Дженифър Уайнър
Добър в леглото (20)

20.

Хубавото на кръщенетата на еврейски момиченца е, че не се изисква спазването на определени срокове. При момчетата церемонията трябва да се извърши до седем дни. При момиченцата може да се изчака шест седмици, три месеца, няма значение колко. Услугата е нова, сравнително необременена от условности, а равините са готови да се съобразят с желанията ти. Съвсем в духа на Ню Ейдж.

Проведохме кръщенето на Джой на 31 декември, една студена, прекрасна зимна утрин във Филаделфия. Единайсет часът сутринта, а след това ще има нещо като лек обяд.

Майка ми бе сред първите, които пристигнаха.

— Кое е най-голямото ми момиче? — гукаше тя, докато повдигаше Джой от люлката. — Коя е моята радост? — Джой се кискаше и махаше с ръце. Красивата ми дъщеря, помислих си аз и усетих как гърлото ми се свива, докато я гледам. Вече бе почти на осем месеца и всеки път, когато я поглеждах, имах чувството, че е станало някакво чудо.

Дори непознатите разправяха, че била невероятно красиво бебе, с прасковена кожа, с огромни очи, яки крачета, обгърнати в бебешки гривни, и винаги весела. Бях й дала съвършеното име. Освен когато беше гладна или памперсът й бе мокър, Джой винаги се усмихваше и наблюдаваше света с огромни любопитни очи. Бе най-веселото бебе, което бях виждала.

Майка ми я подаде, след това пристъпи обратно и ни прегърна и двете.

— Толкова се гордея с теб — призна тя. Прегърнах я и аз.

— Благодаря ти — прошепнах и ми се прииска да й кажа колко й благодаря, че ме е обичала като момиче, че ме е оставила на спокойствие, след като съм станала жена. — Благодаря — повторих. Майка ме притисна за последен път и целуна Джой по главата.

Напълних ваната на Джой с топла вода и я изкъпах. Тя гукаше и мляскаше, докато я поливах, миех крачетата, стъпалата, пръстите, сладкото бебешко дупе. После я намазах с лосион, поръсих я с пудра, облякох я в бяла рокличка и нахлупих шапка, бродирана с розички.

— Бебчо — прошепнах в ухото й. — Бебе Джой — Джой замаха с юмруци във въздуха като най-малкия атлет на света и загъргори нещо, докато приказваше на език, който никой от нас не познаваше.

— Можеш ли да кажеш „мама“? — попитах я.

— Ааа! — заговори Джой.

— Много си далече — примирих се.

— Ооо — отвърна тя и ме погледна с големите си ясни очи, сякаш бе разбрала всяка моя дума.

След това я дадох на Луси и отидох да се изкъпя, да си направя косата, да се гримирам и да репетирам речта, която писах дни наред.

Чувах, че се звъни, вратата се отваряше и затваряше, влизаха хора. Първо пристигнаха от доставките на храна, след това дойде Питър с две кутии, опаковани в сребърна хартия, и букет рози.

— За теб са — обясни той и ги натопи в една ваза. След това изведе Нифкин на разходка и извади измитите съдове от съдомиялната, докато аз довършвах нещата.

— Какъв сладур — отбеляза една от сервитьорките. — Съмнявам се, че моят мъж има представа къде е съдомиялната.

Усмихнах се за благодарност и не си направих труда да я поправя. Беше прекалено объркано, за да обяснявам на непознати… щях само да ги смутя. Първо идва любовта, след това бракът, след това бебето в люлка. Дори децата знаят какъв е редът. А аз какво да правя? Вече се беше случило. Не можех да си пренапиша историята. А миналото ми бе дало Джой и нямаше начин да променя каквото и да е.

Влязох в хола с Джой на ръце. Макси бе дошла и ми се усмихваше, докато ми махаше тайничко. Саманта бе до нея, а до тях седяха майка, Таня, Луси и Джош, Бетси и Анди, съпругата на Анди, Елън, две от сестрите в болницата, които се бяха грижили за Джой. В един ъгъл бе Одри, безупречна в кремав ленен костюм. Питър бе застанал до нея. Всичките ми приятели. Равинът помоли за тишина, след това помоли четирима да излязат напред и да повдигнат четирите дръжки на хупа. Беше останал от баба ми, познах старите дантели от сватбите на братовчедите ми. Под хупа трябваше да се омъжа и всичко да бъде наред. При кръщенетата хупът символизираше закрила за бебето, както за съпруга и съпругата. Само че аз се бях разбрала с равина и всички се скупчихме отдолу. Бебето ми щеше да бъде кръстено сред хората, които ни обичаха и помагаха, а равинът каза, че няма проблем.

Джой бе будна и нащрек, оглеждаше всичко и се усмихваше, сякаш знаеше, че тя е центърът на вниманието, и нямаше съмнение, че тук е нейното място. Нифкин се бе настанил послушно в краката ми.

— Да започваме ли? — попитах равина.

Той произнесе кратка реч за Израел и еврейските традиции, как приема Джой в тази религия, предавана от Авраам, Исаак и Яков, а също и Сара, Ребека и Лия. Изпя благословия, каза молитви над хляба и виното, топна парче плат и го притисна към устните на Джой.

— Ооо! — възмути се Джой и всички се разсмяха.

— Сега — прикани ме равинът, — майката на Джой, Кандис, ще ни разкаже как е избрала името.

Поех си дълбоко дъх. Джой ме гледаше с широко отворени очи. Нифкин не помръдваше до крака ми. Извадих бележка от джоба си.

— Тази година научих много — започнах аз. Поех си неспокойно дъх. „Няма да плачеш“, наредих си. — Научих, че нещата невинаги стават както си ги планирал, нито пък както си ги желал. Научих, че има неща, които могат така да се объркат, че никога няма да се върнат в старото положение. Научих, че някои счупени неща си остават счупени, научих, че можеш да преживееш лошото и да насочиш поглед към доброто, стига да си с хора, които те обичат — спрях и потрих очи. — Кръстих бебето Джой, защото тя е моята радост. А е наречена Лия на бащата на баща й. Второто му име беше Лионард и бе невероятен човек. Обичаше съпругата и сина си и знам, че щеше да обича и теб, Джой.

Това бе всичко. Аз се просълзих, плачеше и Одри, майка и Таня се бяха притиснали една към друга, дори Луси, която не обръщаше внимание на нищо (заради прозака е — бе обяснила тя), също бършеше сълзите си. Равинът наблюдаваше всичко в недоумение.

— Е — каза най-сетне. — Да похапнем.

След франзелите и салатата от бяла риба, след масленките и ябълковата торта, след като Нифкин погълна част от палачинките и отиде да повръща в тоалетната, след като отворихме подаръците и аз отделих петнайсет минути на Макси, за да й обясни, че Джой, колкото и да е прелестна, няма да има нужда от перли поне докато стане на осемнайсет, след като изхвърлихме опаковъчната хартия и прибрахме останалата храна, а бебето заспа, с Питър и Джой се разходихме покрай реката, за да дочакаме новото хилядолетие.

Чувствах се толкова добре, мислех си, докато настанявах Джой в количката. Бяха започнали подготовката за моя филм. Моята статия „Да обичаш твърде закръглена жена“ бе излязла в края на ноември и бе заменила рубриката на Брус. Читателският отклик, каза редакторката, бил невероятен, а всяка жена, която се чувствала прекалено дебела, прекалено дребна, грозна или срамежлива, за да се приема достойна за любов, им писала, за да ме похвали за смелостта, да заклейми егоизма на Б., да сподели собственото си минало на дебела жена в Америка, да предаде най-добри пожелания на бебето Джой.

— Никога не бях виждала подобно нещо — призна редакторката и ми разказа за купищата писма, бебешки одеялца, детски книжки, плюшени мечета и икони за късмет, които изпълнили залата за поща в „Мокси“. — Би ли приела да водиш рубриката? — тя бе помислила за всичко — щях всеки месец да й пращам готова статия, като разказвам за моя живот и за живота на Джой. — Искам да споделяш какво е да водиш такъв живот, в тяло като твоето — да работиш, да излизаш на срещи, да съчетаваш срещите с приятелки с ангажиментите и задълженията на майка — обясни ми тя.

— Ами Брус? — попитах. Бях очарована, че ми се дава възможност да пиша за „Мокси“ (още повече, че щяха да ми плащат), но нямах никакво желание статиите ми да излизат до тези на Брус, докато той разказва на читателите за сексуалния ни живот, аз да ги заливам със случки, които се въртят около мокри памперси и как да си намериш бански, който да ти стане.

— Договорът на Брус не беше подновен — отсече редакторката. Мен това ме устройваше, казах си и се съгласих с условията й.

През декември се настаних в новия си апартамент и започнах новия си живот. Живеех леко и спокойно. Събуждах се сутрин, обличах се, приготвях бебето, слагах каишката на Нифкин, поставях Джой в количката и излизахме в парка на слънце. Нифкин тичаше след топката, а съседите гукаха около Джой. След това се срещах със Саманта, за да пием кафе и да съм сред хората, около колите, рейсовете и непознатите, и всичко останало, от което се страхувах, след като Джой се появи на света.

Намерих си и терапевт, мила жена, приблизително на възрастта на майка ми, която ми вдъхваше доверие и спокойствие и имаше повече от достатъчно кърпички. Тя изобщо не се стресна, че през първите ни два сеанса не спрях да плача, а на третия й разказах колко много бях обичала татко и как той ме бе наранил, когато ни напусна.

Обадих се на Бетси и уредих да се върна във вестника на непълен работен ден, да се заема с по-значителни проекти, а когато ми се налага, да работя вкъщи. Обадих се на майка и уточних, че в петък вечер ще вечерям в нейната къща и с Джой ще оставаме да преспиваме, за да можем на следващата сутрин да я заведем в еврейския център да плува. Джой свикна с водата като малко пате.

— Никога не съм виждала подобно нещо — стържеше гласът на Таня, докато Джой пляскаше с ръце и изглеждаше чудесна в розовия си бански с къдрички на дупето. — Ще се научи да плува като риба.

Обадих се на Одри и й се извиних… доколкото можах, защото тя не спря да се извинява заради Брус. Съжаляваше за държанието му, съжаляваше, че не е бил до мен, най-вече съжаляваше, че не е знаела, за да го накара да постъпи както е редно. Това, разбира се, не бе възможно. Не можеш да накараш възрастни хора да направят нещо, което не искат. Не й го казах.

Обясних й, че за мен ще бъде удоволствие да бъде част от живота на Джой. Попита ме много притеснена дали имам намерение да позволя на Брус да се вижда с дъщеря си. Отвърнах, че нямам такова намерение, но нещата се променят. Преди година не си бях представяла, че ще имам бебе. Така че, кой знае? Следващата година Брус можеше да дойде на обяд или да покараме колело, а Джой да го нарече татко. Всичко бе възможно.

Не се обадих на Брус. Мислих по въпроса, обръщах го отвсякъде и накрая реших, че не мога да го направя. Бях успяла да се освободя от голяма част от гнева си, но не от всичкия. Може би и това щеше да се промени с времето.

— Значи изобщо не си говорила с него? — попита Питър, докато вървеше до мен, подпрял се с една ръка на количката на Джой.

— Нито веднъж.

— Не знаеш ли нищо за него?

— Чувам някои неща. Системата е много византийска. Одри казва на майка ми, тя разправя на Таня, а Таня разпространява на всички останали, включително и на Луси, която обикновено ме уведомява.

— Как се чувстваш заради него?

Усмихнах му се под вече напълно притъмнялото небе.

— Говориш като психоаналитичката ми — поех си дълбоко дъх и го изпуснах, а той се превърна в сребърна пара и се стопи. — Отначало беше ужасно, дори и сега е така понякога.

Гласът му бе много нежен.

— Само понякога, нали?

Усмихнах му се.

— Почти никога. Напоследък почти не се случва — протегнах ръка и стиснах пръстите му. — Какво ли не се случва. Това е урокът от терапията. Нещата се случват, а ти не можеш да ги спреш. Нямаш втори шанс, не можеш да върнеш часовника, а единственото, което се променя и за което си струва да се притесняваш, е как да позволиш на промените да ти влияят.

— А на теб как ти влияят?

Усмихнах му се.

— Много си настоятелен.

Той ме погледна сериозно.

— Имам си специални мотиви.

— Така ли?

Питър прочисти гърлото си.

— Чудя се дали… дали би се замислила за мен.

Наведох глава на една страна.

— В ролята на домашен диетолог ли?

— На нещо домашно — измърмори той.

— Всъщност ти на колко си години? — пошегувах се. Това бе една от темите, които никога не бяхме разисквали, докато обикаляхме книжарници, ходехме на разходки по плажа или в парка с Джой.

— Ти колко ми даваш?

Погледнах го и реших да сваля пет години.

— Четирийсет.

Въздъхна.

— На трийсет и седем съм.

Така се стреснах, че не успях да се прикрия.

— Сериозно?

Гласът му, обикновено бавен, дълбок и самоуверен, сега прозвуча по-тънък и колеблив, докато обясняваше.

— Сигурно защото съм толкова висок… а косата ми започна да побелява още на осемнайсет… а и съм преподавател, и всички си мислят…

— Ти си на трийсет и седем?

— Искаш ли да видиш шофьорската ми книжка?

— Не, не, вярвам ти.

— Знам — започна той. — Знам, че съм доста по-стар от теб и не съм точно мъжът, когото си представяш.

— Не ставай глупав…

— Не съм нито готин, нито пък някой бързак — той погледна краката си и въздъхна. — Аз съм по-бавен.

— Муден ли?

Лека усмивка плъзна по устните му.

— Бавен. Обмислям всяка крачка.

— Особено когато имаш мехури — измърморих.

— Затова аз… искам да кажа, всъщност…

— Стигнахме ли до представянето на чувствата? — попитах шеговито. — А ти нямаш ли нищо против, че съм твърде закръглена жена?

Той стисна китката ми с дългите си пръсти.

— Приличаш на кралица — каза толкова убедено, че се стреснах… но останах невероятно доволна. — За мен си най-невероятната и вълнуваща жена, която съм срещал. Според мен си умна, забавна и имаш голямо сърце… — замълча и преглътна с усилие. — Кани — след това спря.

Усмихнах се — тиха, доволна усмивка — докато той ме държеше за ръка в очакване на отговора. Знаех какъв ще бъде, докато го гледах и докато той ме гледаше. Отговорът бе, че го обичах… че той е мил и грижовен, че е най-любящият мъж, за когото можех да мечтая. Бе мил, изключителен, приятен и щяхме заедно да преживеем много приключения… аз, Питър и Джой.

— Искаш ли да бъдеш първият мъж, когото ще целуна през това хилядолетие? — попитах.

Питър се приближи. Усетих топлия му дъх по бузата си.

— Искам да съм единственият мъж, когото ще целуваш през това хилядолетие — отвърна настойчиво. Докосна врата ми с устни… след това ухото… след това бузата. Аз се изкисках, а той покри устните ми със своите, за да ме накара да замълча.

Притисната между нас, Джой изписка и размаха юмрук във въздуха.

— Кани? — прошепна Питър, гласът му бе още по-дълбок, но тих, толкова тих, че да го чуя само аз. Едната му ръка бе в джоба. — Искам да те попитам нещо.

— Шшшт — отвърнах, защото в сърцето си знаех какъв ще бъде отговорът. „Да“, помислих си. — Шшшт, започват.

Над нас блесна заря в огромни пъстри цветове от светлина. Сребърни звезди заваляха над главите ни и се спуснаха над реката, нощта се изпълни с експлозии и изсвирването на фишеци. Сведох поглед. Джой бе като омагьосана, ококорена, протегнала и двете си ръце, сякаш искаше да прегърне това, което виждаше. Усмихнах се на Питър, вдигнах пръст в няма молба да почака. След това извадих Джой от количката, хванах я под мишниците и я задържах пред мен, а след това я повдигнах. Не обърнах внимание на добродушните подвиквалия: „Да не паднеш!“ и „Госпожо, внимавайте!“, когато застанах на брега и оставих студа и светлината да преминат през косата ми, да погалят лицето на дъщеря ми. Вдигнах ръце нагоре и приближих Джой към светлината.