Джулия Куин
Великолепно (18)

Глава седемнадесета

— Как изглеждам? — Ема се появи пред Нед цялата облечена в черно. Беше сложила чифт тъмни бричове, които той бе носил като четиринадесетгодишен.

Нед я погледна, но не каза нищо.

— Мога ли да мина за момче — продължи Ема. — Ще си вдигна косата и ще я сложа под шапка, разбира се.

Нед преглътна.

— О, Ема, работата е там, че… ами, не… ти изобщо не изглеждаш като момче.

— Наистина ли? — въздъхна тя. — Проклятие! А бях толкова щастлива, че намерих бричове, които да ми стават. Макар че са ми малко големи в талията. — Тя издърпа колана, за да демонстрира. — Всичко по-малко от това щеше да стои прекалено прилепнало на бедрата ми. Очевидно бричовете просто не са направени така, че да пасват на женското тяло.

— Сигурно има много добра причина за това — промърмори Нед, отбелязвайки неблагоприличния начин, по който стояха бричовете на женската й фигура. — Добре, че съм ти братовчед — добави той. — Не бих искал никой друг да те вижда облечена така.

— Не бъди такъв моралист. Откровено казано, намирам тези бричове за извънредно удобни. Цяло чудо е, че жените по цял свят не са започнали да се бунтуват. Ако искаш да узнаеш защо толкова много дами припадат, тогава опитай да се пристегнеш с корсет и ще разбереш.

— И още нещо, Ема… ти трябва да, ъъъ, това е… — несвързаните думи на Нед заглъхнаха и когато Ема го погледна в лицето забеляза, че изглеждаше някак измъчено.

— Трябва да направя какво?

— Вероятно би искала да… ъъм… ами да стегнеш своите… — Той посочи неопределено с ръка областта на гърдите й. Двамата обикновено си говореха доста директно, но Нед не се чувстваше способен да коментира интимните части на нейното тяло.

— Разбирам — каза тя внимателно. — Хмм, може би си прав. Ако почакаш само за момент… — Тя се втурна навън от стаята и се върна около пет минути по-късно. Гърдите й изглеждаха по същия начин.

— Съжалявам — каза тя простичко. — Беше твърде неудобно. Просто ще трябва да облека по-провиснало сако.

Нед мислеше, че е най-добре да се въздържа от повече коментари по темата и грабна едно от старите си палта.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Пробвай това. Мисля, че няма да се влачи по земята.

Наистина не се влачеше, но беше в опасна близост до нея. Ема изучаваше замислено костюма си.

— Приличам на бездомник, който отива на погребение.

Двамата заговорници се измъкнаха в коридора и се отправиха към задното стълбище.

— Бъди внимателен с третото стъпало — прошепна Ема. — Скърца. Трябва да се доближиш до стената.

Нед я изгледа накриво.

— Често ли се измъкваш по тези стълби?

Ема си припомни за деня, в който двете с братовчедка й се промъкнаха по задните стълби, облечени като прислужници. Това беше денят, в който срещна Алекс.

— Бел ми каза за това — промърмори тя.

Следвайки съвета на Бел, те се придвижиха безшумно надолу по стълбите. Минаха на пръсти през безлюдната кухня и се измъкнаха през страничната врата, която ги отведе право в кадифената тъма на нощта.

* * *

Приемът у лейди Мотрам бе вече в разгара си, когато Алекс и Дънфорд минаха през вратата на балната зала и двамата безупречно облечени в строго вечерни костюми.

— Виждаш ли ги? — попита Алекс с пресипнал глас и използва предимството на високия си ръст, за да огледа добре присъстващите.

— Не — отвърна Дънфорд с протегнат врат.

— Ема не е тук — заяви Алекс.

— Какво искаш да кажеш? Тя трябва да е тук.

— Не е. Мога да забележа косата й на миля оттук.

— Чакай! — изведнъж възкликна Дънфорд. — Виждам Бел.

Алекс проследи погледа на Дънфорд и видя русата коса на Бел. Тя беше обградена от обичайните си обожатели.

— Удсайд се е надвесил целият над нея.

Дънфорд сви вежди.

— И тя не прави нищо, за да му попречи. Последвай ме. — Той мина решително през тълпата, разбутвайки всички около себе си. Алекс го последва по петите.

— Бел — възкликна Дънфорд приятелски, когато стигна до нея, — изглеждаш по-прекрасна от всякога.

Той се наведе и целуна ръката й. Бел го погледна с голямо недоверие.

— И виконт Бентън! — Дънфорд потупа мъжа по гърба. — Не съм ви виждал цяла вечност. Тъкмо се канех да ви попитам за жилетката, която носите. Възхитен съм от нея? Къде си я ушихте?

След като вниманието на Удсайд беше ангажирано, Алекс се съсредоточи изцяло върху Бел.

— Лейди Арабела — каза той рязко и се освободи от останалите й ухажори с един унищожителен поглед, — трябва да поговоря с вас насаме.

— Нямам за какво да говоря с вас — отговори тя и вирна брадичка.

Алекс се обърна към Дънфорд и Удсайд.

— Бихте ли имали нещо против да открадна лейди Арабела за миг? Обещавам да я върна веднага. — Той намигна на Дънфорд. — Знам колко държи на вас и не бих искал да ви лишавам от компанията й за много дълго — добави той и се усмихна опасно на Бел, след това я хвана за китката и на практика я издърпа отвън на балкона. — Къде е братовчедка ти?

— Не страда по теб вкъщи, ако това те тревожи. — Бел преглътна конвулсивно. Веднага разбра, че е казала прекалено много на Алекс.

Той разпозна вината в очите й.

— Къде е тя? В опасност ли е? Само Господ знае в какви неприятности може да се забърка, ако няма някой, който да я наглежда. — Алекс нямаше логично обяснение за свиващия стомаха му страх, който премина през него, но по някакъв начин усещаше, че Ема се е забъркала в нещо опасно. А също така знаеше, че нямаше никакъв начин той да стои отстрани и да гледа как тя се излага на риск.

— Ема е напълно способна да се грижи сама за себе си, без каквато и да е помощ от ваша страна. Освен това, не ми беше известно, че тя ви засяга по някакъв начин.

— Не си играйте с мен, милейди — предупреди Алекс. — Къде е Ема?

— Вижте сега, Ваша светлост — отвърна заядливо Бел. — Вие се държите отвратително. Не знам какво сте й казали, но трябва да е било ужасно, защото тя дори не иска да говори за него. Ходи из къщата с най-мрачното изражение, което някога съм виждала и от време на време просто се заглежда някъде с празен поглед и започва да плаче. Надявам се да сте доволен — изрече ядно. — Всичко, което можем да направим, е да я разсейваме, за да не мисли за свинята, която я ухажваше! За щастие имаме… — тя замълча внезапно.

— За щастие имате какво? — попита Алекс. — Какво става тази вечер и защо Ема не е тук?

— Нима казах „свиня“? — попита Бел безцеремонно, наклони глава и забарабани с пръсти по брадичката си. — Имах предвид паразит! — изсъска тя. — Сега оставете мен и Ема на мира.

Тя дръпна ръката си от него, втурна се в балната зала и отиде право към Дънфорд и Удсайд.

— Толкова съжалявам за грубото поведение на Ашбърн — каза тя мило и се усмихна на сините очи на Удсайд. — Разпитваше ме за братовчедка ми. Той я преследва, предполагам знаете.

Удсайд я изгледа проницателно.

— Бях останал с впечатлението, че тя отговаря на чувствата му.

— Вече не. Всъщност точно заради това тя си остана вкъщи тази вечер. Все още е разстроена заради цялата тази работа. Но нека не говорим повече за Ема. Бих желала да науча нещо повече за вас, милорд. Нед ми е говорил толкова много за вас.

В очите на Удсайд се появи хищнически блясък, когато започна сам да се убеждава, че Нед е избрал да предложи сестра си в замяна на десетте хиляди лири.

— Сигурен съм, че е така — промърмори той.

Дънфорд потисна една въздишка, когато видя Алекс да се запътва гневно към тях.

— Удсайд, ще имате ли нещо против да ви открадна лейди Арабела за един валс? Знам, че Ашбърн току-що ви я отне, но аз наистина трябва също да говоря с нея.

— Не искам да танцувам, Дънфорд — възпротиви се тя.

— Мисля, че искаш — каза той с кадифен глас и я поведе направо към центъра на залата.

Удсайд въздъхна раздразнено, докато наблюдаваше как плячката му за пореден път се отдалечава от него. Той тъкмо възнамеряваше да отиде да си вземе нещо за пиене, когато Алекс се появи от лявата му страна.

— Съжалявам за станалото — каза той със свита усмивка. — Сигурен съм, че с нетърпение чакате да прекарате вечерта с лейди Арабела. Тя е много очарователна.

Удсайд го погледна подозрително.

— Какво толкова има да й казва, че е така дяволски важно?

Алекс преглътна отвращението си към мъжа и се усмихна любезно.

— Всъщност, Удсайд, вината е изцяло моя. Наясно сте, че ухажвам братовчедката на Арабела, нали?

По лицето на Удсайд премина заговорническа усмивка. Той всъщност никога не бе вярвал, че влиятелният херцог Ашбърн ще се ожени за някакво нищожество от колониите, което не притежава титла. И точно поради тази причина не изпитваше нужда да говори за Ема с подобаващото за една дама уважение.

— Американската женичка ли? Тя изглежда като истинско удоволствие, но аз никога не съм си и помислял, че човек като вас би имал интерес към жена от колониите.

Алекс се бореше с желанието да откъсне езика на мъжа.

— Имахме малък спор. И виждате ли, тя не ми говори.

— Изпратете й цветя — каза му Удсайд поверително. — Или бижута, освен ако не смятате, че това ще се стори на семейството й прекалено дръзко. Винаги върши работа. — Той махна едно невидимо влакно от ръкава си. — Жените са толкова лесни за манипулиране.

Алекс се замисли колко ли допълнителни усилия ще са необходими, за да премахне и белите дробове на проклетника заедно с езика.

— Убедих Дънфорд да ми помогне и да поговори с Бел, защото аз очевидно не успях отвън на терасата. Той ще се опита да я убеди, че е желателно тя да склони Ема да говори с мен, за да си изясним различията.

Удсайд кимна.

— Мъдър подход. Ако се получи, ще ви струва доста по-евтино от гривна.

Алекс се усмихна през зъби.

— Още една причина да се надяваме, че усилията му ще се увенчаят с успех.

* * *

Обаче не се получи така.

Дънфорд опита всяка възможна тактика, за да придума Бел да издаде къде е Ема, но тя остана непоклатима. Накрая той реши да я изнудва с единствено нещо, което му остана. Прочиствайки няколко пъти гърло, той погледна надолу към сините й очи и каза:

— Бел, ако веднага не ми кажеш къде точно се намира Ема, ще направя такава сцена, че ще ти бъдат нужни години, за да я преживееш.

Бел погледна към него презрително.

— На средата на претъпкана бална зала сме, какво, за бога, можеш да направиш?

— Да те целуна.

— О, моля те — отвърна тя пренебрежително.

— Ще използвам езика си — добави той много бавно и отчетливо.

Бел ахна от дързостта му.

— Ти не би… ти дори не си привлечен от мен! Казвал си ми го преди. По няколко повода.

— Няма значение.

— Но това ще ме съсипе.

— Точно в момента, Бел, изобщо не ме интересува.

Тя хвърли един поглед към опасните му кафяви очи и разбра, че много го е подценила. Под безгрижната си фасада той имаше желязна воля и я беше спипал на тясно.

— Нямам никакъв шанс, нали?

— Никакъв.

Бел въздъхна. Чувстваше се напълно отчаяна. Но въпреки това се чудеше дали просто не бе възможно Дънфорд и Ашбърн все пак да помогнат на Ема и Нед в плана им.

— Нямам цяла нощ, Бел.

— Е, добре — отстъпи накрая тя. — Ема и Нед са в къщата на Удсайд. Нед има хазартен дълг към него и двамата отидоха да откраднат разписката.

— Какво?! От всички проклети неща, които могат да направят…

— Става въпрос за много пари — каза тя решително.

— Брат ти трябва да се научи да плаща дълговете си като джентълмен. Или поне да залага толкова, колкото може да плати.

— Удсайд го е измамил! Това е единственият честен начин.

Дънфорд остана шокиран.

— Предполагам, че твоята роля във всичко това е да отвличаш вниманието на нищо неподозиращия Удсайд, докато твоите роднини му ровят в личните вещи?

Бел кимна и направи реверанс, когато валсът завърши.

Дънфорд я хвана за ръката и я отведе при Ашбърн и Удсайд.

— Внимавай как ще се справиш със задачата си, мила моя — промърмори той в ухото й. — Смея да предполагам, че двамата с виконта имате различни представи за това, какво означава забавление.

— А, Удсайд, ето ви и вас — възкликна той и постави ръката на Бел в тази на другия мъж. — Връщам лейди Арабела на грижите ви. През цялото време не спря да говори за вас.

Той кимна към Бел и на устните му се прокрадна зловеща усмивка.

— Страхувам се, че ние с Ашбърн трябва да тръгваме — продължи Дънфорд. — Вярвам, че вие двамата ще прекарате една превъзходна вечер.

— Сигурен съм, че ще бъде така — каза Удсайд с нисък глас. — Надявам се да мога да покажа на лейди Арабела градините. Тези на лейди Мотрам имат славата на най-добрите.

Бел направи гримаса и веднага я прикри с кашлица.

— Всъщност се опасявам, че съм настинала и не мисля, че е добра идея да излизам на нощния влажен въздух.

Алекс и Дънфорд им кимнаха и се насочиха към вратата.

— Тя ми каза всичко — прошепна той. — Ще ти разкажа, когато се качим в каретата.

* * *

Файтонът, който Нед и Ема бяха наели за пътуването си до градската къща на Удсайд, спря на две пресечки от крайната им цел. Те не желаеха тропотът на конските копита да извести леко спящите слуги, че са пристигнали гости. Нед плати на файтонджията, а Ема през цялото време държеше устата си затворена, защото не искаше женският й глас да провали маскарада им. Те се запътиха тихомълком надолу по улицата към дома на Удсайд. Виконтът беше наел скромна градска къща и този факт накара Ема да се почувства доволна. Една по-голяма и представителна сграда би им отнела твърде много време, за да я претърсят, а и със сигурност щеше да има цяла флота от надзираващи слуги.

В относително неголямото жилище на Удсайд бе малко вероятно да има много прислуга.

— Мисля, че е по-добре да заобиколим от другата страна — прошепна Нед. — Трябва да проверим дали случайно някой от прозорците не е оставен отворен. Нощта е сравнително гореща.

Ема кимна и последва братовчед си в тясната уличка. Придвижиха се плътно до оградата и се оказа, че имаха късмет. Удсайд беше оставил последния прозорец леко открехнат, вероятно за да влиза чист въздух в стаята.

— Твърде е високо — каза Нед и се намръщи.

— Трябва просто да ме повдигнеш нагоре.

— А аз как ще вляза?

— Предполагам, че няма как — отговори Ема с нервна усмивка. — Освен ако не намериш опора в стената.

— Това не ми харесва…

Ема също не гореше от желание да отиде сама, но знаеше, че братовчед й няма да я пусне, ако разбере, че е неспокойна.

— Ще трябва да ми дадеш сигнал, ако някой дойде.

— Какво ще кажеш за кашлица?

След като Ема кимна, той преплете здраво длани и ги подложи на крака й.

— Изглежда това е кабинетът му! — прошепна тя развълнувано, когато стигна до нивото на прозореца. — И вратата е затворена, така че няма да ми се налага да се притеснявам от възможността някой слуга да влезе.

— Сега ще те изтласкам — каза Нед. — Опитай се да сложиш единия си крак върху перваза на прозореца. Ако го направиш, ще ти е по-лесно да влезеш вътре.

Когато Нед я побутна нагоре, Ема стисна зъби и използва всичките си сили, за да се набере и да преметне крак през перваза на отворения прозорец. След като направи това вече беше лесно да премести и останалата част на тялото си в кабинета на Удсайд. Тя се приземи леко върху килима и мислено благослови меките подметки на обувките си.

— Време беше катеренето ми по дърветата да послужи за нещо полезно — прошепна на себе си тя.

През отворения прозорец се процеждаше лъч светлина, но дори когато очите на Ема свикнаха с тъмнината, тя разбра, че не вижда достатъчно добре, за да успее да проведе своето търсене. Бръкна в джоба на палтото, извади свещта, която бе взела със себе си и я запали. С помощта на светлината, тя огледа внимателно стаята. Накрая очите й попаднаха върху пролуката под вратата, която водеше към салона.

Всеки минаващ наблизо слуга лесно можеше да забележи светлината на свещта, която се процеждаше отдолу. Ема бързо свали палтото си и го натъпка под процепа.

— Добре — прошепна тя. — Ако бях измамник и крадец, който се опитва да изиграе и обере един младеж, къде бих сложил разписката му? — Бюрото изглеждаше най-логичното място, откъдето да започне търсенето. Все пак Удсайд едва ли бе очаквал домът му да бъде претърсван от Нед и Ема, затова вероятно не се бе старал особено да скрие въпросния документ. Ема отвори първото чекмедже. Няколко пера, листове за писане, но нищо, което да й напомня за бележката, която Нед й бе описал. Ема се прехвърли на другото чекмедже. Отново нямаше късмет. Дръпна и третото, но то беше заключено. Сърцето й започна да бие силно и тя притича до прозореца.

— Нед — прошепна тя.

— Какво?

— Едно от чекмеджетата на бюрото е заключено!

— Пробвай с фуркет. Повечето от тези стари бюра нямат здрави ключалки.

— Много добре — Ема отново се върна при бюрото, където махна шапката си и извади един фуркет от косата си. Тя прехапа долната си устна и завъртя фуркета в ключалката. Нищо. Опита още няколко пъти. Пак нищо. Накрая изгледа свирепо заключеното чекмедже и промърмори:

— Ти, глупава малка ключалко! Нямам никаква представа какво правя и ти го знаеш, нали? — и тогава ключалката се отвори, а Ема се усмихна широко. — Видя ли, не беше толкова трудно. — Тя прерови съдържанието на шкафа. Там имаше няколко документа, нещо, което приличаше на договор за наем на къщата, малко пари, но нищо, наподобяващо разписката. Ема набързо подреди документите и затвори шкафа, след което се увери, че е добре заключен.

Тя отново отиде до прозореца.

— Не беше там! — извика шепнешком.

— Продължавай да търсиш — отвърна братовчед й.

С въздишка тя се обърна към лавицата с книги, която се намираше на стената до вратата. Предположи, че е възможно Удсайд да е пъхнал разписката в някоя от тях. Слава богу, че не беше цяла библиотека. Ема набързо прецени, че книгите не наброяват повече от тридесет-четиридесет и няма да й отнеме много време, за да ги прегледа. Тя се качи на малко столче и започна от най-горния рафт, който изглежда съдържаше цялата колекция от творби на Шекспир. Хмм, помисли си тя развеселено, изглежда двамата с Бел все пак имаха нещо общо.

* * *

Каретата на Алекс спря пред къщата на Дънфорд, след като се беше клатушкала с бясна скорост по лондонските улици. Удсайд живееше точно на три пресечки разстояние, затова двамата мъже решиха да оставят екипажа там и да не будят излишно подозрение.

— Ще я удуша — процеди Алекс. С дългите си крака той бързо успя да стигне до другия край на улицата.

Дънфорд погледна бясната физиономия на приятеля си и реши, че той наистина може и да го направи.

След няколко минути те бяха пред къщата на Удсайд.

— Не забелязвам никакви следи от влизане с взлом — прошепна Алекс, докато оглеждаше сградата.

— Мисля, че има алея от задната страна на къщата — отвърна Дънфорд. — Хайде!

Двамата мъже се придвижиха безшумно покрай къщата, спряха рязко, когато стигнаха до ъгъла и надникнаха зад него. Мъжка фигура стоеше обърната към сградата и гледаше тревожно към прозореца.

— Намери ли го вече — чуха го те да казва тихо.

Алекс и Дънфорд се отдръпнаха назад.

— Нашият скъп приятел лорд Едуард — прошепна иронично Дънфорд.

— С който ще се заема, точно след като приключа с братовчедка му — промърмори заплашително Алекс.

— Чакай тук — промълви Дънфорд и се изстреля светкавично напред. Преди Алекс да разбере какво става, той вече затискаше устата на Нед с ръка. Ашбърн бързо се присъедини към тях.

— Ема вътре ли е? — настоятелно попита той.

Нед кимна. Сините му очи издаваха силна изненада и лек страх.

— Какво, по дяволите, те накара да стоиш тук, докато тя е вътре?!

Дънфорд осъзна, че все още държи устата на Нед запушена и той няма как да отговори. Предвид създалите се обстоятелства, Едуард беше доста благодарен за това, понеже не знаеше какво да каже. Той се питаше същото нещо през последните десет минути и се чувстваше като пълен глупак, задето чакаше отвън, докато Ема тършува из къщата. Алекс продължи безмилостния си разпит.

— Тя търси разписката, нали? Как, по дяволите, си мислиш, че ще успее да открие листче хартия в тази къща?

Дънфорд и този път не махна ръката си от устата на Нед, затова младият мъж направи единственото нещо, което можеше, за да се освободи.

Облиза ръката на Дънфорд.

Последният отскочи назад, напълно погнусен, и трескаво започна да трие ръката в палтото си. След секунда обаче размисли и започна да я бърше в палтото на Нед.

— Не мога да отговарям на въпросите му, когато ръката ти е на устата ми.

— Е — настоя Алекс.

— Не знам, предполагам, че сме се надявали да извадим късмет. Всичко това е нейна идея.

— Сигурен съм, че е така — Алекс не се съмняваше, че тя бе нагласила целия този фарс. Трябваше да я държи изкъсо, когато се оженят. — Но ти така или иначе не биваше да се съгласяваш с нея.

Нед го изгледа снизходително.

— Някога опитвал ли си да я спреш, когато си е наумила нещо? Ако не я бях придружил, щеше да дойде тук сама.

— Влизам — обяви решително Алекс.

— Аз не мисля, че това е добра идея — колебливо отбеляза Нед.

Ашбърн го изгледа смразяващо.

— До този момент си доказал, че преценката ти не става за нищо.

Нед погледна виновно и отстъпи назад.

— Дънфорд, ще ми помогнеш ли да се кача?

* * *

Междувременно в кабинета на Удсайд Ема беше приключила с претърсването на книгите и почти бе на път да се откаже нацяло от изследването си. Изглежда въпреки всичко щеше да се наложи да претърсва и останалата част от къщата. Тя не се почувства много въодушевена от тази възможност. Тъкмо се канеше да се покаже на прозореца и да обясни това на Нед, когато си спомни за фуркета, която бе оставила върху бюрото. Тя със сигурност не желаеше да оставя никакви следи. Всъщност нямаше голямо значение. Когато Удсайд разбереше, че чека го няма, веднага щеше да се досети кой го е взел, той не беше глупав. Все пак бе успял да измами Нед с десет хиляди лири. Ема предположи, че трябва да е доста изобретателен, за да направи такова нещо. Въпреки това, не искаше да оставя доказателства, които той можеше да предаде на властите. Затова отиде до бюрото и се протегна за фуркета. Точно тогава видя кутийката за енфие.

Намираше се върху бюрото и беше богато орнаментирана. Ема предположи, че най-вероятно бе внесена от Азия.

— О, моля те, Боже, моля те, Боже, моля те, Боже… — припяваше монотонно тя и съвсем забрави за фуркета.

Ема беше затворила очи, докато се молеше като малко дете, после си пое дълбоко дъх и ги отвори. Малък лист хартия, сгънат няколко пъти, лежеше на дъното на кутията. Ема забрави да диша и го разгъна нетърпеливо.

„Аз, Едуард Уилям Блайдън, виконт Бъруик, обещавам да платя на Антъни Удсайд сумата от десет хиляди лири.“

По-надолу тя видя подписа на Нед. Това бе момент на невероятно облекчение, в който тя усети силните удари на сърцето си.

— Благодаря ти, Боже — дишайки тежко, тя грабна внимателно капака на кутийката и я постави точно, както беше.

— Нед — повика го тя тихо, — намер… — Тя се завъртя точно в момента, в който Алекс се приземи с лекота върху килима. — Ти! — отстъпи тя шокирано.

Устата на Алекс беше в права линия.

— Ти, скъпа моя лейди, имаш много да обясняваш.