Джулия Куин
Великолепно (1)

Пролог

Бостън, Масачузетс

Февруари, 1816 година

— Значи ме отпращаш? — Виолетовите очи на Ема Дънстър бяха широко отворени от шок и тревога.

— Не бъди толкова драматична — отвърна баща й. — Разбира се, че не те отпращам. Просто ще прекараш една година в Лондон с братовчедите си.

Устата на Ема се отвори.

— Но… защо?

Джон Дънстър се размърда неудобно в стола си.

— Просто смятам, че трябва да видиш малко повече от света, това е всичко.

— Но аз съм била в Лондон! Два пъти.

— Да… е, сега си по-възрастна… — Той прочисти гърло няколко пъти и се облегна назад.

— Но…

— Не виждам защо това да е толкова голямо затруднение. Хенри и Керълайн те обичат като свое собствено дете, а и ти самата ми каза, че харесваш Бел и Нед повече от когото и да било от приятелите ти в Бостън.

— Но те ни гостуват от два месеца. Не може да се каже, че не съм ги виждала скоро.

Джон кръстоса ръце.

— Ще отпътуваш с тях утре и това е окончателно. Отиди до Лондон, Ема. Забавлявай се.

Младата жена присви очи.

— Да не би да се опитваш да ме омъжиш?

— Разбира се, че не! Просто мисля, че промяната на обстановката ще ти се отрази добре.

— Не съм съгласна. Има хиляди причини, поради които не мога да напусна Бостън точно сега.

— Наистина ли?

— Да. Заради домакинството, например. Кой ще го ръководи докато ме няма?

Джон се усмихна снизходително на дъщеря си.

— Ема, живеем в къща с дванадесет стаи. Не се изисква чак толкова много ръководене. А и аз съм сигурен, че малкото, което е необходимо, може умело да се изпълни от мисис Мълинс.

— А всичките ми приятели? Ще ми липсват ужасно. Стивън Рамзи ще бъде особено разочарован, ако замина толкова внезапно. Мисля, че се кани да ми предложи.

— За бога, Ема! Ти не даваш и два петака за младия Рамзи. Не бива да подхранваш надеждите на бедното момче само защото не искаш да заминеш за Лондон.

— Но аз мислех, че искаш да се оженим. Баща му е най-добрият ти приятел.

Джон въздъхна.

— Когато беше на десет, може и да съм се замислял за бъдещ брак между вас двамата. Но още тогава беше очевидно, че никога няма да бъдете подходящи един за друг. Ще го подлудиш в рамките на седмица.

— Загрижеността ти към единственото ти дете е трогателна — измърмори Ема.

— А той ще те отегчи до безпаметност — довърши нежно Джон. — Иска ми се и Стивън да осъзнае безплодността на усилията си. Това е още една причина да напуснеш града. Ако си на цял океан разстояние, той най-накрая може да се огледа в друга посока за булка.

— Но аз наистина предпочитам Бостън.

— Ти обожаваш Англия — възрази Джон, а гласът му достигна границата на раздразнението. — Не можеше да спреш да повтаряш колко много ти е харесало последния път, когато бяхме там.

Ема преглътна и прехапа нервно долната си устна.

— А компанията? — попита тя тихо.

Джон въздъхна и се облегна назад. Най-накрая, истинската причина, поради която Ема не желаеше да напусне Бостън.

— Ема, „Дънстър Шипинг“ все още ще бъде тук, когато се върнеш.

— Но има още толкова много неща, които трябва да узная! Как ще успея да поема управлението в бъдеще, ако не науча всичко, което мога, още сега?

— Ема, и двамата знаем, че няма никой друг, на когото да предпочитам да оставя компанията. Създадох „Дънстър Шипинг“ от нищото и Господ ми е свидетел, че искам да я завещая на моята собствена плът и кръв. Но трябва да погледнем фактите. Повечето от нашите клиенти няма да желаят да правят бизнес с жена. И работниците няма да искат да приемат заповеди от теб. Дори фамилното ти име да е Дънстър.

Ема затвори очи. Знаеше, че това е истина и бе почти готова да се разплаче заради тази несправедливост.

— Зная, че няма никой по-подходящ за управлението на „Дънстър Шилинг“ — каза нежно баща й. — Но това не означава, че всички останали ще се съгласят с мен. Колкото и да ме вбесява този факт, трябва да приема, че начело с теб компанията ще западне. Ще изгубим всичките си поръчки.

— Само заради пола ми — мрачно каза тя.

— Страхувам се, че да.

— Ще управлявам тази компания някой ден. — Виолетовите очи на Ема бяха ясни и дяволски сериозни.

— Мили боже, момиче. Не се предаваш, нали?

Ема прехапа долната си устна и остана непреклонна.

Джон въздъхна.

— Разказвал ли съм ти някога за времето, когато беше болна от грип?

Ема поклати глава, объркана от внезапната смяна на темата.

— Беше точно след като болестта отне майка ти от нас. Мисля, че ти беше на четири. Толкова мъничко дребосъче. — Той погледна към единственото си дете. В очите му блестяха топлина и привързаност. — Беше много дребна като дете, все още си такава, но като малка беше толкова миниатюрна. Не мислех, че е възможно да имаш достатъчно сила, за да се пребориш с болестта.

Ема седна, дълбоко развълнувана от тихо изречените думи на баща си.

— Но ти оцеля — каза той внезапно. — И тогава осъзнах какво те е спасило. Ти просто беше прекалено упорита, за да умреш.

Ема не успя да потисне усмивката си.

— А аз — продължи баща й, — бях твърде непреклонен, за да ти го позволя. — Той изправи рамене, сякаш за да отпъди сантименталността на момента. — Всъщност, аз може би съм единственият човек на Земята, който е по-голям инат от теб, дъще, така че най-добре е да приемеш съдбата си.

Ема простена. Беше време да погледне истината в очите, нямаше начин да избегне заминаването за Англия. Не че пътуването извън страната можеше да се приеме като наказание. Тя обожаваше братовчедите си. Бел и Нед бяха сестрата и братът, които никога не бе имала. И все пак, човек трябва да мисли и за сериозните неща, а Ема не искаше да изоставя самоналожените си задължения към „Дънстър Шипинг“. Отново погледна баща си. Той стоеше зад бюрото с кръстосани ръце и изглеждаше неумолим. Ема въздъхна, примирявайки се с временната пречка.

— О, добре. — Тя се изправи, готова да се оттегли, за да опакова багажа си, както се предполагаше, тъй като щеше да отпътува на следващия ден с един от корабите на баща си. — Но ще се върна.

— Сигурен съм в това. О, и Ема?

Тя се обърна.

— Не забравяй да се позабавляваш малко, докато си там, нали?

Ема се усмихна на баща си с най-дяволитата си усмивка.

— Наистина, папа, нали не си мислиш, че ще се лиша от приятното прекарване в Лондон само защото не бих искала да бъда там?

— Разбира се, че не. Колко съм глупав.

Ема постави ръката си на дръжката на вратата и я открехна с няколко инча.

— Предполагам, че едно момиче получава само веднъж в живота си сезон в Лондон. Би могла също така и да се забавлява, дори и да не е от социалния тип.

— О, прекрасно! Значи все пак я накара да се съгласи? — извика лейди Керълайн, сестрата на Джон, която неочаквано връхлетя в стаята.

— Никой ли не ти е казвал, че подслушването е неучтиво? — меко попита Джон.

— Глупости. Вървях по коридора и чух Ема да говори. Беше отворила леко вратата, както знаеш. — Обърна се към Ема. — След като приключихме с този въпрос, обаче, какво е това, което чувам — че си ударила някакъв крадец в носа днес?

— О, това — отговори Ема и поруменя.

— О, какво? — настоя Джон.

— Видях как един мъж се опитваше да задигне кесията на Нед. Двамата с Бел се караха за едно или друго, както правят винаги, и той не забеляза, че щяха да го ограбят.

— Така че ти удари крадеца? Не можа ли просто да извикаш?

— О, за бога, папа. Каква полза щеше да има от това?

— Добре тогава, поне удари ли го достатъчно силно?

Ема захапа долната си устна смутено.

— Всъщност, мисля, че му счупих носа.

Керълайн издаде силен стон.

— Ема — каза меко тя, — знаеш, че очаквам с нетърпение да те заведа в Лондон за сезона, нали?

— Зная. — Керълайн беше най-близкото подобие на майка, което Ема бе имала. Постоянно се опитваше да я накара да прекарва повече време в Англия.

— И знаеш, че те обичам много и не бих искала да променя нищо в теб.

— Да — колебливо отговори Ема.

— Тогава се надявам, че няма да приемеш забележката ми за обида, когато ти кажа, че в Лондон благовъзпитаните млади дами в действителност не удрят неприятните хора по носа.

— О, лельо Керълайн, благовъзпитаните млади дами от Бостън в действителност също не вършат подобни неща.

Джон се подсмихна.

— Успя ли, по случайност, да вземеш кесията на Нед обратно?

Ема се опита да му хвърли високомерен поглед, но не съумя да потисне усмивката си.

— Разбира се.

Джон засия.

— Това е моето момиче!