Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 227 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джулия Куин. Великолепно

Амерканска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2011

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-296-901-3

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Ема се промъкваше край дома на Линдуърти и си мърмореше под носа през цялото време.

— Това беше най-глупавото нещо, което можех да направя. Да го оставя да ме отведе в безлюдната градина. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно.

Ема направи пауза и неохотно призна пред себе си, че определено се бе насладила на целувката на Алекс.

— Добре, хареса ми — промърмори тя. — Но докъде ме доведе? Бродя наоколо като крадец с надеждата да открия врата, която може дори да не съществува. Пантофките ми се намокриха, вероятно скъсах подгъва на роклята си върху розовия храст, а той дори не прояви най-малко желание да се ожени за мен.

Ема замръзна. Мили боже, какво каза току-що? Слава богу, че разговаряше със себе си. Потръпна и сви устни.

— Избий си тази мисъл от главата, Ема Елизабет Дънстър — заповяда си тя, промъквайки се покрай ъгъла към задната част на къщата. Тя не искаше наистина да се омъжи за Алекс, нали? Това беше невъзможно. Винаги бе имала намерение да се върне в Бостън и да поеме компанията на баща си. Когато се омъжеше, щеше да е за някое мило американско момче, което би било щастливо да управлява компанията заедно с нея.

Но какво щеше да стане, ако никога не откриеше мило американско момче. И би ли си струвало това откритие, когато имаше далеч по-невероятен британец — точно тук и точно сега.

Ема въздъхна, когато споменът за Алекс и няколкото откраднати мига изпълниха съзнанието й. Реши, че е крайно време да се вразуми. Съществуваше ли наистина добра причина, поради която тя трябваше дори да обмисля идеята да се омъжи за Александър Едуард Риджли, „ох, толкова възвишения“ херцог Ашбърн?

Е, имаше една — целуваше се превъзходно.

Освен това!

Добре тогава… той никога не й говореше снизходително. Толкова много мъже от висшето общество разговаряха с жените, сякаш са по-низш вид, чийто мозък не би ги разбрал напълно. Алекс винаги я третираше, сякаш бе интелигентна, колкото него.

Каквато всъщност тя беше, съгласи се безмълвно Ема и кимна с глава.

Също така тя се чувстваше много удобно в негово присъствие. Когато бяха заедно, никога не усещаше нужда да крие истинската си личност под прозрачен лист от хитрост и измама. Изглежда я харесваше такава, каквато бе.

Освен това притежаваше възхитително чувство за хумор, което удивително приличаше на нейното. Със сигурност му харесваше да я дразни безмилостно, но никога не бе злонамерен и понасяше шеги толкова добре, колкото и когато сам ги правеше. Животът с Алекс със сигурност не би бил скучен.

И, разбира се… целуваше се превъзходно!

Ема изпъшка, когато буквално се строполи през страничната врата. Щеше да отдели повече размисъл върху този въпрос.

* * *

В същото време Алекс се промъкна обратно в балната зала през френските врати и направи всичко възможно да общува любезно с един куп хора, които обикновено не представляваха интерес за него. Но бе готов да се появи хладен и спокоен, в случай че някой бе забелязал доста прибързаното им оттегляне с Ема в градината.

Той тъкмо приключваше разговора си за наскоро закупен жребец с лорд Аштън, негов приятел от Уайтс, когато съгледа Софи и майка си в другия край на балната зала.

— Извини ме — каза той спокойно. — Виждам, че майка ми и сестра ми са пристигнали. Трябва да отида да ги поздравя. — Алекс кимна на своя приятел и си проправи път през тълпата към семейството си.

Юджиния Риджли, вдовстващата херцогиня Ашбърн не бе внушителна фигура. Всъщност тя не би била такава, дори ако се опита. Зелените й очи блестяха топло, а устните й винаги изобразяваха усмивка. Съпътстваха я приятелско поведение и сдържано чувство за хумор, които я превръщаха в един от най-обичните членове на висшето общество от години. Родена като дъщеря на граф, тя се бе издигнала до титлата херцогиня, след като се бе омъжила за бащата на Алекс и Софи, но никога не беше развила чувство на снобизъм, което бе толкова характерно за по-голямата част от обществото. Очите й грейнаха, когато забеляза сина си да прекосява балната зала в нейна посока.

— Здравей, майко — каза Алекс нежно и се наведе, за да я целуне по бузата.

— О, Алекс — отвърна Юджиния нежно. — Какво удоволствие е да присъствам на тържеството и всъщност да видя лицето ти. — Тя протегна бузата си и покорно изчака целувката му.

Лесно бе да се види откъде Алекс е наследил отровния си език.

— Винаги е удоволствие, майко.

— Знам, че е, скъпи. Сега къде е това прекрасно момиче, което те извади от скривалището ти.

Тя проточи шията си, търсейки познатата червена коса на Ема.

— Всъщност не съм я виждал, откакто танцувах с нея преди половин час.

— Видях я да излиза в градината — отбеляза Софи многозначително.

Алекс я прониза с бурния си поглед.

— Мислех, че планираш да се оттеглиш от обществото.

Софи сияеше, докато приглаждаше с ръце все още изисканата си фигура.

— Вече съм в четвъртия месец и все още не ми личи. Това не е ли късмет?

— За теб може би. Що се отнася до мен, с притаен дъх очаквам деня, в който ще се надуеш като малка телица.

— Ти, звяр такъв! — Софи стъпи с всичка сила върху крака му.

Алекс се усмихна дяволито.

— Ах, моя сладка глупава сестричке.

— Е, жалко, че Ема не е тук — каза Юджиния като открито игнорира разправията на децата си. — Толкова се забавлявам в нейната компания. Кога каза, че ще я попиташ дали ще се омъжи за теб, Алекс?

— Не съм.

— Хмм, бих могла да се закълна, че спомена нещо пред мен за това.

— Това е бил злият ми брат близнак — заяви Алекс.

Юджиния реши да игнорира сарказма му.

— Наистина, скъпи, ще си пълен идиот, ако я оставиш да си отиде.

— Вече си ми го споменавала.

— Аз все още съм твоя майка, нали знаеш.

— Повярвай ми, знам.

— Трябва да ме слушаш. Знам кое е най-добро за теб.

Алекс се усмихна.

— Вярвам в това, че ти мислиш, че знаеш кое е най-добро за мен.

— Толкова си труден — намръщи се Юджиния.

Софи, която бе необичайно мълчалива, внезапно се обади:

— Мисля, че трябва да го оставиш на мира, мамо.

— Благодаря — каза Алекс искрено.

— В края на краищата не мисля, че тя ще приеме, дори да я попита.

Алекс настръхна.

— Разбира се, че ще… — той се усмихна мило на сестра си. — Опитваш се да ме предизвикаш.

— Да, предполагам. Очаква се от сестрите да правят това, знаеш.

— Не действа.

— Наистина? По-скоро мисля, че действа прекрасно. Челюстта ти се стегна по великолепен начин, когато казах, че не те иска.

— Ах, обожавам семейството си — въздъхна Алекс.

— Усмихни се, скъпи — предложи вдовицата и самата тя го направи. — Ние двете сме по-добри роднини от много други. Вярвай ми.

— Вярвам ти — каза Алекс и се наведе надолу, за да я дари с друга любяща целувка по бузата.

— О, виж — възкликна внезапно вдовицата, сочейки към подиума. — Приятелят ти Дънфорд танцува с Бел Блайдън. Може би трябва да поискаш следващия танц с нея. Тя е сладко момиче и не бих искала да се разстрои, ако я изоставят за следващия танц.

Алекс фиксира майка си подозрително.

— Лейди Арабела рядко страда от липса на почитатели.

— Да, добре, хмм, винаги има първи път, а аз така мразя да виждам чувствата й наранени.

— Опитваш се да се отървеш от мен, нали, майко?

— Да, а ти го правиш изключително трудно.

Алекс въздъхна и се приготви да покани Бел на танц.

— Моля те, опитай се да не планираш поражението ми в мое отсъствие.

Когато Алекс бе на безопасно разстояние, Юджиния се обърна към дъщеря си.

— Софи, трябва да действаме решително.

— Напълно съм съгласна — отговори тя. — Само че не съм сигурна какъв решаващ ход трябва да предприемем.

— Размислих достатъчно над този въпрос.

— Сигурна съм, че си — прошепна Софи, а устните й намекнаха за усмивка.

Юджиния я прониза с острия си поглед, но игнорира изказването й.

— Стигнах до заключението, че това, от което имаме нужда, е един уикенд в провинцията.

— Какво ще направиш? Ще насилиш Алекс да те придружи в Уестънбърт и ще го измъчваш, докато се съгласи да предложи на Ема?

— Глупости. Ще поканим Блайдън да се присъединят към нас. И, разбира се, ще настояваме да доведат очарователната си племенница.

— Това е блестящо! — възкликна Софи.

— А там ще се постараем да ги оставяме сами при всеки удобен случай.

— Точно така. Ще ги насърчим да отидат на пикник заедно или да яздят в гората, такива неща. — Софи замълча за миг и присви устни замислено. — Но Алекс ще прозре.

— Разбира се.

— Но не мисля, че ще има значение. Толкова е увлечен по нея, че би направил всичко, за да останат насаме, дори това да означава да участва в твоя не особено умел план.

— Може би той просто ще поеме инициативата и ще я компрометира. — Юджиния плесна радостно с ръце при тази възможност.

— Майко! — възкликна Софи. — Не мога да повярвам, че каза това. Дори не вярвам, че си го помисли.

Юджиния въздъхна уморено.

— При моите напреднали години имам все по-малка нужда от всякакъв вид скрупули. Освен това по някакъв елегантен начин Алекс е човек на честта.

— Да, разбира се. Той е само на двадесет и девет. Предполагам, че все още са му останали някакви скрупули.

Зелените очи на херцогинята се присвиха.

— Шегуваш ли се с мен?

— Абсолютно.

— Хмм. Надявам се, че се забавляваш.

Софи кимна ентусиазирано.

— Това, което се опитвам да кажа, е — продължи Юджиния, — че ако се случи и Алекс компрометира мис Дънстър по някакъв начин…

— Искаш да кажеш, я очарова — прекъсна я Софи.

— Наречи го както искаш, но ако това събитие се случи, ъмм в разгара на страстта, трябва да се съгласиш, че след това той ще се почувства длъжен да се ожени за нея.

— Това не е ли драстичен начин да видиш сина си женен — попита Софи като все още не можеше да повярва, че обсъжда толкова деликатни въпроси с майка си. — А какво ще кажеш за Ема? Тя може би няма да бъде точно развълнувана от възможността да бъде компрометирана, нали знаеш.

— Харесваш ли Ема? — Юджиния погледна дъщеря си право в очите.

— Да, разбира се.

— Искаш ли Алекс да се ожени за нея?

— Разбира се, че да. Ще се радвам, ако Ема ми стане снаха.

— Можеш ли да намериш по-подходяща жена, която да направи брат ти щастлив?

— Не, не наистина.

Юджиния сви рамене.

— Целта оправдава средствата, мила моя, целта оправдава средствата.

— Не мога да повярвам какъв стратег си станала — каза приглушено Софи. — И освен това не можеш да си сигурна, че той ще я компрометира.

Изражението на херцогинята бе самодоволно.

— Със сигурност ще се опита.

— Майко!

— Ще опита. Сигурна съм. Познавам развратника, когато го видя, дори ако той е собственият ми син. Особено, ако той е собственият ми син. — Юджиния се обърна към дъщеря си с разбираща усмивка. — Той много прилича на баща ви, нали знаеш.

— Майко!

Усмивката й се разшири, когато се изгуби в спомените си.

— Алекс се роди само седем месеца след нашата сватба. Баща ти беше съвършен любовник.

Софи плесна с ръка челото си.

— Не казвай нито дума повече, майко! Наистина не искам да знам нищо за интимния живот на родителите ми — въздъхна дълбоко. — Всъщност предпочитам да мисля и за двама ви като за напълно целомъдрени хора.

— Ако бяхме толкова непорочни, мила моя — засмя се Юджиния и безцеремонно сръчка с пръст дъщеря си, — теб нямаше да те има, за да говориш за това.

— Все пак предпочитам да не слушам такива неща — изчерви се Софи.

Юджиния потупа успокоително дъщеря си по рамото.

— Щом ще те накара да се чувстваш по-добре, мила моя.

— Така е, повярвай ми. Просто не мога да повярвам, че ми каза това.

Херцогинята се усмихна и поклати глава.

— Опасявам се, че приличието се отправи по пътя на скрупулите ми. — С тези думи тя се залута в тълпата, за да потърси лейди Керълайн.

* * *

Междувременно Бел и Дънфорд си прекарваха прекрасно, докато танцуваха валс и се носеха из балната зала. Този танц все още бе нов и някои го считаха за скандален, но Бел и Дънфорд по-скоро се забавляваха и при това не само защото той дразнеше по-консервативните членове на обществото. Любовта им към танца произтичаше най-вече от факта, че валсът позволяваше на двойката действително да поддържа разговор, без да се налага непрестанно единия или другия да обръща гръб на партньора си. Възползваха се от тази възможност и разгорещено обсъждаха една опера, която и двамата бяха гледали наскоро, когато Дънфорд внезапно смени темата.

— Знаеш, че е влюбен в братовчедка ти, нали?

Бел бе смятана за една от най-грациозните танцьорки сред обществото, но този път тя не просто пропусна стъпка, а цели три.

— Той ли ти каза това? — попита тя и зяпна от изненада.

Дънфорд трябваше да я влачи, за да я върне в ритъма на танца.

— Е, не с толкова много думи — призна той. — Но аз познавам Ашбърн от десет години и, повярвай ми, той никога преди не е бил толкова оглупял по някоя жена.

— Не бих нарекла влюбването глупост.

— Арабела, скъпа, не е в това въпросът и ти го знаеш. — Дънфорд замълча за момент, тъй като се усмихна невинно на Алекс, който току-що бе забелязал в другия край на балната зала. Обръщайки се към Бел, той добави: — Истината е, че е абсолютно луд по братовчедка ти, но се страхувам, че е крайно категоричен в решението си да не се жени, докато не наближи четиридесетте, и няма да направи нищо по въпроса.

— Но защо е толкова безусловно настроен против това да се ожени сега?

— Когато Ашбърн за първи път се появи в обществото, той вече бе наследил титлата си и освен това беше безумно богат.

— И доста красив.

Дънфорд се усмихна шеговито.

— Беше истинска лудост. Всяка неомъжена дама от елита и малка част от омъжените му бе хвърлила око.

— Предполагам, че е намирал вниманието за ласкателно — предположи Бел.

— Всъщност точно обратното. Ашбърн не е сляп, както знаеш. Беше мъчително ясно, че повечето жени, които му се умилкваха, бяха по-заинтересовани да станат богати херцогини, отколкото да опознаят истинския Алекс. Всичко това напълно го изключи от светския живот. Замина да се бие на полуострова и не мисля, че желанието му да отиде се дължеше изцяло на патриотичен плам. Той няма особено високо мнение за голяма част от жените. — Дънфорд направи пауза и погледна Бел право в очите. — Дори ти трябва да признаеш, че повечето дами от висшето общество се държат наистина доста нелепо.

— Разбира се, но Ема не е такава и той го знае. Мислех, че ще се радва да открие някоя като нея.

— Това би било разумно, нали? — Музиката спря и Дънфорд взе ръката на Бел, повеждайки я към края на подиума. — Но някъде по пътя това недоверие към жените прерасна в решението да избягва женитбата, колкото е възможно по-дълго, макар да предполагам, че напълно е забравил, защо се е настроил против брака в началото.

— И това ако не е най-глупавото нещо, което някога съм чувала.

Преди Дънфорд да успее да отговори, те чуха дълбок глас да се смее.

— Чувал съм доста глупави неща през живота си, Бел. Силно любопитен съм да чуя най-глупавото.

Тя погледна ужасено нагоре към Алекс, който стоеше пред нея, за да я покани на танц.

— Ъмм… — импровизира тя прибързано. — Дънфорд изглежда мисли, че хмм, в оперите трябва да се пее по-малко.

— Така ли, нима?

— Да. Смята, че трябва да се говори повече. — Бел погледна към Алекс с надежда. Не бе повярвал на нито една дума, която бе казала, и тя го знаеше. Все пак не мислеше, че е чул как го обсъждат, за което бе несравнимо благодарна. Неспособна да се сети за друго, което да каже, тя дари Алекс с лека усмивка.

— Майка ми нареди да ви поканя на танц, Бел — каза Алекс откровено, усмихна се и игнорира очевидното й смущение.

— Господи! — отговори тя. — Нямах представа, че популярността ми е толкова ниска, че мъжете са принудени от майките си да ме канят на танц.

— Не е нужно да се притесняваш. Майка ми просто се опитваше да се отърве от мен, така че двете със сестра ми да могат да уредят живота ми без моята намеса.

— Представям си как планират брака ти — предположи Дънфорд.

— Без съмнение.

— С Ема.

— Без съмнение.

— Може би ще бъде добре просто да я попиташ.

— Не затаявай дъх. — Алекс взе ръката на Бел и се подготви да я изведе на дансинга. — В крайна сметка аз не съм от женещия се тип.

— Е — отбеляза рязко Бел, — тя също.

* * *

По това време в страничния коридор Ема се приземи на пода подобно на лишено от благородство кълбо безпорядък. Някой бе оставил вратата към помещението отворена, но не и свещи, които да го осветяват. В резултат на това тя не видя вратата, докато не мина направо през нея. Дори не се опита да потисне стона си, когато бавно се изправяше на крака, докато извиваше врата си и протягаше крайниците си, за да премахне болката в ставите. Разсеяно масажираше наранения си гръб, докато мечтаеше Линдуърти да бяха помислили за килим в преддверието.

— Знаеш ли — промърмори тя, продължавайки разговора със себе си, който бе започнала в градината, — това ясно показва, че Александър Риджли е опасен за здравето ти и трябва да се стремиш да стоиш далеч от него.

— С удоволствие ще се съглася.

Ема се обърна шокирано и се сблъска с елегантно облечен мъж с пясъчни коси в края на двайсетте си години. Веднага го разпозна — Антъни Удсайд, виконт Бентън.

Ема изстена вътрешно. Бе го срещнала през първите седмици на сезона и още в първия миг от познанството им не го хареса. Повече от година преследваше Бел и не я оставяше на мира, въпреки очевидното й старание да го отбягва.

Ема бе направила всичко по силите си, за да избегне по-нататъшни срещи с него, но често нямаше как да се измъкне от учтива покана за танц. Нямаше нищо открито неприятно в него — притежаваше възпитани маниери и бе очевидно интелигентен. Негативното й отношение към него се дължеше на далеч по-неуловими аспекти от характера му. Тонът му, начинът, по който я гледаше, или това как накланяше глава, докато я изучаваше в балната зала — всичко това накара Ема да се чувства изключително неловко в присъствието му. Той бе странен човек, видимо се държеше учтиво с нея, но в същото време и малко пренебрежително, което се дължеше на факта, че е американка и не притежава титла. На всичкото отгоре мнението на Алекс за него бе изключително ниско.

Естествено Ема не се зарадва да го види изправен пред нея в коридора на Линдуърти.

— Добър вечер, милорд. — Каза тя учтиво, опитвайки се да подмине очевидния факт, че е съвсем сама с него, далеч от приема и току-що буквално се бе строполила през вратата.

Молеше се да е пропуснал гледката, в която бе просната на пода, но един поглед към язвителната му усмивка й подсказа, че няма този късмет.

— Надявам се, че не сте пострадали при падането.

Ема бе изключително раздразнена, когато забеляза, че той говори на гърдите й. Почувства се крайно неловко и пожела да дръпне роклята си, но не би доставила удоволствие на противния виконт, като му покаже, че е разстроена.

— Благодаря ви за загрижеността, милорд — каза тя през зъби. — Уверявам ви, че съм напълно добре. Все пак, бихте ли ме извинили, трябва да се връщам на приема. Семейството ми ще ме търси. — Ема се приготви да си тръгне, но той бързо я сграбчи за ръката. Хватката му не бе болезнена, нито жестока, но Удсайд я държеше здраво и с този жест й показа, че няма намерение да я пусне скоро.

— Скъпа, мис Дънстър — каза той спокойно. Коприненият му глас противоречеше на желязната му хватка. — Точно в този момент съм силно заинтригуван от причината за присъствието ви в безлюдния коридор.

Ема не отговори.

Удсайд леко увеличи натиска върху ръката й.

— Без остър отговор? Мис Дънстър, къде отиде прословутата ви духовитост?

— Остроумието ми е запазено за приятелите ми — отговори тя ледено.

— И семейството ви?

Ема премигна, несигурна какво да отговори на този коментар.

— Госпожице Дънстър, имам чувството, че скоро с вас ще се окажем по-близки от приятели.

Пусна ръката й и я хвана през кръста.

— Ако си мислите, че ще благоволя…

Виконтът рязко се изсмя на горещата решителност в гласа й.

— Наистина, мис Дънстър не се ласкайте. Съгласен съм, че сте привлекателна, но ви липсва възпитанието, което изисквам от една жена.

Ема отстъпи крачка назад, чудейки се дали той говори за нея или за кон.

— Аз съм Удсайд. Може и да си падаме по американки с ярки коси, но със сигурност не се женим за тях.

Свободната ръка на Ема замахна към лицето му, но той блокира удара, преди да го улучи.

— Хайде, мис Дънстър, не е във ваша полза да ми се противопоставяте. В края на краищата, след като се оженя за братовчедка ви, лесно мога да й забраня да общува с вас.

Ема се изсмя в лицето му.

— Мислите, че Бел ще се омъжи за вас? Тя дори не понася да танцува с вас.

Удсайд стегна хватката върху китките й, докато Ема не трепна от болка. Страданието й го задоволи и бледите му очи заблестяха опасно в слабата светлина на коридора. Ема повдигна упорито брадичка и той внезапно я пусна, принуждавайки я да отстъпи няколко крачки назад.

— Мила моя, не бива да си губите времето с Ашбърн. Той никога няма да се ожени за такава като вас. — С тези думи той се засмя, поклони се леко и изчезна в мрака.

Ема разтри наранените си китки, леко смутена от последвалия сблъсък. Но осъзнаваше, че не може да остане цяла нощ в коридора, затова започна да отваря вратите една по една, докато се опитваше да открие стаята за освежаване. След пет неуспешни опита я намери, вмъкна се вътре и затвори тежката врата след себе си. Една свещ догаряше във вътрешността на фенера и осветяваше слабо малкото помещение. Когато видя в огледалото нанесените щети, простена отчаяно. Прическата й бе напълно съсипана. Не й отне много време да реши, че не притежава необходимите умения, за да я поправи, така че издърпа фуркетите и ги постави на тоалетката. Сметна, че Линдуърти могат да мислят каквото пожелаят, когато открият купчинката на следващия ден. Вдигна инкрустираната със смарагди брошка, която първоначално придържаше прическата на мястото й и я постави така, че позволи на огненочервените кичури да се накъдрят меко около лицето й.

— Това трябва да свърши работа — въздъхна Ема. — Надявам се, че никой няма да забележи промяната. Така или иначе през повечето време я нося по този начин.

Набързо разгледа роклята си и установи, че като се изключат няколкото стръка трева, полепнали по подгъва на полата, не бяха нанесени трайни щети. Ема ги издърпа внимателно и също ги постави върху тоалетката. На следващия ден цялата мистерия около фуркетите и стръкчетата трева щеше да забавлява Линдуърти. Младата жена се утеши с мисълта, че ще направи живота на домакините си малко по-интересен. Провери внимателно подгъва за още странни стръкчета, но накрая се отказа, тъй като сметна, че ако все пак е пропуснала някое, то ще се слее с цвета на зелената й рокля. Най-важното от всичко бе никой да не заподозре къде е била. Нямаше да бъде толкова ужасно, ако се пуснеше слух, че е била насаме с Алекс. Но не би могла да понесе, ако някой разбереше за случилото се с Удсайд. Още не можеше да повярва, че той наистина си мислеше, че Бел ще се омъжи за него. Това вероятно бе имал предвид, когато й каза, че някой ден ще бъдат повече от приятели.

Ема потрепери от отвращение и се опита да изхвърли неприятния виконт от ума си. Сложи ръка върху дръжката на вратата и пое дълбоко дъх, за да възвърне хладнокръвието си.

Пантофките й безспорно бяха мокри, но не можеше да направи нищо по въпроса, затова просто излезе отново в коридора с надеждата, че ще се придвижи по обратния път без допълнителни злополуки.

Когато се върна до шумната бална зала, надникна вътре и неспокойно се зае да оглежда лицата на присъстващите, докато погледът й попадна върху Бел.

Ема никога не бе чувствала по-голямо облекчение. Един по-внимателен поглед й показа, че компания на братовчедка й правеха Алекс и Дънфорд, затова тя се примири с факта, че няма да успее да разговаря с нея насаме. След около тридесет секунди, през които усърдно правеше причудливи жестове с ръцете си, молейки се никой друг да не я забележи, най-накрая успя да улови погледа на Бел, която веднага се спусна към нея, а двамата мъже я последваха по петите.

— Къде беше? — попита Бел. — Търсих те навсякъде.

— Бях заета с друго — отбеляза Ема сухо и очите й се спряха многозначително върху лицето на Алекс. Бел не пропусна мълчаливата размяна и от своя страна също се обърна към Ашбърн с ръце на кръста.

— Мили боже — каза провлечено Дънфорд. — Чувствам се изключително щастлив, че това свирепо мръщене не е насочено към мен.

— Не се мръщя — защити се Ема и прониза Дънфорд с поглед, който бе опасно близо до намръщването. — Просто го погледнах остро. Във всеки случай всичко приключи, а и не е нещо важно.

В същото време Алекс изучаваше лицето й и си мислеше, че в действителност е много важно и това далеч не бе краят.

— Въпросът е, че… — каза Ема и се обърна към Бел, като насочи коментара си директно към нея. — Промених мнението си и не желая да споря с чичо Хенри и леля Керълайн за роклята.

Да не споменаваше Алекс.

— Добра идея — съгласи се Бел.

Ема се обърна към Алекс и Дънфорд.

— Ако вие двамата отидете да донесете шала ми, ще ви бъда много благодарна.

— Не виждам защо са нужни двама възрастни мъже, за да донесат само един шал — размишляваше Дънфорд.

— Дънфорд! — заяви Бел решително. — Моля ви, просто отидете.

Той промърмори нещо за враждебни блондинки, но покорно прекоси балната зала, за да донесе шала на Ема. А след солидно количество от фини намеци и откровено заяждане, Алекс бе убеден да се присъедини към него. Двамата се върнаха точно навреме, защото само секунди след като Ема обви плата около бледите си рамене, лейди Керълайн внезапно се появи с широка усмивка, която подмладяваше чертите й.

— Имам чудесна новина — каза тя, обръщайки се към двете млади жени. — Юджиния покани всички ни в Уестънбърт за кратка ваканция. — Тя наклони леко главата си, за да може да погледне към Алекс. — Не е ли прекрасно?

— Прекрасно наистина — отговори той с тънка усмивка, неспособен да реши дали иска да благодари на майка си или да я удуши.

Керълайн се обърна бързо към Бел и Ема.

— Хенри има главоболие и се опасявам, че трябва да поднесем извиненията си незабавно. — Тя погледна към Алекс и Дънфорд. — Ужасно съжалявам, но съм сигурна, че разбирате…

Преди двамата мъже да успеят да отговорят, Керълайн бързо отведе дъщеря си и племенницата си и в рамките на няколко минути цялото семейство Блайдън се разположи в каретата си на път за дома.