Сандра Браун
Превратности (6)

Глава пета

Редовните посетители на розово-бялата чайна по всяка вероятност нямаха навика да ръсят ругатни толкова често. Казаното от Додж бе шокирало Керълайн и я бе оставило безсловесна. Някога не беше така, но все пак бяха минали трийсет години, откакто не бяха заедно. Ушите й явно бяха станали по-чувствителни.

Бе използвал думата главно, за да я шокира. Опитваше се да измъкне нещо за това доколко е замесена дъщеря им в стрелбата, а малко шокова терапия бе единственият начин да накараш хората да изплюят информация, която не искат да разкрият.

— Казвай, Керълайн.

Тя прочисти гърлото си.

— Мисля, че се страхувам, че Орън Старкс наистина смята да направи онова, което е казал — че ще убие Бери.

— Не е чак такъв идиот, нали?

— Напротив, Бери казва, че е изключително умен, блестящ.

— Блестящи хора откачат непрекъснато — каза той. — Превъртат, ревнуват от конкуренцията, казват неща, които не мислят. „Ще те убия!“ Казват го, но рядко го изпълняват, Керълайн. Ако всеки, който казва „Ще те…“

— Добре, добре — прекъсна го тя. — Разбирам какво искаш да кажеш.

Той изчака, но тя не продължи. Погледна през рамото си. Те бяха единствените останали клиенти в чайната. Келнерката не се бе появявала, след като изпълни поръчката им. Като се обърна отново към нея, той каза:

— За последен път те питам. Какво друго знаеш, което не си ми казала?

— Нищо. Кълна се.

— Добре, тогава ми кажи какво подозираш.

Гърбът й се вкочани.

— Това е полицейска терминология.

— Терминология, която предизвика у теб отбранителна реакция. Което на свой ред ми подсказва, че съм напипал болното място.

— Голям си умник.

Той отпусна юмрука си върху масата леко, но все пак достатъчно силно, за да накара китайския порцелан да издрънчи.

— Очевидно така мислиш, иначе нямаше да ми се обадиш посред нощ, да ме молиш да зарежа всичко и да довлека задника си чак тук, което бях достатъчно глупав да направя и сега започвам да съжалявам.

Очите й проблеснаха гневно. Боже, този човек наистина имаше дарбата да я ядосва. Тя произнесе със стегнат глас:

— Бери прилича на мен по много неща.

— Елегантна. Светът може да е признателен за това. Какъв обаче е проблемът?

— Проблемът е… — Тя се поколеба, след това каза нещо, което знаеше, че ще го накара да остане. — Прилича на мен, но… Но още повече прилича на теб.

 

 

Бери се бе облегнала на стената на болничния коридор и гледаше невиждащо, когато с единия ъгъл на очите си мярна Скай Ниланд.

Говореше с една медицинска сестра на централното гише. Сестрата кимна с глава по посока на Бери. Той се обърна, улови погледа на Бери, разсеяно благодари на жената и тръгна към нея.

Всеки път, когато я погледнеше, тя се чувстваше разголена. Какво гледаха тези сиви, остри като бръснач очи, какво търсеха? Тя отбранително изстреля първия залп.

— Някакъв напредък?

— Например?

— Някой забелязал ли е Орън?

— Не, мадам. Най-малкото, не е съобщено.

Тя не пропусна неприязнения му тон и това я ядоса.

— Защо го правите?

— Кое?

— Отнасяте се снизходително към мен.

Той не отрече. Всъщност, изглеждаше, че ще отговори, когато промени намерението си и посочи към затворената врата на болничната стая.

— Помолих ги да ме уведомят веднага, след като преместят Лофланд от интензивното в обикновена стая.

— Току-що го доведоха. — Тя обърна вниманието му към празната метална скоба на вратата. — Нямаха време дори да сложат картата с името му.

— Говорихте ли с него?

— Още не. Една сестра му помага да седне.

— Къде е съпругата му?

— Казва се Аманда. И тя е вътре.

— Хайде да поговорим.

Това не беше предложение, нито покана, а заповед. Но Бери предположи, че е по-добре да не повдига въпрос за това. Той я побутна към коридора до малка чакалня. Явно добре познаваше болницата. Сякаш в отговор на мисълта й той каза:

— Майка ми беше пациентка тук няколко седмици. Дремех в тази стая през нощта, когато почина.

Бери спря и се обърна към него.

— Съжалявам.

Погледна лицето му, очаквайки някакво пояснение. Но нищо не последва. Той й посочи един стол, толкова твърд и неудобен, колкото изглеждаше. Но това бе най-едрата мебел в помещението и тя се запита дали на такъв стол бе седял той в нощта, за която говореше.

Той явно усети, че тя го гледа изпитателно.

— Какво?

— Нищо.

— Искахте да кажете нещо.

— Само това, че… Мъчно ми е за вас.

— Мъчно ви е?

— Не мога да си представя живота без майка ми. Вие бяхте ли близки с майка си?

— Да. Беше страхотна. Но страдаше. — Той се закашля в шепата си, ненужен жест на самоувереност. За миг очите му изгубиха част от твърдия си блясък, карайки Бери да се пита дали все пак зад тях не стои едно състрадателно човешко същество, щом има място за подобни чувства в този намръщен поглед. Може би не беше толкова груб, както искаше всички да вярват.

Той издърпа един стол по килима и седна срещу нея. Разтвори крака така, че да не докосва нейните, което само задълбочи предположенията й. Дали го правеше от вежливост, или целенасочено демонстрираше уязвимост?

Всъщност, беше глупаво да го мисли. Той използваше всичко в свой интерес. Защо иначе ще проявява такава неохота да я докосне, дори случайно?

— Преди да разпитам Лофланд, исках да ви задам няколко въпроса за Орън Старкс — започна той.

Личният момент бе отминал и той целият бе въплъщение на самата официалност. Както би трябвало.

— Господин Карлисъл би настоявал да е тук.

— Обадете му се, ако искате, но не е необходимо. Онова, което искам да ви попитам, се отнася наистина до миналото на Старкс. До характера му. Навиците. Такива неща.

Бери обмисли, след което каза:

— Добре. Ще се радвам да отговоря на въпросите ви, стига да мога. Сигурна съм, че Бен ще е също толкова отзивчив, когато говорите с него.

— Няма избор. Той е обективен свидетел. Трябва да чуя неговата версия на онова, което се е случило.

— Неговата версия? Мислите, че лъжа?

Той остана невъзмутим.

— Мисля, че двама души могат да виждат едно и също събитие от съвсем различни перспективи.

— Много дипломатично.

Той сви рамене.

— Лофланд може да хвърли нова светлина, да ми даде някои идеи за това къде евентуално може да е отишъл Старкс.

— В момента би могъл да е на стотици километри оттук.

— Възможно е. Но ако е ранен, може да не е в състояние да пътува. Може да лежи някъде на скрито.

— Някой може да го е приютил.

— Например приятели? Семейство? Вие ми кажете, госпожице Малоун. Знаете ли за такива?

— Честно казано, не.

— Е, ние също — въздъхна той. — Хюстънското полицейско управление ни помага в това отношение, но до този момент нищо не е излязло. Той не работи никъде. Откакто е бил уволнен от „Делрей“ се води безработен. Единственият му роднина е майка му, която е възрастна. Тя е в заведение за болни от Алцхаймер, там е от няколко години и е в последен стадий на болестта. Фактически — почти мъртва. — Той направи жест да покаже, че жената е вече напълно лишена от здравия си разум.

— Съседите разправят, че Старкс е самотник. Не организира партита. Никой не си спомня приятели да са идвали в къщата му. Като ги попитахме дали има някакви други интереси — като например дали ходи на фитнес, дали има някакво хоби като тенис или голф, посещение на църква — съседите отрекоха да знаят. Бил саможив.

Той огледа Бери критично отгоре до долу по начин, който една жена не може да сбърка.

— Изглежда сте била единствената му страст. — Предположението подчертаваше, че е обезпокоен.

— Това не е истина. Казах ви по-рано днес за някои от увлеченията му.

— Правилно. Пъзели, игри, разрешаване на проблеми. Според полицаите, които са претърсили къщата, на домашния му компютър имало отбелязани няколко уебсайта, свързани с този вид неща. Редовно е посещавал месидж бордове и блогове, но никога не е писал в никой от тях. — Очите му отново заблестяха към нея подканящо. — Както и да е, съмнявам се, че който и да е сложен лабиринт или пъзел би могъл да се сравни с вас.

— Може би е въпрос на приоритети.

— Може би. — Отминаха секунда или две, преди той да продължи: — Сега го издирват из цял югоизточен Тексас, а също и в Луизиана. Проверяваме хотели, но се съмнявам, че е отишъл в хотел. Обикновено изискват кредитна карта при регистрирането. Никоя от неговите не е била използвана от миналата седмица. Не е теглено от банкомат, след като е изтеглил две хиляди долара преди три дена от банков клон в Хюстън.

— Трябва да е знаел, че ако остави следи, ще бъде лесно да го проследят.

— Така предполагах — кимна той. — Но все пак проверихме. Проучваме мотели, наети хижи, такива неща. Онова, което ме притеснява — каза той и смръщи вежди, — е, че има много места наоколо, където да се укрие.

— Споменахте го тази сутрин.

— Ако се е укрил някъде в горите…

— В горите? — засмя се Бери. — Трябва да е луд.

— Вие казахте, че е.

— Казах, че е откачен.

— Не е ли същото?

— Не.

— И каква е разликата?

— Непроменливостта. Лудостта е състояние на съществуването. Откачеността е реакция.

— Това, че ви е хванал с Лофланд, го е извадило от релси.

— Не ме е „хванал“ с Бен. Хвана ме под душа. Сама.

— Така е. Когато дойдох, още бяхте мокра. — Той закова очи в нейните известно време, преди да ги отмести. — Казахте на шериф Дръмънд, че сте видели Старкс разтърсен както само веднъж преди това. Кога беше?

— В началото на лятото. Точно преди да се преместя в Мерит.

— Старкс ви е ядосал и това е била последната капка.

— Точно така. Изплаших се.

— Смятате ли, че потъва все по-дълбоко в психозата?

— Нямам представа. Не съм психиатър. Онова, което мога да ви кажа като обикновен човек, е, че Орън не е бълнуващ маниак.

Той прехвърли единия си крак върху другия и скръсти ръце пред широките си гърди.

— Опишете ми какъв беше. Обикновено.

— Ами, със сигурност не е домошар. Не мога да си го представя да се укрие в добре защитен лагерен район, още по-малко пък в гора. Тази възможност направо можете да изтриете от списъка си.

— Добре, а къде според вас е избягал?

Тя наведе глава и разтърка челото си.

— Не знам, помощник Ниланд.

— Наричайте ме Скай.

Тя го погледна, но не каза нищо.

— Орън е прекалено прецизен. Подреден.

— Обсесивно-компулсивен?

— Нещо такова — каза тя с разсеяно кимване. — Подигравах му се, че бюрото му е най-чистото и подреденото в „Делрей“. Всичко беше на мястото си. Мозъкът му работеше по същия подреден начин.

— Например?

— Например по време на дискусия върху някой проект аз мога да скачам от точка на точка, но Орън не би минал от точка А на точка Б, ако точка А не е обсъдена и одобрена на сто процента. Може да се връща на нещо по десет пъти, докато най-после го удовлетвори.

— Искате да ми кажете, че ще продължи да прави нещо, докато стане както трябва.

— Да — съгласи се тя дрезгаво. — Докато ме види мъртва.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, това да не се случи.

— Благодаря.

— Нямате ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Никаква.

— Хубаво. — Той свали крака си на пода и се приведе напред. — Казахте, че Старкс е карал и останалите жени в „Делрей“ да се чувстват неудобно, точно както вас.

— Така е.

Като извади бележник и химикал от горния джоб на спортното си сако, той я попита дали може да му изреди няколко имена.

— Сали Бъкланд, например — каза тя. — Напусна „Делрей“ в началото на годината. Орън до голяма степен е причина за решението й.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Страшно беше хлътнал по нея. Тя не прояви интерес и се опитваше всячески да го избягва, но той бе настоятелен. Няколко пъти ми се е оплаквала, че не приемал „не“ за отговор.

— „Не“ на какво?

— На всичко. Ситуацията се влоши дотолкова, че това започна да вреди на работата й и се наложи да се застъпя за нея. Казах на Орън, че Сали не се интересува от него и че напразно си губи времето.

— Как реагира той?

Тя се усмихна тъжно.

— Насочи вниманието си към мен.

— Имало ли е време, когато сте се интересували от него?

— Романтично? Господи боже, не!

Той вдигна нагоре едната си избеляла от слънцето вежда.

— Категорично не! — Тя се засмя. — Когато го видите, ще разберете. Изобщо не е мой тип.

— А какъв е вашият тип?

Въпросът му развали настроението й, защото първата дума, която изскочи в ума й беше „ти“. Това я изненада, разтърси я. Не заради факта, че разследва престъпление, свързано с нея и сякаш таи известно недоверие към всички нейни думи, което надхвърляше инстинктивното недоверие на един полицай към всички. Просто го намираше за привлекателен. Сериозното му поведение, това как изглежда физически… харесваха й дори проклетите му сиви очи.

Но той изглежда се опитваше да я накара да направи погрешна стъпка, да я хване в лъжа, което я караше да изпитва силна неприязън към него. Като стана рязко, тя каза:

— Орън ми беше колега. Блестящ. Бих стигнала дори до там, да кажа надарен. Но се превърна в отхвърлен ухажор, който ме преследваше, и който миналата нощ се закани да ме убие. Каза ми, че трябвало.

Помощник-шерифът я гледа изпитателно малко по-дълго от нормалното, после отново извади бележника и химикалката си и също стана.

— Може би Лофланд вече се е успокоил.

 

 

Когато Скай влезе в болничната стая, никой не се зарадва на идването му. Нито медицинската сестра, която му каза, че пациентът още е много слаб и помоли Скай да не се задържа прекалено. Нито госпожа Лофланд, когато й се представи. Нито пациентът, който изглеждаше най-малко щастлив от това, че Скай е в стаята.

Бен Лофланд, току-що излязъл от интензивното след операция, беше свързан към различни маркучета и тръбички и приличаше на топъл труп. Куршумът на Орън Старкс го беше пронизал, оставяйки входна и изходна рана, но по чудо не бе нанесъл по-сериозни вреди при преминаването си. Бе пропуснал всички органи и червата. Най-лошото беше голямата загуба на кръв. Лофланд беше или праведник, или пък бе дяволски късметлия.

Скай залагаше на последното.

Състоянието му бе далеч от критичното, но Скай си помисли, че е лигльо. След като се представиха един на друг и сестрата излезе от стаята, Лофланд простена:

— Наистина не се чувствам достатъчно добре за това.

— Ще съм кратък — успокои го Скай.

— Защо трябва да говорите с Бен? Тя не ви ли каза какво се е случило?

Скай се обърна към Аманда Лофланд, която специално бе наблегнала на „тя“, произнасяйки звука така, сякаш говореше за нещо, което вони невъобразимо.

— Госпожица Малоун даде подробни показания снощи и тази сутрин отново. Но това би помогнало да заловим Старкс…

— Още ли не сте го хванали?

На Скай не му се понрави намекът за некомпетентност, който прозираше зад въпроса на Лофланд.

— Госпожица Малоун не е видяла превозното средство, с което е дошъл. Занимавала се е с това да не умрете от загуба на кръв на пода в спалнята й.

Скай знаеше, че споменаването на спалнята на Бери Малоун, а не болката, накараха мъжа да примига. Лофланд хвърли обезпокоен поглед към съпругата си, която бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш щеше всеки момент да се разпадне.

Без Скай повече да го подтиква, Лофланд каза:

— Чух Бери да крещи. Чух гласовете им. Изтичах…

— Бяхте ли заспал? — Скай извади бележника и химикалката.

— Какво?

— Виковете й ли ви събудиха?

— Ами-и-и… не. Още не бях заспал. — Той хвърли още един поглед към съпругата си, която бе отишла до прозореца и гледаше през мрежата за проветряване.

— Още сте бил буден — повтори Скай.

— Точно така.

— Но не сте чул Старкс да влиза в къщата?

— Не.

— Двигател на автомобил? На лодка?

— Мислите, че може да е дошъл с лодка?

— Възможно е. Проверяваме.

— Не съм чул двигател на лодка.

— Нещо друго?

— Не.

— Добре.

Лофланд млъкна, за да види дали Скай ще пита друго и когато той не го направи, Лофланд продължи:

— Изтичах покрай галерията към другата страна на къщата. — Той погледна за пореден път жена си, сякаш да се увери, че е чула колко далеч една от друга са били спалните им.

— Когато стигнах до стаята на Бери, се втурнах към банята. Гласовете идваха оттам. Орън стоеше пред ваната с гръб към мен. Трябва да ме е чул. Обърна се и стреля.

— Не каза ли нещо?

— Не. — Лофланд направи гримаса. — Може ли малко вода, ако обичате?

Аманда се приближи до леглото. Наля му вода от една гарафа в пластмасова чаша, наведе се над него и приближи сламка до устата му. Когато изпи водата, той я погледна и докосна ръката й.

— Благодаря ти, скъпа.

Тя го удостои с хладна усмивка, върна чашата на нощното шкафче и продължи да изследва вентилационния апарат от външната страна на прозореца.

— Той просто се завъртя, видя ви по боксерки и натисна спусъка — обобщи Скай.

— Да. Изглеждаше напълно разбалансиран.

— Според вас защо? Може би ревност, че двамата с Бери сте били заедно в езерната къща?

— Не знам причината за опасното му ментално състояние, помощник-шериф.

На Скай не му се понрави тона му. За да се сдържи да не издърпа лицемерната мижитурка от леглото, той се вторачи в бележника си.

— Какво стана, след като Старкс ви простреля?

— Не знам. Загубил съм съзнание.

— Госпожица Малоун каза, че сте били в съзнание до идването на парамедиците.

— Така ли? Тогава значи не помня. Сигурно съм бил в шок. Не си спомням дори да съм усещал болка, докато не дойдох в съзнание в интензивното тази сутрин. Не знаех къде съм. Бях толкова дезориентиран, упоен. Сестрата ми каза, че съм бил прострелян и съм претърпял операция. Тогава започнах да си спомням, но между стрелбата на Орън с онзи пистолет и идването ми в съзнание всичко е блокирано.

— Доколко познавате Старкс?

— Само като колега.

— Не сте ли го виждали след уволнението му?

— Не.

— Някога двамата да сте излизали? Да изпиете по някоя бира след работа?

Лофланд завъртя глава.

— Никога не съм го виждал на обществени места.

— Госпожо Лофланд? — Когато Скай произнесе името й, тя подскочи и бързо се обърна.

— Какви са вашите впечатления от Орън Старкс?

— Нямам такива.

— Не се ли познавахте?

— Всъщност, да, Бен ни запозна веднъж в службата им.

— И сте го виждали само веднъж?

— Веднъж или два пъти. Не си спомням.

— Нещо да ви е направило впечатление?

— Беше обикновено представяне, помощник-шериф. Маловажно. Ако знаех, че един ден ще се опита да убие съпруга ми, щях да обърна повече внимание.

Според Скай тези двамата тук си бяха лика-прилика. Еднакво неприятни. Той обърна вниманието си към Бен.

— Разбирахте ли се двамата с Орън в офиса?

— Той притесняваше някои хора, но аз никога не съм имал разправии с него.

— А госпожица Малоун?

— Не можете ли да я попитате?

Тонът му на многознайко отново подразни Скай. Искаше му се да издърпа катетъра на Лофланд, да види тогава как ще се отрази това на сарказма му, но се сдържа и само го изгледа хладно.

Лофланд схвана посланието. Самодоволната му усмивка се стопи.

— Бери ми каза, че Орън я преследвал.

— Кога?

— Кога ми го е казала? За пръв път го чух, когато ми съобщи, че е решила да прекара лятото тук в Мерит. Естествено, бях изненадан.

— Защо?

— Бери е такава работохоличка. Рядко си взема отпуска. Винаги първа идва в офиса, вечер излиза последна. Но Орън се бил превърнал в истинска напаст, каза ми тя. Искаше да изчезне за месец-два, като се надяваше, че той ще загуби интерес. Тя работеше от езерната къща, наричаше я „пристройката“.

— Как вървеше?

— Не чак толкова добре, както когато и двамата сме в офиса. Работехме като екип, предимно двамата, по кампания за важен клиент. — Той хвърли бърз поглед към съпругата си.

— На сто и шейсет километра не е така удобно както ако офисите са врата до врата — отбеляза Скай.

— Така е. Разстоянието породи някои проблеми. Тук връзката с Интернет не е толкова надеждна, особено навън откъм езерото. Но нямаше как. И ако това й помагаше да се отърве от Орън, аз бях готов да изтърпя известни неудобства и закъснения.

— Хм. — Скай се престори, че се замисля над това изречение, че му придава важност. После каза: — Донесли сте й вчера някакви материали.

Раменете на Аманда Лофланд се вдигнаха и отпуснаха, когато си пое дълбоко дъх.

Лофланд се размърда в леглото си.

— Още колко ще продължи, помощник?

— Не много. Донесли сте работа вчера.

— Трябваше да нанесем няколко финални щрихи по предложението ни, преди да го представим на клиента следващата седмица. Макетите не се получават много добре на PDF. Бери ме попита дали мога да й ги донеса тук да ги види точно както клиентът ще го направи. Трябваше да подпише няколко други елемента, които бяха добавени. Така че тръгнах за насам.

— Кой знаеше, че идвате?

— Ами, Аманда.

— Освен нея. Колегите ви в „Делрей“?

— Трябваше да уведомя колегите във фирмата, че ще отсъствам през целия ден, така че, да, казах на някои.

— Трима, четирима?

С явно нетърпение той отговори:

— Рецепционистката, която вдига телефона за нашия отдел. На прекия ми шеф и секретарката му. Мога да ви дам имената им.

— Освен тях някой друг знаеше ли?

— Не, освен ако някой от тях е споменал на някого.

— Те биха ли казали на Орън Старкс, че ще прекарате деня с Бери?

— Съмнявам се, че някой от тях поддържа контакт с Орън, но ако искате да разберете, ще трябва да попитате тях.

Скай се усмихна.

— Ще го направя. — Преди Лофланд да реагира на това, Скай попита: — По кое време пристигнахте вчера сутринта?

— Към десет и половина. Веднага се заловихме за работа и работихме през целия ден.

Скай прелисти няколко страници в бележника си, после произнесе лениво:

— Влизахте ли в басейна?

Лофланд изпрати бърз поглед към жена си, която продължаваше да стои до прозореца с гръб към стаята.

— След като свършихме, всеки от нас направи по няколко дължини, за да се разхладим и да се поразкършим.

— Донесли сте си бански?

Въпросът на Скай го хвана неподготвен.

— Ами, не. Имах някакви спортни шорти в колата си.

— Колко удобно. — Лофланд не каза нищо и Скай продължи: — Предполагам, че тези панталони са някъде в къщата?

— Закачих ги на една закачалка за хавлиени кърпи в банята за гости.

— Добре. — Скай остави думите му да отзвучат няколко секунди, сякаш преценява значимостта им, макар всъщност да бе открил късите панталони в банята за гости, точно както Лофланд бе описал. Искаше му се само да го поразтърси пред съпругата му, да го види как ще реагира. Той въздъхна и без да е необходимо затърси отново бележника и химикалката си. — Двамата с госпожица Малоун сте си изпекли стекове за вечеря.

— Не направихме почивка за обяд. Бяхме изгладнели.

— Станало е късно и сте решили да останете да пренощувате.

— Едва след като се консултирах с Аманда — каза прибързано Лофланд. — По времето, когато аз и Бери бяхме свършили с вечерята и й помагах да изчистим, вече се бе стъмнило доста, а не мръква преди девет и половина. Тогава телефонирах вкъщи.

— Беше единайсет — обади се Аманда, продължавайки да стои с гръб към тях.

Лофланд, поглеждайки тъжно, каза на Скай:

— Не съм разбрал, че е станало толкова късно. Но тъй като наистина бе късно и бях изморен, Аманда каза, че е по-добре да не се връщам в Хюстън.

Скай кимна.

— Вероятно е било по-добре.

— Да. Щях да се прибера чак към един след полунощ.

— Освен това не е трябвало да шофирате след пиене.

Аманда внезапно се обърна и изгледа съпруга си.

Очите му се преместиха от нея към Скай, гледаше ги възмутено и обидено.

— Бери и аз пийнахме съвсем малко червено вино със стековете.

— И бира.

Лофланд прехапа долната си устна.

— Изпих две, докато месото се печеше.

— А госпожица Малоун?

— И тя изпи една.

— Хм. — Скай погледна скования гръб на Аманда Лофланд, преди да се върне на съпруга й. — Вечеряли сте в хола, нали?

— Не, в трапезарията.

Скай изгледа продължително мъжа, давайки му да разбере, че е видял винени чаши на масичката за кафе в хола пред един много удобно изглеждащ диван. Реши да остави Лофланд да обясни значимостта на този въпрос на съпругата си.

Затвори бележника и го пъхна заедно с химикалката в джоба си.

— Мисля, че това е всичко засега.

— Добре — въздъхна облекчено Лофланд. — Чувствам се изцеден и бих искал да поспя.

Скай го остави с обещанието, че няма да нарушава почивката му, освен ако не е абсолютно наложително, и ще ги държи в течение на преследването на Орън Старкс. На излизане от стаята се сблъска с една сестра, понесла принадлежности за вземане на кръв. Скай й задържа вратата отворена, после излезе в коридора, където Бери Малоун още стоеше до стаята.

— Ще са нужни няколко минути, за да му вземат кръв — каза той.

Тя кимна.

— Как е?

— Във всички случаи по-добре от мъртъв, какъвто можеше да е.

Това събуди гнева й.

— Отново го правите.

— Моля?

— Подхвърляте тези дребни коментари, повечето от които — злонамерени, — когато можете да отговорите с едно просто изречение.

Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си, но тогава осъзна, че позата му разкрива кобура на пистолета, закопчан към колана, затова побърза да извади ръцете си.

— Приятелят ви несъмнено изпитва дискомфорт, но хирургът — говорих с него по телефона, докато идвах насам, — каза, че раната е чиста и че той ще се оправи. Ще има да се перчи в съблекалнята.

В този момент медицинската сестра излезе. На подноса, който носеше, имаше още няколко епруветки с кръв, което означаваше, че си е свършила работата, но Бери продължи да се колебае дали да влезе в стаята.

— Какво е душевното му състояние? Сигурно ме мрази.

— Защо ще ви мрази?

— За това, че дойде тук, само да го прострелят! Бедната Аманда!

— Той каза, че й се е обадил по телефона.

— Обади й се.

— Дала му е позволение да прекара нощта в къщата ви.

— Беше късно.

— Това го знаеше. — Преценявайки реакцията й, Скай добави: — Но не знаеше за коктейла и виното.

Бери разпери ръце.

— Какво, ще ни държите сметка, че сме изпили няколко питиета?

— Не. Само се питам…

— Какво?

— Кое червено вино върви с работата?

Тя отвърна с подчертано търпение:

— Не сме пили вино преди вечерята, а кабернето върви отлично с филе миньон.

— Кога си облякохте робата?

В продължение на няколко секунди тя го гледа неразбиращо, после тръсна глава в недоумение.

— Моля?

Скай се приближи с една крачка към нея.

— Когато дойдох там, единствената дреха върху вас беше една роба.

Роба, изработена от мека материя, която прилепваше към мокрото й тяло, която изглеждаше сякаш ще се разтопи, ако я хване. Образът беше ярък, жив и неуместен. Както и ирационалният гняв, с който я попита:

— В кой момент облякохте онази роба? Когато свалихте банския си костюм? С нея ли бяхте облечена по време на вечерята с Лофланд?

Той се наведе леко към нея, по-близо, отколкото бе необходимо. Защо? За да я сплаши да му каже истината? Или по причина, напълно несвързана с разследването?

Аманда Лофланд избра да излезе от болничната стая точно в този момент, а неудоволствието й, че вижда Бери, бе съвършено очевидно.

Скай побърза да отстъпи назад, оставяйки прилично разстояние между себе си и Бери.

— Здравей, Аманда — кимна й Бери.

Скай си помисли, че извинителният й съчувствен тон звучи искрено.

— Как е Бен? — попита тя.

— Спи.

Грубостта на Аманда Лофланд съответстваше на гнева, който се излъчваше от нея. Скай забеляза, че ръцете й са свити в юмруци край тялото.

— Нямам думи да изразя колко съжалявам — започна Бери. — Бих предпочела Орън да беше прострелял мен, отколкото…

Горчивият смях на Аманда я сряза:

— О, съмнявам се много.

— Истина е. — Гласът на Бери секна. — Никога не съм предполагала, че Орън е способен да направи нещо подобно.

Другата жена изглежда не го чу. Очите й бяха присвити и изпълнени с омраза.

— Трябваше да го докажете, нали?

— Да докажа какво?

— Че само да щракнете с пръст и Бен ще дотича.

— За какво говорите?

— Не можете да се примирите с мисълта, че е щастливо женен за мен, затова го подмамихте там да…

— Аманда, какво…

— Не ми хареса идеята да прекара деня с вас. Но се престорих, че не ме засяга. Беше по служба, все пак.

— Наистина беше по служба. Крайният срок за тази кампания е понеделник. Бяхме решили да го спазим.

— Именно. Така че колко ли опърничава и зла щях да изглеждам, ако кажех: „Не, няма да отидеш“? Що за съпруга щях да съм, ако не вярвам на съпруга си?

— Можете да му вярвате. Бен ви обожава. Звъня ви няколко пъти през деня. Чух го.

— О, да. Обаждаше се периодично да ме увери колко здраво се трудите двамата.

— Така беше.

— Между плуването в басейна и бутилките вино.

Бери простена.

— Не беше така. Моля ви, Аманда, не го правете.

Тя протегна ръце към жената, но Аманда Лофланд се отдръпна.

— Не ме докосвайте. И стойте далеч от съпруга ми!

Тя отстъпи встрани и мина бързо покрай тях, сблъсквайки се с двойката, която стоеше само на няколко крачки от тях и бе чула всичко.

Скай не ги бе забелязал досега. Керълайн Кинг гледаше дъщеря си ужасено. За Скай бе трудно да определи изражението на мрачния мъж с нея, но пламтящите му очи бяха фиксирани също върху Бери.