Дженифър Уайнър
Добър в леглото (8)

8.

Опитах. Честна дума, опитах. Само че се чувствах толкова нещастна заради Брус, та не успявах да свърша нищо в офиса. Не мислех за това, докато седях във влака за Ню Йорк, за да се срещна с Макси Райдър с известните й букли, често зарязвана от разни гаджета, нейни партньори в този или онзи филм. В романтичната драма „Тръпка“, номинирана за „Оскар“ миналата година, тя е в ролята на блестящ мозъчен хирург, който накрая заболява от болестта на Паркинсон.

Макси Райдър беше англичанка на двайсет и седем или на двайсет и девет, в зависимост от това, на кое списание предпочитате да вярвате, и от самото начало на кариерата си знаеше какво е да си грозното пате, докато благодарение на чудесата на строгите диети, на „Пилатес“ и „Зоната“ (шушукаше се, че и пластичната хирургия си е казала думата, но изключително дискретно), тя бе успяла да се превърне в един слаб и фин лебед. Носеше трийсет и четвърта мярка, страхотна красавица, но бе качила десет килограма за първата си роля в чуждестранен филм, наречен „Чуждо място“, в който играе шотландска ученичка, завързала пламенна любовна връзка с директорката си. Когато филмът се завъртя в Щатите, тя вече бе успяла да свали десетте килограма, косата й бе боядисана в кестеняво, бе зарязала британския си мениджър и се бе оставила в ръцете на най-нашумялата холивудска агенция, бе създала и задължителната продуцентска компания (наречена „Максидея“), домът й бе представен в поредицата на „Венити Феър“, посветена на къщите на звездите, където тя се появи облечена единствено в една черна боа, навита прелъстително под заглавието „Любимецът на Макси“.

С други думи, Макси бе пристигнала.

Независимо че бе талантлива и красива, мъжете продължаваха да я зарязват, при това по най-шумния начин. Тя бе постъпила точно като всички млади звезди по на двайсет, както правеше навремето Джулия Робъртс, а следващото поколение веднага изкопира как една звезда да се влюбва в другия главен герой. С тази разлика, че Джулия сама ги повличаше към олтара, докато Макси всеки път се оставяше да й разбият сърцето. Това, разбира се, не се случваше тихо и незабележимо. Асистент-режисьорът, по когото се бе увлякла по време на снимките на „Чуждо място“, се появи на раздаването на наградите „Златен глобус“, усукал се около една от звездите на „Спасители на плажа“. Партньорът й от „Тръпка“ — с когото бе изиграла поне шест незабравими любовни сцени, а чувствата между тях бяха толкова наситени, че можеха да разтопят всичко наред, бе съобщил за раздялата им едновременно и на нея и на целия свят по време на телевизионно интервю. Хареса си деветнайсетгодишна рок звезда, за да излекува разбитото си сърце, а той избяга в Лас Вегас и се ожени за друга.

— Не мога да повярвам, че се е съгласила да дава интервюта — ми бе казал Роберто, отговорник по печата в „Миднайт Ойл“. Фирмата бе много малка, позната на малцина пиар агенция в Ню Йорк, много под обичайните впечатляващи имена, на които Макси обикновено се доверяваше. Само че между „Чуждо място“ и „Тръпка“, тя бе прекарала шест седмици в Израел, за да направи някакъв незначителен филм, нещо за кибуц по време на седемдневната война, а малките филми обикновено привличат малки агенции и така Роберто бе излязъл на сцената.

„Зойник за седем дни“ сигурно никога нямаше да бъде показан на американски екран, ако не бе номинацията за „Оскар“, която Макси получи за „Тръпка“. За Макси сигурно също нямаше да се чуе покрай този филм, ала тя бе подписала договор за него, преди да стане известна, което означаваше, че се е съгласила да й платят жълти стотинки, а филмът да бъде рекламиран и разпространяван както продуцентите преценят.

Едва ли има нужда да ви подсказвам, че продуцентите преценили, че това е шансът им да направят грандиозно откриване, разчитайки на интереса към Макси. Докараха я от снимки в Австралия, настаниха я в апартамент на последния етаж на „Риджънси“ на Ъпър Ийст Сайд и я поканиха, както Роберто се изрази, „да избере група репортери“, на които да бъде така любезна да обърне двайсетминутно внимание. А Роберто, Бог да го поживи, ми се обади първо на мен.

— Интересува ли те? — бе попитал той.

Разбира се, че ме интересуваше, а Бетси остана очарована, точно както става винаги когато някоя сочна историйка се озове в скута на редактора, въпреки че Габи измърмори нещо за онези, дето правели по един хит и никой не ги чувал повече.

Аз бях доволна. Роберто беше доволен. След това обаче се намеси личната пиар агентка на Макси.

Седях си аз на бюрото, потънала в нещастие, и броях дните, откакто бяхме говорили с Брус за последен път (десет) и минутите на разговора ни (четири), и се чудех дали да не си запиша час при нумеролог, за да ми пресметне бъдещето и да ми каже дали ни очаква нещо добро, когато телефонът звънна.

— Обажда се Ейприл от НДР — избърбори гласът. — Разбрахме, че се интересувате от разговор с Макси Райдър.

Била съм се интересувала значи.

— Имам насрочено интервю с нея за събота в десет сутринта — обясних на Ейприл. — Роберто от „Миднайт Ойл“ го уреди.

— Да. Така е. Имаме няколко въпроса, преди да одобрим.

— Кажете ми пак коя сте.

— Ейприл от НДР — НДР бяха най-голямата и най-известна пиар фирма в Холувуд. На тях се обаждаха известните под четирийсет винаги когато се окажеха в някоя каша, унизителна или незаконна, и искаха да се предпазят от пресата. Робърт Дауни нае НДР, след като изгубил съзнание в незнайно чия спалня, след като хубавко се опиянил с хероин. Къртни Лав поставила на НДР задачата да възстановят имиджа й, след като си оперирала носа, гърдите и сменила стила си, а те я превърнали от цапната в устата мръсница в почтена дама, облечена с маркови дрешки. В „Игзаминър“ ги наричаме „нямат си друга работа“… какъвто беше случаят и с моето интервю, което се надявах да взема. Очевидно Макси Райдър ги беше привикала и тях.

— Искаме да ни гарантирате — започна Ейприл от НДР, — че това интервю ще бъде посветено изцяло на работата на Макси.

— На работата ли?

— На ролите й — поясни Ейприл. — На актьорските й умения. Не на личния й живот.

— Тя е знаменитост — отвърнах спокойно аз. Поне така си мислех. Според мен и това й влиза в работата. Да е известна личност.

Гласът на Ейприл бе в състояние да смрази и течен шоколад.

— Преди всичко е актриса — заяви тя. — Хората се интересуват от останалото заради работата й.

Във всеки друг случай щях да премълча — да стисна зъби, да се ухиля и да се съглася със смешните условия, които искаха да ми наложат. Само че предишната вечер не бях спала, а тази Ейприл ме нервира.

— Я стига! — повиших глас. — Всеки път, когато отворя „Пийпъл“, я виждам в поличка с цепка до дупето и огромни черни очила, които крещят: „Не ме гледайте“. Да не би да се опитвате да ми кажете, че тя иска да бъде известна единствено като актриса?

Надявах се Ейприл да приеме забележките ми по шеговития начин, по който си мислех, че съм ги казала. Само че така и не усетих откъде ще се стовари бедата.

— Не можете да разпитвате за личния й живот — предупреди ме строго Ейприл.

Въздъхнах.

— Както кажете — съгласих се. — Направо е върхът. Както и да е. Ще говорим само за филми.

— Съгласна ли сте с условията?

— Да. Съгласна съм. Никакъв любовен живот. Никакви полички.

— Тогава ще видя какво мога да направя.

— Нали ви казах, че Роберто вече е уредил интервюто!

Оказа се, че говоря на прекъснатата телефонна линия.

 

 

Две седмици по-късно, когато най-сетне се отправих за интервюто, съботната сутрин в началото на ноември бе сива, ръмеше, от онези дни, в които всички, които разполагат с пари, са се спасили от града и са хукнали към Бахамските острови или към вилите си в Поконос, а по улиците се мотаят хора, които няма накъде да мръднат: пъпчиви доставчици, чернокожи момичета с безброй плитки, мърляви хлапета, яхнали велосипеди. Секретарки. Японски туристи. Някакъв тип с брадавица на брадичката, развял дълга къдрава коса. Леле, какъв късмет извадих.

Минах пеша двайсетте пресечки до центъра в напразни опити да не мисля за Брус и в отчаяни опити дъждът да не ми намокри косата. Фоайето на „Риджънси“ беше просторно, цялото в мрамор, цареше тишина, навсякъде имаше огледала, които подчертаваха от различни ъгли пъпката, избила на челото ми.

Беше още рано, затова реших да се помотая. В магазина за подаръци към хотела бяха изложени обичайните халати с надути цени, четки за зъби по за пет долара, списания на най-различни езици. Едно от тях се оказа ноемврийският брой на „Мокси“. Грабнах го и отгърнах на рубриката на Брус.

„Малко по-надолу — прочетох. — Оралното приключение на един мъж.“

Голям майтап! „Оралните приключения“ изобщо не бяха силата на Брус. Той имаше проблем с обилното слюноотделяне. В момент на опиянение, причинено от изпитите маргарити, го бях нарекла „човека биде“. В началото бе дори по-зле. Това, разбира се, не би го споменал, помислих си доволно аз, както не би споменал, че съм единственото момиче, с което някога е опитвал точно тази креватна маневра. Отворих на статията.

Веднъж чух как приятелката ми ме нарича „човека-биде“ — прочетох цитата. Значи ме е чул? Лицето ми пламна.

— Госпожице? Ще го вземете ли? — попита жената зад щанда. Купих го. Настаних се на едно от плюшените канапета в леденостуденото фоайе и се зачетох.

„Когато бях на петнайсет и още девствен, когато носех шина на зъбите и стегнатите памучни гащи, които майка ми купуваше, заедно с приятелите ми се смеехме до сълзи на Сам Кинизън.

— Жени — пенеше се той и отмяташе коса през рамо и се хвърляше по сцената като малко пленено животно, нахлупило барета. — Кажете ни какво искате! Защо? — провикваше се и се отпускаше отчаян на едно коляно. — Защо ви е толкова трудно да кажете да на момента или не, не може би. Кажете ни какво искате! — пискаше той, а публиката веднага пригласяше. — Питаме!

Смеехме се до сълзи, без да знаем защо се държим толкова истерично. Кое бе чак толкова трудно, чудехме се. Сексът, поне доколкото бяхме запознати, не беше нещо кой знае какво. Задъхваш се, празниш се, повтаряш. Това ни беше репертоарът. Нищо кой знае какво, нищо объркано, и разбира се, никакви усложнения.

Когато К. си разтвори краката, а след това се разтвори с пръсти…“

Боже Господи… Боже, помислих си. Имах чувството, че е заврял огледало между краката ми, снимал е каквото е хванал и го е излъчил пред целия свят. Преглътнах с огромно усилие и продължих да чета.

„… най-неочаквано бях обзет от съчувствие към мъжете, които се бяха присмивали на мрънкането на Кинизън. Все едно че се взирах в лице без черти. Косми и корем по-нагоре, бели бедра отляво и отдясно, а точно пред мен бе тайнството, извивки и гънки, и издатини, които по нищо не приличаха на напудрените порнографски снимки, които бях виждал на петнайсет. Да не би да ми се стори така, защото бях съвсем наблизо? Или пък просто бях нервен? Да се изправиш пред нещо тайнствено, си бе страшничко.

— Кажи ми какво искаш — прошепнах, след това си спомних, че главата й е прекалено далече. — Кажи ми какво искаш, и аз ще го направя — след това разбрах, че да ми каже какво точно иска, е все едно да признае… че знае какво иска. Че някой друг се е взирал в това странно непознато сърце, проучил е географията и е разгадал тайните. Макар да знаех, че е имала други любовници, сега бе по-различно, по-интимно. Беше позволявала и на друг да я види там долу, по същия начин. Тъй като аз бях бивш запален слушател на Сам Кинизън, реших да я отведа в рая, да я накарам да мърка като доволно котенце, да залича спомените за предишните.“

„Странно непознато сърце“, „заличавам спомените за предишните“, изсумтях аз. Няма ли кой да ми даде лопата да изрина всички тези простотии?

„Тя се опита, опитах се и аз. Насочваше ме с пръсти, с думи, лек натиск, стенания и въздишки. Аз също се стараех. Само че езикът не е като пръста. Малката ми брадичка я подлудяваше по точно обратния начин, по който на нея й се искаше да подлудее. А когато я чух по телефона да ме нарича «човека биде», реших, че е по-добре да прибягвам до познати и изпитани методи.

Знае ли някой от нас какво прави? Поне един мъж? Питах приятелите си. Отначало те се заливаха от смях и се кълняха, че се налагало със сила да връщат жените си от рая, в който ги били изпратили. Купувам им бира и не спирам да доливам чашите им, така че след няколко часа научавам истината такава, каквато е. Всички сме гола вода и понятие нямаме какво правим. Всичко до един.

— Тя казва, че свършва — споделя тъжно Ерик. — Само че аз не съм толкова сигурен, човече…

— То не се вижда — подкрепя го Джордж. — Как да разберем? Как, наистина? Ние сме мъже. Имаме нужда от убедително доказателство (може и в течен вид), имаме нужда от диаграми и ръководства, които да ни посочат как става, имаме нужда някой да разгадае тайната.

Когато затворя очи, продължавам да я виждам, както бе легнала онзи пръв път, сякаш малко птиче бе разперило криле, розова като черупката на мида, с вкус на океан, пълен с невидими живи същества, напълно неразгадаеми. Иска ми се да можех да разбера. Де да можех.“

— Добре, Жак Кусто — измърморих и се изправих. Когато затворел очи, винаги ме виждал, така бе написал. Това пък какво трябваше да означава? Интересно, кога ли го бе писал? Ако все още му липсвах, защо не ми се обаждаше? Може пък да имаше някаква надежда? Защо да не му се обадя аз по-късно. Може би наистина имаме шанс.

Взех асансьора до апартамента на дванайсетия етаж, където множество млади служители, бледи като ларви, облечени в почти еднакви модели черни ластични панталони, черни впити костюми и черни ботуши седяха по канапета и табуретки и пушеха.

— Аз съм Кани Шапиро от „Филаделфия Игзаминър“ — представих се на създанието, настанило се под огромна снимка на Макси Райдър, облечена във военна униформа, стиснала „Узи“ в ръка.

Момичето ларва разлисти страници, изписани с имена.

— Не виждам името ви — каза тя. Браво.

— Роберто тук ли е?

— Излезе за малко — обясни момичето и махна с ръка към вратата.

— Каза ли кога ще се върне?

Тя сви рамене, очевидно изчерпала речника си.

Взрях се в страниците и се опитах да разчета написаното както беше наопаки. Ето го и моето име: Кандис Шапиро. През него минаваше дебела черна черта. В полето бе маркирано: НДР.

В този момент влетя Роберто.

— Кани — попита той, — какво правиш тук?

— Ти ми кажи — опитах се да се усмихна аз. — Доколкото бях разбрала, имам интервю с Макси Райдър.

— Господи — възкликна той. — Никой ли не ти се обади?

— Защо да ми се обажда?

— Макси е преценила да изключи печатните издания. Ще даде интервю само за „Таймс“. И за „Ю Ес Ей Тудей“.

— На мен никой не ми е казал — свих рамене. — Вече съм тук. Бетси чака статия.

— Кани, много съжалявам…

„Недей да съжаляваш, кретен такъв, мислех си. Направи нещо!“

— … само че не мога да направя абсолютно нищо.

Дарих го с най-очарователната си усмивка. Същата тази най-очарователна усмивка бе подплатена със самочувствието, че работя за важен вестник.

— Роберто — започнах. — Бях запланувала да говоря с нея. Запазили сме място. Разчитаме на статията. Никой не ми се е обадил… а аз се лашках по целия път, при това в събота, което по една случайност е почивния ми ден…

Роберто започна да кърши ръце.

— … и ще ти бъда наистина много задължена, ако ми уредиш петнайсет минути с нея.

Сега Роберто не само кършеше ръце, но хапеше устни и пристъпваше от крак на крак. Това не вещаеше нищо добро.

— Виж — казах тихо и се наведох към него. — Изгледала съм всичките й филми, дори мейкингите. Вече знам всичко за нея. Нищо ли не може да се направи? — забелязах, че започва да се размеква, когато телефонът на колана му писна.

— Ейприл? — обади се той.

Ейприл, подсказа ми с устни. Роберто беше душичка, но съвсем не бе борбен.

— Мога ли да говоря с нея? — прошепнах, но Роберто вече прибираше прекъсналия телефон.

— Каза, че не се чувствали спокойни с теб, можело да възникнат усложнения.

— Какво? Роберто, съгласих се с всичките им условия…

Гласът ми започваше да се повишава. Подобията на ларви, насядали по канапетата, придобиха притеснен вид. Също и Роберто, който отстъпваше към коридора.

— Дай ми да говоря с Ейприл — помолих го аз и протегнах ръка към мобилния му телефон. Той поклати глава. — Роберто — започнах отново, но сниших глас, тъй като си представих как доволно ще се изхили Габи, когато се появя в офиса с празни ръце. — Не мога да се върна без статия.

— Виж, Кани, много съжалявам…

Колебаеше се. Виждах, че се колебае. В този момент дребна жена с черни кожени ботуши до средата на прасеца затрака на високите си токчета по коридора. В едната ръка стискаше мобилен телефон, в другата уоки-токи, а по изписаното й лице се четеше решителност. Можеше да бъде както състарена двайсет и осем годишна, така и четирийсет и пет годишна със страхотен пластичен лекар. Това, нямаше никакво съмнение, бе Ейприл.

Тя ме огледа — и пъпката, и гневното изражение, и черната рокля и обувките от миналата година, вид, който нямаше нищо общо с модерните ларвоподобни създания — и веднага доби пренебрежително изражение. След това се обърна към Роберто.

— Някакъв проблем ли има? — попита.

— Това е Кандис — каза той и ме посочи предпазливо. — От „Игзаминър“.

Жената ме погледна. Имах чувството, че под този поглед пъпката ми порасна.

— Някакъв проблем ли има? — повтори тя.

— Допреди няколко минути нямаше — обадих се с отчаяно усилие да не повишавам глас. — Имах интервю за два. Роберто току-що ми съобщи, че е отменено.

— Точно така — отвърна мило тя. — Решихме да ограничим изявите до най-големите вестници.

— „Игзаминър“ има тираж от 700 000 в неделите, а статията е предвидена за тогава — подчертах. — Ние сме четвъртият по големина вестник на Източното крайбрежие. Освен това никой не си е направил труда да ми съобщи, че интервюто е отменено.

— Това е било задължение на Роберто — измъкна се тя и го прониза с поглед.

Това очевидно бе нещо ново за Роберто, но той нямаше никакво намерение да се противопоставя на властната дама с камшик.

— Извинявай — измрънка към мен.

— Много мило, че се сещаш да се извиниш — изръмжах, — само че, както казах и на Роберто, сега във вестника ни остава огромна дупка, а аз си загубих целия ден — което беше отчасти истина. Непрекъснато се проваляха статии и винаги измисляхме по нещо, с което да закърпим положението. А пък що се отнася до свободния ми ден, винаги когато бях в Ню Йорк, си намирах какво да правя.

Само че бях побесняла. Наглостта на тези хора, грубото им държание и очевидното пренебрежение, с което подчертаваха, че изобщо не съжаляват, ме вбеси!

— Няма ли начин тя да се види с мен за няколко минути? Така и така съм тук.

Ейприл вече не намираше за необходимо да се държи мило.

— И без това закъснява и още днес следобед се връща на снимачната площадка. В Австралия — подчерта, сякаш провинциално нищожество като мен може и да не бе чувало. — Освен това — продължи и отвори със замах малкия си тефтер — вече имаме запланувано интервю с шефа ви.

— Шефът ми ли? — направо не можех да повярвам, че Бетси бе се заела с подобно нещо, при това, без да спомене и дума.

— С Габи Гардинър — поясни Ейприл.

Останах слисана.

— Габи не ми е шеф!

— Съжалявам — каза Ейприл, макар по всичко да личеше, че изобщо не съжалява. — Плановете ни вече са уточнени.

Върнах се в помещението, наето специално за подобни срещи, и се настаних на един стол до прозореца.

— Вижте — започнах аз. — Дошла съм вече, така че не можете да не се съгласите, че е най-добре за всички ни да взема интервюто — дори да е съвсем набързо, — още повече че съм гледала всички филми на Макси и съм си направила труд да се подготвя, вместо просто да се обадя по телефона. Нямам нищо против да почакам.

Ейприл остана в коридора.

— Налага ли се да викна охраната? — попита най-сетне тя.

— Не виждам причина — отвърнах. — Просто ще си седя тук, докато госпожица Райдър приключи, с когото е в момента, и щом й остане някоя и друга свободна минутка, преди да хукне отново към Австралия, ще проведа интервюто, което ми беше обещано — стиснах юмруци, за да не види тя, че цялата треперя, и изиграх последната си карта. — Ако, разбира се, се окаже, че госпожица Райдър не разполага с няколко минути — продължих мило аз, — ще запълня мястото във вестника с точно описание на случилото се тук. Между другото, каква е фамилията ви?

Ейприл ме гледаше вбесена. Роберто се свиваше до нея и местеше очи ту към едната, ту към другата. Не откъсвах поглед от Ейприл.

— Невъзможно — отсече тя.

— Доста интересна фамилия — отбелязах. — Да не би да е от онези специалните имена на Елис Айлънд?

— Съжалявам — каза тя, очевидно за последен път. — Госпожица Райдър няма да разговаря с вас. Вие се държахте саркастично с мен по телефона…

— Саркастичен репортер! Бас държа, че не сте виждали такова чудо досега!

— Освен това госпожица Райдър не се нуждае от вниманието ви.

— Чудесно — избухнах. — Не можа ли някой от лакеите, блюдолизците или подлизурките да ми се обади предварително, преди да се разкарвам чак дотук?

— Роберто трябваше да се обади — повтори Ейприл.

— Да, но не го е направил — заявих и скръстих ръце.

Тя се отдръпна. Стоеше и ме гледаше лошо. Аз я гледах не по-малко лошо. Роберто се подпря на стената, защото целият трепереше. Ларвите се бях наредили в редица и не откъсваха очи от нас.

— Викнете охраната — нареди накрая Ейприл и се обърна на пети. Хвърли поглед през рамо към мен. — А ти — заяви, — пиши каквото знаеш. Пет пари не даваме.

След тези думи всички се изнизаха. Роберто ме погледна за последно с мазен извинителен поглед и пое след нея, ларвите в черните ботуши го последваха и всичките ми шансове да се срещна с Макси Райдър отлетяха. Останах да седя сама, докато те се тъпчеха в асансьора. Едва тогава си позволих да се разплача.

 

 

Честно казано, хотелските етажни тоалетни са страхотно място, където да си изплачеш очите. Гостите на хотела използват своите си бани и тоалетни. Хората отвън нямат представа, че могат да влязат просто така във фоайето на толкова лъскав хотел и да използват свободно тоалетните. А тук е просторно, красиво и има най-различни удобства, като лак за коса, дамски тампони, истински кърпи, с които да си изтриеш сълзите и да си избършеш ръцете. Понякога дори има канапе, на което да се проснеш.

Заклатушках се по коридора, качих се в асансьора и се вмъкнах през вратата със златен надпис „Жени“, изписан в някакъв сложен шрифт, за да се отпусна тихо и спокойно, вече грабнала две кърпи.

— Скапаната Макси Райдър! — изсъсках и треснах вратата, а след това притиснах юмруци към очите си.

— И защо? — прозвуча познат глас над главата ми.

Вдигнах глава. Над стената на кабинката ми се бе надвесило лице.

— Защо? — попита отново Макси Райдър. И на живо бе също толкова очарователна, колкото и на големия екран с огромните си кръгли очи, сметанова кожа с лунички, кестенявите къдри, доста по-лъскави и жизнени, отколкото на обикновените жени. Стискаше тънка цигара във фината си ръка с изпъкнали под прозрачната кожа синкави вени, а аз я наблюдавах как издухва дима към тавана.

— Недей да пушиш тук — предупредих я. Това бе първото, за което се сетих. — Ще включиш противопожарната аларма.

— Ругаеше ме, защото пушех ли?

— Не, ругаех те, защото ми върза номер.

— Какво?

Две стъпала в гуменки тупнаха на мрамора и се показаха пред моята кабинка.

— Я отвори — почука тя по вратата. — Искам обяснение.

Стоварих се на капака на тоалетната чиния. Първо Ейприл, сега това! С огромно нежелание се наведох и отключих вратата. Макси стоеше отпред, скръстила ръце на гърдите си, в очакване на отговора ми.

— Аз съм от „Филаделфия Игзаминър“ — започнах. — Трябваше да те интервюирам. Малката ти гестаповка ми каза чак след като се довлякох тук, че интервюто е отменено и е дадено на една друга от офиса ми, която е… — подсмръкнах — пълна гнус. Целият ми ден отиде по дяволите. Да не говорим за неделната статия — въздъхнах. — Доколкото разбирам, вината не е твоя. Извинявай. Не биваше да те ругая.

— Скапаната Ейприл — възкликна Макси. — Дори не ми е казала.

— Защо ли не се учудвам.

— Аз се крия — съобщи ми доверително Макси Райдър и се изкиска нервно. — От Ейприл.

Гласът й бе на образовано, мило момиче. Бе с разкроени дънки и розово поло. Косата й бе вдигната небрежно и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне, но по всяка вероятност на някой фризьор му е отнело половин час да я направи и да я украси с дребни лъскави шнолки във формата на пеперуди. Като повечето млади звезди, които бях срещала, тя бе ужасяващо слаба. Нацупените й устни аленееха, а очите й бяха с много малко грим и внимателно поставена очна линия. Бузите й бяха набраздени от сълзи.

— Съжалявам за интервюто ти — каза тя.

— Вината не е твоя — повторих. — Защо си тук? Нямаш ли си собствена тоалетна? — попитах.

— Е — пое си тя дълбоко дъх. — Нали знаеш.

— Честно казано, след като не съм слаба, богата и известна звезда, сигурно не знам.

Едното ъгълче на устата й трепна нагоре, а след това отново потръпна и увисна.

— Някога разбивали ли са ти сърцето? — попита с разтреперан глас.

— Всъщност, разбивали са го — признах.

Тя затвори очи. Невероятно дълги мигли се отпуснаха над обсипаните с лунички бузи и под тях се отрониха сълзи.

— Нетърпимо е — каза тихо. — Знам как ти звучи…

— Не. Не. Много добре те разбирам. Познавам това чувство — подадох й една от кърпите. Тя я взе и ме погледна. Май ме подлагаше на изпитание.

— Къщата ми е пълна с неща, които той ми е подарявал — започнах, а тя закима и буклите й подскочиха енергично.

— Точно така — потвърди. — Точно така.

— Боли ме само като ги погледна, боли ме и когато ги прибера.

Макси се настани на пода и подпря буза на хладната мраморна стена. След миг колебание я последвах и чак тогава осъзнах колко е абсурдно това положение, но от него би излязло страхотно заглавие: „Макси Райдър, една от най-известните актриси, плаче на пода в обществена тоалетна“.

— Майка ми казва, че по-добре да си обичал и да си загубил любимия, отколкото никога да не си обичал — обясних аз.

— Ти вярваш ли на тези думи? — полюбопитства тя.

Замислих се за миг.

— Не. Смятам, че и тя не вярва. Иска ми се никога да не го бях обичала. Защото си мисля, че колкото и хубави моменти да сме имали за едно, пак не си струва, след като се чувствам така.

За малко останахме седнали една до друга в мълчание.

— Как се казваш?

— Кандис Шапиро. Кани.

— Ами той?

— Брус. А твоят?

— Аз съм Макси Райдър.

— Знам. Как се казва той.

Тя разкриви лице.

— Не ми казвай, че не знаеш! Всички знаят. „Ентъртейнмън Уикли“ публикува всичко. Как не изпуснаха дори една подробност!

— На мен изрично ми беше забранено да споменавам този въпрос.

— Кевин — прошепна Макси. Това можеше да бъде само Кевин Бритън, другата звезда от „Тръпка“.

— Пак ли Кевин?

— Пак Кевин, все Кевин — натърти тя и посегна към нова цигара. — Не мога да го забравя този Кевин… а опитах всичко. Пиене… наркотици… работа… други мъже…

Господи. Изведнъж се почувствах много неопитна и невинна.

— Ти какво направи?

Знаех какво ме пита.

— Ти знаеш. Сигурно същите неща като теб — поставих длан на челото си в опит да се покажа като грандама. — Започнах да притичвам до частния си остров в компанията на Брад Пит, опитах се да залича болката и си купих ранчо, не само едно, в Нова Англия…

Тя ме удари по ръката. Свитият й юмрук бе като въздушен.

— Сериозно! Може пък да ми кажеш нещо, за което не съм се замисляла.

— Все неща, които не помагат. Вана, душове, карах колело…

— Аз не мога да карам колело — намръщи се тя.

— Заради папараците ли?

— Не. Просто не съм се научила.

— Наистина ли? Брус, бившият ми приятел, той също не можеше да кара колело… — гласът ми пресекна.

— Господи, не е ли ужасно? — попита тя.

— Как неща, които нямат никаква връзка с него, ти напомнят за този човек ли? Да, ужасно е — погледнах я. Лицето й на фона на мраморната стена бе само за снимка. Докато аз сигурно бях покрита с чернени петна и носът ми течеше. Няма справедливост на този свят, качах си. — Ами ти какво правиш? — полюбопитствах на свой ред.

— Инвестирам — отвърна веднага Макси. — Управлявам си парите. И парите на родителите ми — въздъхна. — Въртях и парите на Кевин. Да ми беше казал само, че има намерение да ме зареже. Така щях да го набутам в „Планета Холивуд“, че щеше да му се наложи да развежда туристи из студията, за да си плати наема.

Погледнах Макси с ново уважение.

— Значи ти… — опитах се да намеря подходящия израз. — Занимаваш се с акции през интернет?

Тя поклати глава.

— Не. Нямам време по цял ден да се ровя в компютъра. Купувам акции и търся къде е най-изгодно да ги инвестирам — стана и се протегна, подпряла длани на несъществуващия си ханш. — Купувам недвижими имоти.

Уважението ми се превръщаше в страхопочитание.

— Имаш предвид къщи ли?

— Аха. Купувам ги, наемам майстори да ги приведат в приличен вид, продавам ги на печалба или оставам да живея в тях известно време, ако ми остане такова между филмите.

Пръстите ми сами се насочиха към бележника и химикалката. Макси като специалист по недвижимите имоти бе нещо, за което никой досега не бе писал. Щеше да се получи страхотна статия.

— Виж — осмелих се аз. — Мислиш ли… знам, че каза колко си заета, но може би… може ли да поговорим за няколко минути? За да напиша моята статия?

— Дадено — съгласи се Макси, огледа се и за пръв път се сети, че се намираме в тоалетната. — Защо не се махнем оттук? Искаш ли?

— Не трябва ли да пътуваш за Австралия? Така каза Ейприл.

Макси се вбеси.

— Заминавам чак утре. Ейприл е лъжкиня.

— Не може да бъде — казах.

— Не, честно… а, ясно. Ти се шегуваш — и ми се усмихна. — Все забравям какви са хората.

— По принцип са по-едри от теб.

Тя въздъхна, погледна се и дръпна дълбоко от цигарата.

— Когато стана на четирийсет — сподели, — кълна се, че ще си построя крепост на някой остров, с ограда, по която ще тече ток, ще си оставя косата да расте сива и ще ям яйчено-сметанов крем, докато оформя четиринайсет двойни брадички.

— Друго каза на „Мирабела“ — напомних й. — Каза им, че искаш да снимаш по един качествен филм на година и да отгледаш децата си в някоя ферма в провинцията.

Макси изви вежди.

— Ти си го чела?

— Прочетох всичко за теб — признах.

— Лъжи. Само лъжи — заяви весело тя. — Вземи днес например. Трябваше да отида на някаква място, наречено Мума…

— Мумба — поправих я.

— … и да пийна по нещо с Мат Деймън или Бен Афлек. А може и да беше с двамата. Трябваше да изглеждаме много тайнствено и увлечени един по друг, а някой щеше да звънне в „Страница 6“, онези щяха да припнат, за да ни снимат. След това трябваше да отидем на ресторант да вечеряме, сигурно Ейприл е предплатила за вечерята, само дето аз не мога да вечерям. Ако ме снимат с хапка храна в устата или с отворена уста, или в ситуация, в която личи, че имам уста, освен, за да целувам мъжете…

— И да пушиш.

— Дори това не. Води до рак. Нали така се измъкнах от нея. Казах й, че отивам да пуша.

— Значи нямаш нищо против да пропуснеш чашката с Бен… или Мат…

— Това не е всичко. След това трябва да отида на танци в някакъв бар с прасешко име…

— „Хогс енд Хефърс“^[1] ли?

— Точно. Ще танцувам до малките часове и чак тогава ми е разрешено да поспя. Но само след като си сваля сутиена и се кача да танцувам на бара, докато го въртя над главата си.

— Иха. Уредили са те с това?

Тя извади смачкана хартия от джоба си. Точно така, това беше разписанието:

16 — Мумба; 19 — Тандур; 23 — „Хогс енд Хефърс“.

Бръкна в другия джоб и извади малък черен дантелен сутиен „Уондърбра“. Нави го на китката си и го размаха във въздуха, а в същото време завъртя бедра като истинска купонджийка.

— Виждаш ли? — каза тя. — Дори ме накараха да тренирам. Ако зависеше от мен, щях по цял ден да спя…

— И аз. И да гледам „Железният готвач“.

Макси ме погледна неразбиращо.

— Какво е това?

— Говориш като човек, който никога не си е бил вкъщи сам в петък вечер. Сериал, в който милионер самотник има трима готвачи…

— Железните готвачи — позна Макси.

— Именно. Всяка седмица провеждат готварски битки с някой друг готвач, който ги е предизвикал и ексцентричния милионер им дава един основен продукт, който трябва да сготвят, а в повечето случаи това е нещо живо, като сепия или гигантска змиорка…

Макси се усмихваше, кимаше и гледаше така, сякаш нямаше търпение да види първата серия. Може би просто се преструваше, напомних си аз. Нали това й беше работата. Може би част от актьорската й игра беше да демонстрира приятелско отношение към всеки, с когото се запознаеше, а след това забравяше, че даденият човек съществува, и продължаваше напред.

— Забавно е — признах аз. — И е безплатно. По-евтино, отколкото да си вземеш видеокасета. Снощи го записах и ще го видя, когато се прибера.

— Никога не съм си вкъщи в петък и събота — оплака се тъжно тя.

— А пък аз почти винаги съм у нас. Вярвай ми, не си изпуснала кой знае какво.

Макси Райдър ми се усмихна щастливо.

— Кани — започна тя. — Знаеш ли какво ми се иска?

 

 

И така се озовах в минерални бани „Блис“, просната по корем до една от най-нашумелите млади актриси от моето поколение, говорехме си за провалите в любовния живот, докато мъж на име Рикардо ни поливаше гърбовете със зелена лечебна кал.

Двете с Макси се измъкнахме през задната врата на хотела и повикахме такси да ни откара до минералния център, където рецепционистката побърза да ни се сопне и да ни уведоми, че нямат възможност да ни приемат до края на деня заради предварителни резервации, но дръпнатият й тон се стопи в мига, в който Макси си свали очилата, погледна я втренчено в продължение на три минути и обслужването се подобри с поне 3000 процента.

— Направо върхът — обърнах се към нея почти за пети път. Наистина беше върхът. Леглото беше застлано поне с шест хавлиени кърпи, всяка от тях дебела колкото олекотеното ми юрганче. Бе пусната приятна тиха музика и аз реших, че е компактдиск, но когато вдигнах глава, забелязах, че свири жена на арфа, седнала в един ъгъл, полуприкрита зад дантелени пердета.

Макси кимна.

— Чакай да започнат с душовете и солния масаж — тя затвори очи. — Толкова съм уморена — прошепна. — Иска ми се само да поспя.

— Аз не мога да спя — споделих аз. — Искам да кажа, че се унасям, но после се будя и…

— Леглото е толкова празно.

— Имам си едно кученце, така че леглото ми не е точно празно.

— Да знаеш само как ми се иска да си имам куче! Само че не мога. Прекалено много пътувам.

— Когато искаш, заповядай да се порадваш на Нифкин.

Знаех, че е малко вероятно Макси да се отбие да пием айскафе и да си играе с куче, прибрано от кучкарник. Но пък и това, което ставаше в момента, също бе малко вероятно, казах си, докато Рикардо ме обръщаше и започваше да ме маже с кал и отпред.

— Какво ще стане сега? — попитах. — Всичко запланувано пропадна.

— Точно така — потвърди Макси. — Просто искам един ден и една нощ да поживея като нормален човек.

Сега съвсем не бе моментът да й изтъквам, че нормалните хора не се изръсват с по хиляда долара, за да отидат на минерален масаж.

— Какво друго ти се иска?

Макси се замисли.

— Не знам. Мина толкова време… Ти какво би направила, ако имаш цял ден, през който да се мотаеш в Ню Йорк.

— Аз самата себе си ли съм в сценария, или съм на твое място?

— Какво значение има?

— С неограничени средства ли разполагам, разчитам ли да ме забележат, или съм си аз.

— Бъди си ти първо.

— Аха. Най-напред ще отида на касата на „Таймс Скуеър“ и ще се опитам да си купя билет на половин цена за някое представление на Бродуей. След това ще се отбия в магазина на „Стив Мадън“ в Челси, за да хвърля едно око на разпродажбите. Ще надникна в галериите, ще си купя шест барети за долар от битака в Каламбъс, ще вечерям във „Виджилс“ и тогава ще отида да гледам представлението.

— Направо страхотно! Хайде да го направим! — Макси се надигна веднага, чисто гола, цялата наплескана с кал, нещо плътно покриваше косата й, а на очите имаше кръгчета краставица, които тя махна.

— Къде са ми обувките? — погледна се цялата. — Къде са ми дрехите?

— Лягай веднага — разсмях се.

Макси веднага се отпусна.

— Какво е „Стив Мадън“?

— Страхотен магазин за обувки. Веднъж влязох и попаднах на разпродажба, наречена „Големи крака“. Всички обувки четирийсети номер бяха на половин цена. Това бе най-щастливият ден в живота ми, от гледна точка на краката.

— Супер — прошепна замечтано Макси. — Добре, ами какво е „Виджилс“?

— Барбекю — обясних. — Правят невероятни ребърца, пържени пилета и бисквити с кленово масло… ама ти не беше ли вегетарианка?

— Така ме представят — призна Макси. — Обожавам ребърца.

— Мислиш ли, че можем да отидем? Притеснявам се, че хората ще те познаят. Ами Ейприл? — погледнах я срамежливо. — Не искам да настоявам, но дали ще ни остане време да поговорим за филма ти… за да мога да си напиша статията, иначе редакторката ще ме убие.

— Разбира се — съгласи се великодушно Макси. — Питай каквото искаш.

— По-късно — отвърнах. — Не искам да се възползвам.

— Напротив, давай! — тя се изкиска весело и започна сама да пише статията ми. — Макси Райдър е гола в минерален център, цялата покрита с ароматна кал, докато скърби за изгубената си любов.

Надигнах се на лакът, за да я погледна.

— Наистина ли искаш да говорим за изгубената любов? Нали заради това се вкисна Ейприл. Тя настоява репортерите да питат само за работата ти.

— Но актьорите използват живота си — и болката — за да им помагат в работата — пое си дъх през зъбите. — Всяко нещо си има своята цел — призна. — Знам, че ако някога трябва да изиграя презряна жена… например жена, която са я зарязали пред широката публика в дискусионно предаване… ще мога да се справя.

— Мислиш, че това е най-лошото ли? Бившият ми приятел пише за мъжете секс статии в „Мокси“.

— Сериозно? — попита тя. — Снимаха ме за „Мокси“ миналата есен. „Макси в «Мокси». Много тъпо, нали. Бившият ти за теб ли пише?

Въздъхнах нещастно.

— Аз съм любимата му тема. Не е много весело.

— Какво? — учуди се Макси. — Говори ли за лични неща?

— Да — потвърдих. — Например за теглото ми.

Макси се изправи отново.

— «Да обичаш твърде закръглена жена»? Ти ли си това?

«По дяволите. Целият свят ли бе прочел тази тъпотия?»

— Аз.

— Олеле — Макси ме погледна… надявам се не се опитваше да прецени колко килограма съм и дали е възможно да съм била по-дебела от Брус. — Прочетох я в самолета — добави тя извинително. — Обикновено не чета «Мокси», но полетът ми се стори безкраен, отегчих се, затова прочетох всичко, което намерих, излязло през последните три месеца.

— Не е нужно да се извиняваш — казах. — Сигурна съм, че много хора са чели статията.

Макси легна отново.

— Ти ли си тази, която го е нарекла «човека биде»? — не стърпя любопитството си.

Дори под калта се изчервих отново.

— Никога не съм му го казвала в очите — отвърнах.

— Можеше да е още по-зле. Мен ме зарязаха по време на предаването на Барбара Уолтърс — обясни Макси.

— Знам — кимнах. — Гледах го.

Лежахме смълчани, докато персоналът отмиваше калта от нас с шест маркуча. Почувствах се като много глезено и гледано животинче… или като прекалено скъпо парче месо. След като ни покриха с едра сол, ни направиха масаж и отново ни поляха с душ, докато накрая ни увиха в топли халати и ни изпратиха за масаж на лицето.

— Май при теб е било по-зле, отколкото при мен — примирих се аз, докато съхнеха глинените ни маски. — Искам да кажа, че когато Кевин е говорил за прекратяване на дълга връзка, всички, които са го гледали, са знаели, че става въпрос за теб. Що се отнася до статията, малцина разбраха, че К. съм аз.

— Вероятно всички, които са те познавали — каза Макси.

— Да. Почти — въздъхнах аз. След водораслите, солите, музиката в стил Ню ейдж и топлите ръце на масажиста Чарлз, покрити с бадемово масло, имах чувството, че съм обвита в пухкав облак, на километри от света, далече от телефона, който не звънеше, от противните колеги и наглите пиаровци. Бях далече от собственото си тегло… толкова далече, че дори не се притеснявах какво мисли Чарлз, докато ме масажира и ме обръща. Останах сама с тъгата, но дори тя не ми се стори толкова потискаща в този момент. Нея просто я имаше, също като носа ми, като белега над пъпа ми, останал след шарката, която прекарах на шест. Просто си беше част от мен. Макси стисна ръката ми.

— Нали сме приятелки — попита.

За момент си помислих, че не говори сериозно, че това е просто едно от нейните приятелства, които създава за по шест седмици, докато траят снимките на някой филм. Само че в момента това не ме интересуваше.

Стиснах ръката й в отговор.

— Да. Приятелки сме.

 

 

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Макси и вдигна пръст.

В следващия момент пред нас се появиха няколко чашки с текила, всяка платена от различен мъж. Тя взе една и ме погледна през нея. Направих същото и изпихме текилата на екс. Намръщих се, когато алкохолът ме парна. Най-накрая се озовахме в «Хогс енд Хефърс». Обядвахме късно във «Виджилс» с ребърца, пиле на скара, бананов пудинг и панирано сирене. Всяка от нас си купи по шест чифта обувки от магазина на «Стив Мадън», като си казах, че дори да се чувствам дебела, стъпалата ми не са. След това се пъхнахме в «Бюти Бар» и си накупихме каквато козметика се сетихме (аз предпочетох пясъчни тонове сенки и фон дьо тен. Макси се оказа почитателка на всичко бляскаво). Бях похарчила много повече от заплануваното за следващата година, може би дори за следващите няколко години, но пък кога ли щеше да е следващият път, когато да пазарувам с филмова звезда?

— Знаеш ли какво си мисля? — повтори Макси.

— Какво?

— Според мен имаме много общо. Това с тялото.

Присвих очи.

— К’во?

— Телата управляват и двете ни — заяви Макси, докато аз пиех бирата, с която някой ме бе почерпил. Прозрението й ми се стори много важно. Сигурно защото бях много пияна. — Ти си решила, че мъжете не те искат заради тялото…

— Това не е просто теория — опитах се да вметна, но Макси нямаше намерение да позволи някой да прекъсва монолога й.

— Страхувам се, че ако започна да ям всичко, което ми се яде, ще престана да изглеждам както ми се иска и никой няма да ме желае. Дори още по-зле — обясни тя и погледна строго през цигарения дим, — никой няма да ми плаща. Затова при мен няма мърдане. Само че намеренията ни щракват капана. Ти си решила, че трябва да свалиш килограми, за да те обичат. Аз пък се страхувам, че ако надебелея, никой няма да ме обича. И на двете ни трябва — тропна тя по бара, за да подчертае думите си — да престанем да мислим за нас самите като тела и да се възприемаме като хора.

Погледнах я в захлас.

— Мно’o мъдро беше т’ва.

Макси отпи огромна глътка бира.

— Чух го в предаването на Опра.

Отново взех думата.

— Умна е тази Опра. Но трябва да ти призная, че като премислям, предпочитам капанът да щракне, когато съм в твоето тяло, вместо в моето. Поне ще мога да облека бански.

— Ама не виждаш ли? И двете сме в затвор. В затвора на плътта.

Изкисках се. Макси се обиди.

— Не си ли съгласна, кажи.

— Не че не към съгласна — изсумтях. — Просто си мисля, че «Затворът на плътта» звучи като име на порнофилм.

— Става — отвърна Макси, когато престанах да се кикотя. — Знам, че съм права.

— Разбира се, че си права — съгласих се. — Знам, че не би трябвало да ме е грижа как изглеждам. Искам да живея в свят, където хората ги преценяват по ума, вместо по размера дрехи, които носят — въздъхнах. — Но искам и нещо повече от това — Макси ме гледаше в очакване. Поколебах се и поръчах нова текила. — Искам да забравя за Брус.

— Аз и за това си имам теория — съобщи доволно Макси. — Теорията ми — обясни тя — е, че омразата дава резултати — чукна чашата си в моята. И двете изпихме текилата на екс и блъснахме чашите в лепкавия бар.

— Не мога да го намразя — признах тъжно. Изведнъж ми се стори, че устните ми изричат думи поне на една ръка разстояние от лицето, все едно че бяха решили да се отделят и да се отправят към по-зелени пасища. Често се случваше, когато бях пийнала повече. Ами това усещане за втечненост в коленете, китките и лактите, сякаш ставите ми се разпадаха. А когато се напиех, започвах да си припомням разни неща. В момента на джубокса някой бе пуснал «Грейтфул Дед» и се сетих как отидохме да вземем приятеля на Брус, Джордж, за някакво шоу, а докато го чакахме, се пъхнахме в кабинета му и аз му направих бърза, но невероятна свирка под препарираната еленска глава, закачена на стената. Физически седях в «Догс енд Хефърс», но главата ми бе на коленете му, ръцете ми стискаха задника му, а коленете му притискаха гърдите ми, докато той потреперваше и шептеше, че ме обича, че съм създадена за това, единствено за това.

— Можеш, разбира се — настояваше Макси и ме изтегляше от онова приземие в накиснатото в текила настояще. — Кажи ми най-лошото за него.

— Беше истински мърляч.

Тя набърчи нос и въпреки това си остана красива.

— Не е чак толкова зле.

— Ти представа нямаш! Имаше толкова много косми и те задръстваха сифона под душа, а той никога не почистваше след себе си, само от време на време ги събираше и оставяше лигава от сапуна топка на ръба на ваната. Първия път, когато я видях, изпищях.

Изпихме по още една чаша. Бузите на Макси бяха поруменели, а очите й блестяха.

— Освен това ноктите на краката му бяха отвратителни — оригнах се, колкото бе възможно по-дискретно, притиснала уста с ръка. — Бяха жълти, дебели и нацепени…

— Гъбички — обясни компетентно Макси.

— Ами минибарът му — продължих, вече разгорещено. — Всеки път, когато родителите му пътуваха със самолет, му донасяха малки бутилчици с водка и скоч. Държеше ги в една кутия от обувки и когато някой му дойдеше на гости, той подканваше хората: «Вземете си нещо от минибара» — замълчах, за да помисля. — Всъщност това беше дори симпатично.

— И аз щях да кажа същото — съгласи се Макси.

— Да, но след време ти додяваше. Например, прибирам се и ме боли глава, пие ми се водка с тоник и се отправям към минибара, но там няма. Мисля, че беше ужасно стиснат, щом не искаше да си купи бутилка.

— Я ми кажи — попита Макси. — Биваше ли го в леглото?

Опитах се да подпра глава на ръцете си, но лакътят ми отказваше да си изпълни предназначението и аз за малко не стоварих чело на бара. Макси се изсмя. Барманът се намръщи. Поисках чаша вода.

— Истината ли искаш да ти кажа?

— Не, излъжи ме. Аз съм актриса. Всички ме лъжат.

— Истината — започнах аз, — истината е, че…

Макси се разсмя и се приведе по-близо.

— Хайде, Кани, кажи, де!

— Винаги бе готов да пробваме нещо, браво, за което…

— Хайде. Няма нужда от овод… увод… — тя затвори и очи, и уста. — Недей да шикалкавиш. Зададох ти най-обикновен въпрос. Ставаше ли за нещо?

— Истината… — опитах отново аз. — Истината е, че му беше много малък.

Очите й се разшириха.

— Малък… искаш да кажеш там долу ли?

— Малък — повторих аз. — Микроскопичен. Незабележим! — ето, казах го. След като можех да кажа това, значи не бях съвсем загубена. — Така изглеждаше, когато не беше твърд. Когато беше твърд, размерът беше почти нормален. Ама щом омекнеше, се нагъваше навътре и приличаше на… — опитах се да довърша, но смехът ме задушаваше.

— Какво? Хайде, Кани. Престани да се смееш. Изправи се. Кажи ми!

— Космат жълъд — успях да кажа най-сетне аз.

Макси виеше от смях. Очите й се насълзиха, а аз се бях извила така, че главата ми беше в скута й.

— Космат жълъд! — повтори тя.

— Шшшт! — накарах я да замълчи и се опитах да се изправя.

— Какво? Да не би да те е страх, че ще ме чуе?

— Той живее в Ню Джърси — отвърнах сериозно.

Макси се покачи на бара и сви длани пред устата си.

— Внимание, клиенти — провикна се тя. — Косматият жълъд живее в Ню Джърси.

— Ако няма да ни показваш циците си, слизай от бара — изкрещя пиян мъж, нахлупил каубойска шапка.

Макси побърза да му покаже среден пръст и чак тогава слезе.

— Това може дори да мине за обикновено име — измисли тя. — Космат жълъд. Коста Желов.

— Да не си казала на някого. Не бива — завалях думите аз.

— Не се притеснявай. Няма. Искрено се съмнявам, че двамата с господин Желов се движим в едни и същи кръгове.

— Той живее в Ню Джърси — повторих и Макси се смя, докато текилата излезе през носа й.

— Така че — продължи тя, когато престана да подсмърча — ти се тровиш за тип с мижава пишка, който се е държал лошо с теб.

— Не се е държал лошо с мен — отвърнах. — Беше много мил… и внимателен… и…

Тя вече не ме слушаше.

— Сладки и внимателни с лопата да ги ринеш. Онези с мижавите пишки, и те не са малко. Ще си намериш по-добър.

— Първо трябва да го преживея този.

— Преживявай по-бързо! Нареждам ти!

— Каква е тайната?

— Омраза! — отвърна Макси. — Вече ти казах.

Само че аз не можех да го мразя. Исках, но не можех. Против волята си спомних един много нежен момент. Веднъж, около Коледа, му казах да се престори на Дядо Коледа, а аз ще се престоря, че идвам на търговската улица, за да се снимам. Седнах в скута му, стъпих здраво на земята и се притиснах към него, за да му прошепна:

— Истина ли е, че Дядо Коледа идва да ни ощастливи само веднъж в годината? — той бе избухнал в смях и бе извикал, когато опрях длан на гърдите му, бутнах го на леглото и бързо разиграхме импровизиран клип на песента «Всичко, което искам за Коледа, си ти».

— Хайде — Макси бутна в ръката ми нова чашка текила.

Изпих я всичката. Тя ме сграбчи за брадичката и се вгледа в очите ми. Имах чувството, че се е раздвоила — кръгли сини очи, водопад от коса, симетрично пръснати по бузите й лунички, леко заострена брадичка, почти съвършена, но пък толкова симпатична. Мигнах и тя отново стана един цял човек.

Макси ме гледаше внимателно.

— Ти още го обичаш — каза тя.

Аз наведох глава.

— Да — прошепнах.

Тя пусна брадичката ми. Главата ми се удари в бара. Макси ме дръпна обратно. Барманът ни гледаше притеснен.

— Струва ми се, че тя пи достатъчно — опита се да се намеси той.

Макси не му обърна никакво внимание.

— Защо не му се обадиш — предложи тя.

— Не мога — отвърнах аз и в този момент разбрах, че съм много, ама много пияна. — Ще се направя на глупачка.

— Има и по-лоши неща от това да се направиш на глупачка — успокои ме Макси.

— Какво например?

— Да изгубиш някого, когото обичаш, защото си прекалено горда да се обадиш и да му кажеш — обясни тя. — Това е по-лошо. Казвай номера.

— Макси…

— Дай ми номера.

— Не е много умно — въздъхнах и усетих как текилата напъва черепа ми. — Ами ако той не ме иска?

— По-добре да го знаеш и да се свърши веднъж и завинаги. Ще действаме като хирурзите и ще изрежем болното място. Аз ще те науча как да го намразиш до спукване — сетне ми подаде телефона. — Хайде. Казвай номера.

Взех телефона. Мобилният беше малък, като играчка, не по-дълъг от палеца ми. Отворих непохватно капачето и присвих очи, а след това набрах цифрите. Той се обади още при първото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Брус. Обажда се Кани.

— Здравей — произнесе поздрава бавно и учудено.

— Знам, че ще ти се стори странно, но съм в Ню Йорк в един бар и няма дори да познаеш с кого съм…

Спрях, за да си поема дъх. Той мълчеше.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Ъъъ, Кани…

— Недей, просто искам, трябва… просто ме слушай — успях да изрека най-сетне. Думите сами се изплъзваха от устата ми. — Беше грешка да скъсам с теб. Сега вече го разбрах. Брус, много съжалявам… ужасно ми липсваш и всеки ден става все по-зле, наясно съм, че не заслужавам, но ако ми дадеш още един шанс, ще бъда много добра с теб…

Чух как пружините на леглото му изскърцаха, когато той се наместваше. А някъде до него прозвуча още един глас. Женски глас. Присвих очи към часовника на стената. Беше един сутринта.

— Да не би да те прекъсвам? — попитах изтръпнала.

— Виж, Кани, просто сега не е много подходящо…

— Мислех, че имаш нужда да поостанеш сам — опитах отново — заради смъртта на баща ти. Не е било това, нали? Заради мен е. Ти просто не ме искаш.

Чух някакво тупване, след това приглушен разговор. Очевидно той бе покрил слушалката с ръка.

— Коя е тя? — изкрещях.

— Виж, в някой по-подходящ момент ще ти се обадя — каза Брус.

— И за нея ли ще пишеш? — продължавах да крещя аз. — И тя ли ще се превърне в инициал в прословутата ти рубрика? Добра ли е в леглото?

— Кани — изрече бавно Брус. — Нека аз да ти се обадя.

— Недей. Не се притеснявай. Не си струва — избъбрих и започнах да натискам копчетата, докато намерих с кое да прекъсна.

Върнах телефона на Макси, а тя ме гледаше сериозно.

— Май не се получи много добре — каза.

Заведението се въртеше пред очите ми. Имах чувството, че ще повърна. Струваше ми се, че никога няма да успея да се усмихна отново, вечно щеше да е един сутринта и аз щях да се обаждам на мъж, когото обичах, а в леглото му щеше да има друга.

— Кани? Чуваш ли ме? Кани, какво да направя?

Вдигнах глава от бара. Потрих очи с юмрук. Поех си дълбоко дъх.

— Дай да пием по още една текила — предложих. — Научи ме сега как да мразя.

Късно, много по-късно, докато бяхме в таксито на връщане към хотела, аз отпуснах глава на рамото на Макси, защото нямах сила да я държа изправена. Знаех какво означава това: вече нямах какво да губя, нищичко. Или просто бях изгубила най-важното. Какво значение имаше, мислех си. Бръкнах в чантата си, лепкава от разлята текила, и измъкнах копие от сценария, който бях пъхнала вътре поне преди сто години, с надеждата да преработя последните сцени, докато се връщам с влака.

— Дръж — тикнах го в ръцете на Макси.

— Това наистина ли е за мен? — изгука тя, решила, че й правя ценен подарък. — Честно, Кани, не трябваше.

— Не трябваше — отвърнах, докато някакъв блед проблясък на разум се появи в замъгления ми от алкохола ум. — Наистина не трябваше, но ще го направя.

Макси междувременно в пиянско опиянение ровеше страниците.

— Т’ва к’во е?

Аз се разхълцах, но прецених, че след като съм стигнала дотук, няма смисъл да я лъжа.

— Сценарий, аз съм го написала. Може да ти е интересно да го прочетеш, ако пак се отегчиш в самолета — продължавах да хълцам. — Не бих се натрапвала…

Очите на Макси бяха почти затворени. Тя натъпка сценария в малката си чанта, смачквайки първите трийсет страници.

— Не се притеснявай.

— Ако не ти се чете, не го чети — продължих. — Ако го прочетеш и не ти харесва, можеш спокойно да ми кажеш. Не се притеснявай, че ще ме нараниш — въздъхнах. — И без това всички го правят.

Макси се лашна към мен и ме прегърна тромаво. Усетих острите й лакти, докато ме притискаше.

— Горката Кани — каза тя. — Не се тревожи. Ще се погрижа за теб.

Погледнах я с огромно съмнение, въпреки че бях пияна.

— Така ли?

Тя кимна отсечено и къдрите и подскочиха.

— Ще се погрижа за теб — обеща, — ако и ти се погрижиш за мен. Ако ми останеш приятелка, двете ще си помагаме.