Дженифър Уайнър
Добър в леглото (15)

15.

Никога не съм имала късмет с Холивуд. За мен филмовата индустрия бе също като готин пич, когото си набелязала, седнал в другия край на училищния стол — толкова красив, толкова съвършен, та си сигурна, че няма да те забележи, а ако го помолиш да ти попълни лексикона, ще те погледне тъпо и има да се чуди как ти беше името.

На това му се казваше несподелена любов, но аз не спрях опитите. На всеки няколко месеца тормозех разни агенти с писма и питах дали не се интересуват от сценария ми. Не постигах нищо след всички усилия, освен все едни и същи картички, като че ли печатани на конвейер, с които ми отказваха („Уважаеми писателю“, така започваха), а понякога полулично писмо, в което съобщаваха, че вече не се занимават с аматьорски опити, непознати писатели, нови писатели, писатели, чиито творби не са публикувани, или каквито там подигравателни определения използваха в дадения момент.

Веднъж, година преди да се запозная с Брус, един агент все пак се срещна с мен. Това, което си спомням от общо десетминутната среща, с която благоволи да ме удостои, бе, че не се обърна към мен по име, нито пък свали слънчевите си очила.

— Прочетох сценария — уведоми ме той и го побутна към мен с върховете на пръстите си, сякаш му беше толкова противно, та не искаше да го докосва. — Симпатичен е.

— А симпатичен не означава добър, така ли? — попитах — очевидното заключение, ако се съдеше по изражението му.

— Симпатичен е много добре, когато става въпрос за детски книжки, за някое развлекателно предаване. За филмите… ами ние предпочитаме героинята да взриви нещо — той почука с химикалката си по заглавната страница.

„Обладана от звезда“, пишеше отгоре. Беше надраскал нещо по О-то и З-то и те бяха заприличали на змии. — А и в Холивуд има една-единствена дебела актриса…

— Не е вярно! — избухнах аз и забравих за стратегията на усмивки и мълчание, защото не бях сигурна кое ме обижда повече — определението „дебела актриса“, или твърдението, че е една-единствена.

— Една-единствена, която привлича зрителите — уточни агентът. — Честно казано, на никого не му се гледат филми за дебелани. Филмите са начин да избягаш от действителността!

Браво.

— И какво… сега какво? — попитах аз.

Мъжът поклати глава, вече се бе отблъснал от масата, посегна към мобилния си телефон и талона от паркинга.

— Не мога да се заема — съобщи ми. — Съжалявам — още една лъжа, типично в стила на Лос Анджелис.

 

 

— Ние сме антрополози — прошепнах на Нифкин и на бебето, докато летяхме, май над Небраска. Не си бях взела бебешки книги, но затова пък, след като не можех да чета, можех да разказвам. — Така че приемете всичко като едно приключение. Ще се върнем, преди да се усетите. Ще се върнем във Филаделфия, където ни обичат.

Ние — аз, Нифкин и коремът ми, пораснал толкова много, че вече можеше да мине за самостоятелна бойна единица — бяхме настанени в първа класа. Всъщност, по всичко личеше, че сме в първа класа. Макси бе изпратила лимузина да ме вземе от апартамента и колата ме откара до летището, където на мое име бяха запазени четири места едно до друго и на никого не му трепна окото, че разнасям един дребен ужасен териер в зелен изкуствен сак. В момента бяхме вече във въздуха, на височина девет хиляди метра, аз си бях качила краката на седалката срещу мен, под стъпалата ми бе пъхната възглавница, бях завита с одеяло и стисках чаша студена вода „Евиан“ с резенче лимон до мен на седалката лежаха най-различни лъскави списания, а под тях си почиваше Нифкин. „Космополитън“, „Мадмоазел“, „Мирабела“, „Мокси“. Новият априлски брой на „Мокси“.

Посегнах към него и долових как тежко блъска сърцето ми, усетих, че ми прилошава и по гърба ми изби студена пот.

Оставих го. Защо се разстройвах? Бях щастлива, бях постигнала успех, летях към Холивуд в първа класа, за да прибера най-тлъстия чек, който бях виждала през живота си, да не говорим, че щях да помотая със суперизвестни звезди.

Взех го. Пак го оставих. Накрая отново протегнах ръка към него.

— Мама му стара — измърморих, без да се обръщам към някого, и разгърнах на „Добър в леглото“.

„Това, което тя остави“, прочетох аз. „Вече не я обичам.“ Така започваше статията.

„Когато се събудя сутрин, тя не е първото, за което се сещам — дали е до мен, кога ще я видя, кога ще я прегърна отново. Събуждам се и мисля за работата, за новата си приятелка, в повечето случаи за семейството си, за майка и как се справя тя след все още скорошната смърт на баща ми.

Чувам нашата песен по радиото и не посягам веднага да превключа на друга станция. Виждам името й във вестника и нямам чувството, че нещо огромно и гневно тъпче сърцето ми. Мога да отскоча до «Тик Ток Дайнър», където се отбивахме късно вечер, за да похапнем омлет и пържени картофи, настанявахме се в сепарето и се усмихвахме един на друг. Мога да седя в това сепаре, без да си спомням как ставаше от мястото си и се промъкваше около масата, докато най-сетне се тръшнеше до мен. «Просто съм общителна», казваше всеки път. «Идвам ти на гости. Здрасти, съседе!», казваше и ме целуваше, а целувката продължаваше, докато сервитьорката с руса бухнала коса и кана кафе в ръка спираше до нас и клатеше глава.

Реших, че искам да продължа да ходя в «Тик Ток». Едно време това беше нашето място, сега е само мое. На път ми е от работа, когато се прибирам, а и обичам омлета със спанак и бяло сирене и напоследък, когато си го поръчвам, вече невинаги си спомням как тя оголваше зъби към мен на паркинга, за да проверя дали някъде няма спанак.

Не мога да забравя дребните неща, просто не мога.

Снощи чистех — новата ми приятелка щеше да дойде и исках всичко да изглежда хубаво — и открих едно парче гранулирана кучешка храна, заклещила се в пукнатина между плочките.

Бях й върнал всичко, което намерих, разбира се, и дрехите, и бижутата, и всичко. Писмата й са прибрани в моя гардероб, снимките са в мазето. Но как да се опазиш от едно малко парче гранулирана храна, което кой знае как е останало незабелязано месеци наред, а сега, когато попадне в кофата за боклук те изважда от равновесие? Как преживяват хората подобни неща?

Всеки си има минало, казва приятелката ми, когато се опитва да ме успокои. Всеки си носи товара, събиран години наред. Тя е детска учителка, студентка по социология и умее да проявява разбиране и съчувствие; знае кога какво да каже, само че аз се нервирам, когато открия червилото на К. в кутията за ръкавици, или едната от двете й сини ръкавици с един пръст в джоба на зимното си палто. Побеснявам и заради нещата, които не успявам да намеря: потника на размазани петна и тениската с динозавър, подарък от «Крафт Макарони енд Чийз», защото им изпратих три опаковки от техни продукти, побеснявам, защото знам, че са у нея и никога няма да си ги получа.

Според мен, когато една връзка приключи, трябва да има ден за размяна. Не веднага, когато и двамата все още ви боли и сте нещастни, и сте склонни да се отдадете на секс, което не е за предпочитане, а след време, когато ще успеете да се държите прилично, малко преди бившата ви любима да се превърне в спомен.“

Бившата любима да се превърне в спомен, помислих си аз. Това ли ставаше. Освен че… да превърнеш бившата си любима в спомен, е едно, а да превърнеш едно дете в досадна новина, в нещо, за което изобщо не те е грижа… това е съвсем друго. И още нещо вбесяващо. Секс, който не е за предпочитане, как ли пък не! Ами последствията от тази незначителна забежка?

„Повиках екип, който да почисти целия апартамент. Подовете, заръчах и им показах парченцето гранулирана кучешка храна, като през всичкото време не спрях да се жалвам, че ще се развъдят мишки, буболечки и разни други вредители. Истината е, че не исках да ме измъчват спомени.

Вече не я обичам. Но това не означава, че не ме боли.“

Господи. Облегнах се на кожената седалка и затворих очи, обзета от най-необяснимата смесица от тъга и гняв — и неочаквано избуяла настойчива надежда — и за момент се уплаших, че ще повърна. Той бе писал тази статия преди три месеца. На списанията им трябваше толкова, за да си обработят материалите. Дали беше видял писмото ми? Знаеше ли, че съм бременна? Какво ли изпитваше?

— Все още му липсвам — измърморих и отпуснах длан на корема. Това означаваше ли, че има надежда? Замислих се дали да не му изпратя тениската с динозавъра като знак… като предложение за мир. След това си спомних, че последното, което му изпратих, бе новината, че чакам детето му, а той дори не си направи труда да вдигне телефона и да ме попита как съм. — Той вече не ме обича — напомних си. Зачудих се как ли се чувства Е., когато чете тези редове… Е., детската учителка със сладките дрънканици за минало и натрупан багаж, с малките фини ръчички. Дали се чудеше защо той продължава да пише за мен, след като бе минало толкова много време? Дали се чудеше защо все още държи на мен? А той дали наистина държеше на мен, или просто така ми се искаше? Ами ако му се обадех, какво щеше да каже?

Наместих се неспокойно на седалката, нагласих възглавницата до прозореца и се облегнах на нея. Затворих очи, а когато ги отворих отново, капитанът съобщаваше, че кацаме в красивия Лос Анджелис, където слънцето грееше и бе точно двайсет и пет градуса.

 

 

Слязох от самолета, джобовете ми бяха пълни с подаръци от стюардесите — пакетчета ментови бонбони, малки шоколадчета, еднократни маски за лице, мокри кърпички и чорапи. В едната ръка държах сака с Нифкин, а в другата моя багаж. Там бях събрала бельо за една седмица, дрехите за бременни без дългата пола и блузона, с които бях облечена в момента, козметични продукти, които пъхнах в последния момент. Нощница, гуменки, бележника с телефоните, дневника и омърляната смачкана книга „Вашето здраво бебе“.

— Колко време ще останеш? — попита снощи майка.

Кутиите и пазарските пликове с покупките от предишния ден бяха все още в антрето и кухнята, също като повалени тела. Забелязах, че бебешката люлка бе сглобена както трябва. Доктор Кей сигурно я бе направил, докато разговарях с Макси.

— Само за уикенда. Може да поостана още някой и друг ден — отговорих.

— Нали си казала на тази Макси за бебето? — разтревожи се тя.

— Да, мамо, казах й.

— Нали ще се обаждаш?

Извих очи към тавана и я успокоих, че ще се обаждам, а след това сложих каишката на Нифкин и го поведох на разходка до Саманта.

— Веднага да чуя подробностите! — настоя приятелката ми, докато ми подаваше чаша чай и се настаняваше на канапето.

Разказах й всичко, което знаех: че ще продам сценария на студиото, че ще трябва да си намеря агент и да се срещна с някой от продуцентите. Не споменах, че Макси ме натискаше да си наема жилище, за да поостана, ако искам да съм в Калифорния, когато започнат дообработката и промените по сценария.

— Това е направо невероятно! — възкликна Саманта и ме прегърна. — Кани, страхотно!

Наистина беше страхотно, мислех си, докато се смъквах по стълбата от самолета, а сакът с Нифкин ме удряше по крака.

— Летище — прошепнах на бебето.

На изхода ме чакаше Ейприл. Познах я веднага, не беше се променила след срещата ни в Ню Йорк. Беше обула същите черни кожени ботуши до средата на прасеца, само че сега косата й бе опъната на опашка над тила и нещо странно се бе случило с частта от лицето й между носа и брадичката. Отне ми цяла минута, за да се сетя, че промяната се дължи на усмивка.

— Кани! — възкликна тя, помаха и ми стисна ръката. — За мен е истинско удоволствие най-сетне да се запознаем!

Огледа ме щателно, точно както си спомням, че го направи и първия път, задържа поглед малко по-дълго на корема ми, но усмивката й не трепна, докато очите ни не се срещнаха.

— Изгряващ талант — заяви Ейприл. — Влюбих се в сценария ти. Очарователен, вълшебен. Щом Макси ми го показа, веднага й заявих две неща. Казах, Макси, ти си Джоузи Вайс, и не скрих, че нямам търпение да се срещна с гения, сътворил героинята.

За момент ми мина през ума да й подскажа, че вече се познаваме, че това е било най-неприятното ми преживяване като репортер през онзи месец, може би направо през цялата година. Зачудих се дали ще ме чуе, ако прошепна на бебето „лицемерка“. След това си казах, че няма смисъл да мътя водата. Може пък наистина да не ме помнеше. Последния път, когато се срещнахме, определено не личеше да съм бременна, както не личеше по нищо, че тя умее да се усмихва. Ейприл надзърна в сака.

— А ти сигурно си малкият Нифти! — изгука. Нифкин започна да ръмжи. Ейприл като че ли не забеляза. — Какво красиво кученце — похвали го тя.

Изсумтях в опит да потисна смеха си, а Нифкин продължи да ръмжи страшно. Нифкин може и да има много добри качества, но красотата определено не бе сред тях.

— Как мина полетът? — попита Ейприл, все още усмихната, нищо че мигаше често-често. Зачудих се дали това е начинът, по който се държи с известните си клиенти. Запитах се дали вече съм в списъка с клиентите, дали Макси е подписала договор и какво трябва да направи човек, за да си осигури услугите на такава като Ейприл.

— Чудесно. Много приятно. Никога досега не бях пътувала в първа класа.

Ейприл ме хвана под ръка, сякаш бяхме първи приятелки още от гимназията. Ръката й се намести точно под дясната ми гърда. Опитах се да не обръщам внимание.

— Започвай да свикваш — посъветва ме тя. — Целият ти живот ще се промени. Просто се отпусни и си достави удоволствие.

Ейприл ме настани в апартамент в „Бевърли Уилшир“, като обясни, че студиото е решило да ме настани тук тази вечер. Въпреки че бе само за една нощ, се почувствах като Джулия Робъртс в „Хубава жена“, нищо че краят бе нетипично сериозен и проститутката се оказваше бременна и сама и разчиташе единствено на кученцето си за утеха.

Като нищо можеше да се окаже, че тъкмо в този апартамент бе снимана „Хубава жена“. Беше просторен, слънчев и невероятно луксозен. Стените бяха в тапети на златни и кремави шарки, подовете бяха с невероятно плътен мек бежов килим, а банята бе в мрамор и златни аксесоари. Освен това банята бе колкото хола ми, а във ваната спокойно можеше да се играе водно поло, стига човек да имаше желание.

— Суперготско — съобщих на бебето и отворих остъклените врати към спалнята с огромно легло, с колосани бели чаршафи, отгоре с пухкава кувертюра в розово и златно. Всичко бе чисто и миришеше на ново, а бе толкова прекрасно, че ме беше страх да го докосна.

До леглото ме чакаше впечатляващ букет. „Добре дошла!“ — бе написала Макси на картичката.

— Букет — уведомих бебето. — Сигурно ужасно скъп.

Пуснах Нифкин от сака и той бързо хукна наоколо, за да подуши всичко. Погледна ме за миг, след това се изправи на задните си крака и обърна носле към тоалетната. Щом се съвзе, веднага хукна към спалнята.

Настаних го на възглавницата на леглото, изкъпах се и се увих в пухкава хавлия. Обадих се на рум сървис и поръчах горещ чай, ягоди и пресен ананас, измъкнах вода „Евиан“ и кутия сладки от минибара, без дори да ми трепне окото, щом забелязах цената от осем долара, което бе почти три пъти повече от цената на същите сладки във Филаделфия. След това се отпуснах на шестте възглавници, подредени на леглото, плеснах с ръце и се разсмях.

— Тук съм — извиках, а Нифкин излая за компания. — Успях — след това се обадих на всички, за които се сетих.

— Ако се случи да ядеш в ресторант на „Волфганг Рък“, да си поръчаш пица с патица — посъветва ме Анди, веднага влязъл в ролята на кулинарен критик.

— Прати ми копие по факса, преди да подпишеш — настоя Саманта и се разпени като типична адвокатка.

— Да си водиш записки! — нареди Бетси.

— Да направиш снимки! — инструктира ме майка ми.

— Нали не си забравила да вземеш моите снимки? — притесни се Луси.

Обещах да се опитам да направя нещо за Луси, да си водя записки за бъдещи статии на Бетси, да направя снимки за мама, да пратя на Саманта по факса всеки лист, който намирисва на документ, а пък Анди го успокоих, че ще похапна пица с патица. След това забелязах оставената на възглавницата ми визитка на Макси Райдър. Под нейното име имаше една-единствена дума — „Гарт“, телефонен номер и адрес на булевард „Вентура“.

„Да си тук в седем. Ще има пиене и забавления“, пишеше на визитката.

„Пиене и забавления“, измърморих и се протегнах на леглото. Усещах аромата на пресните цветя и долових тихото бръмчене на колите трийсет и два етажа по-надолу. След това затворих очи и се събудих чак в шест и половина. Наплисках лицето си с вода, напъхах се в обувките и побързах да изляза.

Гарт се оказа онзи същият Гарт, фризьорът на звездите, въпреки че в първи момент реших, че таксито ме е стоварило пред художествена галерия. Човек лесно можеше да сбърка. В салона на Гарт нямаше обичайните за фризьорски салон мивки, купчини изпомачкани списания, кът за резервации. В просторната зала с високи тавани нямаше никой, видях един-единствен стол, една мивка и огледало от пода до тавана и… Гарт.

Седнах на стола, докато мъжът, който бе придал блясък и обем на косата на Бритни Спиърс, който правеше кичурите на Хилари и къносваше Дженифър Лопес, повдигна кичури от моята коса, триеше ги между пръстите си и ги оглеждаше внимателно, целенасочен като учен, а аз се почувствах длъжна да започна да се обяснявам.

— Вижте, не би трябвало да си боядисвам косата, докато съм бременна — казах. — Освен това не знаех, че съм бременна, когато ми правиха кичурите, а те израснаха за последните шест месеца и затова са такива ужасни…

— Кой ви причини това? — попита спокойно Гарт.

— Кое, бременността или кичурите?

Той ми се усмихна в огледалото и повдигна нов кичур коса.

— Не са правени… тук, нали? — опита се да бъде тактичен.

— А, не. Във Филаделфия — Гарт ме гледаше тъпо. — В Пенсилвания — истината бе, че ми ги направиха в козметичната школа на „Бейнбридж Стрийт“, и си мислех, че са се справили доста добре, само че от изражението му и сама се сетих, че той не е съгласен.

— Мили Боже — въздъхна тихо той. Взе гребен и малко шише с помпа. — Държите ли на, ъъъ… — сетих се, че търси най-меката дума, за да опише творението на върха на главата ми.

— Държа на много неща, но не и на косата си — успокоих го аз. — Правете с нея каквото пожелаете.

Отне му почти два часа: първо подстригване, след това ресане, оформяне на краищата, след това изплакна косата ми в прозрачен червен разтвор, за който се закле, че бил естествен, без всякакви химикали и ми даде гаранция, че няма да увредят нероденото ми дете.

— Вие сте сценаристка, нали? — попита Гарт. Вдигна брадичката ми и наведе главата ми първо на едната, а след това и на другата страна.

— Засега нищо мое не е правено на филм.

— Ще успеете. Имате такава аура.

Приведе се към мен и се зае да ми оформи веждите.

— Не се дърпайте — помоли. Миришеше на някакъв прекрасен парфюм и дори на сантиметри от лицето ми кожата му бе безупречна.

След като оформи веждите ми така, че да му харесват, изплакна косата ми от разтвора, изправи я с четка и сешоар и прекара половин час да ми маже лицето с най-различни кремове и пудри.

— Но аз почти не слагам грим — протестирах аз. — Само коректора и спирала. Само това.

— Не се притеснявайте, нищо няма да личи.

Въпреки това се съмнявах. Вече ме бе намазал с три различни нюанса сенки, включително нещо виолетово. Но когато ми махна наметката и ме завъртя към огледалото, аз съжалих, че съм се съмнявала в него. Кожата ми блестеше. Бузите ми бяха в съвършения цвят на зряла праскова. Устните ми изглеждаха по-пълни, в наситеновинено, ъгълчетата весело извити нагоре, без да усетя кога съм се усмихнала. Сенките не се забелязваха, просто караха очите ми да изпъкват, да изглеждат по-големи и много по-впечатляващи. Погледнах се и ми се стори, че това е най-веселото аз, което някога бях виждала. Ами косата ми…

— Това е най-хубавата прическа, която някога съм имала — обърнах се към него. Бавно прекарах пръсти през кичурите. Неравномерното кафяво с няколкото неубедителни кичура се бе превърнало в наситен лъскав цвят, също като черупка на костенурка, изпъстрен с дискретни нюанси на бронзово и медно. Беше ме подстригал късо, кичурите едва докосваха бузите ми, бе оставил естествената чупливост да се намеси, от едната страна бе прибрал косата зад ухото ми, така че да имам по-хлапашки вид. Бременна хлапачка, наистина, но нямаше кой да се оплаква.

— Това е най-хубавата прическа, която някога съм правил.

От вратата се разнесе ръкопляскане. Там бе застанала Макси в черна прилепнала рокля с тънки презрамки и черни сандали. На ушите имаше диамантени обеци, а на врата проблясваше един-единствен диамант на сребърна верижка. Роклята й се връзваше на врата и разкриваше целия й гръб, чак до цепката на дупето.

— Кани! Господи! — извика тя, докато оглеждаше първо косата ми, а след това и корема ми. — Ти си… олеле.

— Ти какво, да не би да реши, че се шегувам? — попитах я и се разсмях, когато забелязах колко е впечатлена.

Тя коленичи пред мен.

— Може ли…

— Разбира се — отвърнах.

Макси постави ръка на корема ми и след момент бебето послушно ритна.

— Ау! — стресна се Макси и дръпна ръка, сякаш се бе опарила.

— Не се притеснявай. Няма да я нараниш. Нито пък мен.

— Значи е момиче? — попита Гарт.

— Не се знае. Просто имам такова чувство — обясних.

Междувременно Макси обикаляше около мен, сякаш бях недвижима собственост, която се колебаеше дали да купи.

— Брус какво казва? — попита тя.

— Засега нищо. Не съм го чувала.

Макси спря, погледна ме втренчено, ококорила очи.

— Не си ли? Още не си?

— Без майтап — отвърнах.

— Мога да го пречукам — предложи Макси. — Не, по-добре да го пребия. Защо не взема да изпратя шестима ядосани ръгбисти с бейзболни бухалки да му счупят краката…

— Или да му пресоват оная работа — предложих. — Това ще го съсипе.

Макси се ухили.

— Добре ли си? Гладна ли си? Спи ли ти се? Искаш ли да поизлезем, защото ако не искаш, няма проблем…

Ухилих се и тръснах новата си коса.

— Разбира се, че искам да изляза! Сега съм в Холивуд! Гримирана съм! Да вървим!

Предложих на Гарт кредитната си карта, но той ми каза да не се притеснявам, защото всичко било платено, но ако обещая да се върна след шест седмици, за да ми обере краищата, това за него ще бъде достатъчно признание. Благодарих му и продължих да му благодаря докато Макси не ме изтегли насила навън. Малката й сребриста кола бе паркирана до тротоара. Качих се внимателно, защото центърът на тежестта ми вече бе различен… и тъй като ми бе добре известно, че когато съм до Макси, дори с великолепната си нова коса и гладко лице постигнато от Гарт, дори с черния сравнително елегантен блузон, пола и приятни черни чехли, аз все още изглеждам като тромав дирижабъл. Дирижабъл с хлапашко излъчване, казвах си, докато Макси фучеше във всяко едно от трите платна, а отвсякъде й свиркаха възмутени шофьори, когато преминаваше на жълто.

— Уредих портиерът на хотела да се погрижи за Нифкин, ако закъснеем — извика тя, тъй като нощният вятър ни блъскаше право в лицата. — Освен това му наех къщичка.

— Страхотно. Нифкин е голям късметлия.

Сетих се да попитам къде отиваме след още два светофара. Макси веднага се оживи.

— В бар „Стар“! Това е едно от любимите ми места.

— Купон ли има там?

— Там винаги има купон. И страхотно суши.

Въздъхнах. Не можех да ям нито сурова риба, нито да пия алкохол. Вълнувах се, че ще видя звездите, но знаех, че в най-скоро време ще трябва да се прибера в хотела и да си легна в онова фантастично легло. Никога не съм обичала късните вечери, шумните купони, сега, когато бях бременна, ми бяха дори неприятни. Щях да поостана малко, казах си, а след това да се направя на изтощена бременна и да се отправя към дома.

 

 

Макси ми разказа кой може да е там, както и подробни клюки за новопристигнала като мен.

Известни актьор и актриса, женени от седем години, бяха в центъра на вниманието.

— Той е гей — съобщи Макси, а тя от години вече е с личния си треньор.

— Колко тъпо! — пошепнах в отговор.

Макси се разсмя и продължи да ме осведомява. Наивната глупавка звезда във втория по успех и бюджет екшън вероятно щеше да ми предложи екстази в тоалетната („Ако не на теб, значи ще предложи на мен“ — уточни Макси). Хип-хоп принцесата, за която се твърдеше, че не прави и крачка без майка си, баптистка, винаги с библия в ръка, била голямо „диване“, както се изрази Макси.

— Спи и с момчета, и с момичета, и с двата пола едновременно, докато маман се опитва да събуди заспалите души във Вирджиния.

Трябваше да присъства и известен режисьор към петдесетте, току-що излязъл от клиниката на Бети Форд; актьор към четирийсет, болезнено пристрастен към секса, както се твърдеше след последното му изстъпление в Хазелден; също и режисьорка на стойностни студийни филми, която не бе лесбийка, както се твърдеше, въпреки че се стараеше да поддържа клюката.

— Съвсем нормална си е жената — настоя Макси с отвращение. — Доколкото знам, има съпруг в Мичиган.

— Какъв ужас! — намръщих се аз.

Макси се изкиска и ме стисна за ръката. Вратите на асансьора се отвориха и две великолепни момчета в къси панталонки и колосани бели ризи ни отвориха триметровите врати към бар, който сякаш висеше в звездното небе. Целият бе опасан от прозорци. Имаше десетина маси с бели покривки по за двама и четирима, на които трепкаха по десетина свещи. По стените бяха закачени пердета в цвят слонова кост от органза и леко се издуваха на нощния вятър. Барът бе осветен от яркосин неон, а барманката бе чернокожа жена, висока метър и осемдесет, в тъмносин изрязан костюм, с прекрасно като на африканска маска лице, която разбиваше мартинита. Макси стисна ръката ми за последен път и прошепна:

— Връщам се след секундичка.

След тези думи хукна да раздава въздушни целувки на хора, които познавах от големия екран. Аз се облегнах на една колона и се постарах да не се зазяпвам. Тук беше и хип-хоп принцесата, косата й бе сплетена на малки плитки почти до кръста, тук бяха и звезди с дългогодишни бракове, тук беше и режисьорката, която не била лесбийка, в колосана риза и червена папийонка. Наоколо обикаляха десетки сервитьори. Всички бяха облечени в бяло — бели панталони, бели къси шорти, бели потници и бели гуменки без нито едно петънце. Мястото приличаше на най-изисканата болница в света, като изключим това, че персоналът разнасяше огромни мартинита вместо лекарства и всички бяха красиви. Ръцете ме сърбяха за химикалка и бележник. Нямах работа на това място, заобиколена от тези хора, освен ако не си водех бележки за бъдеща статия, в която да се произнеса доста саркастично. Просто тук не ми беше мястото.

Приближих до прозорците с изглед към плувен басейн, в който никой не плуваше. Имаше и бар до басейна, със задължителния сламен покрив и запалени факли, пълен с хора — всички красиви, великолепни, повечето с пиърсинг и с татуировки. Изглеждаха така, сякаш се канеха да заснемат музикален клип. Зад тях, зад смога и билбордовете на „Калвин Клайн“ блестяха светлините на града.

В дъното на стаята, стиснал чаша в ръка, загледан в нощта стоеше… Господи, нима бе той? Да. Ейдриън Стад. Познах го по формата на раменете и бедрата. Господи, колко време бях въздишала над снимките му.

Ейдриън не бе красив по онзи класически мъжествен начин, не бе и сладникаво момченце. Приличаше по-скоро на обикновено момче — среден на ръст, с правилни черти, кестенява коса и най-обикновени кафяви очи. Това, заради което бе неповторим, бе сладката крива усмивка, която разкриваше счупен преден зъб (в интервюта не пропускаше да подчертае, че на девет паднал от едно дърво). А тези най-обикновени кафяви очи разкриваха хиляди нюанси на удивление, учудване, недоумение, все думички, които трябваше да успее да представи, когато играеше главната роля в някоя романтична комедия. Взети поотделно, чертите му не бяха нищо особено, но като цяло създаваха една от най-нашумелите личности на Холивуд. Поне така го наричаха в „Мокси“ в рубриката „Мъжете, за които копнеем“.

Като тийнейджърка не се бях поддавала на подобни увлечения, вратата на шкафчето ми не беше облепена със снимки на някой готин певец или артист, но към Ейдриън Стад изпитвах специални чувства. Докато го гледах, имах чувството, че се познаваме, че можем да стане приятели… дори повече. Като знам колко бе популярен, сигурно милиони други жени се чувстваха по същия начин. Само че колко от тях стояха в бар „Стар“ насред Лос Анджелис в топла пролетна вечер, обектът на чувствата им беше пред тях?

Дръпнах се назад, за да се облегна на една колона, и се опитах да се прикрия, за да го гледам до насита, не можех да реша дали да звънна на Луси или на Саманта, за да им се похваля. Нещата вървяха чудесно, докато група кльощави момичета на високи токчета се настаниха пред мен. Почувствах се като слон, който се е озовал сред стадо грациозни антилопи, и не виждах как да се спася.

— Подръж за мъничко — помоли ме най-високата, най-русата и най-слабата и ми подаде сребристия си шал. Поех шала, след това я погледнах и останах с отворена уста. Та това беше Бетина Ванс, вокал на най-нашумялата пауър пънк група „Писналата Офелия“ — изпълнителки на любими мои парчета, когато бях в по-добро настроение.

— Обожавам музиката ви — обърнах се към нея, докато Бетина се пресягаше да си вземе мартини.

Погледна ме с подпухналите си очи и въздъхна.

— Ако получавах по петак всеки път, когато някоя дебелана ми го кажеше…

Останах толкова шокирана, сякаш ме бе заляла с леденостудена вода. Въпреки грима, въпреки страхотната ми прическа и новите дрехи, независимо от успеха ми, за всички Бетини Ванс в света щях да си остана една дебелана, която си стоеше сама, слушаше рок певиците да пеят за живота, за който тя само щеше да си мечтае.

В този момент бебето ритна и това бе като юмрук, който ме порази отвътре, нещо като напомняне. Изведнъж си казах: не мога ли аз да я пратя по дяволите, аз също съм някой.

— Защо са ти петачета? Вече не си ли забогатяла достатъчно? — попитах. Две от газелите се сгърчиха от смях. Бетина изви очи към мен. Бръкнах в чантата и за щастие напипах дребна монета. — Ето ти петака, дето плачеш за него — подадох й го мило. — Започни да спестяваш за следващата пластична операция на носа.

Хихикането премина в отявлен смях. Бетина Ванс ме зяпаше.

— Ти пък коя си? — изсъска.

Сетих се за няколко отговора: бивша почитателка, ядосана дебелана, най-страшният ти кошмар. Вместо това й казах истината.

— Сценаристка — отвърнах тихо и си наложих да не се отдръпвам и да не извръщам поглед.

Бетина остана втренчена в мен невероятно дълго време. След това дръпна рязко шала си от ръцете ми и се отдалечи, а кикотещата се група с обидно малки дрешки припна след нея. Облегнах се на колоната разтреперана и прокарах длан по корема си.

— Кучка — прошепнах на бебето.

Един от мъжете наблизо ми се усмихна, след това се отдалечи, преди да се сетя откъде го познавам. В мига, в който си спомних, Макси се оказа до мен.

— Какво стана? — попита тя.

— Ейдриън Стад — успях да промълвя.

— Не ти ли казах, че и той ще бъде тук? — попита нетърпеливо Макси. — Господи, кажи ми какво стана с Бетина.

— Зарежи я Бетина — изломотих. — Ейдриън Стад току-що ми се усмихна! Ти познаваш ли го?

— Малко — призна тя. — А ти?

— Естествено — извих очи. — Заедно играем боулинг във Филаделфия.

Макси се учуди.

— Той не беше ли от Ню Йорк?

— Само се шегувах — обясних й. — Разбира се, че не го познавам. Но съм му голяма почитателка — зачудих се дали да не й кажа, че Ейдриън Стад бе вдъхновил сценария ми. Както Джоузи Вайс бях аз, така Ейвъри Трейс беше Ейдриън, просто името бе различно и нямаше слабост да излиза само с манекенки. Преди да кажа и дума, Макси вече се бе усетила.

— Знаеш ли, от него ще излезе страхотен Ейвъри — измърмори тя. — Трябва да поговорим с него.

Насочи се към прозореца. Застинах на място. Макси се обърна.

— Какво има?

— Не мога да се приближа просто така и да започна да си приказвам с него.

— Защо да не можеш?

— Защото съм… — чудех се как най-смекчено да кажа „много под нивото на красивите известни филмови звезди“ — … бременна.

— Мисля — обади се Макси, — че на бременните все още им е позволено да разговарят с не бременни.

— Срамежлива съм — наведох глава.

— Не, не си срамежлива. За Бога, та ти си репортер!

Имаше право. Истина бе, че когато работех, можех да се приближа до най-известните и влиятелни хора, които изглеждаха по-добре от мен. Но не и до Ейдриън Стад. Та това бе мъжът, мечтите, за когото бях изливала в продължение на цели сто страници. Ами ако той не ме харесаше? Ами ако аз не го харесах, след като се запознаехме? Нямаше ли да е по-добре да си запазя фантазиите?

— Кани… — Макси пристъпваше от крак на крак.

— По ме бива по телефона — успях да кажа най-сетне.

Макси въздъхна очарователно, но тя във всичко бе очарователна.

— Чакай тук — нареди и забърза към бара. Когато се върна, в ръката й имаше мобилен телефон.

— А не — отказах категорично, когато го видях. — Този телефон носи нещастие.

— Ама този е друг — поясни Макси, докато се взираше към цифрите, които бе написала на дланта си с молив за устни. — По-малък, по-лек и по-скъп — телефонът започна да звъни. Тя ми го подаде. Застаналият до прозореца Ейдрийн Стад отвори своя телефон. Виждах как устните му мърдат, отразени в стъклото.

— Ало?

— Не скачай — казах. Това бе първото, което измислих. Изместих се така, че да застана зад колона, облепена в бяла коприна, за да се прикрия, но така, че да виждам отражението му в стъклото. — Не скачай — повторих. — Не може да е чак толкова зле.

Той се засмя тъжно.

— Какво знаеш ти — заяви.

— Знам, и още как — настоях, стиснала телефона здраво в потната си ръка. Не можех да повярвам, че се случва. Говорех по телефона, не, флиртувах с Ейдриън Стад. — Млад си, красив си, талантлив…

— Ласкателка — каза той. Имаше чудесен глас, нисък и топъл. Зачудих се защо ли винаги говори с онази плачлива напевна интонация във филмите, след като истинският му тембър бе така богат.

— Истина е! Така е! Намираш се на това чудесно място и нощта е красива. Не виждаш ли колко звезди има?

Нов горчив смях.

— Звезди — изсумтя презрително. — Дотрябвали са ми.

— Не говорех за тези звезди — отвърнах. — Погледни през прозореца — казах му. Наблюдавах очите му непрекъснато. — Вдигни очи нагоре — той вдигна глава. — Виждаш ли онази ярка звезда от дясната ти страна?

Ейдриън присви очи.

— Нищо не виждам. Замърсяването е страхотно — обясни той. Обърна се и огледа множеството. — Къде си?

Скрих се още повече зад колоната. Преглътнах шумно.

— Кажи ми поне коя си.

— Приятелка.

— В заведението ли си?

— Може би.

В гласа му се появи някаква нова нотка.

— Мога ли да те видя от мястото си?

— Не. Все още не.

— Защо да не може?

— Защото съм срамежлива — отвърнах. — А ти не предпочиташ ли да ме опознаеш първо по този начин?

Усмихна се. Видях как устните му се разтеглиха.

— Откъде да знам, че си истинска?

— Няма как да разбереш — казах. — Може да се окажа само плод на въображението ти.

Той се завъртя рязко и за секунда усетих погледа му върху себе си. Изпуснах телефона, вдигнах го, затворих капачето и го подадох на Макси с едно бързо движение, което ми се искаше да мине за грациозно, но едва ли го бях постигнала.

В същия момент телефонът иззвъня. Макси веднага се обади.

— Ало?

Чух гласа на Ейдриън.

— Въображение мое? Въображение, ти ли си?

— Момент, моля — отвърна напрегнато Макси и ми подаде телефона. Аз отново се скрих зад колоната.

— Телекомуникациите са бичът на човешкото съществуване през деветдесетте — започнах. — Какво стана с анонимността.

— Анонимността ли? — попита бавно той, сякаш за пръв път чуваше думата.

— Само си помисли — продължих — за всички поколения пубертети, които никога няма да могат да звъннат, без да се обадят на момичетата, които харесват. Нали веднага ще ги разкрият.

— Забавна си — засмя се Ейдриън.

— Това е защитен механизъм — отвърнах.

— Мога ли да те видя?

Стиснах телефона с всички сили и не отговорих.

— Ще ти звъня, докато се съгласиш да се видим.

— Защо? — попитах.

— Защото си ми много приятна. Може ли да те почерпя?

— Не пия — отказах.

— Никога ли не ожадняваш? — попита той и аз се разсмях, въпреки че не исках. — Нека да се видим — помоли Ейдриън.

Въздъхнах, изпънах блузона, огледах се, за да съм сигурна, че Бетина не е наоколо, пристъпих зад него и го докоснах по рамото.

— Здрасти — казах с надеждата да забележи косата и грима ми, преди да стигне до корема.

— Здрасти.

Той се обърна бавно. Бе очарователен. По-висок, отколкото си го представях, и толкова сладък — да го схрускаш. И много пиян. Ама много.

Усмихна ми се. Вдигнах телефона. Той ме сграбчи за китката.

— Недей — настоя. — Очи в очи.

Затворих телефона. Бе невероятно красив отблизо. На екрана изглеждаше готин, но отблизо бе просто страхотен с тези красиви кафяви очи и…

— Ти си бременна — изтърси той.

Добре де, това не беше новина, но поне се усети.

— Да — потвърдих. — Бременна съм. Казвам се Кани.

— Кани — повтори той. — Къде е… ъъъ… — махна неопределено с ръка във въздуха, което можеше да означава „бащата на бебето“.

— Тук съм сама — казах и реших да действам. — Всъщност, тук съм с Макси Райдър.

— А пък аз съм сам — обясни Ейдриън, все едно не ме беше чул. — Съвсем сам.

— Това не е истина — отвърнах. — Знам, че излизаш с някаква германка, студентка по медицина на име Инга.

— Грета — поправи ме той. — Разделихме се. Добра памет имаш.

Свих рамене и си придадох скромен вид.

— Почитателка съм ти — признах. Опитвах се да разбера дали няма да се получи просташко, ако го помоля за автограф, но в този момент Ейдриън ме сграбчи за ръката.

— Имам идея — заяви. — Искаш ли да поизлезем?

— Навън ли? — дали исках да си тръгна с Ейдриън Стад? А папата има ли тиара? Кимнах толкова енергично, че се притесних да не получа прекъсване на гръбначния стълб, и хукнах сред оскъдно облечените в миниполички момиченца, за да открия Макси. Зърнах я в мелето на бара.

— Слушай — казах й. — Излизам за малко с Ейдриън Стад.

— А стига бе! — изуми се тя.

— Не е каквото си мислиш.

— Не може да бъде.

— Той ми се стори много… самотен.

— Хм. Не забравяй, че е актьор — Макси се замисли. — По-точно комик, който се снима във филми.

— Отиваме само да се поразходим — обясних, обзета от напрежение, защото не исках да я обидя или разстроя, но в същото време горях от нетърпение да се върна при Ейдриън.

— Както решиш — подхвърли небрежно тя. Написа ми номера си на една салфетка и подаде ръка, за да си вземе мобилния. — Обади ми се, независимо къде си.

Върнах й телефона, пъхнах салфетката с номера в чантата си и извих очи.

— Добре де. Опитвах се да го прелъстя. Получи се много романтично. Ще се натискаме на канапето, аз ще го целувам, той ще ми повтаря, че ме обожава, и в този момент нероденото ми дете ще го срита в ребрата.

Макси престана да се цупи.

— След това ще заснема цялото преживяване, ще продам правата на „Фокс“ и те ще го излъчат като „Най-смахнатата тройка на света“.

Макси се разсмя.

— Добре. Само да внимаваш.

Целунах я по бузата и колкото и да бе невероятно, Ейдриън Стад продължаваше да ме чака. Усмихнах му се и двамата се отправихме към асансьорите, излязохме навън и се озовахме на нещо като магистрала. Нямаше нито пейки, нито трева, нито дори заслон на спирка за автобуси, нито тротоар, на който да се поразходим.

— Ами сега? — попитах аз.

Ейдриън ми се стори още по-пиян, отколкото в бара. Свежият въздух съвсем не го разведри, както се бях надявала. Посегна да ме хване за ръката, стисна китката ми, притегли ме към себе си… колкото позволяваше коремът ми.

— Целуни ме — помоли и аз се разсмях, защото това бе пълен абсурд.

Целуни ме! Та това бе като реплика от филм!

Гледах над рамото му сякаш към ослепителните светлини на прожекторите и струпалите се около режисьора статисти, в очакване да чуя „Стоп камера!“, когато Ейдриън прокара пръст по бузата ми, след това по устните. Сигурна бях, че съм го виждала да изпълнява тази сцена във филм, но не ми пукаше.

— Кани — прошепна той. Само като го чух да произнася името ми, усетих тръпки на места, за които си мислех, че няма да се усетя, че съществуват, докато не се родеше бебето. — Целуни ме — сведе устни към моите, аз вдигнах глава, отдръпнах тялото си, а ръката му обви врата ми и ме задържа така, сякаш бях някакво съкровище. Господи, колко сладка целувка, помислих си, а след това устните му станаха по-твърди, ръцете по-настойчиви, докато покрай нас профучаваха коли, и аз усетих как се разтопявам, забравих решителността си, миналото, името.

— Ела с мен — предложи той и обсипа бузите, устните и клепачите ми с целувки.

— Аз съм на хотел… — измърморих немощно и разбрах още щом го казах, че прозвуча много евтино. Какво ставаше тук? Възможно ли бе той да е толкова самотен? Нима си падаше по бременни? Да не би това да бе представата му за развлечение? — Не е ли по-добре… — опитах се да мисля бързо. Ако бях във Филаделфия насред улица, притисната от мечтания мъж, който бе много пиян, какво бих предложила? Сега, разбира се, нищо не ми идваше наум. Все така ставаше. — Да отидем на бар? — казах най-сетне. — Да похапнем в някое денонощно заведение?

Ейдриън бръкна в джоба си и извади талон за паркинга.

— А защо да не се повозим? — предложи той.

— Може ли… — трябваше да мисля бързо. — Може ли да отидем на плажа? Нощта е толкова красива…

Това не бе истина. Нощта бе обвита в смог, но поне бе топло и подухваше вятър.

Ейдриън се залюля на пети и ми се усмихна мило, замаян от някаква дрога.

— Звучи добре — съгласи се той.

Първо ми се стори, че няма начин да го накарам да ми даде ключовете.

— Я, кабриолет — изгуках, когато докараха малката червена кола до тротоара. — Никога не съм карала кабриолет — погледнах го кокетно и очарователно. — Може ли аз да покарам? — той ми подаде ключовете, без да отрони и дума, след това се настани до мен и не каза почти нищо, освен да ме насочва накъде да завивам.

Когато го погледнах, беше притиснал ръка към челото си.

— Глава ли те боли? — попитах. Той кимна със затворени очи. — Пи ли бира преди другия алкохол?

Ейдриън се намръщи.

— Преди водката взех екстази — призна.

По дяволите. Ако щях да оставам в Холивуд, трябваше да свикна, че хората открито говорят за наркотичната си зависимост.

— Не ми приличаш на човек, който е в екстаз — осмелих се да кажа.

Той се прозя.

— Ще поискам отплата — каза и ми хвърли кос поглед. — Кажи ми ъъъ… кога е…

— Терминът ми е на петнайсети юни — отвърнах.

— Значи съпругът ти се връща…

Реших да прекратя тази игра с попълване на празните места.

— Аз съм от Филаделфия и нямам нито съпруг, нито приятел.

— Така ли? — възкликна Ейдриън, сякаш вече се чувстваше по-добре. — Значи партньорът ти е горе.

Засмях се, защото не успях да се сдържа.

— И партньор нямам. Аз съм класическата самотна майка.

Разказах му накратко какво се е случило между нас с Брус, как сме скъсали, двайсетминутното одобряване, бременността, сценарият, идването в Калифорния само преди дванайсет часа.

Ейдриън кимаше, но не ми задаваше въпроси, а аз не можех да поглеждам към него, за да разгадая изражението му. Най-сетне, след множество завои, които нямаше начин да запомня, камо ли да мина повторно по тях сама, се оказахме на скална издатина над океана. Въпреки смога тук бе великолепно: миришеше на сол, вълните се плискаха по брега, усещах водата, нейните мощни движения.

Обърнах се към Ейдриън.

— Не е ли страхотно — попитах. Той не отговори. — Ейдриън?

Никакво движение. Наведох се бавно над него също както ловец приближава лъв. Той не помръдна. Наведох се още повече.

— Ейдриън? — прошепнах. Той вече не шепнеше мили думи, нито пък разпитваше за сценария ми, нито за живота ми във Филаделфия. Чух го, че хърка. Ейдрийн Стад беше заспал.

Не се сдържах и се разсмях. Това бе класика от живота на Кани Шапиро: да си на брега с великолепен актьор, луната грее над водата, в небето блещукат милиони звезди, а той да вземе да захърка.

Освен това не знаех накъде да мръдна. Ставаше студено, защото вятърът се бе обърнал и идваше от водата. Ами сега. Беше четири сутринта според блестящите стрелки на часовника ми. Реших да му дам половин час и ако той не се събуди или поне да се размърда… щях да измисля нещо.

Включих мотора, за да пусна парното и да слушам компактдиска на Крис Айзък. След това се отпуснах и ми се прииска да си бях взела яке. Не откъсвах поглед от Ейдриън, който хъркаше толкова силно, че заглушаваше музиката. Беше хем жалка работа, хем смешно. Великото ми пътуване до Холивуд, казах си кисело. Моята романтична забежка. Може би все пак бях от момичетата, които заслужаваха да им се присмиват в списанията, казах си… след това тръснах глава. Знаех как да се грижа за себе си. Знаех как да пиша. Освен това бях постигнала едно от нещата, които желаех най-силно — бях продала сценария си. Щях да имам пари, удобства, известна слава. Освен това бях в Холивуд! С филмова звезда!

Погледнах надясно. Въпросната филмова звезда продължаваше да не помръдва. Дишаше трудно, а челото му бе покрито с капчици пот.

— Ейдриън? — прошепнах. Нищо. — Ейдриън? — вече говорех с нормален глас. Едното му око трепна. Наведох се и леко го разтърсих за раменете. Никаква реакция. Когато го пуснах, тялото му се отпусне на седалката. Започвах да се притеснявам.

Пъхнах ръка в джоба му и се опитах да не мисля за възможните заглавия в жълтата преса („Звездата на «Сатърдей Найт» изтормозен от бъдеща сценаристка!“), докато ровех да намеря мобилния му телефон. След няколко опита успях да чуя сигнал свободно. Сега какво?

В този момент се сетих. Бръкнах в чантата и извадих визитката на доктор Кей. По време на един от часовете в курса за дебели ни беше казал, че не спи много и обикновено е в кабинета си в седем сутринта, а сега бе горе-долу този час на Източното крайбрежие.

Притаих дъх и набрах номера.

— Ало — чух плътния му глас.

— Здравей, доктор Кей. Обажда се Кани Шапиро.

— Кани! — възкликна щастливо докторът, без да се притеснява, че се обаждам от толкова далече, при това в ранни зори. — Как мина пътуването?

— Супер — отвърнах. — Поне засега. Само че в момента имам малък проблем.

— Разкажи ми — подкани ме той.

— Ами аз… — замълчах, за да помисля. — Сприятелих се с някого — започнах.

— Това е добре — окуражи ме той.

— В момента сме на плажа в колата му и човекът май припадна, аз не успявам да го събудя.

— Лоша работа — рече лекарят.

— Нали — съгласих се. — А това дори не е най-неприятната среща, на която съм ходила. Ако беше друг, бих го оставила да спи, само че той ми каза, че е пил доста и е взел екстази…

Замълчах, но не чух нищо в отговор.

— Не е каквото си мислиш — обясних нещастно аз, въпреки че нямах точна представа какво може да си мисли, освен да измисля някоя комбинация на името ми с „шантава“.

— Значи е в безсъзнание, така ли? — попита доктор Кей.

— Да. Бих казала, да — въздъхнах. — А пък си мислех, че съм сравнително забавна.

— Нали диша?

— Диша, но се поти — обясних аз. — И не може да се събуди.

— Докосни лицето му и ми кажи как усещаш кожата му.

Направих го.

— Гореща — докладвах. — Потна.

— По-добре от хладна и лепкава. Това не ни трябва — каза ми лекарят. — Опитай следното. Свий юмрук…

— Готово — съобщих.

— Прокарай кокалчетата по гръдната кост. Между гърдите. Натисни силно… трябва да видим как ще реагира.

Наведох се и послушно изпълних всичко, натискайки доста силно. Ейдриън се намръщи и изрече една-единствена дума, която ми се стори, че е „майка“. Върнах се на седалката и съобщих всичко на доктор Кей.

— Браво — похвали ме той. — Според мен твоят човек ще се оправи. Сега обаче трябва да направиш две неща.

— Казвай — стиснах телефона между брадичката и рамото и се обърнах към Ейдриън.

— Обърни го на една страна, защото ако повърне, ще се задави.

Избутах Ейдриън така, че да е извърнат настрани.

— Готова съм — съобщих.

— Второто е да останеш при него — посъветва ме той. — Проверявай го на всеки половин час. Ако започне да изстива или да се тресе, ако пулсът му стане нередовен, се обаде на 911. Иначе на сутринта ще се оправи. Може да му се гади и да го боли глава — предупреди ме лекарят, — но няма да му се случи нищо страшно.

— Супер — зарадвах се, но се свих, щом се сетих какво ще стане, когато Ейдриън се събудеше с махмурлук в моята компания.

— Вземи кърпа, натопи я в студена вода, извий я добре и му я сложи на челото — нареди лекарят. — Ако си достатъчно състрадателна.

Разсмях се. Просто не се сдържах.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Надявам се той да се оправи — каза весело доктор Кей. — Имам чувството, че добре се е подредил. Ще ми звъннеш ли да ми кажеш как е?

— Разбира се. Още веднъж благодаря — рекох.

— Пази се, Кани — предупреди ме той. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо друго.

Затворихме и аз се замислих. Кърпа? Надникнах в жабката, но открих само договор за наем на колата, няколко опаковки от компактдискове и две химикалки. Погледнах и в моята чанта: червилото, което Гарт ми беше дал, портфейл, ключове, тефтерче с адреси и телефони, дамски превръзки, защото така прочетох в една книга.

Погледнах Ейдриън. Погледнах дамската превръзка. Реших, че ако не разбере, проблем няма, затова слязох от колата, отидох до водата и натопих превръзката, върнах се и нежно я поставих на челото му, като се опитах да не се изкискам.

Ейдриън отвори очи.

— Много си сладка — изломоти той.

— Здрасти, Спящи красавецо! — заговорих. — Събуди се значи? Започвах да се притеснявам…

Ейдриън изглежда не ме чу.

— Бас държа, че ще бъдеш страхотна майка — каза и отново затвори очи.

Усмихнах се и се отпуснах на седалката. Страхотна майка. За пръв път се замислях за майчинските грижи. Бях мислила за раждането, за трудностите, които ме чакаха с пеленачето, но така и не се бях замисляла каква майка ще бъде Кани Шапиро.

Обгърнах корема си с ръце, докато Ейдриън кротко похъркваше. Добра майка, повторих си развеселена. Каква по-точно? Дали щях да бъда от онези готини майки, които се харесват на всички дечурлига в квартала, от онези, които сервират сладък плодов пунш и сладки вместо мляко и плодове, които носят дънки и спортни обувки и умеят да разговарят с децата, вместо непрекъснато да ги поучават. Щях ди да бъда забавна? Щях ли да съм от майките, които децата умират да покажат на училищните тържества, за да се похвалят с тях? Или може би щях да се превърна в една от онези вечно притеснени майки, които висят пред вратата и чакат детето да се прибере, вечно търчат след него, за да му връчат някой пуловер или шлифер, или кърпички.

„Ти ще си бъдеш ти“, произнесе глас в главата ми. Гласът на моята майка. Познах го веднага. Щях да бъда каквато съм. Нямах друг избор. А това съвсем не беше зле. Справих се доста добре с Нифкин, казах си. А това не бе малко.

Облегнах глава на рамото на Ейдриън, защото прецених, че той няма да има нищо против. И в този момент се сетих за нещо.

Извадих телефона му от чантата си, след това изрових салфетката с номера на Макси и притаих дъх, докато чуя приятният й британски акцент.

— Ало?

— Здрасти, Макси — прошепнах.

— Кани! — извика тя. — Къде си?

— На брега — отвърнах. — Не съм сигурна къде точно…

— С Ейдриън ли си? — попита тя.

— Да — продължих да шепна. — Той май изгуби съзнание.

Макси се разсмя… и въпреки че не ми беше никак смешно, аз също се разсмях.

— Я ми помогни. Как се постъпва в подобни случаи? Да остана ли? Да си тръгвам ли? Да му напиша бележка?

— Къде си точно? — попита Макси.

Огледах се да видя някой знак, светлина, но наоколо нямаше нищо.

— Спомням си, че последно минахме по Дел Рио Уей — обясних. — Сега сме на една скала, на около двайсетина метра от водата…

— Знам го къде е — сети се Макси. — Поне така си мисля. Там е снимал любовните сцени в „Очите на Естела“.

— Супер — отбелязах и се опитах да си спомня дали някой е припадал по време на тази сцена. — Какво да направя?

— Ще ти кажа как да стигнеш до къщата ми — обясни тя. — Ще те чакам.

 

 

Обясненията на Макси бяха безупречни и след двайсет минути спрях на алеята пред малка елегантна къща край брега. И аз бих си избрала подобен дом, ако можех да подплатя предпочитанията си с няколко милиона долара.

Макси ме чакаше в кухнята. Беше свалила роклята и сега носеше черен клин и тениска, бе си вързала косата на опашки, които на 99,9 процента от жените щяха да изглеждат повече от смешни, но тя бе прелестна.

— Още ли е в безсъзнание?

— Ела и виж — прошепнах в отговор. Отидохме до колата, където Ейдриън си лежеше на седалката, отворил широко уста, очите му бяха затворени, а моята превръзка си стоеше на челото му.

Макси избухна в смях.

— Това пък какво е?

— Най-доброто, което измислих — опитах се да се защитя. Макси не можеше да спре да се киска. Измъкна брой на „Върайъти“ от коша за рециклиране и го бутна по ръката. Нищо не се получи. Премести списанието по-надолу, за да го ръгне в корема. Той не реагира.

— Виж ти — учуди се Макси. — Според мен не е тръгнал да умира, но дали да не го внесем вътре?

Бавно и внимателно, с много пъшкане и кикот, свалихме Ейдриън от колата и го положихме на канапето в хола — чудесно бяло кожено канапе, което искрено се надявах Ейдриън да не оплеска.

— Трябва да го обърнем на една страна, така че ако повърне… — обясних аз, докато стоях загледана в Ейдриън. — Мислиш ли, че е добре? — попитах. — Пил е екстази…

— Сигурно ще се оправи — отвърна пренебрежително Макси. Може би трябва все пак да останем при него — погледна ме. — Ти сигурно си изтощена.

— И ти също — отбелязах. — Съжалявам, че стана така…

— Кани, не се притеснявай! Вършим добро дело!

Погледна Ейдриън, след това насочи поглед към мен.

— Да си направим ли парти с пижами? — попита.

— Чудесно — съгласих се аз.

Макси отиде някъде, сигурно за да вземе одеяла и възглавници, а в това време аз свалих обувките и чорапите на Ейдриън. Измъкнах колана му, разкопчах ризата, смъкнах превръзката от челото му и я смених с кърпа за чинии, която открих в кухнята.

Докато Макси трупаше одеяла и възглавници на пода, аз си измих грима, пъхнах се в тениската, която ми бе дала Макси, и се зачудих какво да направя, за да съм полезна.

В центъра на хола имаше камина — чудесна спретната камина с натрупани под комина брезови цепеници. Аз обаче знам как се подклажда огън. Беше толкова приятно.

Не открих вестник, затова скъсах страници от „Върайъти“, навих ги като факли и ги подпъхнах под цепениците след това проверих дали има достатъчно въздух, уверих се, че дървата са истински, а не някоя керамична дизайнерска простотия, след това драснах клечка кибрит от кибрита, който задигнах от бар „Стар“, за да убедя Саманта, Анди и Луси, че наистина съм ходила там. Хартията пламна, след това дървата се разгоряха и аз доволно се надигнах.

— Иха — възкликна Макси и се сгуши на своето одеяло, обърнала лице към огъня. — Къде се научи?

— Майка ми ме научи — признах аз. Тя ме гледаше в очакване, затова разказах… и на Макси, и на бебето, как сме ходили на риба на Кейп Код, как майка палеше огън, за да се стоплим… как сядахме в кръг — баща ми, сестра ми, брат ми и аз — печахме цвят от ружа и наблюдавахме майка, застанала във водата, да хвърля сребърния поплавък в сиво-черните води, късите й панталонки навити, краката й силни и загорели.

— Хубави времена са били — реши Макси, отпусна се и заспа. Останах да лежа, очите ми бяха широко отворени в тъмното, слушах я как дълбоко диша, докато Ейдриън хъркаше.

Ето това е, казах си. Огънят се превръща в жарава. По ръцете си усещах мириса на дим, който бе полепнал и в косата ми, чувах как вълните се плискат на брега, а небето изсветляваше от черно към сиво. Това е, помислих си аз. Ти си вече тук. Поставих длани на корема си. Бебето се преобърна, плуваше насън и сигурно се опитваше да изпълни задно салто. Бебето е тя, мислех си аз. Сигурна съм, че е момиче.

Пожелах лека нощ на Нифкин, който сигурно нямаше проблем една нощ да остане сам в луксозния хотел. След това затворих очи и си спомних лицето на майка, докато палеше огъня на Кейп Код, щастлива и спокойна. И аз се почувствах щастлива и спокойна и заспах.