Дженифър Уайнър
Добър в леглото (12)

12.

— Какво си?

Наведох глава над обезмасленото си капучино и затоплен кроасан.

— Бременна. Чакам дете. Надула съм корема. Бъдеща майка.

— Добре, добре, разбрах — Саманта се взираше в мен, пълните й устни бяха разтворени, кафявите очи гледаха шокирано и някак предпазливо, въпреки че бе едва седем и половина сутринта. — Как стана?

— По обичайния начин — отвърнах небрежно. Бяхме в «Ксандо», кафенето наблизо, което след шест вечерта ставаше бар. Бизнесмени преглеждаха «Игзаминър», забързани майки с колички допиваха кафето си. Приятно място, чисто и светло. Не е място, където можеш да направиш сцена.

— От Брус ли е?

— Добре де, може и да не е по обичайния начин. Стана, след като баща му почина.

Саманта въздъхна отчаяно.

— Господи, Кани… какво ти бях казала за секса с опечалените?

— Знам — отвърнах. — Просто се случи.

Тя въздъхна отново, след това погледна бележника с разписанието си за деня.

— Добре — проговори най-сетне. — Обади ли се в клиниката?

— Не, не съм — признах. — Ще го задържа.

Тя се ококори.

— Какво? Как? Защо?

— А защо не? Аз съм на двайсет и осем, имам достатъчно пари…

Саманта клатеше глава.

— Ще си съсипеш живота.

— Знам, че животът ми ще се промени…

— Не, ти просто не ме разбра. Ще си съсипеш живота.

Оставих чашата с кафе.

— Какво искаш да кажеш?

— Кани… — погледна ме умоляващо. — Самотна майка… искам да кажа, че и без това е безкрайно трудно да срещнеш някой готин мъж… ти знаеш ли какво ще стане с излизанията ти с приятели и познати?

Честно казано не се бях замисляла. След като бях приела, че съм загубила Брус, дори не бе ми хрумвала мисълта дали ще има някога друг.

— И това не е така само по отношение на близки и приятели — продължи Саманта. — Става въпрос за целия ти живот. Мислила ли си как бебето ще промени всичко?

— Разбира се, че съм мислила — отвърнах.

— Вече няма да има ваканции — каза Саманта.

— Я стига… хората водят бебетата си на ваканция!

— А ще ти остават ли пари за това? Предполагам, че ще работиш.

— Да. На половин работен ден. Така го измислих. Поне отначало?

— Приходите ти ще спаднат и ще харчиш изкараното, за да плащаш на детегледачка, докато си на работа. Стандартът ти на живот ще са срути, Кани. Това ще ти окаже огромно въздействие.

Истина бе. Нямаше да мога да отскачам до Маями по за три дни само защото «Ю Ес Еър» предлагат евтин полет по това време и защото ми се ходи на слънце. Няма да наемам апартамент в Килингтън, за да карам по цял ден ски, а Брус, който не кара, да пуши трева в джакузито и да ме чака да се върна. Вече нямаше да си купувам кожени ботуши по за двеста долара чифта, нямаше да хвърлям по стотачка за вечеря или по осемдесет долара в козметичния салон, където някоя деветнайсетгодишна ще ми направи педикюр и ще ми оформи веждите.

— Промени в живота стават непрекъснато — казах. — Случват се неща, които не си планирал. Хората се разболяват… губят си работата.

— Това поне са неща, над които те нямат власт — изтъкна Саманта. — Докато ти можеш да контролираш нещата.

— Вече съм решила — заявих тихо.

Саманта обаче нямаше намерение да се отказва.

— Помисли си само как ще родиш едно дете без баща — продължи атаката.

— Знам — уверих я аз и вдигнах ръка, преди да каже още нещо. — Мислих за това. Знам, че няма да е лесно. Ако можех да избирам, нямаше да избера подобно нещо…

— Напротив, можеш да избираш — каза Саманта. — Помисли за всички неща, с които ще ти се наложи да се справяш сама. Всичко ще лежи на твоите плещи. Наистина ли си готова за това? Честно ли е да родиш това дете, ако не си готова?

— Помисли за всички други жени, които са на този хал!

— Кои, жените, които разчитат на помощи ли? Или тийнейджърките?

— Точно те! Има толкова много жени, които го правят, а бащите никакви ги няма, и въпреки това те се справят.

— Кани — поклати глава Саманта, — това не е живот. Да се чудиш как да свързваш двата края.

— Имам някакви пари — възразих, но и дори на мен самата гласът ми прозвуча унил.

Саманта отпи от кафето.

— Заради Брус ли го правиш? За да си свързана с Брус?

Погледнах свитите си ръце и смачканата салфетка.

— Не — признах. — Всъщност има и нещо общо с него, но не съм забременяла нарочно, за да го вържа или нещо такова.

Саманта изви вежди.

— Дори подсъзнателно ли?

Потръпнах.

— Господи, надявам се в подсъзнанието ми да не цари чак такъв мрак!

— Мракът няма нищо общо. Може би някъде дълбоко в себе си ти се надяваш, че след като Брус разбере, ще се върне при теб.

— Нямам намерение да му казвам — уверих я аз.

— Как така няма да му кажеш? — учуди се тя.

— Защо да му казвам? — отвърнах ядосано. — Той е поел в друга посока, има си друга, не иска да има нищо общо с мен и живота ми, така че защо да му казвам? Не ми трябват парите му, не ми трябва измисленото му внимание, което ще бъде длъжен да ми отделя…

— Ами бебето? Бебето не заслужава ли да има баща?

— Я стига, Саманта. Говорим за Брус. Оня скапаняк надрусания Брус. Брус с опашката и стикера на бронята…

— Той е добър човек, Кани. Сигурно ще бъде добър баща.

Прехапах устни. Тази част бе болезнена не само да я признавам, но дори да мисля за нея, ала сигурно бе истината. Брус бе съветник по детски лагери от години и децата много го обичаха, независимо от опашката и тревата. Всеки път, когато го виждах с братовчедите му или с бивши лагерници, младежите се натискаха да седнат до него по време на вечерята или да поиграят баскетбол с него, или го караха да им помогне с домашните. Дори когато отношенията помежду ни бяха най-ужасни, никога не се бях съмнявала, че от него ще излезе прекрасен баща.

Саманта клатеше глава.

— Не знам, Кани. Просто не знам — погледна ме сериозно. — Нали знаеш, че той ще разбере?

— Как? Вече не се виждаме със същите хора… той живее далече.

— Ще разбере, ще видиш. Гледала съм достатъчно сапунени сериали и мога да ти го гарантирам. Някой ден случайно ще се сблъскате… той ще чуе нещо за теб… а бе ще разбере. Ще видиш, че ще разбере.

Свих рамене и се опитах да си придам храбър вид.

— И какво като разбере, че съм бременна? Не съм длъжна да му казвам, че е от него. Нека да си мисли, че съм спала и с други — заболя ме, когато си помислих, че Брус може да реши подобно нещо. — Нека се чуди дали не съм се отбила в банката за сперма. С две думи, не нужно да знае — погледнах Саманта. — Не бива да му казваш.

— Кани, не мислиш ли, че той има право да научи? Ще става баща…

— Не, той не е…

— Ще се роди дете, което е негово. Ами ако иска да бъде баща? Ако те даде под съд?

— Добре, и аз гледах Сали Джеси…

— Говоря ти сериозно — прекъсна ме Саманта. — Може да го направи, знаеш много добре.

— Моля те — свих рамене и се опитах да не изглеждам прекалено притеснена — Брус не е в състояние да следи сметките, които пристигат. Защо му е едно бебе?

Бе ред на Саманта да свие рамене.

— Не знам. Може и да не му трябва. Но е възможно да смята, че едно дете има нужда от баща, който да му е за образец.

— Тогава по-добре да е около Таня — пошегувах се аз. На Саманта не й беше до смях. Изглеждаше толкова притеснена, че ми се прииска да я прегърна, но се усетих, че тогава наистина може да заприличам на Таня. — Всичко ще бъде наред — казах аз и се постарах гласът ми да прозвучи небрежно и убедително.

Саманта ме погледна.

— Надявам се — прошепна. — Наистина се надявам.

 

 

— Какво каза? — попита Бетси, редакторката ми. Не мога да отрека, че се възстанови много по-бързо от Саманта.

— Бременна съм — повторих. Вече ми омръзваше да въртя все тази плоча. — Ще имам дете. Надула съм корема. Ще ставам майка…

— Добре, добре, Боже Господи… — Бетси се вгледа в мен през дебелите си очила. — Поздравявам те — започна предпазливо тя.

— Благодаря — кимнах.

— Ще има ли сватба? — поинтересува се.

— Не и в близко бъдеще — отвърнах бързо. — Това ще бъде ли проблем?

— О, не, в никакъв случай! Вестникът никога не би проявил дискриминация, нищо такова…

Изведнъж се почувствах невероятно уморена.

— Знам — съгласих се. — Но на хората ще им се струва странно…

— Колкото по-малко обясняваш, толкова по-добре — намекна Бетси. Бяхме в конферентната зала със затворена врата, щорите спуснати, което означаваше, че мога да виждам колегите си само от коленете надолу. Веднага познах протритите маратонки на Франк, последван от Таниша, помощник-фотографка, обута в «Мери Джейн» на танкче. Сигурна съм, че ако можеха да ни виждат, щяха да се чудят защо двете с Бетси сме тук, дали не се е случило нещо неприятно и какво точно. Сигурна бях, че след като спрат, за да проверят пощата си, задължително ще се отбият при Алис, дългогодишната секретарка в отдела, която знаеше всички сочни клюки и скандали. По дяволите, ако тук сега бе някой друг с Бетси, аз също щях да се чудя какво става. Това му е лошото, когато работиш с хора, на които работата им е да си врат носа навсякъде. Не можеш да се похвалиш, че личният ти живот е скрит и таен.

— На твое място не бих казала и дума — предупреди ме Бетси. Тя бе на четирийсет, ниска, много умна жена с гъста много светлоруса до бяло коса, която бе преживяла и сексизъм, и корпоративни сливания, и драстични намаления на бюджета, и поне шестима различни главни редактори, все мъже, всеки от тях със своя представа как трябва да се развива «Игзаминър». Умееше да оцелява, бе моята наставница във вестника и аз разчитах, че ще ми даде добър съвет.

— Все някога ще се наложи да кажа нещо по въпроса…

— Някой ден — кимна. — Засега аз не бих казвала нищо — тя ме погледна мило. — Трудно е, сама го знаеш.

— Да, знам — потвърдих.

— Ще разчиташ ли на някаква… помощ?

— Имаш предвид дали Брус ще дотърчи на бял кон, за да се оженим ли? Едва ли. Само че майка ми и Таня ще ми помагат… може би и сестра ми.

Бетси бе дошла подготвена. Извади копие от профсъюзен договор от куфарчето си, след това тетрадка и калкулатор.

— Да видим сега, какво може да се направи за теб.

Така както го измисли, беше чудесно — шест седмици платен отпуск след раждането и ако искам, още шест неплатен след това. След тази отпуска щеше да се наложи да работя по три дни в седмицата, за да си запазя здравната осигуровка, но Бетси ме увери, че единият от дните ще ми дава работа за вкъщи, стига да мога да я поемам. Сметна заплатата ми на калкулатора. Ужас. Оказа се по-зле, отколкото си мислех… но щях криво-ляво да преживявам. Нали на това се надявах. Колко ли щеше да струва детегледачката на ден? Ами бебешките дрешки… ами мебелите… и храната. Изведнъж видях как грижливо пазеното ми съкровище, с което си бях въобразявала, че един ден ще трябва да платя за сватбата си или дори за къща, се стопява като дим пред очите ми.

— Ще го измислим — успокои ме Бетси. — Не се притеснявай — събра документите и въздъхна. — Поне се опитай да не се притесняваш повече, отколкото трябва. И ми кажи, ако има нещо, с което мога да ти помогна.

 

 

— Осем седмици — каза гинеколожката с мелодичния си, подчертан британски акцент. — Може би девет.

— Осем — потвърдих отмаляла аз. Трудно е да си придаваш важност, когато си с вирнати разкрачени крака.

Гита Пател — поне така пишеше на престилката й — остави инструментите си и се настани на стола на колелца срещу мен, докато аз се опитвах да се изправя. Беше приблизително на моята възраст, поне така реших, с лъскава черна коса, свита на кок ниско над врата. Не бе обичайната лекарка, която посещавах, когато идвах на профилактичен преглед, но тази можеше да ме приеме незабавно и благодарение на непрекъснатото натякване на майка ми «Ходи ли вече на лекар?», реших да не чакам повече. Дотук всичко вървеше добре. Доктор Пател имаше нежни ръце и се държеше мило и приятно.

— Добре ли се чувствате? — попита тя.

— Чудесно. Малко съм уморена. Всъщност, много уморена.

— Не ви ли се гади? — Господи, дори думата гади изричаше по толкова приятен начин.

— През последните дни не.

— Добре тогава. Да обсъдим какво смятате да правите — тя дискретно кимна с глава към чакалнята.

Поклатих глава.

— Не, сама съм.

— Добре — каза и ми подаде някакви лъскави брошури. Името на личната ми лекарка бе най-отгоре.

«Малки съкровища», бе заглавието. Тъпота. «Да помогнем на нашите пациенти да започнат едно от най-вълнуващите пътешествия!» Още по-голяма тъпота.

— Ще се виждаме по веднъж в месеца през следващите пет месеца, след това на две седмици до осмия месец, а след това всяка седмица до раждането — тя отгърна няколко страници на календара. — Терминът е петнайсети юни… но нали знаете, че бебетата сами решават кога да се появят.

Когато си тръгнах, в чантата ми дрънчаха шишета с витамини и фолиева киселина, а главата ми се въртеше от безкрайните инструкции какво не мога да ям, нещата, които трябва да купя, и местата, на които да позвъня. Имаше бланки за попълване, да се запиша на курс по раждане, инструкции за епизиотомия, които дори не исках да поглеждам. Беше декември и най-сетне бе станало студено. Остър вятър събираше окапалите листа по ъглите и аз се загърнах с тънкото си яке. Миришеше на сняг. Бях смъртно уморена, въртеше ми се свят, но ми предстоеше да спра на още едно място.

 

 

Курсът за дебели тъкмо приключваше, когато пристигнах. Открих съкурсничките си и доктор Кей да излизат от кабинета, бъбреха щастливо.

— Кани! — доктор Кей ми махна с ръка и приближи. Беше в зелен панталон, дънкова риза и вратовръзка. Поне този път не си бе облякъл бяла престилка. — Как си?

— Добре — отвърнах. — Съжалявам, че пропуснах часа. Щях да се отбия по-рано…

— Ела в кабинета ми — покани ме доктор Кей.

Влязохме. Той седна зад бюрото, а аз се настаних срещу него и чак сега осъзнах, че не съм просто уморена, а напълно смазана.

— Радвам се да те видя — каза той и ме погледна с очакване. Поех си дълбоко дъх. «Свършвай с тази работа, казах си. Приключвай, за да се прибереш и да се наспиш.»

— Аз реших да… да остана бременна. Така че се налага да прекъсна програмата — съобщих му.

Той кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това.

— Ще уредя да ти върнат чека — обеща. — Следващата есен пак ще организираме курс, така че ако все още се интересуваш…

— Едва ли ще ми остава много свободно време — казах.

Той кимна.

— Липсваш ни в курса. Ти внасяше свеж полъх.

— Казвате го само…

— Нищо подобно. Онази имитация на женска мастна клетка, която направи преди две седмици… трябва да се замислиш за смяна на кариерата си.

Въздъхнах.

— Точно сега не става. Предстоят ми… толкова неща, за които да мисля.

Доктор Кей посегна към бележника и химикалката си.

— Знаеш ли, може да имаме някой къс курс за храненето на бъдещите майки — рече и разбута книгите и документите по бюрото, за да се добере до телефонния указател. — След като вече си платила, поне да получиш нещо… Ако обаче предпочиташ да си върнеш парите, ще го направим.

Беше толкова мил. Защо се държеше толкова мило с мен?

— Недейте, няма нужда, просто минах да кажа, че няма да продължа, че съжалявам…

Поех си дълбоко дъх и вдигнах поглед към него. Лекарят не бе спрял да ме наблюдава разнежено. И тогава пак се разплаках. Какво имаш в тази стая и в този човек, че всеки път, когато го видех, избухвах сълзи.

— Добре ли си? — той ми подаде салфетка.

— Добре съм. Добре съм. Ще се оправя. Извинявам се.

Разплаках се толкова силно, че повече не можех да говоря.

— Извинявам се — изхлипах отново. — Това е май една от промените през първото тримесечие — всичко те кара да плачеш — потупах чантата си. — Тук някъде имам списък… неща, които са за пиене, какво трябва да чувствам…

Пресегна се над мен към бялата лабораторна престилка на закачалката.

— Стани — помоли ме. Изправих се и той ме наметна с престилката. — Искам да ти покажа нещо. Ела с мен.

Поведе ме към асансьора, след това по някакъв коридор, през врата, на която пишеше «Само за персонал» и «Влизането забранено», пред друга врата с надпис «Само за спешни случаи! Ще се задейства аларма!»

Само че алармата не се задейства, когато той отвори вратата, ето че изведнъж се озовахме на покрива, а градът бе в краката ни.

Видях Сити Хол. Бях на едно ниво със статуята на Били Пен. Видях сградата на «Пеко», цялата осеяна със светлини… двете кули Либърти Плейс, блестящи в сребърно… дребни коли, които се промъкваха по тесни улички. Редиците коледни светлини и неонови венци по Маркет Стрийт, пързалката «Ривър Ринк», малките фигурки на кънки, описващи кръгове. След това се виждаше река Делауер и Камдън. Ню Джърси. Брус. Всичко изглеждаше много далече.

— Какво ще кажеш? — попита доктор Кей. Сигурно съм трепнала рязко, когато проговори. За момент го бях забравила… бях забравила всичко. Така бях погълната от гледката.

— Никога не съм виждала града така — признах. — Невероятно е.

Лекарят се облегна на вратата и се усмихна.

— Предполагам, че трябва да се бръкнеш доста дълбоко за наем в някой от небостъргачите на Ритенхауз Скуеър, ако искаш подобна гледка — обясни той.

Отново се обърнах към реката и усетих как вятърът ме блъска в лицето. Въздухът имаше прекрасен вкус. През целия ден — или поне, след като доктор Пател ми даде брошурата за най-общите оплаквания през първите три месеца — обръщах внимание, че обонянието ми е станало по-чувствително, а от повечето миризми ми се гади. Изгорелите газове от колите, миризмата на кучешки изпражнения, газ… дори неща, които обикновено ми доставят удоволствие — като аромата на кафе от «Старбъкс» на Саут Стрийт, който ми се стори десет пъти по-силен от обикновено. Само че тук горе въздухът бе неповторим, сякаш пречистен специално за мен. За мен и за богатите обитатели на последните етажи, които имаха право да ползват покривите.

— По-добре ли се чувстваш?

— О, да.

Доктор Кей се отпусна на пейката с кръстосани крака и ми даде знак да се настаня до него. Много внимавах да не седна на престилката му, но точно това стана.

— Говори ли ти се?

Погледнах го с крайчеца на окото си.

— А на вас слуша ли ви се?

Стори ми се притеснен.

— Не искам да се натрапвам… знам, че не ми влиза в работата…

— О, не, не е това. Просто не исках да ви отегчавам — въздъхнах аз. — То моето е най-старата приказка на света. Момичето среща момче, момичето обича момчето, момичето зарязва момчето заради причини, които и досега не разбира, бащата на момчето умира, момичето се опитва да го утеши и се оказва бременна и сама.

— Ясно — отвърна предпазливо той.

Извих очи към него.

— Да не би да си мислите, че е от друг?

Не ми отговори, но на светлината от далечните улични лампи ми се стори притеснен. Наместих се така, че да застана с лице към него.

— Недейте. Да не би да си въобразявате, че съм си хванала толкова бързо друго гадже? Моля ви! — изсумтях. — Не ме надценявайте.

— Мислех… май не съм мислил много.

— Повярвайте ми, трябва ми повече време, ако се запозная с човек, когото харесвам, който иска да ме види гола, да се почувствам спокойна и да го допусна до себе си — погледнах го крадешком. Да не би да си помисли, че флиртувам. — Само ако е гений — добавих тихо.

— Ще си го запиша — заяви сериозно той.

Стори ми се толкова сериозен, че се разсмях.

— Кажете ми нещо… хората как разбират, когато се шегувате? Защото винаги ми се струвате еднакъв.

— Какъв по-точно. Темерут ли? — произнесе думата по такъв начин, че наистина заприлича на темерут.

— Не бих казала. Просто винаги сте сериозен.

— Не съм — стори ми се, че се обиди. — Имам чудесно чувство за хумор.

— Което аз май не успявам да разбера — пошегувах се.

— Като си спомня, че малкото пъти, когато сме се виждали, ти си била в необичайна криза, нямаше как да го проявя.

Сега вече наистина ми се стори обиден.

— Разбрах — отвърнах. — Сигурна съм, че сте много забавен.

Той ме погледна подозрително и свъси гъстите си вежди.

— А как разбра?

— Нали сам казахте, че сте забавен. Хората, които са истински забавни, знаят, че са забавни. Хората, които не са, обикновено казват «Приятелите ми твърдят, че имам невероятно чувство за хумор.» Или пък: «Майка ми винаги казва, че имам страхотно чувство за хумор». И тогава разбираш, че си в беда.

— Ясно — примири се лекарят. — Значи, ако трябва да опишеш себе си, ще кажеш, че си забавна?

— Не — въздъхнах и погледнах нощното небе. — В момента мога само да твърдя, че съм прецакана.

Поседяхме смълчани няколко минути. Наблюдавах скейтъри, които се въртяха напред-назад.

— Мислила ли си какво ще правиш? — попита най-сетне той. — Не нужно да ми казваш, ако не искаш…

— Не, не. Нямам нищо против. Някои неща вече са ми ясни, честна дума. Знам, че ще го задържа, въпреки че това съвсем не е практично, и си давам сметка, че работата ми ще намалее, когато детето се роди. Освен това сигурно ще си потърся нова квартира, ще питам сестра ми дали ще ме придружава на курсовете по раждане.

Като представих нещата по този начин, след като поставих картите на масата, ми се стори, че проблемът не е кой знае колко голям.

— Ами Брус? — попита той.

— Виж, тази част все още не съм я измислила — признах. — От седмици не сме говорили, а и той се среща с друга.

— Сериозно ли е?

— Достатъчно сериозно, за да ми разкаже. И да пише за нея.

Лекарят се замисли.

— Това не означава нищо. Може би се опитва да намери път назад към теб… или да те накара да ревнуваш.

— Да, може би, това с ревността… успява.

— Ами бебето… бебето ще промени всичко.

— И вие ли? — притиснах коленете си към гърдите. — След като се разделихме… след като баща му почина и аз се почувствах ужасно нещастна, реших, че го искам обратно, а пък приятелите ми казваха: «Нали е имало причина да се разделиш с него, трябва да си имала основание.» Така е. Наистина имах причини. Така беше. Дълбоко в себе си знаех, че не ни е писано да сме заедно до края на живота. Сигурно грешката беше моя… знаете ли, имах си теория за моя баща, за родителите ми, знаех защо не вярвам в любовта. Затова си мисля, че дори той да беше съвършен… или дори да не беше съвършен, но подходящ за мен… сигурно щях да разбера, ако е така, или поне щях да успея да убедя себе си и да взема правилно решение. Както и да е.

— Може би той просто не е бил подходящият за теб. Във факултета по медицина ни учеха, че когато чуеш тропот на копита…

— … не бива да се оглеждаш за зебри.

Той се ухили.

— И в твоя факултет ли са казвали същото?

Поклатих глава.

— Не. Баща ми беше лекар. Непрекъснато го повтаряше. Не знам. Струва ми се, че сега може и да е зебра. Истината е, че знам колко много ми липсва той, колко ужасно се чувствах, когато разбрах, че си има друга, и май аз скапах нещата… той трябваше да е голямата ми любов, трябваше да се омъжа за него — преглътнах с усилие и думите сякаш заседнаха в гърлото ми. — Сега обаче…

— Какво сега?

— Липсва ми непрекъснато — поклатих глава, отвратена, че съм се разлигавила така. — Като обсебена съм. А в момента не мога да си позволя лукса да съм обсебена. Трябва да помисля за себе си, за бебето, да планирам нещата, да се подготвя за това, което предстои.

Погледнах го. Беше си свалил очилата и ме наблюдаваше напрегнато.

— Мога ли да задам един въпрос? — обърнах се към него.

Той кимна.

— Трябва ми мъжко мнение. Имате ли деца?

— Не, доколкото… искам да кажа, не.

— Виждате ли, щяхте да кажете: «Доколкото знам», нали така.

— Да, но не го казах — отвърна той. — Е, почти.

— Добре. Значи нямате деца. Как ще се почувствате, ако спите с някоя, с която вече не сте заедно, и тя ви съобщи: «Знаеш ли? Бременна съм от теб!» Ще искате ли да разберете?

— Аз, да — отвърна замислено той. — Да. Бих искал да знам. Бих искал да съм част от живота на детето.

— Въпреки че не сте вече с майка му?

— Според мен децата трябва да имат двама родители, дори те да живеят разделени. И без това е трудно да растеш в този свят. Мисля, че децата трябва да получават всичката помощ, която сме в състояние да им осигурим.

Не исках да чуя това! Искаше ми се да чуя: «Можеш да се справиш, Кани! Можеш и сама!» Ако нямаше да бъда с Брус — а по всичко личеше, че няма да сме заедно — исках да получа уверение, че не е чак толкова страшно да си сам родител.

— Значи да му кажа?

— Аз лично — отвърна все така замислен той — бих искал да ми каже. Каквото и да правиш, каквото и да иска той, ти пак си оставаш тази, която ще реши как да постъпи. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Той и майка му да ме съдят за попечителство и да ми вземат детето.

— Нямаше ли такова нещо в предаването на Опра?

— Сали Джеси — отвърнах. Ставаше по-студено. Загърнах се в престилката.

— Знаеш ли на кого ми напомняш? — попита той.

— Ако кажете на певицата Жанин Гарофало, ще подскоча — предупредих го. — Вечно ми казват, че приличам на нея.

— Не — отвърна доктор Кей.

— На майка ви ли? — полюбопитствах аз.

— Не на майка ми.

— Тогава на онзи тип от предаването на Джери Спрингер, който бил толкова дебел, че се наложило да пробият дупка в стената на къщата му, за да го извадят.

Лекарят се усмихваше, въпреки че полагаше усилия да го прикрие.

— Стига, сериозно! — скара ми се той.

— Добре. На кого?

— На сестра ми.

— Ами — замислих се за момент. — А тя… — след това не знаех какво да попитам. Тя дебела ли е? Смешна ли е? И тя ли е забременяла от бившия си приятел?

— Приличаше малко на теб — продължи той. Посегна и върхът пръста му почти докосна лицето ми. — Бузите й бяха същите като твоите, усмивката бе същата.

Попитах го първото, което ми хрумна.

— По-голяма ли е, или по-малка?

— По-голяма — уточни. — Почина, когато бях на девет.

— О!

— Много от пациентите ми, когато се запознаем, искат да разберат защо съм си избрал този дял от медицината. На пръв поглед няма връзка. Не съм жена, никога не съм имал проблеми с теглото…

— То е ясно — потвърдих аз. — Значи сестра ви е била… по-едра?

— Не бих казал. Но излишните килограми я побъркваха — виждах само едната страна на лицето му, докато се усмихваше. — Вечно пазеше диети… едната седмица бяха твърдо сварени яйца, другата — пъпеш.

— А имаше ли проблеми с храненето?

— Не. Само невроза по отношение на храната. Катастрофира с кола… така почина. Спомням си, че родителите ми бяха в болницата и дълго време никой не ми каза какво става. Най-накрая леля ми ми съобщи, че Кейти е на небето, че не бива да съм тъжен, защото там е едно чудесно място. Затова си мислех, че там има много хотдог и сладолед, и гофрети… нещата, които Кейти обожаваше, но никога не си ги позволяваше — обърна се към мен. — Звучи глупаво, нали?

— Не. Истината е, че и аз така си представям рая — почувствах се ужасно още щом го казах. Ами ако си помислеше, че се присмивам на починалата му сестра?

— Ти си еврейка, нали?

— Да.

— И аз. Наполовина. Баща ми беше евреин. Но не сме възпитани да вярваме — погледна ме с любопитство. — Евреите вярват ли в рая?

— Не… всъщност не — опитах се да си спомня уроците, които ни преподаваха в еврейското училище. — Просто умираш и след това… нещо като сън е, струва ми се. Няма ясна представа за живота след това. Прост сън. А когато дойде Месията, всички оживяват отново.

— В същите тела, в които са били в предишния живот ли?

— Не знам. Аз лично бих лобирала за манекенката Хайди Клум.

Той се разсмя.

— А би ли… — обърна се към мен. — Студено ти е.

Вече треперех.

— Няма нищо добре съм.

— Извинявай — каза той.

— Не, няма нищо! Обичам да слушам за… ъъъ… живота на другите — за малко да кажа проблеми, но се усетих навреме. — Беше ми интересно.

Доктор Кей вече се изправяше и с три големи крачки бе до вратата.

— Трябва да влезеш — измърмори. Задържа вратата отворена. Влязох на стълбището, но не продължих, така че когато затвори вратата, застана съвсем близо до мен.

— Искахте да ме попитате нещо — сетих се аз. — Кажете ми какво има?

Сега бе негов ред да се почувства объркан.

— Аз… ами… май за курса за хранене по време на бременност. Исках да попитам дали искаш да се запишеш?

Знаех, че не беше това. Бях убедена, че беше нещо напълно различно. Не казах нищо. Може би за момент му се бе приискало да ме попита нещо… защото говореше за сестра си и се бе почувствал уязвим. Или просто ме съжаляваше. Може и да грешах. След неприятното преживяване със Стив, а после и с Брус вече нямах доверие на инстинктите си.

— По кое време се провеждат?

— Ще проверя — отвърна той и аз го последвах по стълбите.