Сандра Браун
Превратности (17)

Глава шестнадесета

Да целува Бери.

Светът се бе свил на тунел, в който Скай Ниланд шеметно летеше надолу по стръмното — и той не можеше да съобрази как да спре това пропадане, докато мисли за целувката с Бери. В съзнанието му напираха спомени мечти за това колко хубаво приляга нейното дълго, стройно тяло към неговото, колко сладка е устата й и други, още по-вълнуващи представи.

Той не би могъл да им се отдаде, освен да си вземе свободен ден и да отиде за риба, или пък да си отспи за двете нощи.

От езерната къща на Керълайн се прибра директно в своята. Избръсна се, взе си студен душ и докато се преоблече в чисти дрехи, в каничката на кафеварката вече димеше прясно свареното кафе. Той го наля в термична чаша с улейче за пиене. Намаза дебел слой фъстъчено масло на филия стар хляб, сгъна я на две и я изяде, докато излизаше от къщата и се движеше към джипа си. Кафето беше хубаво и ароматно, и толкова горещо, че изгори езика му.

Езика, който се беше слял с този на Бери.

Работата по случая щеше да е като абсорбатор на шока за връхлетелите го еротични вълнения. Съмняваше се, че те ще изчезнат, но като държеше съзнанието си фокусирано върху залавянето на Орън, това би предпазило и двамата от неприятната изненада, преживяна в кухнята на Керълайн Кинг.

Така или иначе, личните грижи изглеждаха неприлично егоистични днес, когато убиецът на Дейвис Колдеър беше на свобода.

Когато зави към мотела, където възнамеряваше да повърти отново на шиш собственичката, той позвъни на шериф Дръмънд у дома му. Телефона вдигна госпожа Дръмънд и му каза, че шерифът е под душа, но щяла да му предаде да се обади веднага щом може.

Скай се обади и в офиса. Уведоми Анди накъде е тръгнал и го помоли да съобщи веднага, ако някой разбере нещо ново.

Докато пиеше последното останало в термочашата кафе, телефонът му звънна. Той вдигна, без да гледа дисплея.

— Добро утро, шериф Дръмънд.

— Не е шерифът, Скай. Стивънс е. Открих колата.

Табелката на мотела с нарисуваната върху нея миеща мечка се показа, но Скай изпълни остър обратен завой, което накара гумите му да изпушат по пътната настилка. Намираше се на осем километра от мястото, където полицай Стивънс бе открил една изоставена тойота. Скай взе разстоянието с включени светлини. Беше неделя сутрин, така че на пътя нямаше много превозни средства, което му позволи да спести някоя и друга минута.

Другият полицай стоеше до вратата на една тойота.

— Сигурен ли си, че няма отпечатъци от стъпки? — провикна се към него Скай, докато излизаше от джипа си.

— Не и от тази страна, Скай, иначе нямаше да стоя тук.

Мъжът беше с петнайсет години по-възрастен от Скай, но беше спокоен човек и изглежда не се бе засегнал, когато по време на телефонния им разговор Скай му повтори да внимава да не унищожи следите и да изложи на риск доказателствата.

— Искаше ми се да мога да ти кажа, че съм го намерил заспал зад волана — промърмори Стивънс, когато Скай се приближи.

— И на мен ми се искаше.

Скай подпря ръце на коленете си и се наведе да погледна в колата през прозореца. Не видя нищо нито на предните седалки, нито на задните, нито пък на пода. Ключът още стоеше на таблото. Старкс явно не планираше да се върне.

— Как е излязъл, без да оставя отпечатъци от стъпки?

— От другата страна — каза Стивънс.

Скай заобиколи предницата, за да не настъпи, без да иска следите от гуми, отпечатани в меката почва зад колата. Щяха да са им нужни да ги сравнят с намерените близо до езерната къща и мотела.

После разгледа стъпките. Старкс беше оставил един пълен десен отпечатък, когато бе излязъл, а после пълен ляв, който бе малко по-дълбок и по-отчетлив от десния, после частичен десен, когато беше влязъл сред високите бурени.

Нататък следата ставаше много по-неясна. Старкс можеше да е отишъл на безброй места, където да се скрие, би могъл да поеме в най-различни посоки. Напред се ширеше открито поле — около петстотин метра нататък, покрай което минаваше железопътна линия. После продължаваше от двете й страни, докъдето поглед стига.

Отвъд линията имаше подобно открито пространство, което преминаваше в индустриален район на търговската част на Мерит. Тук имаше различни складове, зеленчукова борса, дистрибуторски център за хартиени стоки, фабрика за работни ръкавици.

Но Скай се тревожеше преди всичко от изоставените сгради на фалирали предприемачи. Няколко многоетажни, пръснати постройки стояха в различна степен на разруха, предоставяйки безчет потайни местенца и пролуки, в които човек можеше да се скрие. Оттатък индустриалната зона се намираха дворът и сградата на прогимназията, и градският парк с обществен плувен басейн и игрища за футбол и баскетбол.

Дейвис Колдеър беше играл последния си мач на това игрище миналия понеделник вечерта.

Скай пусна една яростна псувня, от онези, които могат да се чуят само в армията. Стивънс стоеше до него, като благоразумно мълчеше, пристъпвайки от крак на крак.

Зад тях от другата страна на улицата се виждаше редица от къщи. Работнически квартал; паянтовите постройки бяха на седемдесетина години в най-добрия случай, собственост на бъхтещи се от сутрин до вечер хора, които едва свързват двата края. Пред една от къщите в двора бе паркирано съоръжение за теглене на трупи.

— Говори ли с някой от обитателите? — попита Скай.

Стивънс поклати глава.

— Не исках да оставям колата, да не би някой да дойде и да прецака следите. Но никой не се е мяркал, откакто съм тук.

В момента към мястото се приближиха още трима полицаи. Скай побърза да ги предупреди да внимават къде стъпват.

— Ще убия всеки, който унищожи някое доказателство.

Той възложи на един от тях да тръгне от врата на врата и да пита всички дали са забелязали един мъж да излиза от тойотата, паркирана на тяхната улица. Ако някой получеше информация, трябваше да го уведоми незабавно.

След това застана в средата на улицата и, с ръце на кръста, направи триста и шейсет градусов оглед на целия район, надявайки се да забележи нещо, което да му подскаже накъде е тръгнал Старкс, когато се е измъкнал от колата. Дали си беше заминал вече, или се намираше наблизо? Имаше вероятност да наблюдава сега Скай от скривалището си, може би иззад мътните прозорци на някой от празните складове.

Възможно ли беше Старкс да е оставил тук колата по някаква определена причина? Нямаше други следи от гуми, които да сочат, че някой го е посрещнал и той се е качил в друга кола. Скай предположи, че е шофирал дотук от мотела, преди да осъзнае с пълна сила какво е направил. Беше се уплашил, че колата може да е била видяна от някой, който е минавал покрай мотела, когато бе произвел фаталния изстрел. Или че Лайза Арнълд е забелязала в каква посока е поел.

Каквото и да беше минало през ума на Старкс — а само един господ знаеше какво е — той бе достатъчно разумен да осъзнае, че трябва да се отърве от колата и да продължи да се спасява пеша. В тази част на града нямаше улични лампи. По улицата минаваха ограничен брой семейства, които живееха на нея, и беше малко вероятно да имат патрул, който следи за престъпления.

Старкс се бе отдалечил от колата по чорапи. Това беше нещо, което даваше предимство на Скай.

Той се обърна към Стивънс.

— Ти си най-добрият във вземането на отпечатъци в целия отдел. Свали каквото можеш от колата. Мини с „тънкия гребен“.

— Разбира се — кимна мъжът и се насочи към патрулката да вземе съответните принадлежности.

Скай изгледа другите полицаи:

— Ще се обадя за подкрепление, но вие започвайте, не ги чакайте. Проследете отпечатъците на Старкс. Проверете дали има такива отвъд железопътната линия. Колкото до изоставените сгради — тръгнете от най-долу и продължете до края. Оглеждайте се за нещо, което да загатва за скорошно присъствие. Искам да бъде претърсен всеки сантиметър. Ако откриете нещо, не го докосвайте. Обадете ми се веднага. Кажете на останалите, когато дойдат.

Те кимнаха.

— Анди е дежурен на телефона. Ще го накарам да провери собствениците на тези сгради и да осигури разрешителни да влезем вътре. Искам те да бъдат проверени за влизане с взлом, за разбиване на алармени системи, всичко, което изглежда необичайно. Същото важи и за двора и сградата на прогимназията. За всичко видяно, чуто или открито, искам да бъда уведомяван своевременно. За всичко, ясно ли е?

— Разбира се, Скай. Ти къде отиваш?

— Да говоря с шефа.

Телефонът му беше звънял два пъти, но той го игнорира, подозираше, че сигурно е шериф Дръмънд. Най-накрая натисна бутона за свързване с домашния номер на шерифа.

Дръмънд вдигна още след първото позвъняване.

— Скай?

— Добро утро, сър. Искам да ми отделите минутка от времето си.

— За момчето на Колдеър ли става въпрос? Аз и дядо му сме заедно. Трагедия. Сигурен ли си, че е бил Старкс?

— Да, сър. Имам потвърждение на идентичността. Мога да съм у вас след пет минути.

— Опитваме се да отслужим вечерна служба.

— Обещавам да не ви задържам дълго.

Скай не му даде шанс да възрази, преди да затвори. Когато пристигна в къщата на шерифа, госпожа Дръмънд вече седеше на предната седалка на техния Линкълн таун с включен двигател. Шерифът чакаше в края на алеята, облечен в официалния си костюм, с библия в едната ръка и шапка „Стетсън“ в другата.

Скай натисна спирачките, но остави двигателя включен, когато излезе от джипа.

— Съжалявам, че ви задържам, сър, затова ще мина право на въпроса.

— Не са нужни извинения, Скай. Старкс хладнокръвно е прострелял едно добро момче. Това вече не е като да раниш човек в конфронтация при любовен триъгълник. Какво искаш?

— Разрешението ви.

— За?

— Кучета.

 

 

— Хей, Анди ли е?

Додж, който се бе запознал с младия полицай от предишната вечер, влезе бавно в шерифския отдел и отиде до бюрото, където седеше Анди. Извади късмет. Анди беше единственият вътре и след като беше видял Додж в компанията на Скай предишната вечер, не направи въпрос от свойския начин, по който Додж нахълта, сякаш се прибира вкъщи. Додж сложи една бяла кутия на бюрото.

— Онова, което харесвам на малките градчета, е, че винаги има магазин за пресни понички, които се правят всяка сутрин.

— Да-а-а — усмихна се Анди.

— Вземи си.

— Благодаря. — Полицаят вдигна капака с нетърпение и огледа наличното.

— Не ми благодари. Идеята не беше моя. Скай ме изпрати да взема онези показания за Старкс, които е снел снощи. Тъй като стоиш като залепен тук, докато всички останали са навън, си помислих, че заслужаваш почерпка.

Анди се намръщи, облиза ягодовата глазура, залепнала по пръстите му.

— Току-що говорих със Скай. Не ми каза нищо…

— Откога е това кафе?

Анди погледна към кафеварката на масата до отсрещната стена.

— От час или два, струва ми се.

Додж се ухили.

— Значи точно каквото трябва. — Като отхапа един голям залък от боровинковата поничка, той отиде до кафе машината и си наля чаша кафе, след което му сложи две пакетчета захар. Погледна към Анди, който не беше помръднал, и попита: — Ще ми направиш ли тази услуга?

Анди изглеждаше несигурен.

— Скай отиде до мотела, за да разпита отново собственичката.

— Точно така. Иска да й покаже доказателствата.

— Той… съжалявам, господин Хенли, но когато разговарях със Скай… това беше само няколко минути, преди да дойдете тук… той…

— Не ти каза нищо по телефона за това, нали?

— Не, затова…

— Брей! Ами хубаво — каза Додж, преструвайки се на безкрайно облекчен. — Толкова много му се струпа на главата на човека. Сигурно е пропуснал.

— Скай? Да е пропуснал?

— Грешка на езика. Както е изморен — мисля, че не е спал от петък вечерта — може да е забравил, че държи тези доказателства неупотребени.

— Неупотребени?

— Нали знаете, от медиите.

— Медиите?

— Радиостанциите, синко. Ти къде живееш? Скай дава на местната радиостанция бюлетини за Орън Старкс на всеки десет минути.

— Знам го, но…

— Е, медиите могат да са ни от полза, без никакво съмнение. Обществеността е нащрек. Но не искаме доказателствата, които получихме за Старкс, да стигнат до всеки скот в Източен Тексас, нали така?

— Така е, сър, но…

— А Старкс също слуша радио. Можеш да се обзаложиш, синко. Скай не иска той да научи информацията, която получихме снощи.

Очите на младия мъж светнаха.

— Значи когато бъде заловен, можем да използваме тези снимки на госпожица Малоун, за да го уличим.

Стомахът на Додж се сви. Той използва всичките си умения, за да изглежда щастлив, когато потупа младия полицай по рамото и каза сърдечно:

— Ето че схвана. — После пъхна остатъка от поничката в устата си и погледна часовника си. — Скай ме очаква.

Анди се изправи и изчезна в кабинката на един офис, появявайки се няколко секунди по-късно с найлонова торбичка, в която се виждаше кафява папка.

— Трябва да подпишете…

Додж дръпна торбичката от него.

— Скай каза, че не са нужни официалности. Няма време за тези неща в момента. — След което му благодари и с пликчето с доказателствата, пъхнато под мишница, излезе оттам.

 

 

Жадуваната дрямка не настъпи, както Бери се беше надявала.

Тя бе напуснала сцената с целувката също така подплашено, както и Скай, като излетя от кухнята и остави Додж и майка си без никакви обяснения. Горе си взе душ и се пъхна гола под хладните чаршафи, затвори смъдящите си очи и изпита желание да изключи съзнанието си и да позволи на тялото си да заспи.

Но нито съзнанието, нито тялото й се подчиниха. Мислите за Скай Ниланд настоятелно я преследваха. Картините от сексуалния сценарий прелитаха през съзнанието й, правеха тялото й неспокойно, всъщност — трескаво на места, които не можеше да игнорира, места, където искаше да чувства очите и ръцете, и устата му върху себе си.

Като се имаше предвид трагедията, случила се предишната нощ, похотливостта й изглеждаше особено ненавременна. Отвратена от себе си, тя отхвърли завивките, стана и се облече.

Долу на първия етаж завари майка си, седнала на масата за хранене, да се взира в екрана на лаптопа си, да си отбелязва нещо и да провежда телефонни разговори.

— Ти работиш ли? — попита Бери.

Керълайн свали очилата си за четене.

— Неделя е. Хората купуват къщи в неделя. Възложих разписанието за показване на къщите на други агенти, но трябваше да проверя, за да съм сигурна, че всичките ми бази са покрити.

— Трябва да опиташ да поспиш малко.

— Загуба на време.

— Знам много добре — призна Бери огорчено. — Къде е Додж?

— Нямам представа. Каза, че нямал време да закусва след всичко станало, и че трябва да последва интуицията си. Тръгна така внезапно, както и Скай.

— Хм. — Бери се надяваше, че темата за Скай ще спре дотук.

Но майка й също имаше интуиция.

— Какво се е случило между вас? — попита тя. — Когато с Додж дойдохме, направо миришеше на озон. Спорехте ли, или… беше нещо друго? — Точно тогава клетъчният й телефон звънна, спасявайки Бери от отговор. Керълайн провери името. — Търсят ме от офиса.

— Обади се. Аз излизам.

— Къде отиваш?

— Неделя е. Ден за изкупление.

Двайсет минути, след като излезе от къщата на езерото, тя стоеше пред болничната стая на Бен Лофланд. Пое си дълбоко въздух и почука леко на вратата. Отвори й Аманда. Когато видя Бери, изражението й стана кисело и враждебно.

Бери не й даде възможност да заговори първа.

— Исках да видя Бен.

— Защо?

— За да му се извиня, че беше прострелян.

Аманда изгледа Бери невярващо, но после отстъпи настрана и й позволи да влезе в стаята. Бен беше буден, полуседнал, облегнат върху струпаните зад гърба му възглавници.

Бери се усмихна, когато се приближи към леглото.

— Изглеждаш много по-добре, откакто те видях последния път.

— Чувствам се по-зле — промърмори той. — Бях в безсъзнание, когато си ме видяла и не усещах нищо.

Аманда отиде от другата страна на леглото и застана срещу Бери с раздразнено изражение.

— Боли ли те много?

— Само когато дишам.

— Лекарствата не помагат ли?

— Да кажем, че не ми е приятно без тях.

— Изтръпвам като си помисля колко по-лошо можеше да бъде.

— Да. Аз също… ние… си го мислехме. — Той хвана ръката на Аманда и я стисна. Двамата се усмихнаха един на друг, макар усмивката на Аманда да беше малко пресилена.

— Обвинявам се, че подцених психическото състояние на Орън — каза Бери.

— Кой е допускал, че може да направи нещо толкова откачено?

— Бях предупредена, в известен смисъл… — призна Бери.

— Бях го видяла веднъж напълно изгубил разсъдък.

— Преди петък вечерта?

— Да. Но само веднъж. Помислих си, че е изолиран инцидент, остра реакция. Явно съм сгрешила в преценката си. — Тя си пое дълбоко въздух. — Затова не видях нищо лошо в това да му телефонирам.

Бледото лице на Бен регистрира изненадата му.

— Телефонирала си му? Кога?

— В четвъртък следобед.

— Ти да не си си загубила разсъдъка? — Изумлението му се беше задълбочило.

— Беше грешка. Сега го виждам, но му бях казала неща, за които съжалих и исках да се извиня. Освен това си помислих, че трябва да знае, че проектът, по който работеше, е завършен; и че се получи добре. Помислих си, че ние… че аз… му го дължа.

Бен облиза устните си. Погледът му се премести няколко пъти от Бери към жена му и обратно, и накрая се спря върху Бери.

— Иска ми се първо да го беше обсъдила с мен.

— Да, и на мен. Ако го бях направила, ти може би щеше да ме разубедиш да му се обадя и нищо от това нямаше да се случи.

— Направо не мога да повярвам — промърмори Аманда. — Всичко това е заради вас.

Бери си беше признала, но реагира отбранително на обвинението на Аманда.

— Мислех, че Орън ще ми благодари за обаждането и с това нещата ще приключат. Но явно единственото, което е стигнало до съзнанието му от разговора е било, че с Бен ще прекараме деня заедно. Ужасно, ужасно съжалявам.

— Имате много причини да съжалявате.

— Така е, Аманда. Но изневярата не е едно от тях. Между нас с Бен няма нищо, освен приятелство от много дълго време насам; всъщност, откакто двамата се запознахте.

— Казах й го — обади се той. — Тя ми вярва.

Бери помълча известно време, издържайки осъдителния поглед на другата жена, после произнесе:

— Но не вярвате на мен!

— Сигурна съм, че Бен ми е верен — на мен и на брачната ни клетва. Но не вярвам, че сте го извикали с единствената цел да работите по проекта. Напуснали сте Хюстън, ежедневната рутина, работата си, в която по думите на всички, сте преуспявали. Оставили сте приятелите си, социалния си живот и сте дошли тук да… се забавлявате.

Миналата седмица ви е доскучало и не ви е свъртало на едно място, така че сте измислили причина Бен да дойде тук и да прекара деня, а после и нощта, с вас. Знаели сте, че ще дойде, защото тази кампания е важна както за вашата, така и за неговата кариера. Но мисля, че това е било само уловка, за да го подмамите. Нуждаели сте се от някакво развлечение, забавление, от промяна в еднообразния провинциален живот. Нуждаели сте се от секс и сте избрали съпруга ми да ви го осигури.

— Грешите — натъртено отговори Бери. — Не съм подмамвала Бен в езерната къща с никаква похотлива мисъл на ум. — Тя помълча няколко секунди, после добави: — Макар преди няколко месеца да имах такива.

Признанието ги шокира. Самата Бери беше шокирана от себе си, но продължи:

— Преди да дойда в Мерит, ако смятах, че ще имам професионална полза и изгода да спя с Бен, най-вероятно щях да измисля начин да го направя.

Бен я беше зяпнал с отворена уста. Аманда гледаше самодоволно и разярено в същото време.

— Ето че го признахте.

— Признах, че приоритетите ми не работеха както трябва — каза Бери. — За да се изкача нагоре по стълбицата на „Делрей“ съм правила неща, които не харесвах. До степен, че не можех да се понасям. Махнах се от Хюстън, за да избягам от Орън, да. Но също така дойдох тук, за да получа нова перспектива. Амбицирана съм както никога. Все още искам да се изкача до върха на професията. Само че вече не желая да продавам душата си за това.

Тя изгледа Бен с дълъг поглед, който той избегна.

Нито Бен, нито Аманда бяха приели нейното извинение, поне не гласно. Те, особено Аманда, вероятно щяха да продължат да се възмущават от нея, и не би могла да ги обвини. Бен едва не загуби живота си.

Но освен това, което бе направила — почти стигайки до унижение — тя не можеше да стори друго и не би се принизявала повече пред тези двамата, които бяха прекалено безчувствени, за да приемат извинението й.

— Тръгвам за Хюстън тази вечер, така че първото, което ще направя утре сутринта, когато отида в офиса, ще е да представя проекта ни, както беше предвиден по график.

Цялото тяло на Аманда се стегна.

— Без Бен?

— Той ще получи полагащото му се признание.

— О, обзалагам се.

— Ще се погрижа това да стане, Аманда. Обещавам ви.

Жената отмина обещанието на Бери с високомерно сумтене.

— Обещавам ти, че няма да бъдеш ощетен — погледна Бери към Бен.

— Разбира се. Благодаря.

Бери се бе надявала на по-добър изход. Разочарова я начинът, по който завърши посещението й, но поне бе казала, каквото трябваше да каже. Семейство Лофланд останаха да мълчат враждебно. Без повече думи, тя излезе.

В коридора една санитарка със зелена униформа буташе тракаща метална количка, натоварена с подноси за обяд. Тя се изравни с Бери.

— Вие сте госпожица Малоун, нали?

— Точно така.

— Приятелят ви ще се оправи.

— Да. Изглежда се подобрява.

Тя забърза крачка, но жената продължи:

— Жалко за момчето на Колдеър. Синът ми играеше с него бейзбол.

— Беше трагедия.

— Онзи, който го е прострелял… — Тя изцъка. — Трябва да го заловят. И то бързо.

— Съгласна съм. — Стигайки до площадката с асансьора, Бери натисна бутона за надолу.

Жената побутна количката напред.

— Наградата би трябвало да помогне.

Бери я изгледа озадачено.

— Почакайте. Има награда? Откога?

Жената подхвърли през рамо:

— Чух по радиото преди половин час. Майка ви дава парите.