Джулия Куин
Великолепно (22)

Глава двадесет и първа

Още преди Ема да си е поела дъх, тя отново се намираше в Уестънбърт и наблюдаваше как стотина прислужници и наемни работници довършват финалните приготовления за това, което трябваше да бъде най-бързо организираната сватба на десетилетието. Керълайн и Юджиния бяха в стихията си и Ема трябваше да признае, че бяха сътворили истинско чудо. Керълайн дори отбеляза, че би могла се справи по-добре, ако разполагаха с малко повече време, което накара Ема да започне да се смее, защото организацията надхвърляше всичко, за което беше мечтала някога в Бостън.

След няколко добродушни караници между Софи и Бел относно синьото или прасковеното, Ема окончателно реши, че ментовозеленото ще е победител за цвят на деня, което беше едно мъдро решение, защото, както се оказа, и двете жени изглеждаха несравнимо в своите рокли.

Младоженката обаче беше тази, която спечели сърцата на всички. При последната проба на булчинската рокля Бел възкликна, че никога не е виждала Ема толкова невероятно красива. Роклята беше в леко старомоден стил, при който талията беше точно там, където се предполагаше, че трябва да бъде, а не под бюста, както яростно диктуваше последната мода. Ема харесваше новия стил и притежаваше много тоалети, ушити по него, но за сватбената си рокля заяви, че няма да е в такъв. Мадам Ламберт се беше съгласила незабавно, създавайки прелестна рокля от коприна с цвят на слонова кост, със скромно деколте, което откриваше раменете й. Роклята продължаваше с дълги тесни ръкави и пластове фусти, които подчертаваха тънката й талия и падаха грациозно в разкошни дипли.

Ема реши да се придържа към семплата кройка и да не добавя никакви скъпоценни камъни или панделки в допълнение.

Резултатът спираше дъха. Прическата придаваше на лицето й още по-изящен вид и разкриваше елегантната извивка на шията й. Цветът от слонова кост обаче беше този, който я правеше така невероятна. Ема първоначално беше спряла избора си на бяло, но мадам Ламберт настоя за цвят слонова кост и беше абсолютно права. Материята подчертаваше нежния тен на Ема и я караше да изглежда така, сякаш сияеше. А може би това беше заради любовта. Все пак Ема реши, че роклята помага.

Накрая денят на сватбената церемония настъпи и младоженката се събуди силно притеснена. На всичкото отгоре Бел нахълта в стаята й и без всякакво предисловие попита:

— Нервна ли си?

— Ужасно много.

— Добре, предполага се, че трябва да си нервна, както знаеш. Бракът е доста сериозна стъпка, все пак. Може би е най-сериозната в живота на една жена. След раждането, разбира се, и смъртта, предполагам, но…

— Достатъчно — отсече Ема.

Бел й се усмихна дяволито.

— Ти, злодей такъв — измърмори Ема и замери братовчедка си с възглавницата.

— Поръчах горещ шоколад — каза Бел. — Ще го донесат всеки момент. Не мисля, че ще искаш да хапнеш нещо по-съществено тази сутрин.

— Не — съгласи се тихо Ема, втренчвайки погледа си през прозореца.

Бел веднага придоби сериозен израз.

— Не си се разколебала, нали?

Ема прекъсна своята замисленост.

— Не, разбира се. Обичам Алекс, както знаеш. Не знам дали някога съм ти го признавала, но това е истината.

— Зная, че го обичаш.

— Искаше ми се само татко да е тук, за да ме заведе до олтара. Сега ще живея толкова далече.

Бел потупа ръката й успокоително.

— Знам, но ти имаш нас, все пак. А и семейството на Ашбърн те обожава. Баща ти ще те посети. Сигурна съм, че ще го направи. Но не казвай на татко колко много ти липсва чичо Джон. Той е невероятно горд от мисълта, че ще те заведе до олтара.

Чу се почукване по вратата и след малко Софи влезе в стаята все още облечена в пеньоара си.

— Срещнах прислужницата на стълбите и я изпратих в кухнята за още шоколад. Надявам се, че нямате нищо против. Тя ще се върне скоро.

— Не, разбира се — каза усмихнато Ема. — Колкото повече — толкова по-весело.

— Не мога да повярвам колко голяма активност има в тази къща — продължи тя. — Някоя от вас слизала ли е долу вече?

Двете жени поклатиха глави.

— Като лудница е! Бях почти прегазена от лакей. А и гостите вече започнаха да пристигат!

— Шегуваш се — отвърна Бел. — Трябва да са станали в четири сутринта, за да пристигнат сега.

— Алекс направо озверя, когато мама предложи да поканим всички за през нощта. Само няколко избрани гости получиха разрешението му да останат предната вечер и той категорично настоя абсолютно всички да са се изнесли за тази вечер.

Ема се изчерви.

— Видя ли го вече?

— Не, но Дънфорд го е видял — отвърна Софи и пое чаша с шоколад от тихо вмъкналата се в стаята прислужница. — Той каза, че Алекс е станал извънредно нервен. Мога да си представя, че той в голяма степен би искал цялата сватба да е започнала и приключила вече.

— Да, и не е единственият — промърмори Ема, чудейки се кога най-после стомахът й ще престане да се преобръща.

* * *

Сватбата беше планирана да започне точно по обяд и в единадесет и половина Ема надзърна през прозореца, за да види спектакъла, който се разиграваше на южната поляна на Уестънбърт.

— Мили боже — изпъшка тя. — Трябва да има поне двеста души там отвън.

— По-скоро четиристотин, предполагам — каза Бел и застана до Ема на прозореца. — Мама щеше да направи гостите от списъка поне шестстотин, но…

— Нямаше достатъчно време — довърши Ема. — Да, знам.

Погледът й продължаваше да се взира в ливадата, тя разтърси глава при вида на грандиозността на събитието. Цветни раирани шатри бяха забити в тревата, предпазвайки купищата гости от ранното юлско слънце. Както Алекс й беше обещал, имаше повече букети с цветя, отколкото Ема можеше да преброи.

— О, боже — въздъхна Ема. — Не трябваше да позволявам на леля Керълайн да прави списъка с гостите толкова голям. Аз не познавам и половината от тези хора.

— Но те познават теб! — отбеляза ентусиазирано Софи.

— Можеш ли да повярваш, че ще станеш херцогиня? — попита Бел.

— Не, наистина не мога — отговори тихо тя.

И още преди да разбере бе настъпил моментът, който всички очакваха, и тя стоеше на входа на шатрата толкова нервна, че не чуваше звуците на любимата си творба от Моцарт, която оркестърът свиреше.

— Късмет — каза й Софи точно преди да тръгне по пътеката между редовете — … сестричке.

След няколко секунди Бел последва Софи, но не и преди да стисне успокоително ръката на Ема.

— Обичам те, Ема Дънстър.

— Това е последният път, когато някой някога ще ме нарече така — прошепна Ема.

— Ема Риджли ми звучи доста добре — каза Хенри и взе ръката й. — Особено когато прибавиш „херцогиня Ашбърн“ към него.

Тя се усмихна нервно.

— Всичко ще бъде наред — каза Хенри и после добави нежно. — Сигурен съм, че ще бъдеш много щастлива.

Ема кимна и преглътна сълзите си.

— Благодаря ти толкова много, чичо Хенри. За всичко. Аз много те обичам, нали знаеш?

Той докосна бузата й.

— Да, знам — отвърна, а гласът му беше надебелял от емоциите. — Ще вървим ли? Мисля, че твоят херцог ще прекоси пътеката и ще те занесе на гръб до олтара, ако не стигнем скоро до там.

Поемайки си дълбоко дъх, Ема направи първата стъпка по пътеката. И когато видя Алекс да стои и да я чака пред олтара, всичките й страхове бавно започнаха да се стопяват. С всяка следваща стъпка я завладяваше чувство на радост и дори не забеляза стотиците хора, които се бяха обърнали на местата си и наблюдаваха как сияещата булка върви по пътеката.

Алекс затаи дъх, когато я видя да пристъпва в шатрата. Тя изглеждаше толкова прекрасно, че не знаеше как да го опише. Сякаш красотата й струеше от всяка нейна пора. Всичко около нея блестеше — от копринения цвят на кожата й до виолетовите очи и огнените къдрици, които искряха дори през финия воал.

Най-накрая Ема и Хенри стигнаха до Алекс и единственото, което тя можеше да направи, когато чичо й постави ръката й в тази на бъдещия й съпруг, бе да се усмихне. Погледна нагоре в зелените му очи и видя, че той я гледа с безкрайна топлота, желание, притежание и, разбира се, любов. Може би никога нямаше да й каже тези думи, но Ема видя ясно чувствата в очите му. Алекс я обичаше. Обичаше я и внезапно тя видя живота си два пъти по-ясно, отколкото преди няколко минути.

Останалата част от церемонията мина толкова бързо, че по-късно Ема си спомняше само отделни моменти от нея. Как Чарли изглеждаше невероятно горд, когато донесе пръстените върху малката възглавничка. Или топлината, която се излъчваше от ръцете на Алекс, когато той й сложи пръстена. Наперените усмивки на Дънфорд и Нед, докато гледаха как Алекс я целува твърде страстно, след като свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга, и накрая гледката на мокрите бузи на Керълайн, когато новобрачната двойка мина по пътеката.

* * *

Приемът продължи през целия следобед и през по-голямата част от вечерта. Ема беше поздравена първо от стотици гости, които не познаваше, и после от още толкова, които познаваше. Алекс стоеше до нея почти през цялото време, а в моментите, когато бяха разделени от социалните условности, тя чувстваше как очите му не се отделят от нея и едва сдържаше тръпките на любов и желание, които преминаваха през тялото й.

Накрая, след многобройните танци и десетките тостове, Алекс се приближи до Ема и прошепна в ухото й:

— Осъзнавам, че още е рано, но не можем ли да се махнем оттук вече? Бих искал да те имам само за себе си.

— Мислех си, че никога няма да попиташ — въздъхна Ема и усмивката й стана още по-широка. Двамата помахаха с ръка, за да се сбогуват с тълпата, и спряха до Юджиния, преди да напуснат.

— Искам всички да си заминат още тази вечер — натърти Алекс. — Изобщо не ме интересува дори и да не успеят да се приберат по домовете си преди зазоряване. Те така или иначе обикновено не го правят.

— Мога ли да предположа, че това скъперничество не се отнася до членовете на новото ти семейство? — попита Юджиния с доста развеселено изражение.

— Разбира се, но искам повечето от вас да са изчезнали до сутринта. — Алекс залепи една целувка на бузата на майка си. — Бих желал да остана насаме със съпругата си, ако никой от вас не възразява.

— Бъди сигурен, че всички ние ще сме си тръгнали преди пладне — отвърна Юджиния. — Предполагам, че нямаш намерение да се измъкнеш от брачното ложе преди това?

Ема се изчерви до корена на косите си.

— Със сигурност нямам — безсрамно каза Алекс. — Също така ще съм ти благодарен, ако уредиш да ни донесат храна в стаята утре сутринта.

— Не се тревожи, скъпи мой сине, ще се погрижа за всичко. — Очите на Юджиния се навлажниха, когато го докосна по бузата — Толкова съм щастлива за теб днес.

Алекс и Ема й се усмихнаха за довиждане и поеха по дългия коридор, който водеше до господарския апартамент. Ема почти тичаше, за да се справи с големите крачки на Алекс и когато тръгнаха нагоре по витите стълби, тя спря, за да си поеме дъх.

— Моля те — изрече Ема, смеейки се. — Изчакай за момент.

Алекс спря рязко и взе лицето й в ръцете си. Очите му блестяха едновременно нежно и развеселено.

— Не мога да чакам.

Тя изписка леко, когато Алекс я вдигна на ръце и я пренесе през останалия път до стаята им.

— Най-накрая сами — каза той драматично и ритна вратата с крак, без да я изпуска от ръцете си. — Нещо против да те целуна?

— Не.

— О, добре! — И когато той приключи с целувката, остави Ема задъхана и сгорещена.

— Нервна ли си?

— Не. Сутринта бях, но вече не съм.

Очите на Алекс заблестяха, когато си представи последствията от това изказване. Все пак не искаше да я уплаши. Имаха цяла нощ… цяла седмица всъщност. Той взе ръката й и я поведе към средата на помещението.

— Това е твоята нова стая — каза той и махна с ръка наоколо, за да й покаже обстановката.

Ема се огледа. Обзавеждането беше доста мъжко.

— Можеш да я промениш, ако желаеш — каза Алекс. — Нищо прекалено розово, надявам се.

Ема едва потисна усмивката си.

— Мисля, че може да се измисли нещо подходящо.

Той взе ръката и в своята.

— Има още една съседна стая, която официално е стаята на херцогинята, но аз предпочитам да прекарваш повечето време тук.

— О, нима? — подразни го тя.

— Можем да я превърнем във всекидневна, украсена с всякакви женски дреболийки каквито поискаш — предложи той сериозно. — Но не мисля, че ще се нуждаеш от легло там. Смятам да го преместим в апартамента на мисис Гуд. Тя е с нас от доста години и мисля, че ще й се отрази добре. Много по-удобно е от това, което има сега.

— Това е чудесна идея — каза тихо Ема и пристъпи по-близо към него.

— О, Ема, толкова се радвам, че най-после си моя.

— И аз се радвам, че ти си мой.

Алекс се засмя шумно.

— Елате по-близо, за да можем най-сетне да свалим тази невероятна рокля от вас, Ваша светлост.

— Името ми е Ема — отвърна тя строго. — Не искам да чувам да ме наричаш „Ваша светлост“.

— Вие сте безценна, Ваша светлост — Алекс обви ръце около нея и започна да разкопчава малките копченца на роклята по дължина на гърба й. Той правеше това мъчително бавно като караше Ема да тръпне при всяко докосване.

Един кратък стон се откъсна от устните й и тя постави ръце на раменете му, за да се задържи права. Сякаш цялата стая се завъртя в чувствена мъгла и единственото нещо, което можеше да направи, бе да остане права.

Ръцете на Алекс спряха по средата на гърба й.

— Ммм, мисля, че е време да пуснем косата ти. — С ловките си пръсти той измъкна шнолите, които държаха гъстите кичури вдигнати високо. — Въпреки че много харесвам тези малки буклички, които се вият надолу, когато прическата ти изглежда по този начин.

След няколко секунди цялата й тежка коса се изсипа по гърба и Алекс придърпа няколко кичура към лицето си. Първо ги целуна и после вдиша опияняващия им аромат.

— Обожавам косата ти — промърмори той, прокарвайки ръце през нея. — Казвал ли съм ти някога, че искам малко момиченце с точно същия цвят коса?

Ема поклати глава безмълвно. Те никога не бяха говорили за деца. Беше предполагала, че той ще иска наследник — всички мъже искаха, но никога не беше мечтала, че ще поиска малко момиченце, което да изглежда точно като нея.

— Аз си мислех за едно малко момченце с черни коси и зелени очи — отвърна тя колебливо.

Алекс върна ръцете си върху копчетата на гърба й.

— Е, ние просто ще продължим да се стараем, докато се изпълнят желанията и на двама ни, нали? — През това време той беше разкопчал копченцата със завидна бързина и след секунди дрехата падна на пода, оставяйки Ема само с нейната копринена долна риза.

Той започна да смъква тънката одежда от раменете й, но тя го спря.

— Шшт, сега е мой ред. — Тя посегна към шалчето му и бавно дръпна краищата на сложния възел. Когато го свали, започна да разкопчава копчетата на надиплената му бяла риза, от която малко по малко започна да се разкрива плътта му. Алекс издържа на това сладко мъчение само за миг, след това я привлече със стон в обятията си и я занесе в огромното балдахинено легло.

— Господи, толкова си красива — каза с възхищение той, докато докосваше скулите й. — Толкова красива.

Ема се отдаде на страстта си, обви ръце около Алекс и го дръпна към себе си в леглото. Дори когато се опитваше да свали дрехите си, той не можеше да спре да я докосва. Топлината на неговите ръце, съчетана с чувственото триене на коприната върху кожата й, я накара да стене от удоволствие. Тя мълвеше името му отново и отново, без да осъзнава, че го произнася на глас.

— Тихо, съкровище, тук съм — прошепна той.

Ема се увери, че той наистина е тук. Всеки негов сантиметър гола плът се притискаше в нея. Но долната й риза все още стоеше между тях и Ема скъса дразнещата дреха в желанието си да не остави нищо между нея и съпруга й.

— Шшт — каза той отново и укроти ръцете й. — Все повече започвам да харесвам тези неща. — Той спусна ръце по стигащата до бедрата копринена риза и плъзна материята нагоре, оставяйки огнени следи по кожата й. Когато платът разкри гледката на гърдите й, той простена възхитено и се наведе, за да целуне всяко от тъмните зърна. Ема изстена от удоволствие, прокара ръце по тила му и го придърпа по-плътно към себе си. — Ммм, спомням си, че това ти харесваше — засмя се Алекс, възхитен от естествените й реакции.

— Алекс, махни това нещо от мен — заповяда му тя разгорещено.

— О, добре — подразни я той и най-накрая издърпа ризата през главата й, за да я запрати на пода до леглото.

Ема погледна към него. Той все още изглеждаше толкова спокоен. Нима не чувстваше тази безумна страст, която изпитваше тя? С дяволита усмивка се наведе към него и започна да целува зърната на гърдите му по начина, по който той целуваше нейните. Неговата реакция беше незабавна и много по-силна от това, на което Ема се надяваше. Той подскочи и извика:

— Господи, Ема, откъде си научила това?

Ема доближи устните си до неговите.

— От теб. Искаш ли да ме научиш на още нещо?

— Може би следващата седмица — изръмжа Алекс. — Не мисля, че мога да понеса още от това тази нощ.

Тя се засмя от задоволство, когато той се наведе и я целуна разгорещено. От този момент игрите и дразненията престанаха. Останаха само търсещите им тела, които се извиваха едно към друго от желание и страст.

Ема не можеше да спре да докосва голата му кожа. Тя прокарваше ръце по твърдите мускули на бедрата му, нагоре по гърдите и раменете му. Всяко следващо докосване възбуждаше Алекс още повече, докато той вече не можеше да се въздържа. Спусна ръката си по цялото й тяло, докато не докосна нейната женственост през меките къдрици. Тя изстена от желание, стисна го силно и го придърпа към себе си. Много бавно той я разтвори и плъзна пръст в нея. Тя беше повече от готова за него.

— Толкова си влажна — каза той дрезгаво. — Толкова влажна и гореща и толкова готова за мен…

— Моля те, Алекс — стенеше Ема.

Алекс премести тежестта си върху нея, разтвори краката й и застина. Беше истински ад за него да не се потопи в нея целият, но знаеше, че тялото й още не беше готово за това и искаше да й даде възможност да свикне с големината му.

Но Ема не смяташе така.

— О, Алекс, моля те, искам повече — промълви тя, хвана бедрата му и се опита да го придърпа по-близо.

Той не успя да устои на желанието й и с дрезгав вик се отпусна в нея с цялата си дължина. Дишаше тежко, докато се опитваше да поддържа равномерен ритъм на тласъците си и я галеше интимно.

Ема се понесе към рая. Тя се опитваше да се бори срещу освобождението си, копнеейки да задържи по-дълго съвършенството на момента, но усещането за невероятна свобода, която само той можеше да й даде, я понесе на крилете си. Тя знаеше, че битката е загубена, когато той пъхна ръка между телата им и я докосна. И тогава, само миг преди да експлодира, от гърлото й се откъсна вик.

— Господи, Алекс, обичам те толкова много!

Той застина.

— Какво каза? — попита пребледнял.

Тя се почувства така, сякаш пристъпва към ръба на скала. Имаше нужда той да продължи.

— Моля те Алекс, моля те не ме оставяй така.

— Какво каза? — повтори той, а всичките му мускули се изопнаха от напрежение.

Виолетовите й очи срещнаха зеления му поглед с открита нежност.

— Обичам те.

Той задържа погледа й за миг, преди отново да проникне в нея. В движенията му имаше едно ново усещане за неотложност. Този последен тласък беше всичко, от което тя се нуждаеше, и я накара да изгуби връзка с реалността. Тя се строполи на леглото от силата на своето освобождение и силно изкрещя името му, когато светът около нея се завъртя в пламенна призма от чувства. Невероятното усещане от свиването на мускулите й около него премахна последните следи от въздържание у Алекс и той нададе силен триумфален вик, когато се освободи в нея.

Доста по-късно двамата лежаха прегърнати, замаяни от споделената страст. Алекс въздъхна дълбоко и зарови лице във врата й.

— Страхувах се, че никога няма да чуя тези думи — промълви той тихо.

Ема прокара пръсти през гъстата му черна коса и я разроши.

— Аз все още се страхувам, че може никога да не ги чуя.

Алекс се дръпна настрани и взе лицето и в ръцете си.

— Обичам те, Ема Елизабет Дънстър Риджли — каза той тържествено. — Обичам те с цялото си сърце и душа. Обичам те така, както никога не съм мечтал, че ще обичам някоя жена. Обичам те как…

— Спри! — извика Ема, с плувнали в сълзи очи.

— Защо, любов моя?

— Твърде съм щастлива — отвърна тя с накъсан глас.

— Ти никога няма да бъдеш твърде щастлива. В действителност аз възнамерявам да посветя останалата част от живота си, за да направя всеки твой ден по-щастлив от предишния.

— Не мисля, че това ще е много трудно, докато смяташ да си до мен.

Алекс се усмихна.

— Като че ли някога ще реша да те напусна.

— Добре! — нахално отвърна Ема.

— Сякаш би ме пуснала да си тръгна — подразни я той. — Моята свирепа американска херцогиня. Ти вероятно ще ме последваш с пушка.

Ема седна в леглото и го удари с възглавницата.

— Звяр!

Смеейки се весело, тя го остави да я събори по гръб на леглото.

— Освен това аз дори не знам как да използвам пушка — отвърна тя задъхано.

— Какво? Моята катереща се по дърветата и ловяща риба херцогиня не може да стреля с пушка? Много съм разочарован.

— Е, далеч по-добра съм от средното ниво, когато използвам пистолет.

Алекс се наведе и я целуна.

— Така е по-добре.

— Алекс?

— Мхм?

— Не трябва да се връщаме скоро в града, нали?

— Не, не мисля. Защо питаш?

— Предполагам, че започвам да се привързвам към Уестънбърт.

Алекс се нацупи.

— Към Уестънбърт или към мен?

— Към теб, голямо бебе такова. Но в Лондон няма да мога да те виждам често. Всички отнемат толкова много от времето ти. Мислиш ли, че можем да останем тук за известно време?

Алекс притисна жена си към гърдите си, съхранявайки новооткритата любов, която струеше от сърцето му.

— Мисля, че това може да се уреди.