо, обаче.

— Какво?

— Дори и да го обмисля, няма да разкрие картата си, докато не е напълно готова.

— Ще си мълчи, така ли?

Тя му хвърли усмивка.

— В това отношение е като мен.

Пред тях се показа „Уолмарт“. На големия паркинг цареше пълен хаос. Виждаха се полицейски коли с включени светлини. Кучета тичаха в кръг и душеха земята покрай контейнерите за боклук. Случайните свидели бяха изблъскани назад от униформени полицаи от различни служби, включително от градската полиция на Мерит.

И в средата на цялата тази суетня стоеше Скай Ниланд.

В момента той и още няколко ченгета се бяха скупчили около един шкембелия на средна възраст, облечен със синя униформа на служител от „Уолмарт“. Когато Скай забеляза Додж да влиза в паркинга, той остави групата и изтича към тях.

— Да знаеш, този иска да скочи на дъщеря ни — каза Додж.

— Ако разчитам вибрациите правилно, чувството е взаимно.

 

 

В момента, в който се приближи до тях, Скай ги попита къде е Бери.

— Отиде в болницата да види Бен — каза му Керълайн. — Не мога да се свържа с нея по телефона.

— Опитайте отново. Извикайте я тук. — Като помисли малко, добави едно „моля“, въпреки че Керълайн изглежда не бе забелязала грубостта му. Тя вече набираше номера на Бери.

Додж излезе от колата и запали цигара.

— Додж, какво става, по дяволите? — изръмжа сърдито Скай и го изгледа отдолу до горе.

Додж щракна запалката и издуха дима към небето. Гневът на помощник-шерифа не се нуждаеше от обяснение.

— Имах предчувствие и го последвах.

— Човече, играеш си с доказателства.

— Съди ме. И, между другото, не съм си играл с нищо. Знам как да боравя с доказателства.

— Къде са в момента?

— На сигурно място. Е, какво ще правиш? Ще изтипосаш различията в мненията ни по протокола и веригата от доказателства пред всички? Или ще говориш за това колко са важни онези снимки?

Скай свали очилата си и избърса потта от челото си с ръкав. Погледна към Керълайн, която още говореше по телефона, и без да повишава глас, се завъртя и промърмори:

— Най-доброто, което мога да кажа, е, че са били направени с фотоапарат.

— Но от достатъчно близко, за да са плашещи.

Скай кимна.

— От достатъчно близко. Представляват фотографско изследване на целия живот на Бери тук. Направил е снимки на езерната къща от всякакви ъгли. Снимал е непрекъснато Бери как излиза и се връща от града.

— Облечена с различни дрехи — вметна Додж. — Което означава, че я е следил в различни моменти.

— От достатъчно близко и специално нея.

Челюстта на помощника се втвърди. Додж бе сигурен, че сега мисли за серията от снимки, направени на Бери през прозореца на спалнята й, както и когато се бе пекла на слънце на кея в щастливо неведение, че един мъж, който се е заклел да я убие, я гледа. Това накара кръвта на Додж да кипне.

— Постъпил е лекомислено като ги е оставил в мотелската стая.

— Не е — каза Додж. — Намерих ги във варела за боклук зад мотела, близо до мястото, където е скрил колата.

— Значи дори след като е убил момчето е проявил достатъчно разум, за да ги вземе със себе си и да се опита да се освободи от тях.

— Не е искал да го хванат с нещо, което го уличава.

— Предпазливо копеле.

— Знаем, че се занимава с пъзли. Методичен е. И настървен. Няма да спре.

— Което означава, че ние трябва да го спрем — каза Додж и хвърли угарката.

— Движи се пеша. Или поне така е било.

— Осветли ме.

— Намерихме изоставена тойота. Точно срещу железопътната линия; почти съм сигурен, че е същата кола, която е била до езерната къща и зад мотела. Старкс е тръгнал пеша, по чорапи.

— Използвал си кучета, за да го проследят. — Додж посочи към трите немски овчарки, които бяха на каишка, но още обикаляха в кръг яростно, завирайки носове в асфалта.

— Един приятел от армията има компания за претърсване с кучета и разполага със снаряжение за спасителни операции извън Тайлър. Извика един от най-добрите си треньори тук заедно с кучетата му. У нас са обувките на Старкс. Кучетата познават вече миризмата му и я проследиха покрай железопътните релси до мястото, където те пресякоха магистрала 287 на седем-осемстотин метра оттук.

Керълайн излезе от колата и се присъедини към тях.

— Хванах Бери точно на излизане от болницата. Ще е тук след броени минути.

— И после какво? — попита Додж, като се обърна отново към Скай. — След като Старкс е стигнал дотук.

— После нищо. Следите се губят.

— Мамка му.

— Кажи ми как е станало — промърмори Скай. — Всички кучета отидоха до района оттатък, покрай „Дъмпстърс“. Или е откраднал някое превозно средство, в което се съмнявам, тъй като не е докладвано, или е отвлякъл някоя кола; или пък някой го е взел на стоп.

— Изключваш ли, че може да е погълнат от извънземни?

Скай изсумтя.

— Тогава поне щях да знам къде да започна да гледам. И без това следите свършват тук. — Той посочи към служителя от „Уолмарт“, който се бе надул от вниманието, което му се оказваше. — Шефът на склада. Позна Старкс на няколко ленти от видеокамерите. Поне съм напълно сигурен, че е бил Старкс. Затова исках и Бери да хвърли един поглед.

— Идва — каза Керълайн.

 

 

Паркингът гъмжеше от служители на силите на реда, както и от зяпачи, но Бери забеляза тримата в мига, в който сви от магистралата.

Тя спря колата близо до тях и излезе.

— Благодаря, че пристигнахте толкова бързо — каза Скай.

— Мама каза, че Орън е бил тук. — Нейният тон също беше официален.

Той й разказа набързо за събитията, които се бяха случили след откриването на изоставената кола.

— Помислих си, че може да хвърлите един поглед на видеото, да потвърдите, че наистина е Старкс.

— Разбира се.

— Ще доведа мениджъра и ще ви чакам на входа, за да влезем. — Той ги остави и с бърза крачка се насочи към група полицаи, скупчени около мъжа в синята униформа.

Когато тя, Додж и Керълайн тръгнаха към сградата, Керълайн попита за Бен.

— Доволен е, че получава болкоуспокоителни.

Бери нямаше какво друго да каже по темата и бе доволна, че не я притискат да им разказва подробности. Климатикът в магазина беше истинско облекчение след горещината отвън. Скай и един по-възрастен полицай, когото смътно си спомняше като Стивънс, влязоха, придружени от управителя на магазина, който произнесе важно:

— Насам. — Връзката ключове, прикачена към колана му, издрънча.

Преди да тръгнат след него, Додж махна към барчето за закуски, където един млад мъж се беше отпуснал на щанда. Срещу него стоеше жена, облечена в униформата на полицай от Меритското шерифство. Позата на младия мъж и изражението му издаваха досада и лошо отношение. Жената изглеждаше ядосана и мрачна, докато почукваше с химикалка по празния си бележник.

— Кой е този с полицайката? — попита Додж.

— Касиерът, който е издал касовата бележка за покупките на Старкс. Не можахме да изтръскаме много от него.

— Имаш ли нещо против да помогна?

Скай вдигна рамене.

— Моля, заповядай.

Стивънс погледна към Скай с изненада, но не възрази на решението му Додж да продължи със свидетеля.

Додж се приближи към щанда. Игнорирайки младия мъж, той каза нещо на полицайката, която погледна през рамо към Скай. Той й кимна. Жената сви рамене, плъзна се надолу от щанда и излезе навън. Додж зае мястото й и впери очи в мъжа от другата страна на масата.

— Мислех си, че жените са неговата специалност — обади се Бери.

Керълайн се усмихна слабо:

— И с мъжете може да е достатъчно убедителен.

— Налага се да изляза навън, така че ви предавам на Стивънс — каза Скай.

Той излезе и управителят придружи Бери, Керълайн и Стивънс до дъното на магазина, където се намираше неговият офис. Изглеждаше разочарован, когато Бери идентифицира Старкс още в мига, когато го видя на записа от охранителната камера.

— Той е. Определено. — На монитора можеше да се види как Старкс влиза в магазина. — Дори е облечен в същите дрехи. — Видеото беше черно-бяло, но въпреки че панталоните и ризата бяха омачкани, те съвпадаха с онези, които той носеше, когато нахълта в къщата на езерото. — Освен това куца — забеляза тя. — Той изглеждаше приятен средностатистически мъж, без какъвто и да е намек за престъпни наклонности. Но видът му накара Бери да потръпне от отвращение и страх.

— Никой ли не е забелязал, че е по чорапи? — попита Керълайн.

— Магазинът е отворен двадесет и четири часа седем дни в седмицата. — Полицаят посочи към дигиталния часовник в долната част на екрана. — Влязъл е в три и двайсет след полунощ. По това време на нощта в този огромен магазин се мотаят само случайни субекти. Имаше съвсем малко хора, но можете сами да видите, че Старкс избягва редиците между щандовете, където има други клиенти.

Орън без да се колебае беше взел чифт спортни обувки и ги беше платил. Беше влязъл и излязъл от магазина в рамките на броени минути.

— Защо просто не е обул обувките и не е излязъл с тях? Защо е рискувал да бъде разпознат от касиера? — недоумяваше Керълайн.

— Защо ще рискува да бъде хванат, че краде?

— Освен това ще липсва хазартният елемент — каза Бери. Другите я погледнаха. — Той знае отлично, че охранителните камери ще запишат всяко негово движение. По този начин ни казва: „Може и да съм убиец, но не съм крадец“.

— Сигурна ли сте, че това е нашият човек? — попита Стивънс.

— Напълно.

Те излязоха от офиса и минаха по редиците между щандовете на магазина до изхода. Додж и младият мъж не се виждаха в бара, но вече вън от магазина го видяха да стои с полицайката, която го беше разпитвала преди Додж да се появи. Сега изглеждаше доста по-разговорлив и полицайката бързаше да запише думите му.

— Обзалагам се, че вашият човек го е накарал да се разприказва — подхвърли Стивънс, когато придружи Бери и Керълайн до Скай и Додж. Додж дърпаше здраво от цигарата.

— Интересно колко отзивчив може да стане един човек, когато му е заложен задникът — каза той през дима.

Бери не се сдържа и се усмихна.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

Додж разтегна устни, но изражението му беше студено.

— За касиера. Казах му, че поведението му се нуждае от известна корекция. Бях пределно ясен и недвусмислен.

— Той какво каза за Орън?

Додж палеше следваща цигара, затова Скай отговори вместо него:

— Никога не бил чувал за Орън Старкс. Скоро се бил преместил тук от Форт Уърд да живее с баба си, а тя гледала по телевизията единствено канала с прогнозата за времето. Тъй като не бил учил в района, не познавал Дейвис Колдеър. Не харесвал работата си, не харесвал управителя, не му харесвала нощната смяна, но парите му трябвали.

— За наркотици — съобщи Додж. — Пушил трева по време на почивката си около половин час преди появата на Старкс.

— Как му го измъкна? — попита Скай.

— Както казах, постигнахме разбирателство — сви рамене Додж.

Скай обобщи:

— Старкс отишъл до касата с кутията с обувки, касиерът сканирал бар кода и Старкс платил кеш. Касиерът му върнал три по двайсет и едно десет. Спомни си го, тъй като всички останали били платили с кредитни карти. Попитал Старкс дали иска торбичка. Старкс отказал и излязъл с кутията, която намерихме заедно с касовата бележка в един от контейнерите за боклук. Сигурен съм, че точно там е обул новите си обувки.

 

 

— След това изчезнал — довърши Додж.

— И това ли са единствените думи, които е разменил с касиера, попита Бери: „Искате ли торбичка“. „Не.“ Това ли е било?

— Боя се, че да — кимна Додж. — Попитах го дали Старкс се е правел на палячо. Той отрече. Но все пак имало известно позьорство, може би. Вадете си каквито искате изводи от това.

Преди да реагират, телефонът на Бери звънна. Тя го извади от чантата си и докосна екранчето му.

— Здравей.

— Здравей, Бери.

Сърцето й едва не изскочи от гърдите. Дори по телефона, въпреки шума на паркинга, нямаше как да сбърка гласа на Орън.

— Изненадана ли си, че ме чуваш? — попита той.

Керълайн и Додж се караха за това, че не спира да пуши, но сивият поглед на Скай бе закован върху нея. Разчитайки шокираното й изражение правилно, той махна с ръка на останалите да пазят тишина и се приближи на няколко сантиметра от Бери с мълчалив въпрос в очите.

Тя кимна, облиза устните си и произнесе:

— Да, Орън. Много съм изненадана. Къде си?

Той се разсмя, противният му смях накара косъмчетата по ръката й да настръхнат.

— „Не искаш ли да знаеш? Но няма да познаеш…“ — изтананика той няколко такта.

Бери обърна екрана на телефона си към Скай, така че той да прочете изписания номер върху дисплея. Скай го записа на дланта си и я протегна към Додж, който хвърли цигарата си и изтича към групата полицаи.

Скай правеше знаци на Бери да продължи да говори. Но й беше трудно да се съсредоточи при цялото това вълнение около нея. Помисли си дали да не включи на високоговорител, но се страхуваше Орън да не разбере, че го чуват и други, и да затвори.

— Орън, кажи ми къде си, за да дойда и да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — произнесе той със сумтене. — Да бе.

— Ти се нуждаеш от помощ. Ранен си.

— Заради несръчността си се изтърколих по стълбището ти. Което ми попречи да се прицеля. Иначе щеше да си мъртва.

Беше трудно да игнорира думите му, но го направи.

— Счупен ли е кракът ти?

— Не знам. — Отговори равнодушно, сякаш го питаше дали според него ще вали. — Станал е синьо-черен. И е много подут.

— Сигурно те боли.

— Нищо, с което да не мога да се справя с помощта на ибупрофен.

— Трябва да те прегледат. Може да си развил инфекция, която да се окаже фатална.

— О, няма да умра така безславно, Бери. И в никакъв случай, без да те взема със себе си.

Тя потръпна. Скай я хвана за ръката, което я окуражи да продължи нататък.

— Моля те, Орън, вслушай се в разума. Загазил си здравата. Бен ще се оправи. Но момчето, което простреля миналата нощ, умря.

— Не по моя вина.

— И ние така мислим.

— Ние? Имаш предвид ти и помощник Ниланд?

При споменаването на името му веждите на Скай отскочиха нагоре и тя осъзна, че той чува думите на Орън по телефона.

— Откъде знаеш името на помощник-шериф Ниланд?

— Споменаха го по всички вечерни новинарски емисии.

— Да, ами… той е напълно сигурен, че не си искал да убиеш Дейвис Колдеър. — Скай кимна одобрително. — Ниланд смята, че е нещастен инцидент.

— Да, бе, обзалагам се, че мисли точно така.

— Наистина. Сам ми го каза. Оправдава те, но ти сам правиш така, че да изглеждаш виновен.

— Той сега е до теб и слуша, нали?

— Не, не е. Сама съм.

— Лъжкиня. Има прекалено много шум около теб.

— Намирам се в един ресторант за бързо хранене и си чакам реда.

— В кой ресторант?

— Какво значение има?

— Питам кой ресторант? Доста добре познавам Мерит. В „Чикън Шек“ или в „Смоукхауз“? — После се разсмя. — Не си прави труда да отговаряш. Каквото и да кажеш, знам, че няма да е истина.

— Орън…

— Млъкни и ме слушай, Бери. Ще те убия. Ще те убия бавно. Ще те гледам как умираш и ще се наслаждавам. Обърни се.

— Какво? — попита тя дрезгаво.

— Тази сутрин има голямо вълнение в „Уолмарт“. Защо ли? Ще се обзаложа, че един човек може да го види с просто око и да остане незабелязан.

Тя се завъртя, очите й бърза сканираха всяко лице, мъчейки се да го открият.

— Ууу! — Той се засмя с писклив глас, изтананика още няколко такта от една песен и след това връзката прекъсна.

Ръката, с която Бери държеше клетъчния си телефон, се смъкна безсилно надолу. Керълайн пристъпи напред и взе апаратчето, преди да е паднало на земята. Скай продължи да стои неподвижно, непоклатим като стълб, обгърнал я през рамото.

— Проследили са телефона по GPS-а. Неизвестно защо Старкс е тръгнал към Хюстън от тук — изпухтя Додж.

— Не е възможно — произнесе Бери със слаб глас.

Додж я изгледа неразбиращо и Скай побърза да му обясни:

— Увери я, че може да я види, че е тук.

— Тук? Аха. Просто се опитва да те сплаши.

— Е, успя. Каза ми, че знае, че Скай е с мен. Каза, че в „Уолмарт“ има голяма суматоха. Откъде би могъл да знае това, ако не е тук и не гледа?

— Лесно е да се допусне — каза Додж. — Би трябвало да е наясно, че е бил проследен до магазина и че след като бъдат проверени записите от охранителните камери, ще се потвърди, че е бил тук. Играе си с теб.

Додж се обърна към Скай и продължи:

— Местоположението му не е определено съвсем точно, но GPS-координатите са предадени на Хюстънското полицейско управление и на специалните части на окръг Харис. Изпратени са полицаи натам. По дяволите, иска ми се да ги имаше тези играчки по времето, когато бях ченге.

Бери не се съмняваше, че Скай е регистрирал всичко, което Додж му е казал, но очите му продължаваха да стоят заковани върху нея.

— Ти се справи страхотно — произнесе тихо той.

Тя му се усмихна и кимна.

— Благодаря.

— Как звучеше кучият син? — попита Додж.

— Неясно — отвърна Скай.

— Какво каза?

— Че ще я убие. Бавно. Че щял да я гледа и да се наслаждава.

Додж изригна една псувня.

— Даде ли ти някаква следа къде се намира?

— На паркинга на „Уолмарт“ — каза Бери мрачно.

— Не е тук — настоя Додж. — Обадил се е някъде от Хюстън. Имаше ли странични шумове?

— Аз не чух нищо определено. А ти, Бери? — попита Скай. Неусетно бе преминал на „ти“.

Тя поклати глава.

Скай я притисна към себе си и повтори:

— Ти се справи страхотно. — После въздъхна: — Ако е звънял от Хюстън…

— Така е — натърти Додж.

— Тогава веднага отивам там. Додж, пистолетът ти в теб ли е?

— Ти как мислиш?

— Ще останеш ли с Бери?

— Искам непременно да съм на линия, когато заловят онзи задник — каза Додж.

— Още не са го заловили.

— Когато го направят.

— Още се надяваш да го спукаш от бой.

— И това също. Специално.

Скай поклати глава.

— Съжалявам, Додж. Не си упълномощен. Освен това, ако Старкс успее отново да се изплъзне, ти си най-надеждният, на когото мога да поверя Бери.

Додж изруга, погледна Керълайн, после Бери.

— Хубаво — кимна той. — Няма да я изпускам от поглед.

— Благодаря.

— Но страшно ми се иска да гръмна този нещастник, ако имам шанс. Познавам един отличен защитен адвокат.

Скай се ухили, после се обърна и се затича.

— А, Скай, още нещо. — Младият мъж спря и се обърна. — Онзи номер, от който Старкс се е обадил, знаеш ли на кого е?

— Сигурен съм, че от управлението проверяват.

— Не е нужно — каза Додж. — Не го ли позна? Клетъчният телефон на Сали Бъкланд.