Джулия Куин
Великолепно (5)

Глава четвърта

— Ашбърн! Каква изненада. Не мога да повярвам, че виждам грозното ти лице тук.

Уилям Дънфорд, един от най-близките приятели на Алекс още от Оксфорд, прекоси балната зала на Блайдън и потупа херцога приятелски по гърба.

— Какво правиш тук? Мислех, че безвъзвратно си се отрекъл от подобни сбирки.

— Повярвай ми, нямам намерение да оставам на това малко соаре повече от десет минути. — Алекс запази тона си небрежен, но вътрешно раздразнението му растеше. В момента, в който влезе в балната зала, сред присъстващите се възцари мълчание. Всички бяха шокирани, когато видяха херцог Ашбърн да влиза през вратата, облечен в елегантно вечерно облекло. Неспокойните майки принудиха дъщерите си да се закълнат, че ще заобикалят отдалече прословутия женкар (въпреки че тайно се надяваха той да удостои с внимание техните подопечни), докато всички останали, които не бяха свързани по някакъв начин с жени на възраст за женене, веднага се насочиха към Алекс, прекланяйки се пред богатия, титулуван джентълмен.

Алекс въздъхна. Не можеше да търпи безинтересното бръщолевене на висшето общество. Това, което наистина искаше, бе да намери Мег, да се увери, че тя е добре и да си тръгне. Настоящата му любовница бе настанена в уютна градска къща и Алекс очакваше с нетърпение дългата и ленива нощ в обятията й. Едно нощно забавление с Шарис със сигурност щеше да го избави от тази необичайна мания към прислужницата от кухнята на Блайдън.

Едва не му прималя от облекчение, когато видя Дънфорд да прекосява балната зала и да приближава към него. Най-накрая щеше да проведе един смислен разговор.

Дънфорд съвсем не бе чак такъв развратник, какъвто Алекс, но беше дяволски близо. Голяма част от висшето общество обаче бе повече от готова да прости опетнената му репутация, тъй като беше невероятно очарователен. Алекс така и не се научи да следва примера на приятеля си. Близките му познайници го определяха като изключително любезен човек, но трябваше да признаят, че херцог Ашбърн не бе особено търпелив с повечето представители на висшето общество. Той рядко криеше своето отегчение, когато бе въвлечен в разговор с някого, когото намира за скучен и отправяше изключително ледени погледи на онези, които предизвикваха недоволството му. Носеха се слухове, че не една млада дама е избягала ужасена от стаята при вида на някое от намръщените му изражения.

— Кажи ми, Ашбърн — засмя се Дънфорд, — защо си тук?

— Защо наистина — промърмори Алекс. — И аз започвам да се питам същото.

Пристигна цял час по-рано от началото на бала и през това време обиколи имението, като изненада с присъствието си много лакеи и прислужници и прекъсна поне три влюбени двойки. Но нямаше и следа от Мег. В отчаянието си той влезе и в самата бална зала, като предположи, че може би има шанс младата жена да се грижи за закуските. Но нямаше късмет. Прислужницата бе неоткриваема. И макар да му нагорчаваше от перспективата за поражение, той бе на път да се откаже от своето търсене. Алекс въздъхна и извърна поглед към приятеля си, щастлив да обърне гръб на кръвожадната тълпа.

— По-весело, приятел — сръга го Дънфорд.

Алекс въздъхна.

— Това е дълга история. Съмнявам се, че ще събуди интереса ти.

— Глупости. Обикновено точно дългите разкази са най-интересни. Освен това, ако тази „история“ те е довела тук, сред редиците на изтънчените кръгове, то непременно трябва да е замесена жена. А това означава, разбира се, че съм крайно заинтригуван.

Алекс се обърна към своя приятел и накратко му разказа случката, в която племенникът му бе спасен от смелата прислужница, пропускайки частта за силното привличане, което бе изпитал към нея.

— Както сам виждаш — заключи той, — не беше нужно да се въодушевяваш толкова. В този разказ липсват както романтика, така и страст. Страхувам се, ще трябва да приемеш, че поведението ми тази вечер е напълно безукорно.

— Колко скучно.

Алекс кимна уморено.

— Наистина, а и не мога да понасям тази блъсканица. Мисля, че ще се задуша, ако още едно проклето конте дойде да ме попита как съм завързал шалчето си.

— Знаеш ли — многозначително каза Дънфорд, — тъкмо си мислех, че може би е време и аз да си тръгвам. Защо да не се оттеглим в Уайтс^[1] и да пийнем по няколко питиета? Навярно една добра игра на карти е точно това, което ти е нужно след последните уморителни шестдесет минути, прекарани на социалната сцена.

Алекс се усмихна язвително на сарказма на приятеля си, но охотно се съгласи с предложението.

— Добра идея. Нямам търпение да…

Той спря, когато чу приятеля си рязко да поема дъх.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Мили боже! — задъха се Дънфорд. — Какъв цвят…

— В името на Бога, Дънфорд, сега пък какво?

Мъжът не обърна внимание на думите му.

— Това трябва да е Ема Дънстър. Как може нещо толкова прекрасно да идва от тези забравени от Бога колонии?

— Те вече не са наши колонии, Дънфорд — промърмори Алекс, припомняйки си тирадата на Мег. — Извоюваха свободата си още преди няколко десетилетия и трябва да бъдат наричани Съединени американски щати. Така е редно.

Странните думи на Алекс откъснаха Дънфорд от унеса му. Той се обърна към приятеля си със странно изражение на лицето.

— Откога се превърна в такъв симпатизант на прегрешилите колонии?

— От… о, няма значение. Коя е тази поразяваща жена, която те парализира от желание? — Алекс все още не се бе обърнал към балната зала.

— Виж сам, Ашбърн. Не е класическа красавица, признавам, но не изглежда студена, ако разбираш какво имам предвид. Кестенява коса с огнени оттенъци, нежни виолетови очи…

Изключително неприятно усещане започна да расте в стомаха на Алекс, докато слушаше описанието на Дънфорд за мис Ема Дънстър. Не е възможно… Не, уверяваше сам себе си, благородна дама не би… Алекс бавно се обърна. Там, на другия край на балната зала, стоеше неговата смела Мег. Само че тя вече не бе Мег, поправи се той. Беше Ема.

Алекс реагира мигновено. Всеки негов мускул незабавно се напрегна почти до болка, но не успя да реши дали е разгневен заради измамата й или просто е обхванат от желание. Наблюдаваше я мълчаливо, докато Ема, неподозираща за присъствието му, се усмихваше уморено на един от ухажорите си и масажираше главата си разсеяно. Но какво, по дяволите, си мислеше тя, да танцува цяла нощ, след като най-вероятно има сериозна травма на главата? Алекс се намръщи, докато си представяше как прекосява подиума за танци, за да сграбчи раменете й и да я разтърси, за да й влее малко разум.

Но, Господи, тя наистина беше прекрасна. Дребното й тяло бе облечено в рокля от виолетов сатен, която разкриваше кадифените й рамене и показваше съвсем малка част от гърдите й. Прието бе младите дами, представени за първия си сезон, да носят дрехи в бледи пастелни цветове, но Алекс се радваше, че Ема не е спазила установената традиция и е избрала по-смел тон. Той подхождаше на духа й и сред морето от бледи и безлични госпожици тя блестеше с огън и жизненост. Бе оставила косата си пусната, в разрез с модата, като беше захванала предните кичури назад с фиби, а краищата им се спускаха по гърба й като огнена пелерина.

Цветът на роклята й говореше за буен темперамент, а Алекс добре помнеше колко бързо избухва. Но също така можеше да види уязвимостта в очите й. Бе толкова болезнено дребна. Ема изглеждаше уморена и младият мъж бе сигурен, че все още я болеше глава. Нещо в нея го караше да се държи невероятно покровителствено и той беше вбесен, че тя би могла да застраши здравето си с прекалено многото светски забави.

Дънфорд се засмя, докато наблюдаваше как по лицето на Алекс преминават безброй емоции.

— Виждам, че си съгласен с моята оценка.

Херцогът отдели поглед от Ема и се обърна към на приятеля си.

— Да не си я докоснал — бавно каза той. — Дори не си помисляй за нея.

Намръщи се, когато забеляза, че не е единственият мъж в залата, който е станал жертва на нейното очарование. Младите контета на практика се бяха строили в редица, за да бъдат представени на американката. Мислено си отбеляза, че трябва да поговори с някои от по-нетърпеливите.

Дънфорд отстъпи назад изненадано.

— Не мислиш ли, че се държиш малко собственически, след като дори не си срещал момичето?

— О, срещал съм я — изръмжа Алекс, — само че не го знаех.

Челото на Дънфорд се набразди замислено, докато накрая го осени прозрение.

— Да разбирам ли, че вече нямаш желание да потегляме към Уайтс?

Алекс се усмихна похотливо.

— Изведнъж този прием стана доста интересен.

С тези думи той забърза по протежение на балната зала, докато усърдно избягваше погледа на Ема. Накрая се настани в една ниша точно зад гърба й. Тежка пурпурна завеса го прикриваше от любопитните погледи на гостите, но въпреки това можеше да чуе всеки детайл от разговора на Ема. Облегнат настрани, едва успяваше да я различи през процепа между стената и плата.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Дънфорд, когато се появи до Алекс.

— Ще говориш ли по-тихо? И ела насам! Някой може да те види.

Алекс издърпа приятеля си назад, за да се скрият и двамата зад завесата.

— Съвсем си се побъркал — промърмори Дънфорд. — Никога не съм мислил, че ще доживея деня, в който величественият херцог Ашбърн ще се крие зад някое перде и ще шпионира жена.

— Млъквай!

Дънфорд се изкиска.

Алекс му хвърли гневен поглед, преди да насочи вниманието си обратно към това, което го вълнуваше.

— Сега е точно там, където исках да бъде — каза той ликуващо, потривайки ръце.

— Наистина ли? — попита приятелят му язвително. — Мислех, че по-скоро искаш тя да бъде в леглото ти.

Херцогът отново го изгледа гневно.

— Освен това — продължи Дънфорд, — струва ми се, че не си никак близо до постигането на тази цел.

Алекс вдигна вежди с изключителна самоувереност.

— Помни думите ми ще бъда дяволски по-близо още преди края на нощта.

Той погледна отново към процепа светлина, усмихна се триумфално и точно като лъв, дебнещ плячката си, се взря в жената с огнени коси, която се намираше на не повече от пет крачки от него.

* * *

Ема запази учтивата усмивка на лицето си, докато изтърпяваше поредната дузина запознанства. Леля й вече бе обявила бала, а и самата Ема, за блестящ успех.

Лейди Керълайн не можеше да повярва колко много млади мъже умоляваха нея и лорд Хенри да бъдат представени на племенницата им. А Ема се бе държала прекрасно. Тя бе остроумна и духовита и, слава богу, не бе направила нищо твърде скандално. Керълайн знаеше, че за племенницата й е истинско изпитание да се държи благовъзпитано през цялото време.

В действителност Ема не намираше това си поведение за прекалено голямо бреме. Тя просто бе твърде уморена, за да се придържа към лошата си репутация, дори и да искаше. Всичко, което можеше да направи, бе да продължи да забавлява с шегите си десетките хора, които бе срещнала тази вечер. Макар да я измъчваше сериозно главоболие, младата жена отказваше да даде на Лондон погрешната представа, че е срамежлива, сдържана госпожица. Според нея във висшето общество вече имаше твърде много от тях.

— Ема, скъпа — извика я леля й. — Искам да те запозная с лорд и лейди Хъмфрис.

Ема се усмихна, докато протягаше ръката си към дебеличката двойка. Лорд Хъмфрис, който изглеждаше около трийсет и пет години по-възрастен от нея, се поклони учтиво и целуна пръстите й.

— Много ми е приятно да се запозная и с двама ви — учтиво отвърна Ема с очевиден американски акцент.

— Тогава значи е вярно! — заяви лорд Хъмфрис победоносно. — Вие сте от Колониите! Добрият стар Пърси, който стои ето там, се обзаложи, че сте от Франция. „С фамилия като Дънстър?“, усъмних се аз. „Не, тя е от добър английски род, макар и избягал в Колониите.“ И бях прав. Сега ще трябва да отида и да прибера печалбата си.

Преди Ема да успее да каже още нещо, той се отдалечи поклащайки се, в търсене на своя стар приятел. Младата жена бе малко изненадана от вниманието, което й засвидетелстваха всички и бе смутена от това, че хората действително се обзалагаха относно произхода й. Нед й бе казал, че висшето общество често прави залози, за да се забавлява, но това бе нелепо. Нямаха ли нещо по-интересно, с което да запълват времето си? Тя се обърна към лейди Хъмфрис, която бе изоставена от съпруга си, и се усмихна вяло.

— Как сте, лейди Хъмфрис?

— Много добре, благодаря — отвърна тя.

Лейди Хъмфрис се държеше приятелски, но изглеждаше леко глуповата.

— Кажете ми — запита тя, накланяйки се напред заговорнически, — вярно ли е, че дивите мечки бродят свободно из Бостън? Научих, че Колониите са препълнени с диваци и диви зверове.

Ема можеше да види как леля й завъртя очи и изстена в очакване на нова лекция от страна на племенницата си за безбройните забележителни качества на Съединените щати. Но девойката просто се наведе напред, взе двете ръцете на по-възрастната жена в своите и отговори също толкова заговорнически, колкото и лейди Хъмфрис.

— Всъщност, Бостън е доста цивилизовано място. Бихте се чувствали като у дома си там.

— Не! — каза лейди Хъмфрис шокирана.

— Да, наистина. Имаме си дори и шивачи.

— Наистина? — очите на лейди Хъмфрис се разшириха, заинтригувано.

— Да, шапкари също. — Ема кимна бавно, а очите й се отвориха широко. — Разбира се, магазините им често биват унищожавани, когато вълците минават през града.

— Вълци! Не думайте!

— Да, те са ужасно зли. Ето защо се заключвам в дома си от страх всяка година в продължение на седмици.

Лейди Хъмфрис размаха ветрилото си енергично.

— О, боже! О, боже, трябва да разкажа за това на Маргарет. Моля да ме извините.

Със смесица от ужас и задоволство в очите тя се втурна далеч от Ема и изчезна сред тълпата.

Младата жена се обърна към леля си и братовчедка си, които се тресяха от смях.

— О, Ема — Бел се смееше и попиваше с кърпичка сълзите от ъгълчетата на очите си. — Не трябваше да правиш това.

Ема завъртя очи и изпуфтя невярващо.

— Е — обяви тя, — трябва да ме оставите да се позабавлявам малко тази вечер.

— Разбира се, скъпа — отвърна Керълайн, клатейки глава. — Но защо ти трябваше да се шегуваш точно с лейди Хъмфрис? Малката ти история ще обиколи цялата бална зала за по-малко от десет минути.

— О, едва ли. Никой трезвомислещ няма да повярва на това. И, честно казано, нямам желание да впечатлявам хора, на които им липсва здрав разум.

Ема вдигна вежди и се обърна към близките си, предизвиквайки ги мълчаливо да й противоречат.

— Тя има право — съгласи се Бел.

— Трябва да призная, че аз самата винаги съм намирала лейди Хъмфрис за нелепа личност — отбеляза лейди Керълайн.

— Нямах намерение да бъда неучтива — обясни Ема. — Просто мисля, че ще загина от скука, ако трябва да разговарям с още някого от тези пълни малоумници.

— Ще направим всичко възможно да те предпазим — отговори Керълайн, с усмивка на устните си.

— Сигурна съм в това — отвърна Ема развеселено.

След този коментар един от приятелите на Нед се появи до Ема, за да я отведе за поредния танц.

Алекс се намръщи на младия мъж иззад завесата, докато наблюдаваше как двамата се носят из балната зала.

— Струва ми се, че ревнуваме? — поинтересува се Дънфорд.

— Ни най-малко — отвърна херцогът надменно. — Няма причина за ревност. За бога, та той е само момче — продължи и кимна към партньора на Ема.

— Прав си, разбира се. Това го прави около три години по-възрастен от госпожица Дънстър.

Алекс не обърна внимание на този коментар.

— Чу ли начина, по който тя се отърва от лейди Хъмфрис? — попита той с възхищение. — Беше абсолютно права. Дори майка ми смята лейди Хъмфрис за нелепа стара бъбривка.

Дънфорд кимна бавно, потънал в мисли. Не бе виждал своя приятел да се държи по този начин заради жена от времето в университета, преди да стане така подозрителен към нежния пол.

— И коментара й, че не желае да общува с някого без капка разум — продължи Алекс. — Трябва да призная, че тя има дух. И разум също.

— И се връща насам — подчерта Дънфорд.

Алекс веднага възобнови наблюдението си. Ема бе приключила своя танц и се връщаше при леля си.

— Добре ли прекара, скъпа? — попита Керълайн.

— О, да. Джон е прекрасен танцьор — отвърна Ема. — Също така е и много любезен. Каза, че ще ме научи на фехтовка. Винаги съм искала да се науча.

Алекс усети как възел от ревност се заплита в стомаха му.

— Не съм сигурна дали фехтовката е подходящо занимание, но се радвам, че го харесваш — отбеляза Керълайн. — Той е добър улов, ако ме разбираш. Баща му е граф и има значително богатство.

Възелът нарасна до размерите на гюле.

— Сигурна съм, че е, но аз наистина не се интересувам от брак точно сега.

Алекс изпусна тежка въздишка на облекчение. И неговите интереси не бяха насочени в тази посока.

Ема потупа Керълайн по ръката.

— Не се тревожи, скъпа лельо, когато му дойде времето, сигурна съм, че ще намеря перфектния съпруг. Но той ще трябва да бъде американец, защото нямам намерение да се отказвам от „Дънстър Шипинг“.

— Не са много американците, сред които да избираш тук, в Лондон — посочи Керълайн.

— Тогава просто ще трябва да се забавлявам в компанията на остроумни млади мъже като Джон.

Темпераментът на Алекс бе на път да избухне и Дънфорд се запита дали ще се наложи да удържа приятеля си да не изскочи иззад завесата и обяви претенциите си към дамата, с което да стане за истинско посмешище. Точно тогава Бел се върна при Ема и Керълайн. Бузите й бяха зачервени от вихрения танц.

— Ема — каза тя задъхана, — трябва да дойдеш с мен и да се запознаеш с още някои от приятелите на Нед. Много ще ти харесат. Те всички умират от желание да се запознаят с теб — добави тя с намигване.

— Мислиш ли, че биха могли да изчакат няколко минути? Имам леко главоболие — небрежно каза Ема.

В действителност тя се чувстваше така, сякаш някой я е удрял със сопа по слепоочието. Шеметният танц с Джон Милууд само бе увеличил болката.

Ема изгледа многозначително Бел, която бе обещала да не казва на майка си за злополуката следобед, след което се обърна към леля си.

— Лельо Керълайн, ще бъде ли ужасно неучтиво, ако се оттегля в стаята си за не повече от десет или петнадесет минути? Главата ми пулсира от всичкото това вълнение и съм сигурна, че няколко минути тишина ще са достатъчни, за да се почувствам по-добре.

— Разбира се, скъпа. Просто ще кажа на всеки, който се поинтересува, че си отишла да се освежиш.

— Благодаря ти — въздъхна Ема. — Няма да се бавя. Обещавам.

Тя излезе от балната зала и тръгна по стълбите към личните покои в имението.

Веждите на Алекс се повдигнаха, когато дочу молбата на Ема и на лицето му се появи възхитителна усмивка.

— О, не — предупреди Дънфорд, след като правилно разтълкува изражението на своя приятел. — Дори и на теб нещо такова няма да ти се размине, Ашбърн. Това е недопустимо. Не можеш да последваш една благородна дама в спалнята й. Ти дори не я познаваш.

— О, но аз я познавам.

Дънфорд опита с друга тактика.

— Ако те хванат, това ще съсипе репутацията й още на първия й бал. Ще трябва да се ожениш за момичето. Няма да има друга алтернатива. Ще трябва да постъпиш почтено.

— Никой няма да ме види — заяви Алекс със сдържан тон. — Ако някой те попита за мен, кажи им, че съм отишъл… да се освежа.

С тези думи той излезе от скривалището си и последва Ема извън балната зала, а стъпките му бяха внимателни и тихи.

* * *

Коридорът беше оставен неосветен, за да обезкуражи подпийналите гости и влюбените двойки да пренесат веселбата до всички кътчета на къщата, но Ема лесно откри стаята си. Тя запали само една свещ, предпочитайки полумрака заради главоболието си. С непростимо шумна прозявка свали обувките си и се сгуши между меките, бели завивки на леглото си. Въздъхна дълбоко, разтри слепоочието си и реши, че наистина се е насладила на първия си прием в Лондон. Вярно, че бе срещнала немалко тесногръди и надути аристократи, но се бе запознала и с много интелигентни и интересни мъже и жени. Само ако не беше тази ужасна цицина на главата й. Знаеше, че щеше да си прекара по-добре, ако не се чувстваше така. Бе толкова невероятно уморена.

Ема остави клепачите си да се затворят и простена тихо, докато се чудеше как изобщо щеше да се надигне отново, за да се върне на приема.

Алекс бързо и тихо се вмъкна в стаята, като наум благодари за добре смазаните панти на вратата. Той се спря за момент, дарявайки младата жена с нежен поглед. Така заспала, тя бе спокойна и очарователна, без намек за острия й език и бърз ум. Лека усмивка докосна лицето й, както се бе сгушила дълбоко в завивките и Алекс си помисли, че няма нищо на този свят, което да иска да направи повече от това, да я вземе в ръце и да я приласкае, докато заспи. Той се спря и се намръщи, учуден от целомъдрените си мисли. Честно казано, не можеше да си спомни последния път, в който бе изпитвал нежни чувства към някоя жена.

Внезапно Ема изтегна тялото си с котешко мъркане. Алекс усети как страстта обхваща ума и тялото му, когато гърдите й опънаха плата на корсета й. Очите й все още бяха затворени и тя въздъхна със задоволство. Алекс се върна до вратата.

Ема се сви отново на кълбо и си помисли, че усамотението е наистина прекрасно. В този момент Алекс затвори вратата с отекващо щракване. Очите на Ема се отвориха от ужас и тя ахна при вида на чернокосия, зеленоок мъж, чието мощно телосложение сякаш изпълваше цялата стая.

— Здравей, Мег.