Джулия Куин
Великолепно (9)

Глава осма

През следващите няколко седмици животът на Ема влезе в нещо като рутина, макар тя да бе доста вълнуваща и развлекателна. За една нощ се бе превърнала в най-търсения член на лондонското общество. Бързо се реши (от когото и да се решаваха тези неща), че макар червената й коса да бе непростима, останалата част от нея със сигурност не беше, и така тя бе приветствана за красотата си, въпреки огнените къдрици. Някои от по-консервативните матрони я считаха за твърде самоуверена (особено с „тази червена коса“), но по-голямата част от обществото реши, че по-скоро харесват жени, които умеят да разговарят на теми, различни от панделки и фусти. И така Ема и Бел (която бе придобила подобна, макар и руса репутация предходната година) ходеха усмихнати от прием на прием, радващи се на извънредната си популярност. За Ема това време беше възхитителен антракт в живота й, който със сигурност щеше да я отведе обратно при баща й в Бостън, където тя, като единствено негово дете, в крайна сметка щеше да се опълчи на съвременните стандарти в корабостроенето и да поеме бизнеса.

Единственото усложнение, разбира се, бе херцог Ашбърн, който се появи след самоналоженото си изгнание и зае мястото си в обществото в пълния смисъл на думата. Никой нямаше съмнения относно причината за внезапната му поява.

— Със сигурност дебне Ема — промърмори веднъж лейди Керълайн.

На което неговата „плячка“ отговори ловко:

— Не съм сигурна дали той наистина ме харесва или просто обича да преследва жените.

Разбира се, това твърдение бе само половината от истината. По време на последните няколко седмици тя бе виждала Алекс почти всеки ден и приятелството между тях бе станало доста силно. Ема бе сигурна, че той наистина е загрижен за нея като човек и не се отнасяше към нея като към някакъв вид награда, която трябва да бъде спечелена. Все пак приятелските им отношения често бяха изпълнени със сексуално напрежение и да, изглеждаше сякаш Алекс се наслаждава на преследването.

Беше бърз като лъв и обичаше да я изненадва. Веднъж Ема бе отишла на музикална вечер, на която той бе казал, че не планира да присъства. Тя стоеше безучастно до отворения прозорец, когато усети топла длан да хваща ръцете й. Ема се беше дръпнала на разстояние, но ръката я държеше здраво и тогава чу познат шепот.

— Не прави сцени.

— Алекс? — тя хвърли поглед наоколо. Със сигурност някой бе забелязал една промъкваща се през прозореца ръка. Но присъстващите изглежда бяха заети със собствените си флиртове, за да забележат смутеното изражение на Ема. — Какво правиш тук? — прошепна тя бързо, задържайки любезната усмивка върху лицето си.

— Излез в градината — нареди той.

— Да не си полудял?

— Може би. Излез в градината.

Ема се прокле поне петдесет пъти заради глупостта си, измисли извинението, че роклята й се е скъсала и се измъкна. Алекс я чакаше в градината, скрит сред дърветата.

— Какво правиш тук? — повтори тя, веднага след като го намери.

Той хвана ръката й и я дръпна навътре в сенките.

— Реших, че ти липсвам — отговори той безсрамно.

— Със сигурност не си. — Ема се опита да издърпа ръката си назад, но той не я пусна.

— Хайде, разбира се, че съм. Няма проблем да го признаеш.

Ема измърмори под носа си нещо за арогантни аристократи, но един поглед към дяволитата му усмивка, бе достатъчен, за да признае пред себе си, че й е липсвал.

— Аз липсвах ли ти? — контрира тя.

— Ти как мислиш?

Тя усети как самоувереността й нараства.

— Мисля, че да.

Той погледна устните й с такъв копнеж и напрежение, които убедиха Ема, че всеки момент ще я целуне. Гърлото й пресъхна, устата й се разтвори и тя усети как се накланя към него. Но всичко, което той направи, бе да пусне ръката й неочаквано. След това й отправи нежна усмивка и прошепна:

— До утре, любов моя.

С едно мигване на очите той бе изчезнал.

Моменти като този стягаха сърцето на Ема в заплетен възел от объркване. Без значение колко нощи бе лежала, мислейки за него, тя не можеше да подреди чувствата си.

От една страна неговото властно отношение я провокираше да сложи край. Постоянно се опитваше да я командва, въпреки че, помисли си Ема самодоволно, трябва да е открил, че това не е проста задача. От друга страна се оказа доста удобен със самото си присъствие, защото ужасяваше ефективно повечето от нейните ухажори, което я правеше късметлийка, тъй като тя по начало не желаеше такива. Винаги я търсеха по време на приемите, но тя умело успяваше да избегне всяко неудобно предложение за брак.

Нещата се усложниха, когато Ема откри, че Алекс е наистина забавен придружител и компания. Непрекъснато предизвикваше интелекта й и въпреки че й говореше за най-скандални неща, тя никога не се умори от присъствието му. Обаче лично си бе обещала, че той никога няма да чуе подобна висока оценка от устните й — егото му със сигурност не се нуждаеше от подхранване. Но най-объркващи за Ема бяха физическите й реакции към него. Само един негов поглед някак изпращаше трепетно очакване по цялото й тяло. Очакване за какво — тя не бе сигурна, но предполагаше, че Алекс знае. Веднъж, когато довери чувствата си на Бел (която вече бе стигнала до „Хамлет“ в голямото си Шекспирово четене), тя каза, че единственият начин, по който би могла да опише реакциите й към Алекс, беше това, че тя изпитва „повишено чувство за реалност“.

— Това е сълзливо и банално, знам — отбеляза Ема. — Но изглежда, че усещам всичко, когато той е наблизо. Ароматът на цветята е по-силен. Вкусът на лимонадата е по-сладък, на шампанското — по-силен. И е толкова трудно да не го гледаш, не мислиш ли? Това е заради зелените му очи, трябвало е да бъде котка. И тогава — дишането ми се затруднява, а кожата ми пламва.

Бел бе откровена.

— Мисля, че си влюбена.

— Със сигурност не съм! — протестира Ема ужасено.

— Може би ще е добре да го приемеш — препоръча Бел, практична както винаги. — В наши дни е рядкост да откриеш някого, когото да обичаш, още по-голяма рядкост е да разполагаш с достатъчно пари, за да имаш възможността да направиш нещо по въпроса. Повечето хора трябва да се оженят по семейни съображения, нали знаеш?

— Не ставай глупава. Аз със сигурност не искам да се омъжа за него. Ще бъде абсолютен ад да се живее с него. Можеш ли да си представиш? Той е непоносим, арогантен, властен…

— И те кара да пламтиш.

— Работата е там, че — каза Ема, игнорирайки коментара на братовчедка си — аз не искам да се омъжа за англичанин. А той не желае да се ожени изобщо.

Обаче липсата на интерес към брачните условия ни най-малко не попречи на херцог Ашбърн скандално да флиртува с Ема при всеки удобен повод. За да бъде честна, тя също вземаше участие във флирта, въпреки че трябваше да признае, че бе далеч по-неопитна от него. Споровете между Алекс и Ема се превърнаха в страхотно забавление за висшето общество и в книгите на най-елитните лондонски клубове започнаха да се появяват залози за това дали и кога двойката в крайна сметка ще се ожени.

Но ако някой от младите лордове, които участваха в тези облози, всъщност бе намерил време да попита Ема за ситуацията, тя лесно би могла да го информира, че със сигурност не се очакват сватбени камбани в скоро бъдеще. На първо място — тя не желаеше да се омъжва. На второ — Алекс не искаше да се ожени. Но най-показателно от всичко бе, че той дори не се опита да я целуне след онази първа нощ, когато се промъкна в спалнята й. Това обърка Ема най-много. Подозираше, че това е част от някакъв грандиозен план, защото тя бе почти сигурна, че той все още я желае. Дори сега го улавяше да я гледа с онзи огнен блясък в очите, който я караше да трепери. В такива моменти погледът му я изгаряше, оставяйки я замаяна и без дъх. След няколко секунди той се извръщаше рязко и в следващия миг, когато Ема погледнеше лицето му, то бе студено, самоуверената маска се връщаше обратно на мястото си.

* * *

Тези понякога приятелски, понякога напрегнати отношения се запазиха съвсем спокойни до нощта, когато се състоя балът на Линдуърти.

Ема изобщо не подозираше, че вечерта няма да премине както всяка друга. Тя бе особено развълнувана, че ще присъства на бала, защото Нед току-що се бе върнал след дълъг месец, прекаран в Амстердам с приятелите му от университета. Компанията му й бе липсвала по време на неговото отсъствие. Цялото семейство Блайдън бе като енергична вихрушка, докато всеки се подготвяше за вечерта.

— Ема Дънстър! Ти ли взе перлените ми обеци? — Бел се бе появила внезапно на вратата на стаята й, блестяща в рокля от леденосиня коприна с ниско изрязано деколте.

Ема, която седеше пред тоалетката си и се суетеше над косата си, игнорира въпроса на Бел и се протегна за кристалното шишенце с парфюм.

— Баща ти ще те убие, когато те види с тази рокля.

Бел дръпна деколтето нагоре.

— Не е по-лоша от твоята.

— Да, но забележи, че аз ще нося шал — усмихна се Ема безгрижно.

— Който със сигурност ще махнеш, щом пристигнем у Линдуърти.

— Със сигурност. — Ема постави няколко капки от парфюма от едната страна на шията си.

— Но аз нямам шал, който да подхожда на тази рокля. А ти?

— Само този, който нося. — Ема махна към шала с цвят на слонова кост, който бе увила около голите си рамене. Бледата материя блестеше върху зелената копринена рокля, която бе облякла за вечерта.

— Проклятие! — твърде шумно изруга Бел.

— Чух това! — извика лейди Керълайн от спалнята си в края на коридора.

— Кълна се, че й трябват поне шест чифта уши, за да има толкова добър слух — изпъшка Бел.

— Това също го чух!

— На твое място щях да замълча преди наистина да съжаля за думите си — засмя се Ема.

— За тези обеци… — намръщи се Бел.

— Не разбирам, защо мислиш, че ще ги взема при условие, че имам напълно подходящ свой чифт обеци. Може би просто си ги загубила.

— Е, не знам къде са… — въздъхна Бел драматично.

— О, ето ви и вас — чу се гласът на Нед от дъното на коридора. Той надникна в стаята на Ема. — Изглеждате очарователно, както винаги. — Той разгледа сестра си малко по-отблизо. — Бел, сигурна ли си, че трябва да излезеш с тази рокля. Ако само протегна врата си… — той демонстрира как — мога да видя пъпа ти.

Устата на Бел се отвори ужасено.

— Не можеш! — изпищя тя, удряйки силно брат си по ръката.

— Е, може би не съвсем, но почти — ухили се Нед. — Освен това татко никога няма да ти позволи да излезеш от къщи облечена по този начин.

— Половината от дамите във висшето общество носят рокли като тази. Това е напълно приемлив стил.

— Може би за теб и мен — отвърна Нед. — Но не и за майка и татко.

Бел постави ръце на ханша си.

— Дойде тук поради някаква причина или просто с желанието да ме измъчваш?

— Всъщност се чудех, сигурни ли сте, че Клариса Трент няма да присъства на бала довечера?

— Ще си го получиш, ако тя се появи, ти, жалко подобие на брат — изсъска Бел. — Но можеш да си спокоен, аз съм напълно сигурна, че тя замина за провинцията за продължителен престой.

— Ема? — Нед искаше да е напълно убеден, че жестокото момиче, което му се присмя по-рано през сезона, няма да може да го нарани отново.

— Доколкото ми е известно, тя напусна Лондон — отговори Ема безцеремонно, докато изучаваше косата си в огледалото и се опитваше да реши дали харесва прическата, която й бе направила Мег.

— Вероятно е заминала, за да ближе раните си — предположи Бел, сядайки върху леглото на братовчедка си.

— Какво имаш предвид? — попита Нед, прекрачи прага на стаята и се настани до сестра си.

— Страхувам се, че Клариса бе малко кисела, когато осъзна, че Ашбърн преследва Ема доста решително — усмихна се самодоволно Бел. — Тя се държа безсрамно като му се нахвърли по този начин и трябва да отбележа, че Негова светлост бе много любезен с нея, поне първоначално. Нетипично любезно, ако питате мен. Мисля, че се опитваше да впечатли Ема с добрите си маниери.

— Съмнявам се — заяви Ема сухо.

— Е, какво се случи? — попита Нед нетърпеливо.

— Това е хубавата част. — Бел се наведе напред и се усмихна ликуващо. — Преди около седмица тя цялата се притисна към него и, повярвай ми, роклята й бе далеч по-изрязана от моята.

— И? — настоя Нед.

— Ашбърн просто й хвърли един от онези студени погледи, с които е известен, и каза…

Ема я прекъсна, понижавайки гласа си в опит да имитира този на Алекс.

— Мис Трент, мога да видя пъпа ви.

Устата на Нед увисна.

— Не го е направил!

— Не, но ми се искаше — засмя се Ема гръмогласно, а Бел избухна в истеричен смях.

— Какво каза той наистина? — скара се Нед.

— Вярвам, че беше „Мис Трент, бихте ли слезли от мен“.

Нед изпадна в екстаз.

— И какво се случи тогава?

— За момент си помислих, че Клариса ще припадне — заяви Бел оживено. — Доста хора чуха забележката, а тя беше казала на всички, че ще успее да го хване. Което, разбира се, беше нелепо, защото за всички бе очевидно, че Ашбърн се интересува единствено от Ема. Както и да е, след като изгледа присъстващите с най-смъртоносния си гневен поглед, тя напусна балната зала и оттогава никой не я е виждал повече. Моето предположение е, че ще прекара месец в провинцията, преди да се върне, за да опита да забие ноктите си в херцог Стейнтън.

— Но той отдавна е прехвърлил шейсетте — възкликна Нед.

— И е овдовявал три пъти — добави Ема.

— Знаете колко жени са като Клариса — въздъхна Бел. — Втълпила си е идеята, че иска да стане херцогиня. Ашбърн очевидно бе най-добрият избор, тъй като все още е млад, но се съмнявам, че Клариса вече ще бъде претенциозна. Тя желае титла и я иска сега. Ако не получи херцог, помнете ми думата, тя ще се прехвърли на маркизите или графовете. Нед, тогава ти ще трябва да внимаваш.

— Но аз съм само виконт.

— Не бъди глупав. В крайна сметка един ден ще станеш граф и Клариса знае това.

— Е, можеш да бъдеш сигурна, че ще я избягвам усърдно сега, когато виждам каква е всъщност.

— Знаеш ли, Нед, мисля, че ми дължиш услуга — обяви Ема. — Може би все още щеше да копнееш за нея, ако не бях изпратила онази фалшива любовна бележка.

Нед се намръщи при мисълта, че дължи нещо на Ема.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, вероятно си права. Но не си въобразявай, че ще продължиш да се месиш в моите работи.

— О, дори не си мечтая за това — заяви Ема невинно.

Бел и Нед я погледнаха със съмнение.

— Сигурно вече наближава времето за тръгване — каза братовчедка им и се изправи.

Сякаш за да потвърди, лейди Керълайн влезе тържествено в стаята. Тя бе облечена в прекрасна среднощносиня рокля в унисон с поразително красивите й сини очи, които бе предала на двете си деца. Кестенявата й коса бе вдигната високо и тя със сигурност не изглеждаше достатъчно възрастна, за да бъде майка на две пораснали деца.

— Наистина трябва да тръгваме — съобщи тя. После завъртя бързо глава, за да огледа стаята, докато погледът й не се спря върху дъщеря й. — Арабела Блайдън! — възкликна тя ужасено. — Какво, за бога, си облякла? Не помня да съм ти разрешавала да носиш толкова изрязана рокля!

— Не ти ли харесва? — парира Бел слабо. — Мисля, че е доста представителна.

— Казах й, че човек може да погледне до пъпа й — каза провлечено Нед.

— Едуард! — сряза го Керълайн.

Ема го удари по рамото с чантичката си и му хвърли кръвнишки поглед.

Керълайн им хвърли бегъл поглед, преди да продължи с лекцията си.

— Не знам какво си си мислила. Тази рокля ще даде погрешна представа на мъжете.

— Мамо, всички носят рокли като тази.

— „Всички“ не включва дъщеря ми. Откъде взе това?

— Купихме я заедно с Ема от магазина на мадам Ламбърт.

Керълайн се обърна към племенницата си.

— Ема, ти трябва да знаеш по-добре.

— Всъщност — каза Ема честно — мисля, че Бел изглежда красива.

Очите на Керълайн се разшириха и тя побърза да се обърне към дъщеря си.

— Може да носиш роклята, когато се омъжиш.

— Мамо! — протестира Бел.

— Чудесно! — обиди се Керълайн. — Ще попитаме баща ти. Хенри!

И трите члена на по-младото поколение простенаха.

— Загубена съм — измърмори Бел.

— Да, скъпа. — Хенри Блайдън, графът на Уърт бавно влезе в стаята. Кафявата му коса бе щедро набраздена от сребристи нишки, но той все още пазеше изражението на елегантност и непринуденост, с които бе спечелил сърцето на Керълайн четвърт век по-рано. Той се усмихна с любов на съпругата си, която погледна многозначително към дъщеря им. — Бел — каза графът простичко, — ти си гола.

— О, добре! Ще сменя роклята. — Бел напусна гневно стаята.

— Боже, това изобщо не беше трудно, нали? — усмихна се Хенри на жена си. — Ще ви чакам на долния етаж.

Керълайн завъртя очи и го последва.

— Може ли да ви придружа, скъпа Ема — засмя се Нед, предлагайки й ръката си.

— Разбира се, мили Едуард.

Двамата последваха по-възрастната двойка надолу по стълбите. Бел се оказа достатъчно бърза при смяната на роклята и в рамките на петнайсет минути семейството бе на път към дома на Линдуърти.

Когато пристигнаха, Бел, чиято рокля сега бе от розова коприна, дръпна Ема настрана.

— Добре би било да си доста далеч от майка ми и баща ми, когато свалиш този шал — посъветва я тя.

— Нима не го знам — Ема изчака Хенри и Керълайн да се изгубят сред тълпата, след това се обърна към Нед и с престорено високомерен тон заяви: — Сега можеш да вземеш шала ми, Едуард.

— О, но вие знаете, че аз просто умирам да ви служа — отговори Нед любезно.

Той умело свали шала на Ема и го подаде на един от прислужниците на Линдуърти.

— Ема, осъзнаваш ли, че твоята рокля е също толкова дълбоко изрязана, колкото и тази на Бел? — попита той предпазливо.

— Разбира се. Купихме ги по едно и също време. Можеш ли да погледнеш надолу до пъпа ми? — попита тя смело.

— Страх ме е да опитам. Ашбърн може да излезе от сенките и да извие врата ми.

— Не ставай глупав. О, виж! Това е Джон Милууд. Хайде да го поздравим.

Ема, Нед и Бел тръгнаха по посока на Джон и скоро се сляха с тълпата.

* * *

Алекс пристигна скоро след това и както обикновено, се прокле наум, че се подлага на мъчението да присъства на поредния голям лондонски бал. Допускаше това само защото знаеше, че тук ще открие Ема. Надяваше се, че ще успее да я отведе настрани, за да се наслади на компанията й, без стотици други любопитни наблюдатели.

За съжаление Ема винаги бе заобиколена от обожатели, което започваше да става дяволски дразнещо. Всеки ден се кълнеше, че ще преустанови това нелепо поведение да търси компанията й и всеки ден откриваше, че желае да я види… да усети уханието й, да я докосне… и, разбира се, обличаше черното си вечерно облекло и излизаше, за да се включи в безкрайния цикъл от приеми.

Най-трудно му бе да спази проклетото, глупаво решение дори да не се опитва да я целуне. След като виждаше Ема почти всяка вечер през последните няколко месеца бе непоносимо мъчително да държи ръцете си далеч от нея. Точно когато си мислеше, че е научил наизуст всяко движение на устните й, тя го изненадваше с нова усмивка, която го изпълваше с желание да я сграбчи и целува до припадък. Будеше се посред нощ, знаейки, че я е сънувал, защото тялото му бе твърдо и горещо, изпълнено с копнеж.

И никоя друга жена не можеше да потуши тази болка. Отдавна бе спрял посещенията при любовницата си, която учтиво го информира, че ще си намери друг покровител. Алекс само въздъхна с облекчение, доволен, че се е отървал от разхода.

Първоначално бе решил да запази тази физическа дистанция между него и Ема, защото искаше да й даде време да се научи да му вярва. Когато най-накрая правеха любов — а те със сигурност щяха, питаше се дали Ема осъзнава неизбежността на това — той искаше да бъде перфектно. Копнееше тя да дойде при него, защото желаеше единствено него, защото също като него се събуждаше по средата на нощта, влажна от желание.

Просто се надяваше това да стане скоро, защото усещаше как бавно полудява.

— Ашбърн!

Алекс се обърна и забеляза Дънфорд, който си проправяше път през тълпата.

— Здравей Дънфорд, радвам се да те видя тази вечер. Срещал ли си Ема?

— Господи, станал си доста целенасочен в последно време.

— Съжалявам — усмихна се Алекс с нетипично за него смущение.

— Недей — махна с ръка Дънфорд на извинението.

— Но виждал ли си я?

— За бога, Ашбърн, кога най-сетне ще се ожениш за младата жена и ще се избавиш от тази мъка. Направи я своя херцогиня и ще можеш да я виждаш по двадесет и четири часа на ден.

— Наистина Дънфорд, едва ли ще се стигне до там. — Алекс отхвърли идеята за сватба с поклащане на главата си. — Знаеш какво мисля за брака.

Дънфорд повдигна вежди.

— В един момент ще трябва да се ожениш, знаеш го, ако искаш да получиш наследник. Баща ти ще се обърне в гроба, ако титлата излезе от семейството.

Алекс трепна.

— Е, поне имам Чарли. Може и да не е Риджли, но със сигурност е толкова близо до баща ми, колкото би било всяко мое дете.

— Ема също все някога ще трябва да се омъжи. И може да не е за теб.

Алекс бе шокиран от нажежената до бяло болка от ревност, която се стрелна през него, при мисълта, че Ема ще лежи в ръцете на друг мъж. Но решен да запази спокойния си израз, той просто каза:

— Ще се занимавам с това, когато се случи.

Дънфорд поклати глава, убеден, че приятелят му отрича очевидното. Ако Алекс не бе влюбен в Ема, то той със сигурност бе обсебен от нея, което висшето общество намираше за още по-добра причина за брак.

— Видях Ема преди няколко минути — каза той накрая. — Беше заобиколена от мъже.

Алекс изръмжа.

— За бога, човече, тя винаги е заобиколена от мъже. Възползвай се от това — засмя се Дънфорд. — Трябва да си благодарен, че повечето се ужасяват от теб. Поне половината от тълпата се разпръсква само при споменаването на името ти.

— Е, това е благословия.

— Ако не се лъжа, тя е там — Дънфорд посочи към далечния край на залата, — до масата за лимонада.

Алекс кимна рязко към приятеля си и му се усмихна слабо.

— Както винаги за мен беше удоволствие, Дънфорд.

Той се обърна на пети и започна да си проправя път през тълпата. Докато се промъкваше до мястото, където се надяваше, че ще намери Ема, непрекъснато бе спиран от мъже и жени, изгарящи от желание влиятелния херцог Ашбърн да ги удостои с вниманието си. Алекс разубеди част от тях с всеизвестния си леден поглед, кимна на други, размени няколко думи с една двойка и само изръмжа на нещастника, който се осмели да го хване, когато окончателно завършваше пътуването си.

Не беше в добро настроение. Докато най-накрая не видя Ема. Пламтящата й коса винаги я правеше лесна за откриване. Разбира се тя и Бел бяха заобиколени от глутница млади мъже, чийто единствен проблем в живота изглежда бе решението на коя братовчедка да признаят вечната си любов.

Гледката на почитателите на Ема не подобри настроението му. Премести се малко по-близо. Изглеждаше очарователно, но той очакваше това. Винаги му изглеждаше очарователна. Косата й бе събрана и вдигната високо, а няколко кичури бяха оставени да обграждат деликатното й лице. Виолетовите й очи блестяха оживено на светлината на свещите.

Тя отметна глава назад и се засмя на някаква шега, позволявайки на Алекс безпрепятствено да огледа дългата, бледа шия, кадифените й рамене и неприкрития намек за… Алекс се намръщи. Той определено можеше да види нещо повече от неприкрит намек за гърдите й.

Разбира се, роклята не бе неприлична. Ема притежаваше твърде висок вкус, за да прояви вулгарност. Но ако той можеше да види достатъчно от голямото деколте, дявол да го вземе, това означаваше, че всеки друг мъж в балната зала също можеше да го види.

Сега настроението на Алекс се влоши безвъзвратно.

Той избута тълпата, заобикаляща Ема и Бел.

— Здравей, Ема — каза рязко.

— Алекс! — възкликна тя и очите й блеснаха с искрен възторг.

Той застана до нея, без да обръща внимание на компанията й.

— Вярвам, че си запазила този танц за мен — обяви той, взе ръката й и я поведе малко енергично към подиума за танци.

— Алекс, наистина трябва да престанеш да бъдеш толкова властен — скара му се Ема добронамерено.

— А, валс — отбеляза Алекс и оркестъра започна да свири. — Какво щастие.

Той я потопи в прегръдките си и двамата започнаха да се носят бавно из залата.

Ема се замисли за миг защо Алекс е в такова странно настроение, но бързо отхвърли тези грижи, предпочитайки да се наслади на възхитителната топлина, която можеше да открие само в неговите ръце. Едната му длан почиваше леко върху бедрото й, но горещината от това докосване, й създаде усещането, че е жигосана. Другата държеше нейната собствена и Ема бе убедена, че хиляди, мънички светкавици се стрелкаха от ръката право към сърцето й. Тя затвори очи и от гърлото й се отрони несъзнателно мек, мяукащ звук. Ема бе изцяло и напълно доволна.

Алекс чу тихия звук и погледна към нея. Лицето й бе леко обърнато към неговото, очите й — затворени, изглеждаше сякаш току-що са правили любов. Тялото на Алекс реагира мигновено. Всичките му мускули се стегнаха, усети как болезнено се втвърдява. Изстена. Очите на Ема бързо се отвориха.

— Каза ли нещо?

— Нищо, което мога да ти кажа по средата на претъпкана бална зала — промърмори Алекс, насочвайки я към френските прозорци, които ги изведоха в градината на Линдуърти.

— Ооо, колко интригуващо.

— Иска ми се да знаеш точно колко — отвърна Алекс и въздъхна.

— Какво каза? — На фона на претъпканата бална зала Ема не бе способна да разбере думите му.

— Нищо — отговори Алекс, повишавайки глас, но думата излезе по-рязко, отколкото бе искал.

— Какво не ти е наред тази вечер? Държиш се невъзпитано.

Преди Алекс да успее да отговори, оркестърът завърши валса и двамата се поклониха един на друг.

Когато приключиха със социалните тънкости, Ема повтори въпроса си към него, този път с по-взискателен тон.

— Алекс? За бога, какво става?

— Наистина ли искаш да знаеш какво става? — попита Алекс остро. — Искаш ли?

Ема кимна колебливо, не особено сигурна, че това е най-добрият начин за действие.

— За бога, Ема, всеки мъж в тази зала те гледа влюбено. — Той буквално я дърпаше към френските прозорци.

— Алекс, казваш ми това всяка вечер.

— Този път го мисля — изсъска той. — Гърдите ти буквално преливат от тази рокля.

— Алекс, правиш сцена. — Ема се дръпна назад. Той спря да я тегли, но въпреки това продължи към градината с по-умерени темпове. — Не виждам защо си толкова ядосан. Поне половината жени тук на възраст под трийсет години носят рокли, които разкриват много повече от моята.

— Не ми пука за другите жени, по дяволите. Не искам да развяваш прелестите си, така че целият свят да ги види.

— Развявам прелестите си? Звучиш сякаш говориш за лека жена. Не ме обиждай — предупреди тя, а гласът й стана неестествен.

— Не ме предизвиквай, Ема. Въвлече ме в това безсмислено преследване за почти цели два проклети месеца и вече съм на границата на търпението си. — Той я дръпна зад обширен жив плет, който ги скри от балната зала.

— Не се опитвай да хвърляш вината за това върху мен. Ти си този, който е прекалено чувствителен към стила на роклята ми.

Изведнъж Алекс се протегна и сграбчи раменете й, придърпвайки я по-близо.

— По дяволите, Ема, ти си моя. Време е да разбереш това.

Тя го гледаше втрещено. Въпреки че действията му през предишните седмици със сигурност демонстрираха собственическия му характер, това беше първият път, когато признаваше чувствата си. Зелените му очи пламтяха от гняв и желание, но имаше и нещо друго в тях. Отчаяние.

Изведнъж Ема се почувства много неловко.

— Алекс, не мисля, че осъзнаваш какво говориш.

— О, боже, искаше ми се да не знам! — Внезапно Алекс я притисна към себе си, силните му ръце потънаха в огнената й коса.

Ема ахна, когато почувства стаената сила в тялото му. Той я държа така — лице в лице, в продължение на няколко дълги минути. Дишането му бе затруднено и неравномерно, сякаш бе загубил някаква вътрешна борба.

— О, Ема, само ако знаеше какво ми причиняваш — каза накрая с неравен глас. След това устните му се снишиха с няколко инча и покриха нейните.

Първото докосване бе непоносимо сладко и Ема можеше да усети как тялото му трепери, сякаш се бореше да овладее страстта си. Устните му погалиха меко нейните, докато чакаше да му отговори. Ема не можа да устои и ръцете й се увиха около врата му. Това беше цялото насърчение, от което се нуждаеше Алекс и ръцете му веднага се преместиха надолу по гърба й, за да я притиснат още по-плътно към него.

— Чаках толкова дълго, за да те държа по този начин — прошепна той до устните й.

Ема бе изгубена в морето от новооткрита страст.

— Аз… аз, мисля, че ми харесва — каза тя свенливо, вплитайки пръстите си в гъстата му черна коса.

Алекс изръмжа ниско — звук на чисто мъжко задоволство.

— Знаех, че ще бъде съвършено. Знаех, че ще ми отговориш — произнесе думите, докато целуваше брадичката й, след което спусна устните си надолу по шията й.

Ема наведе глава назад. Не разбираше всички тези нови чувства, но все още не искаше да ги спре, макар да знаеше, че трябва.

— О, Алекс — простена тя и се притисна към него.

Той бързо се възползва от мекия звук, който се изплъзна от устните й и плени устата й със своята още веднъж. Езикът му се стрелна дълбоко в нея и я погали. Интимното му докосване й достави такова удоволствие, че Ема се учуди на способността си все още да стои изправена. Дори не си бе помисляла, че е възможно да изпитва такива усещания. Предишната им целувка, която бяха споделили тайно в стаята й, определено не можеше да се сравни с тази. Онази първа целувка бе вълнуваща, защото тя не познаваше Алекс. Но сега не беше така. Познаваше го добре и това превърна интимността в много по-вълнуваща. Знаеше само, че иска да се доближи до него колкото може повече. Желаеше да го докосва така, както той нея. Колебливо тя погали с езика си горната му устна. За нейна радост отговорът на Алекс бе незабавен. Дрезгаво изстена името й, придърпа я бързо, така че тя се оказа интимно притисната към възбудената му мъжественост.

Ема се стресна от доказателството за необузданото му желание и осъзнаването за неговата настойчивост разруши мъглата, предизвикана от страстта. Изведнъж почувства, че се озовава в ситуация, с която вероятно не би могла да се справи.

— Алекс? — каза тя тихо.

Алекс взе въпроса й за друг стон на желание.

— О, да, Ема, да — отговори той. Устните му се отправиха към меката част на ухото й, която той засмука нежно, а едната от ръцете му покри гърдите й. Всичко, което направи, я накара да се чувства ужасно хубаво, и единственото, което успя да стори Ема, бе да произнесе името му отново, този път малко по-настойчиво.

— Какво, скъпа? — попита той. Залюля лицето й в ръцете си, докато се готвеше да опустоши отново устните й със своите.

— Мисля, че е време да спрем — каза Ема разтреперана.

Алекс бе отчаян. Знаеше, че е права, но тялото му пулсираше и жадуваше за освобождение. Но не можеше да прави любов с нея по средата на градината на Линдуърти. Бавно я освободи и се извърна. Постави ръце на хълбоците си, докато се бореше да възвърне самоконтрола си.

— Алекс? Ядосан ли си ми?

Той не помръдна.

— Не — каза бавно, дишането му бе все още затруднено. — Само на себе си.

Ема докосна рамото му утешително.

— Не се обвинявай. Вината е толкова твоя, колкото и моя. Можех да те спра по всяко време.

Алекс се обърна с лице към нея.

— Можеше ли? — Усмивката му бе иронична и не достигна до очите му. Пое си дълбоко дъх още веднъж. — Е, Ема, нали осъзнаваш, че това променя нещата.

Ема кимна, мислейки си, че думите му не са за подценяване, след като ги казва. Все пак, просто се чудеше по какъв начин точно ще се променят нещата.

— Може би трябва да се промъкнеш до стаята за освежаване, преди да се върнеш в балната зала. Косата ти е в безпорядък — посъветва я Алекс, страхувайки се, че ще изгуби контрол отново, ако си позволи да говори за друго, освен за най-обикновени неща. — Бил съм тук преди. Ако отидеш зад ъгъла, ще откриеш страничен вход, който води до главния коридор. Оттам би трябвало без проблеми да откриеш стаята за освежаване.

Ема инстинктивно посегна към главата си и бързо я опипа, за да провери щетите.

— Добре. Ако се върнеш сега, аз ще оправя прическата си и няма да се появя още петнайсет минути. — Гласът й звучеше притихнал, неестествен. — Това трябва да спре клюките.

— Изглежда, че си създадохме навик да организираме завръщането си в балните зали.

Тя му се усмихна леко, преди да се обърне и да избяга зад ъгъла.