Дженифър Уайнър
Добър в леглото (19)

19.

Не спирах да вървя и имах чувството, че Господ ме е дарил със специални очила, с които можех да виждам само лошите неща, тъгата, болката и мъката в града, боклука, сбутан в ъглите, вместо там да бъдат поставени цветя в саксии. Виждах как съпрузи се караха, вместо да се целуват или да се държат за ръцете. Малчуганите профучаваха по улиците на откраднати колела, крещяха обиди и псуваха, а пък възрастните мъже точеха лиги след жените, ококорили безсрамни жадни очи. Усещах градската лятна воня: горещи животински изпражнения и сивия задушлив дим, който бълваха автобусите. От шахтите се вдигаше пара, от тротоарите се надигаше горещина.

Накъдето и да погледнех, имаше само празнота, самота, сгради със счупени прозорци, наркомани протягаха ръце с мъртви очи сред тъга, мръсотия и гнилоч.

Мислех, че времето ще ме изцери, че изминатите километри ще облекчат болката ми. Чаках да настъпи утрото, за да се събудя, но още щом отворех очи, си представях Брус и онази как умират в нечовешки мъки… или нещо още по-лошо, как губя бебето си, как губя Джой.

Тръгвах към болницата още в зори, понякога дори по-рано и обикалях паркинга, докато се почувствах достатъчно спокойна, за да вляза. Седях в кафенета, пиех безкрайни чаши вода, опитвах се да се усмихвам и да си придам вид на нормален човек, главата ми се въртеше и мислех за ножове, за пистолети, за автомобилни злополуки. Усмихвах се и поздравявах, но не спирах да замислям отмъщението си.

Представих си как се обаждам в университета, където Брус преподаваше английски на първокурсници, за да им съобщя как е преминал теста за наркотична зависимост, като си е инжектирал топла вода. Можех да им кажа, че ходи надрусан на работа — поне така правеше преди, сигурно и сега се случваше и ако го наблюдаваха достатъчно дълго, щяха сами да забележат. Можех да се обадя на майка му, или в градската полиция, да накарам да го арестуват, да го приберат.

Представих си как пиша до „Мокси“ и им изпращам снимка на Джой в интензивното, която растеше и укрепваше, но въпреки това си оставаше мъчителна гледка с тръбите и апаратите, благодарение на които дишаше през повечето време, и все още не се знаеше какви ужаси й предстоят в бъдеще — церебрална парализа, неспособност да възприема, слепота, глухота, умствена изостаналост и всички други кошмари, които бяха споменали лекарите. Влязох в сайтове, където родители споделяха историите си, след като децата им бяха оцелели, макар и ужасно увредени; бяха ги прибрали у дома все още прикачени към апарати за отчитане показанията при дишане и сън, на гърлата им били пробити дупки, за да могат да дишат. Прочетох за деца, които с годините бяха развили двигателни смущения, които така и не се оправили, просто си останали инвалиди. Прочетох разкази за бебета, които починали: след раждането, в интензивното, вкъщи. „Безценното ни ангелче“, бяха озаглавили хората премеждията си. „Миличката ни дъщеря“ — изплакваха болката си.

Искаше ми се да направя копия на разказите за мъката на тези хора и да ги изпратя заедно със снимка на Джой на Бутачката. Само една снимка на дъщеря ми — никакви писма, никакви думи, просто снимката на Джой, изпратена у тях, в детската градина, където преподаваше, на шефа й, на родителите й, стига да можех да ги открия, за да им покажа какво е направила, за какво е отговорна. Запланувах си маршрути по време на разходките, така че да мина покрай оръжейни магазини, за да им огледам витрините. Все още не влизах, но знаех, че предстои да го направя скоро. Ами след това какво?

Не отговарях на този въпрос. Не си позволявах да мисля какво ще стане след картината, която си представях: лицето на Брус, когато отвореше вратата, щом ме видеше застанала на прага му с пистолета в ръката; изражението му, когато кажех: „Сега ще ти покажа какво е да съжаляваш.“

 

 

И ето че една сутрин, докато профучавах покрай будка за вестници, мярнах новото издание на „Мокси“, августовското издание, въпреки че бе все още краят на юли. Бе толкова горещо, че въздухът трептеше и асфалтът се бе размекнал. Дръпнах един брой от стойката.

— Госпожице, ще платите ли за това?

— Не — изръмжах, — ще ви обера — хвърлих два долара и някакви дребни пред продавачката и започнах побесняла да ровя страниците, без да спра да се чудя какво ли ще бъде заглавието. „Дъщеря ми вегетира?“ „Как да скапеш качествено живота на бившето гадже“?

Вместо това видях една-единствена дума, написана с едри черни букви, пълно несъответствие с лековатия раздвижен стил на „Мокси“.

„Усложнения“

„Бременна“, твърдеше писмото и аз не можах да прочета нито дума повече. Сякаш самата дума ме втрещи, остави ме парализиран, като се изключат онези ледени мравки, които ме полазиха по врата, и бях обзет от ужас.

„“Няма лесен начин да ти го съобщя, затова ще ти го кажа направо — бе написала тя. — Бременна съм."

Спомням си как преди шестнайсет години стоях в синагогата на Шорт Хилс, вглеждах се в множеството приятели и роднини и изрекох дългоочакваните думи: „Днес вече съм мъж.“. Сега, докато усещам как ледът обхваща стомаха ми и дланите ми се потят, вече знам истината: днес вече съм мъж. Този път истински мъж."

— Не съвсем — отбелязах толкова високо аз, че бездомниците, дето се клатушкаха по тротоара, спряха и ме зяпнаха.

— Изобщо си далече от истината. Мъж бил. Един мъж щеше да ми се обади. Най-малкото щеше да ми изпрати картичка! — отново насочих вниманието си към статията.

„Само че аз не съм мъж. Оказа се, че съм истински страхливец. Скрих писмото между страниците на някаква тетрадка, натъпках тетрадката в едно чекмедже и съвсем случайно, по-точно нарочно, изгубих ключа.

Разправят — нали са велики философи или пък герои от сериала «Зайнфелд» — че раздялата била като да блъскаш автомат за кока-кола. Не можеш да го направиш точно така, трябва да включиш чудото, да го поразклатиш няколко пъти. При нас с К. не стана така. Раздялата ни бе бърза и безболезнена — като гръм. Въздействаща, ужасна, но поне свърши за секунди.“

Лъжец, помислих си. Ах, какъв си лъжец, това дори не бе раздяла, просто ти казах, че имам нужда от време!

„След това, само три месеца по-късно, почина баща ми. Крачех напред-назад с телефона в ръка, номерът й все още бе включен в бързото набиране. Да й позвъня ли? Да не й ли звъня? Бившето ми гадже ли беше, или приятелка?

Накрая се хванах за приятелството. А по-късно, когато гостите вкъщи се нахвърлиха на подносите с хапки, оставени в кухнята от майка, поисках и повече.

И ето че сега, три месеца по-късно, все още скърбя за баща си, а ми се струва, че съм преодолял К. истински и завинаги. Сега вече знам какво е истинска тъга. Мога да мисля за нея всяка вечер също като дете, на което му е паднал млечен зъб и не може да се спре да докосва лигавата раничка на венеца.

Само че тя сега е бременна.

А пък аз нямам представа дали ми е направила номер, дали не ме е изиграла, дали аз съм бащата, дали изобщо е бременна.“

— Направо невероятно — заявих аз на всеослушание на Брод Стрийт. — Мама му стара, направо не е за вярване!

„А работата е там, че съм прекалено страхлив, за да попитам.

Изборът е твой, казва мълчанието ми. Ти си на ход, ти трябва да играеш, твой ред е. Успявам да накарам тази част от мен, която иска да разбере какво е решила тя; дали е отишла в клиниката на Локъст Стрийт, дали е минала покрай демонстрантите със снимките и плакатите на кървави мъртви бебета; дали го е направила в кабинета на лекаря, дали е отишла с приятелка, или нов любовник, или в била сама. Дали обикаля родния си град с корем, надут като плажна топка, под мишница с книга с бебешки имена.

Не питам и не се обаждам. Не изпращам чек, нито пък й пиша, дори картичка не драсвам. Приключил съм, душата ми е празна, няма нищо у мен, дори сълзи не са останали. Не изпитвам нищо нито към нея, нито към бебето, ако изобщо има бебе.

Когато си позволих да се замисля, побеснях на себе си (как бе възможно да съм толкова тъп?), бях бесен и на нея (как бе допуснала това?). Опитвам се да не мисля по този въпрос. Събуждам се, ходя във фитнеса, отивам в офиса, изпълнявам си задълженията и се старая усмивката ми да е естествена. Само че дълбоко в себе си знам, че мога единствено да отлагам, че дори страхливостта ми не е в състояние да отложи неизбежното. Някъде в бюрото ми, пъхнато в тетрадка, заключено в чекмедже, се намира писмо, адресирано до мен.“

— Закъсня! — скара ми се главната сестра и ми се усмихна веднага след това, за да ми покаже, че не говори сериозно.

Държах броя на „Мокси“ навит на руло, все едно се канех да ударя куче с него.

— Ето — подадох й го.

Тя го погледна бегло.

— Не чета такива работи — заяви. — Не си струва.

— Съгласна съм — отвърнах и се насочих към интензивното.

— Имаш си гости — подвикна тя.

Влязох и пред моя прозорец, прозореца пред изолатора на Джой, стоеше жена. Забелязах късата, отлично сресана сива коса, елегантния костюм с панталони, платинената гривна с диаманти на едната китка. Лек аромат на „Алюр“ се носеше наоколо, а прясно лакираните й нокти блестяха под флуоресцентните светлини. Одри бе избрала най-подходящите одежди, за да посети незаконното преждевременно родено дете на сина си.

— Какво правиш тук? — попитах.

Одри възкликна и направи две големи крачки назад. Лицето й стана два тона по-бледо от фон дьо тена на „Есте Лаудер“.

— Кани! — извика тя и притисна едната си ръка към гърдите. — Аз… ти… изплаши ме.

Гледах я и не казвах нищо, докато очите й ме преценяваха и не можеха да повярват.

— Толкова си слаба — каза най-сетне.

Погледнах се и забелязах, без да проявявам особен интерес, че тя е права. Всичките тези разходки, непрекъснатото обмисляне на най-различни планове за отмъщение, редките хапки кроасан или банан, чашите горчиво черно кафе, чийто вкус така отиваше на чувствата ми, си бяха казали думите. В хладилника ми бяха складирани бутилки с мляко от гърдите ми и нищо повече. Не си спомнях кога за последен път бях яла нормално. Костите на лицето ми бяха изпъкнали, тазът ми стърчеше. В профил бях като Джесика Рабит: дупе нямах, коремът ми бе плосък, гърдите ми бях огромни, благодарение на млякото. Ако не се приближите достатъчно, за да забележите, че косата ми е мръсна и сплъстена, че имам огромни черни кръгове под очите, че сигурно смърдя отвратително, изглеждах като едно страхотно гадже.

Каква ирония! След като цял живот бях броила калории и се пънех на степера във фитнеса, най-сетне бях намерила начин да сваля завинаги нежеланите килограми! Бях се освободила от тлъстините и целулита! Това бе тялото, което винаги бях искала! Трябва да продам идеята, помислих си в истеричен пристъп на смях. Диета при плацента абрупцио, последвана от хистеректомия, и по всяка вероятност бебе с увреждания.

Одри нервно попипваше гривната.

— Сигурно се чудиш… — поде тя.

Не отговорих нищо, въпреки че разбирах колко й е трудно. Но не ми пукаше. Част от мен искаше да я види как се свива и се опитва да се пребори с думите. Част от мен настояваше тя да страда.

— Брус каза, че не искаш да разговаряш с него.

— Брус имаше възможност да разговаря — уведомих я аз. — Писах му и му съобщих, че съм бременна. Той така и не се обади.

Устните й потръпнаха.

— Не ми е казал нищо — прошепна тя по-скоро на себе си. — Кани, той съжалява за случилото се.

Изсумтях толкова шумно, че се притесних да не събудя бебетата.

— Брус е гола вода.

Тя прехапа устни и завъртя с пръсти гривната.

— Той иска да постъпи правилно.

— И какво ще рече това? — попитах. — Ще накара гаджето си да се въздържа в бъдеще от покушения над живота на бебето ми ли?

— Било е нещастен случай — прошепна тя.

Извих очи към тавана.

— Той иска да постъпи правилно — повтори Одри. — Иска да помогне…

— Не ми трябват пари — отвърнах грубо аз. — Нито неговите, нито твоите. Продадох сценария си.

Лицето й се озари, бе доволна, че има поне една приятна тема.

— Миличка, та това е чудесно!

Не казах нищо с надеждата тя да загуби самообладание пред мълчанието ми. Само че Одри бе по-смела, отколкото предполагах.

— Може ли да видя бебето? — попита тя.

Свих рамене и посочих с пръст през прозореца. Джой бе в самия край на помещението. Вече не приличаше на разгневен грейпфрут. По-скоро на праскова, но все още бе много малка и слаба, все още бе включена към космически апарати. На инкубатора бе написано името й.

Джой Лия Шапиро.

Беше оставена само по памперс, раирани чорапки и малка розова шапка с помпон на върха. Бях донесла цялата си колекция и сестрите й сменяха шапката всяка сутрин. Беше най-хубавото бебе с шапка в интензивното.

— Джой Лия — прошепна Одри. — Тя… ти на съпруга ми ли си я кръстила?

Кимнах само веднъж и преглътнах с усилие бучката, надигнала се в гърлото ми. Поне това можех да й кажа, помислих си. Все пак Одри не ме бе пренебрегвала, не тя си бе спестила телефонното обаждане, не тя ме блъсна в мивката, не заради нея за малко да загубя бебето си.

— Ще се оправи ли?

— Не знам — отвърнах. — Сигурно. Казват сигурно. Все още е малка, но трябва да наедрее, дробовете й трябва да нараснат, за да започне да диша сама. Чак тогава ще се прибере.

Одри избърса очи с хартиена кърпичка от чантата си.

— Ти тук ли ще останеш? Във Филаделфия ли ще я гледаш?

— Не знам — признах. Бях напълно откровена. — Не знам дали искам да се върна във вестника, или да замина в Калифорния. Там имам приятели — още щом го казах, се зачудих дали е истина. След като й изпратих задължителната благодарствена картичка за всичко, което бе направила за мен, и спрямо Макси бях потънала в мълчанието, с което бях загърбила приятелите си. Кой знае какво си мислеше и дали все още ми беше приятелка.

Одри изпъна рамене.

— Бих искала да съм й баба — започна предпазливо тя. — Каквото и да се е случило между вас с Брус…

— Какво се е случило ли? — повторих след нея. — Брус каза ли ти, че ми направиха хистеректомия? Че никога повече няма да имам друго дете? Случайно да се е сетил да спомене това?

— Съжалявам, Кани — извини се отново тя, а гласът й ми прозвуча остър, безпомощен и дори малко уплашен. Затворих очи и се облегнах на стъклената преграда.

— Просто си върви — помолих я. — Моля те. Можем да поговорим по този въпрос някой друг път. Сега съм уморена.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Нека да ти помогна — настоя. — Да направя ли нещо? Да ти донеса ли вода?

Поклатих глава, дръпнах се и се извърнах настрани.

— Моля те — казах. — Просто си върви — останах с гръб към нея, стиснала очи, докато чух шума от стъпките й да се отдалечава по коридора. Така ме намери сестрата — подпряна на стената, разплакала, със свити в юмруци ръце.

— Добре ли си? — попита и ме докосна по рамото.

Кимнах и се насочих към вратата.

— Ще се върна по-късно — казах й. — Отивам на разходка.

 

 

Този следобед се разхождах часове, докато улиците, тротоарите и сградите се превърнаха в сива мъгла. Спомням си, че си купих лимонада, а няколко часа по-късно спрях на една автобусна спирка, за да пишкам, и усетих, че глезенът, на който бе гипсът, пулсираше. Не му обърнах внимание. Продължих да вървя. Крачех на юг, след това на изток, минавах през непознати квартали, по трамвайни релси, покрай изгорели изоставени къщи, запустели фабрики. Мислех си, че като нищо ще стигна чак до Ню Джърси. Виж, казвах, застанала пред вратата на хубавия апартамент на Брус, също като призрак, като гузна мисъл, като рана, която тъкмо си казваш, че се е затворила, и тя отново започва да кърви. Виж какво е останало от мен.

Продължих да вървя, докато усетих нещо странно, някакво необичайно чувство. Кракът ме болеше. Погледнах надолу, повдигнах левия си крак и наблюдавах с безкрайно удивление как подметката се откъсва от мръсната ми гуменка и пада на улицата.

Някакъв тип, седнал от другата страна на улицата, избухна в смях.

— Ей! — провикна се той, докато аз оглеждах глупаво краката си. — Сладурчето май има нужда от нови обувки.

Моето сладурче имаше нужда от нов чифт бели дробове, помислих си, докато куцуках и се оглеждах. Къде бях? Този квартал не ми беше познат. Нито една от улиците не ми беше позната. Беше и тъмно. Погледнах часовника си. Беше станало осем и трийсет и за момент не можах да разбера дали е сутрин или вечер. Бях потна, мръсна и изтощена… и се бях загубила.

Бръкнах в джобовете, за да намеря отговор или поне пари, колкото да се кача на такси. Открих банкнота от пет долара и шепа монети.

Търсех нещо, което да ми подскаже къде съм, търсех да зърна уличен телефон, каквото и да е.

— Ей! — повиках аз седналия мъж. — Ей, къде се намирам?

Той се заля от смях, изправи се и се залюля на пети.

— „Поелтън Вилидж“! В „Поелтън Вилидж“ си, сладурче.

Добре, поне това бе нещо.

— Накъде е университетското градче? — попитах.

Човекът поклати глава.

— Момиче, изгубила си се! Объркала си всичко! — гласът му беше дълбок и звучен и ми се стори, че е от Юга. Приближи се до мен — черен мъж на средна възраст, с бяла тениска и зелена риза отгоре. Погледна ме внимателно. — Болна ли си? — попита най-сетне.

Поклатих глава.

— Просто се изгубих — отвърнах.

— В колеж ли учиш? — продължи да ми задава въпроси и аз отново поклатих глава, а той пристъпи още по-близо, лицето му бе силно загрижено. — Пияна ли си? — попита и аз се усмихнах.

— Не бих казала. Излязох да се поразходя и се загубих.

— Тогава трябва да бъдеш намерена — заяви човекът.

За момент бях напълно убедена, че ще започне да ми говори за Христос. Не го направи. Вместо това ме огледа внимателно, от разпадналите се гуменки и мръсните изранени глезени, нагоре към късите панталонки, които бях навила два пъти на талията, за да не паднат, и тениската, която не бях сваляла пет дни, до косата, пораснала под раменете, за пръв път от десет години насам забравила какво е да бъде мита и сресана.

— Трябва ти помощ — заяви най-сетне чернокожият.

Наведох глава и кимнах. Помощ. Истина бе. Имах нужда от помощ.

— Имаш ли си близки?

— Имам — отговорих. — И бебе имам — в този момент гърлото ми се стегна.

Той протегна ръка.

— Университетското градче е натам — посочи. — Стигаш до ъгъла на Четирийсет и пета улица и автобусът ще те откара право там — бръкна в джоба си, откри поизмачкан билет и го пъхна в ръката ми. Наведе се да погледне гуменката. — Стой тук — нареди ми. Аз останах, без да мърдам, страхувах се дори да трепна. А от какво точно се страхувах, така и не разбирах.

Мъжът се върна от къщата си със сребриста изолираща лепенка. Вдигнах крак и той уви лепенката така, че да закрепи подметката на място.

— Внимавай — каза ми на сбогуване. — Щом си вече майка, трябва да си много внимателна.

— Ще внимавам — уверих го.

Закуцуках към ъгъла, който ми беше посочил.

 

 

Колкото и да бях мръсна, със залепени с лепенка обувки и следи от сълзи по мърлявото лице, в рейса никой не ме загледа. Всеки бе потънал в мислите си, докато се прибираше към къщи — вечеря, деца, какво дават по телевизията, дреболии от всекидневието. Автобусът пъшкаше и пухтеше по пътя си. Сега вече наоколо ми се стори познато. Видях стадиона, небостъргачите, далечната сграда на „Игзаминър“. След това видях и Центъра по контрол на теглото към Филаделфийския университет, където бях ходила преди един милион години, когато си мислех, че единственото ми притеснение е как да отслабна.

Позволи им да те намерят, помислих си и дръпнах толкова силно кордата за „Спирка по желание“, та ми се стори, че съм я скъсала. Взех асансьора до седмия етаж, казвайки си, че сигурно всички лампи ще бъдат угасени, вратите — заключени, и се зачудих защо изобщо си правя труда да идвам.

Само че неговият кабинет светеше и вратата му бе отворена.

— Кани! — грейна доктор Кей. Изправи се, заобиколи бюрото, усети как мириша и ме огледа изпитателно.

— Аз съм ходеща реклама — опитах се да се усмихна. — Само ме погледни! Двайсет килограма тлъстина се стопиха за броени месеци! — покрих очи с едната си ръка. — Слаба съм — заговорих и се разплаках. — Виж ме.

— Седни — покани ме той и затвори вратата. Прегърна ме през раменете и ме поведе към канапето, където се отпуснах подсмърчаща и жалка.

— Господи, Кани, какво ти се е случило?

— Излязох на разходка — подех. Езикът ми бе надебелял, устните ми бяха напукани. — После се загубих — обясних му. Гласът ми стана необичайно дрезгав. — Излязох на разходка и се обърках. Загубих се, и сега се опитвам да се оставя да ме намери някой.

Той постави длан на главата ми и ме погали нежно.

— Нека да те заведа вкъщи.

Оставих го да ме поведе към асансьора, а след това да ме настани в колата. На излизане спря до автомат за безалкохолни и взе кутия кола. Грабнах я, без да го питам, и я изпих цялата. Той не каза и дума, дори когато се оригнах шумно. Влязохме в смесен магазин и докторът купи литър минерална вода и плодов сладолед.

— Благодаря — изграчих. — Много си мил — изпих водата и се заех с плодовия сладолед.

— Звънях ти — каза той. — И в службата, и вкъщи.

— Много съм заета — излъгах за пореден път.

— Джой вкъщи ли е вече?

Поклатих глава. Той ме погледна.

— Добре ли си?

— Заета съм — продължих да грача. Гърдите ме боляха. Сведох поглед и не се учудих, когато видях двете кръгли петна под деколтето.

— И с какво беше заета? — попита доктор Кей.

Затворих уста. Нямах намерение разговорът ни да стига по-далече от факта, че съм заета.

На един светофар той погледна към лицето ми.

— Добре ли си?

Свих рамене. Колата зад нас наду клаксона си, но той не помръдна.

— Кани — заговори мило. Една-единствена сълза се плъзна надолу по бузата ми. Той посегна да я изтрие. Дръпнах се така, сякаш ме бе опарил.

— Недей! — писнах. — Не ме докосвай!

— Кани, Господи, какво има?

Поклатих глава, наведох очи към скута си, където се топеше сладоледът. Известно време пътувахме мълчаливо, двигателят на колата мъркаше, от климатика лъхаше хладен въздух и се плъзгаше по коленете и раменете ми.

На друг светофар той отново се опита да заговори.

— Как е Нифкин? Помни ли нещо от това, на което го научих? — погледна ме. — Помниш ли, когато те посетихме?

Кимнах.

— Не съм луда — заявих. Дори докато го казвах, усетих, че не съм сигурна дали е истина. Дали лудите разбират, че са луди? Дали си мислят, че са съвсем нормални, докато междувременно вършат лудости, мотаят се из града мръсни, обувките им се разпадат, а главите им са толкова пълни с ярост, че са готови да избухнат всеки момент?

Попътувахме в мълчание още няколко пресечки. Не се сещах какво да кажа, нито пък какво да направя. Знаех, че има въпроси, които трябва да му задам.

— Къде отиваме? — успях да промълвя най-сетне. — Трябва да се прибера. Или поне да отида в болницата. Трябва да се върна в болницата.

Спряхме на червен светофар.

— Работиш ли? — попита ме доктор Кей. — Не съм виждал името ти…

Бе минало толкова време, откакто за последен път бях чула подобен най-обикновен разговор, че ми трябваше време, за да отговоря човешки.

— В отпуска съм.

— А храниш ли се? — присви очи към мен в тъмното. — По-точно трябва да попитам изобщо ядеш ли нещо?

Свих рамене.

— Трудно е. С бебето. С Джой. Ходя да я виждам в болницата по два пъти на ден и докато оправя вкъщи… много ходя пеша — нямаше какво повече да кажа.

— Виждам — отбеляза той.

След още няколко пресечки в мълчание попаднахме на нов червен светофар.

— Мислех си за теб — каза докторът. — Все се надявах, че ще наминеш, ще се обадиш…

— Ето, отбих се, нали?

— Мислех да отидем на кино. Или пък да похапнем на онова място.

Думите му ми се сториха толкова странни, че едва не се изсмях. Нима имаше време, когато ходех на вечери, на кино, когато мислех и за други неща, освен за бебето и гнева си?

— Къде отиваше, когато се загуби?

— На разходка — отвърнах тихо. — Просто се разхождах.

Той поклати глава, но не ми зададе друг въпрос.

— Нека да те заведа у нас. Ще ти сготвя нещо за вечеря.

Замислих се.

— Близо до болницата ли живееш?

— По-близо от теб. Ще те заведа, щом кажеш.

Кимнах и се предадох.

 

 

В асансьора към шестнайсетия етаж беше тихо, остана тихо и докато той отключваше вратата, а след това започна да се извинява, че било истински хаос, попита дали обичам пиле, дали искам да се обадя? Кимнах за пилето, поклатих глава за телефона и минах бавно през хола, прокарах пръсти по кориците на книгите му, огледах семейните снимки в рамки, гледах ги, но истината бе, че не ги виждах. Той се скри някъде и след малко се върна с камара неща: пухкава бяла хавлиена кърпа, долнище на анцуг, тениска, малък калъп сапун и шампоанчета от хотел в Ню Йорк.

— Искаш ли да се освежиш? — предложи.

Банята му бе голяма и чиста. Свалих си потника, след това и късите панталонки, докато се опитвах да си спомня кога съм ги прала за последен път. От вида и миризмата им заключих, че не е било скоро. Сгънах ги, след това ги разгънах отново, а после си казах, че няма значение, и ги хвърлих в боклука. Останах дълго под душа със затворени очи и не мислех за нищо друго, освен за водата по лицето ми. Намерена, казах си аз. Опитай се да им позволиш да те намерят.

Когато излязох от банята, облечена, с изсушена коса, той вече слагаше масата.

— Добре дошла — усмихна ми се. — Така добре ли е?

Имаше едро нарязана салата, малко печено пиле, картофени палачинки, които не бях виждала някой да прави, освен на Ханука. Седнах. Храната миришеше вкусно. От много време насам за пръв път нещо ми миришеше вкусно.

— Благодаря ти — погледнах го в очите.

Той отрупа чинията ми и не каза нищо, докато се хранехме, въпреки че ме наблюдаваше внимателно. От време на време вдигах очи, улавях погледа му… не че ме зяпаше, не точно. Просто ме наблюдаваше.

Най-сетне отместих чинията.

— Благодаря ти — повторих. — Беше много вкусно.

Доктор Кей ме поведе към канапето и ми подаде керамична купа, пълна с шоколадов сладолед и сорбе от манго.

— „Бен и Джери“ — подсказа ми. Гледах го и се опитвах да си спомня как ми бе донесъл десерт един път в болницата. — Помниш ли, когато говорихме за сладоледите по време на курса?

Гледах го безизразно.

— Когато говорехме за апетитните храни — напомни той.

Най-сетне се сетих как преди милион години бях разказвала какво обичам да ям. Сега ми се струваше невероятно, че на времето е имало неща, които съм обичала… че съм си похапвала редовно. Храна, приятели, приятни разходки, кино. Дали някога щях отново да имам такъв живот, чудех се. Не бях сигурна… но поне можех да опитам.

— На всичките си пациенти ли помниш любимите храни? — попитах.

— Не, само на любимите пациенти — уточни той. Седеше във фотьойла срещу мен, аз похапвах и се наслаждавах на всяка хапка. Въздъхнах, когато приключих. Бе минало толкова време, откакто се бях хранила добре, да не говорим за нещо вкусно.

Той прочисти гърлото си. Предполагах, че иска да ми намекне нещо. Сигурно си имаше планове за вечерта. Може би имаше среща. Зачудих се какво да правя и се опитах да си спомня. Кой ден беше? Да не би да беше краят на седмицата?

Прозях се и доктор Кей ми се усмихна.

— Струваш ми се уморена — каза. — Защо не си починеш известно време?

Гласът му бе толкова топъл, толкова спокоен.

— Обичаш чай, не кафе, нали? — кимнах. — Сега се връщам — обеща той.

Отиде в кухнята, а аз протегнах крака на канапето и бях почти заспала, когато се върна. Очите ми тежаха. Прозях се и се опитах да се изправя, за да поема подадената чаша.

— Къде отиваше днес? — попита той.

Извърнах глава настрани и посегнах към одеялото, което бе метнато на облегалката на канапето.

— Просто излязох на разходка. Сигурно съм се изгубила. Добре съм. Не се притеснявай. Добре съм.

— Не, не си — прозвуча ядосаният му глас. — Очевидно е, че не си добре. Полумъртва си от глад, обикаляш града, зарязала си работата си.

— В отпуска съм — поправих го. — Наистина съм в отпуска.

— Не е срамно да помолиш за помощ.

— Нямам нужда от помощ — казах, без да се замислям. Това ми бе станало рефлекс още от тийнейджърските години, който бях усъвършенствала. Добре съм. Мога да се справя. Всичко е наред. — Всичко е наред. Аз съм добре. И аз, и бебето. Добре сме.

Доктор Кей поклати глава.

— Как ще си добре? Не си щастлива…

— Защо да съм щастлива? — сопнах му се. — Има ли за какво да съм щастлива?

— Имаш красиво бебе…

— Да, има на кого да благодаря.

Той ме гледаше, без да трепва. Гледах го и аз, побесняла. След това оставих чашата и се изправих.

— Трябва да вървя.

— Кани…

Потърсих си чорапите и лепените гуменки.

— Би ли ме откарал?

Стори ми се притеснен.

— Съжалявам… Не исках да те разстройвам.

— Не си ме разстроил. Не съм разстроена. Искам да се прибера.

Той въздъхна и сведе поглед към краката си.

— Мислех си… — измърмори.

— Какво?

— Нищо.

— Какво? — повторих настойчиво аз.

— Не беше много умно.

— Какво? — повторих отново аз с тон, който ясно показваше, че няма да приема „не“ за отговор.

— Мислех си, че като дойдеш тук, ще си починеш — поклати глава, сякаш удивен от собствените си надежди, от предположенията си. — Мислех, че ще искаш да поговорим за някои неща…

— Просто няма за какво да се говори — отвърнах. Говорех по-мило. Бе ми направил вечеря, беше ми дал чисти дрехи, купил ми бе сладолед и ме бе докарал. — Добре съм. Честно. Всичко е наред.

Останахме така за момент и нещо премина между нас, нещо незначително, което намали напрежението. Усещах, че и на двата крака имам мехури, бузите ми бяха изгорели от слънцето и кожата бе опъната. Усещах и хладната му памучна тениска, мека и приятна, а коремът ми бе пълен с хубава храна и това бе чудесно. Усещах и гърдите си с някаква далечна болка вътре в тях.

— Я кажи, случайно да ти се намира помпа за гърди? — попитах. Това бе първият ми опит за шега, откакто се бях събудила в болницата.

Той поклати глава.

— Малко лед ще помогне — предложи. Кимнах и отново седнах на канапето, докато чаках да ми донесе лед, увит в кърпа. Обърнах му гръб и пъхнах леда под тениската.

— Как е Нифкин? — заговори отново той. Затворих очи.

— При майка ми е — измърморих. — Изпратих го да постои при нея известно време.

— Не го оставяй прекалено дълго. Ще забрави всичко, което беше научил — отпи от чая си. — Щях да го науча и да говори, стига да имахме още малко време.

Кимнах. Очите ми отново натежаха.

— Може би някой път пак ще го взема — предположи той. Тактично гледаше настрани, докато аз намествах леда. — Иска ми се пак да видя Нифкин — призна. Замълча и прочисти гърлото си. — Искам да се видя и с теб, Кани.

Погледнах го.

— Защо? — груб въпрос. Знаех, че е така, но вече не се интересувах от добрите маниери… от каквото и да е. — Защо с мен?

— Защото държа на теб.

— Защо? — попитах отново.

— Защото ти си… — не изрече последната дума. Когато го погледнах, бе замахнал с ръка, сякаш се опитваше да извлече желаното от въздуха. — Специална си.

Поклатих глава.

— Така е.

Специална, помислих си. Изобщо не се чувствах специална. Чувствах се смешна, това бе истината. Чувствах се като някакво подобие на жена, жалка работа, смешница. Интересно как ли изглеждах? Представих си се на улицата тази вечер: обувките ми се разпадат, аз съм прашна и мръсна, гърдите ми текат. Би трябвало да ме снимат, да закачат лика ми във всяка гимназия, да ме изтъпанчат в книжарниците до романите на „Арлекин“ и книгите за самоусъвършенстване и как да си намериш единствената истинска любов. Можех да служа за предупреждение; да отклоня момичетата от злочеста съдба.

Сигурно съм задрямала, защото когато се стреснах и се събудих, бузата ми бе подпряна на одеялото, ледът се топеше в скута ми, а той продължаваше да седи срещу мен.

Беше си свалил очилата и очите му бяха нежни.

— Заповядай — в ръце бе гушнал нещо като бебе. Възглавници. Одеяла. — Оправих стаята за гости за теб.

Влязох като в мъгла и усетих, че цялото тяло ме боли от изтощение. Чаршафите бяха хладни и колосани, възглавницата ми се стори като милувка. Оставих го да отметне завивката, да ми помогне да си легна, да ме завие, да метне одеялото върху раменете ми. Сега в тъмното лицето му ми се стори много по-мило без очилата.

Приседна на края на леглото.

— Ще ми кажеш ли защо си така изпълнена с гняв? — попита.

Бях ужасно уморена, езикът ми едва се движеше в устата. Имах чувството, че съм упоена, или хипнотизирана; все едно сънувах под вода. Можех да се доверя на някого, ако го допуснех до себе си, за да попита.

— Бясна съм на Брус. Бясна съм на гаджето му, че ме блъсна, бясна съм му, че не ме обича. И съм бясна на баща си.

Той изви едната си вежда.

— Видях го… в Калифорния… — замълчах и с мъка изговорих следващите думи. — Не искаше и да знае за мен — прокарах ръка по корема си, по-точно там, където преди имах корем. — Бебето… — започнах. Очите ми така натежаха, че едва ги държах отворени. — Него изобщо не го интересуваше.

Доктор Кей ме погали по бузата с опакото на ръката си и аз подскочих като опърлена котка при допира му, защото дори не мислех.

— Много се извинявам — каза той. — В живота ти се е събрала много тъга.

Поех си дълбоко дъх и след като го изпуснах, се замислих.

— Това не е нещо ново — уверих го.

— Исках само да ти кажа… — той ми се усмихна. Погледнах го с широко отворени очи. — Не е нужно да се справяш сама с всичко — увери ме Питър. — Има хора, които държат на теб. Просто ги остави да ти помогнат.

При тези думи се изправих. Чаршафът и одеялото се смъкнаха до кръста ми.

— Не — заявих. — Това е грешка.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Поклатих нетърпеливо глава.

— Ти знаеш ли какво е любов?

Той се замисли над въпроса.

— Май съм слушал песни по този въпрос.

— Любовта — започнах — е чергата, която ти измъкват изпод краката. Любовта е нещо, в което само като повярваш, то изчезва. Любовта е за скапаняците, а аз никога вече няма да си позволя да съм скапанячка.

Затворих очи и си представих каква бях преди месеци, докато лежах на пода в тоалетната с дискретни кичури, гримирана, със скъпи обувки и специални дрехи, с диамантени обеци, които не успяха да ме опазят, които не задържаха бедата далече от прага ми.

— Искам къща с паркет — казах. — Но не искам никой да влиза вътре.

Той докосваше косата ми и ми казваше нещо.

— Кани — повтори Питър. Отворих очи. — Не е нужно да става така.

Погледнах го в тъмното.

— Че как иначе да бъде? — попитах напълно логично аз.

Тогава се наведе и ме целуна. Целуна ме, а отначало аз бях прекалено шокирана, за да помръдна, да направя каквото и да е, освен да стоя неподвижно, докато устните му докосваха моите.

Той отдръпна глава.

— Извинявай.

Наведох се към него.

— Паркет — прошепнах и усетих, че се шегувам с него, че се усмихвам, а бе толкова отдавна, когато се бях усмихвала.

— Ще ти дам каквото пожелаеш — каза Питър и ме погледна така, че веднага ми стана ясно, че той е истинско чудо. Говореше съвсем сериозно. След това ме целуна отново, придърпа чаршафа до брадичката ми, притисна топлата си ръка към челото ми и излезе от стаята.

Останах заслушана в затварянето на вратата, а след това долових шума, докато отпускаше високото си тяло на канапето. Поглъщах всеки звук, докато най-сетне угаси лампите и дишането му стана бавно и равномерно. Слушах и стисках одеялото, за да запазя усещането за сигурност, че някой се грижи за мен, че е около мен. И в този момент започнах да мисля ясно за пръв път от раждането на Джой. В това чуждо легло, отпусната в мрака, реших, че мога завинаги да остана в плен на страха да продължа да се скитам пеша, да разнасям гнева си, натежал и жарък в гърдите ми. Но може би имаше и друг начин. Имаш всичко, което ти е нужно, ми бе казала майка. Май ми трябваше само смелост, за да призная, че се нуждая от човек, на когото да се опра. С него щях да се справя — да бъда добра дъщеря и добра майка. Може би дори можех да съм щастлива. Може би щях да успея.

Измъкнах се от леглото. Подът ми се стори хладен под стъпалата ми. Прокраднах се тихо през тъмното, излязох от стаята и затворих вратата. Отидох да го видя на канапето, където бе заспал с книга, изхлузила се от пръстите му. Седнах на пода до него и се наведох толкова близо, че устните ми почти докоснаха челото му. След това затворих очи, поех си дълбоко дъх и скочих в дълбоките води.

— Помощ — прошепнах.

Той веднага отвори очи, сякаш изобщо не бе заспал, а чакаше. Протегна ръка и постави длан на бузата ми.

— Помощ — повторих, сякаш бях бебе, сякаш това бе току-що научена дума и не можех да спра да я повтарям. — Помогни ми. Помощ.

 

 

Две седмици по-късно прибрах Джой вкъщи. Вече бе на осем седмици, тежеше три килограма и половина и най-сетне бе започнала да диша сама.

— Ще се справиш — окуражаваха ме сестрите.

Аз обаче прецених, че не съм готова да остана сама. Сърцето все още ме болеше и ми беше мъчно.

Саманта предложи да се настаним при нея. Щяла да си вземе отпуска и без това натрупала седмици, обеща да направи каквото трябва, за да преобрази къщата си. Макси попита дали да вземе самолет и да дойде, или пък, ако предпочитаме, да ни заведе в Юта, където снимаше каубойски филм, само че с момичета и с тъпото заглавие „Момичетата от Бъфало 2000“. Питър, разбира се, бе първият, който ни покани в дома си, а ако предпочитам, той можел да остане вкъщи.

— Я стига — отказах му. — Научила съм си урока и няма да храня мъжете с безплатно мляко, а след това да очаквам от тях да купят кравата.

Той поаленя.

— Кани — смотолеви. — Не исках да кажа…

Разсмях се. Беше толкова хубаво да се засмееш. Твърде дълго бях живяла без смях.

— Майтапя се — обясних и го погледнах многозначително. — Повярвай ми, известно време няма да съм в състояние да мисля за това.

Накрая решихме да се прибера у дома — у дома при майка ми и ужасната Таня, която склони да сложи стана си на склад, докато ние с Джой сме в едновремешната ми стая. В интерес на истината и двете се зарадваха, че ще сме там.

— Толкова е хубаво пак да подържиш бебе! — прехласна се майка и дори не обърна внимание, че дребната болнава Джой с щръкнала коса, прикачена към монитор, докато спи, не е точно бебето, за което една баба мечтае.

Прецених, че ще трябва да минат поне седмица-две, докато се опомня, докато си почина, докато свикна да се грижа за бебето. Накрая стана така, че останахме три месеца, аз в моето старо момичешко легло, а Джой в люлката до мен.

Майка и Таня ме оставиха на мира. Носеха подноси с храна до вратата и чаши чай до леглото. Взеха компактдисковете ми от апартамента и пет-шест книги, а Таня ми подари губер в алено и зелено.

— За теб е — подаде ми го срамежливо тя. — Съжалявам за всичко, което се случи.

Наистина съжаляваше, осъзнах аз. Съжаляваше и се стараеше — дори успя да откаже цигарите. Заради бебето, обясни майка. Това бе мило.

— Благодаря — поех го аз и се увих в него. Усмивката й ми се стори като изгряващо слънце.

— Пак заповядай.

Саманта се отбиваше по няколко пъти в седмицата, носеше ми глезотии от града — печени на скара сарми от лозови листа, пресни сливи от Ню Джърси. Питър също идваше да ме вижда, носеше ми книги, вестници, списания (нито веднъж „Мокси“, както забелязах с най-искрено удоволствие), дребни подаръци за Джой, включително и малка тениска, на която пишеше „Силата е в момичетата“.

— Това е страхотно — отбелязах.

Питър се усмихна и посегна към куфарчето си.

— И за теб има една — показа ми той.

— Благодаря — усмихнах се.

Джой трепна в съня си. Питър погледна първо нея, а след това и мен.

— Кажи ми честно как си.

Протегнах ръце над главата си. Бях много загоряла след всичкото време, което прекарах на слънце, но нещата бяха започнали да се променят. Къпех се, това бе първо. Хранех се, това бе второто. Бедрата и гърдите ми започваха да се закръглят, а аз нямах нищо против… защото имах чувството, че виждам отново себе си. Все едно че си връщах не само тялото, но и живота, който бях загърбила. Като си спомнях, животът ми не беше чак толкова лош. Имаше неща, които бях загубила, хора, които никога повече нямаше да ме обикнат, но в бъдещето имаше… потенциал, казах си и се усмихнах на Питър.

— Много по-добре — отвърнах. — Струва ми се, че съм много по-добре.

И ето че една сутрин през септември се събудих и ми се прииска отново да отида на разходка.

— Искаш ли компания? — изграчи Таня.

Поклатих глава. Майка ме наблюдаваше намръщена как си обувам гуменките.

— Ще вземеш ли бебето? — попита тя. Погледнах Джой. Дори не се бях замисляла.

— Може да й е приятно да излезе на чист въздух — предложи майка.

— Едва ли — възразих неуверено.

— Тя няма да се счупи — настоя майка.

— Може и да се счупи — отвърнах и усетих как очите ми се наливат със сълзи. — За малко не се случи.

— Бебетата са по-силни, отколкото си мислиш — продължаваше тя. — Джой ще се оправи… а ти не можеш вечно да я държиш вътре.

— Дори ако й наема частни учители ли? — попитах. Майка се ухили и ми подаде бебешката раничка. Провесих я на гърдите си, макар никак да не ми се искаше, а след това поставих Джой вътре.

Тя бе толкова малка, все още прекалено малка и ми заприлича на есенно листо до мен. Нифкин ме погледна и ме побутна по крака, а след това изскимтя. Сложих му каишката и го взех и него. Вървяхме бавно, по самия край на алеята, след това излязохме на улицата и се движехме толкова бавно, че дори охлюв с артрит щеше да ни задмине. Излизах за пръв път след пристигането си тук и бях ужасена — от колите, от хората, от всичко, казах си тъжно. Джой се бе сгушила в мен със затворени очи. Нифкин пристъпваше и ръмжеше след всяка преминаваща кола.

— Погледни, бебчо — прошепнах аз на пухкавата глава на Джой. — Погледни света.

 

 

Когато се върнахме от ранната разходка, колата на Питър бе паркирана на алеята. Бе се настанил с майка и Таня на масата в кухнята.

— Кани! — повика ме майка ми.

— Здрасти — поздрави Питър.

— Тъкмо си говорехме за теб — обади се Таня. Дори след като почти месец беше минала без цигари, все още звучеше като сестрите на Мардж Симпсън.

— Здрасти — обърнах се към Питър, доволна, че го виждам. Махнах му радостно, след това извадих Джой, увих я в одеяло и я настаних в скута си, след като седнах. Майка сипа чай, а Джой наблюдаваше ококорена Питър. Бе идвал и преди, разбира се, но все когато тя спеше. Така че двамата се срещаха истински за пръв път.

— Здрасти, бебчо — поздрави сериозно Питър.

Джой сгърчи лице и ревна. Питър се стресна.

— Много се извинявам — притесни се той.

— Не се безпокой — успокоих го и обърнах Джой към мен, залюлях я, докато плачът премина в хълцане и тя най-сетне утихна.

— Не е свикнала с мъже — обади се Таня.

Бях готова да изсъскам поне пет хапливи забележки в отговор, но съумях да замълча.

— Бебетата изглежда се страхуват от мен — сподели тъжно Питър. — Заради гласа ми трябва да е.

— Джой е чувала всякакви гласове — сопнах се аз.

Майка ме погледна укоризнено. Таня нищо не забелязваше.

— Тя не се страхува — обясних. Джой вече бе заспала, устните й бяха леко разтворени, а миглите, дълги и тъмни, хвърляха сенки върху розовите бузки, където съхнеха сълзите. — Ето, виждаш ли?

Избърсах лицето й и обърнах Джой към него, за да може да я вижда. Той се наведе над нея.

— Страхотна е — прошепна Питър, изпълнен със страхопочитание. Протегна дългия си фин пръст и нежно докосна бузата й. Аз се усмихнах широко към Джой, тъй като тя побърза да се събуди, но щом погледна Питър, отново ревна.

— Ще свикне — реших аз. — Нелюбезно бебе! — прошепнах в ухото й.

— Може да е гладна — намеси се Таня.

— Или памперсът й е мокър — предположи майка.

— Или да й е писнало всички да й висят над главата — завърших предположенията аз. Питър се ухили. — Веднага разпозна новото лице — отбелязах, докато я подрусвах на рамото си. — Много обича да гледа късните спортни емисии — след като се успокои, аз пих малко чай и си взех от шоколадовите сладки на масата. Посегнах и към ябълка и се заех да похапна.

Питър ме гледаше одобрително.

— Изглеждаш значително по-добре — произнесе присъдата си той.

— Казваш го всеки път, когато ме видиш — засякох го.

— Така е — настоя на своето. — Имаш по-здрав вид.

Истина бе. Хранех се по три пъти на ден и си възвръщах налетите като на Анна Никол Смит форми. Продължавах да се радвам на промените. Вече ги виждах по различен начин. Краката ми бяха стегнати и силни, нито дебели, нито безформени. Гърдите ми си имаха предназначение, целта им вече не бе просто да разтягат пуловерите и да си намеря сутиен в цвят, различен от бежово. Дори талията и ханшът ми, набраздени от сребристи стрии, намекваха за сила и бяха готови да разкажат какво се бе случило. Може и да бях едро момиче, но това съвсем не бе най-лошото на този свят. Аз бях сигурно пристанище, приятно място за почивка. Бях създадена за спокойствие и уют, не за бързи скорости, поне така си мислех и се кисках сама.

Питър ми се усмихна.

— Имаш много по-здрав вид — повтори той.

— Ще те изхвърлят от курса за дебели, ако продължиш да го повтаряш.

Сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Според мен изглеждаш чудесно. Винаги е било така — продължи той.

Майка грееше. Погледнах я, за да й подскажа да си гледа работата, и нагласих Джой в скута си.

— Казвай какво те води насам — подканих го.

— Всъщност — поде той, — чудех се дали двете с Джой не искате да се поразходим с колата.

Усетих как гърдите ми се стягат. Двете с Джой не се бяхме качвали на кола откакто пристигнахме тук, освен когато ходехме на преглед в болницата.

— Къде? — попитах с надеждата гласът ми да звучи небрежно.

— До брега — отвърна той с типичния за Филаделфия израз. — Просто ще се повозим малко.

Звучеше приятно. Същевременно ми се стори ужасно истински.

— Не съм сигурна — отвърнах със съжаление. — Не съм сигурна, че тя е готова.

— Тя ли не е готова, или ти? — попита майка, както винаги готова да ми се притече на помощ. Затова си спечели още един поглед, с който й намеквах да си гледа работата.

— Аз ще съм с теб — убеждаваше ме Питър. — Така че ако ти трябва медицинска помощ, ще съм до вас.

— Върви, Кани — настояваше майка.

— Ще ти се отрази добре — обади се и Таня.

Погледнах към него. Той ми се усмихна. Въздъхнах, защото знаех, че съм победена.

— Само за малко — съгласих се, а Питър, нетърпелив като ученик, ми подаде ръка.

Отне ни малко време, разбира се — четирийсет и пет минути, ако трябва да сме точни, и три сака, пълни с пеленки, шапки, чорапи, пуловери, количка, мляко, одеяла и най-различни бебешки джунджурии, които едва се побраха в багажника — преди да тръгнем. След това настанихме Джой в седалката за кола, а аз седнах до Питър и се отправихме към брега на Джърси.

Двамата с Питър отначало говорихме много малко — за работата, за Луси, за Макси, как Анди получил смъртна заплаха, след като разярил един от най-известните рибни ресторанти, които от десетилетия се славели с рибената си чорба. След това се качихме на магистралата за Атлантик Сити и той ми се усмихна, докосна някакво копче на таблото и покривът се отвори.

— Подвижен покрив! — възкликнах аз.

— Реших, че ще ти бъде приятно! — извика в отговор Питър.

Погледнах назад към Джой, сгушена в детската седалка, и се зачудих дали течението няма да й навреди. Стори ми се, че й е приятно. Малката розова панделка, която бях завързала в косата й, за да знаят всички, че е момиче, се вееше на вятъра, а очите й бяха широко отворени.

Стигнахме до Винтор и паркирахме на две пресечки от брега. Питър разпъна сложната количка на Джой, докато аз я вадех от колата, увих я в още одеяла, повече, отколкото бе необходимо за този топъл септемврийски ден, и я настаних в количката. Вървяхме бавно покрай водата, аз бутах количката, а Питър вървеше до мен. Слънцето бе толкова приятно, обливаше раменете ми като топъл мед и караше косата ми да блести.

— Благодаря ти — подхвърлих.

Той сви рамене и се почувства неловко.

— Радвам се, че ти е приятно — отвърна.

Вървяхме цели двайсет минути, а после се върнахме, след като реших, че не искам Джой да остава навън повече от час. Соленият въздух не я притесняваше. Беше заспала, малката розова устичка бе отпусната, розовата панделка се бе развързала, а фините кестеняви коси се къдреха отстрани на бузите. Наведох се, за да чуя, че диша, и да й проверя памперса. Всичко беше наред.

Питър застана до мен с одеяло.

— Искаш ли да поседим на брега? — попита.

Кимнах. Той разстла одеялото, аз вдигнах Джой, приближихме до водата и седнахме, за да наблюдаваме как се разбиват вълните. Размърдах пръстите на краката си в топлия пясък, загледана в бялата пяна, и се замислих за всичко, което не мога да видя: акулите, леферите, морските звездите, китовете, които пееха един на друг, тайния морски живот, който никога нямаше да опозная.

Питър наметна раменете ми с друго одеяло и задържа ръце няколко секунди.

— Кани — поде той. — Трябва да ти кажа нещо.

Усмихнах му се окуражително, поне така се надявах.

— Онзи път на Кели Драйв, когато двете със Саманта се разхождахте — заобяснява, а след това млъкна, за да прочисти гърлото си.

— Да, помня — отвърнах. — Кажи какво.

— Ами — продължи той. — Аз… не тичах там просто случайно.

Погледнах го объркана.

— Аз просто… Спомням си, че в часовете често казваше, че ходиш там да караш колело и да се разхождаш, а аз не смеех да ти се обадя…

— Затова започна да тичаш ли?

— Всеки ден — призна Питър. — И сутрин, и вечер, понякога и през обедната почивка. Докато не те срещнах.

Отпуснах се назад, учудена от упоритостта му, защото знаех, че ако съм била на негово място, колкото и да ми се искаше да се видя с някой, сигурно нямаше да е достатъчно, за да тръгна да тичам.

— Краката ми бяха станали на мехури — измърмори, а аз избухнах в смях.

— Заслужаваш си го! — обърнах се към него. — Можеше просто да ми се обадиш…

— Не можех — призна той. — Първо, ти ми беше пациентка…

— Но после престанах да бъда — поправих го аз.

— Освен това беше…

— Бременна от друг — довърших вместо него.

— Не забелязваше нищо! — възкликна той. — Съвсем нищо! Това бе най-лошото! Аз копнеех за теб, докарах си мехури…

Отново се изкисках.

— Отначало скърбеше за Брус, а дори аз разбирах, че не е за теб…

— Не си бил обективен — отвърнах, но Питър не беше приключил.

— А пък престоят ти в Калифорния също не беше за теб…

— В Калифорния беше много хубаво — опитах се да защитя крайбрежието аз.

Той седна до мен и ме прегърна през раменете, притискайки двете ни с Джой към себе си.

— Мислех, че няма никога да се прибереш. Не можех да го понеса. Нямаше да те видя повече и не знаех какво да правя със себе си.

Усмихнах му се и се обърнах да го погледна в очите. Слънцето грееше над нас, чайките се спускаха над вълните и пискаха.

— Нали се върнах. Виждаш ли? Вече няма да ти излизат мехури.

— Радвам се — заяви Питър и аз се наведох към него, оставих го да ме притисне до себе си на залязващото слънце, блеснало в косата ми, докато топлият пясък обгръщаше краката ми, а Джой бе в ръцете ми.

 

 

— Значи въпросът е — заговорих вече в колата на път към къщи — какво да правя с живота си.

Той ми се усмихна бързо, преди да насочи вниманието си към пътя.

— Точно сега си мислех дали не искаш да спрем някъде да похапнем.

— С удоволствие — съгласих се. Джой спеше в седалката. Бе загубила някъде розовата панделка, но по босите й крачета блестяха песъчинки. — След като се разбрахме по този въпрос…

— Искаш ли да се върнеш на работа? — попита ме той.

Замислих се.

— Май да. Оказва се, че работата ми липсва — още щом го казах, разбрах, че това е самата истина. — Май никога не е минавало толкова време, без да напиша нещо. Господ да ми е на помощ, дори булките от едно време ми липсват.

— За какво искаш да пишеш? — попита Питър.

— За какво?

Замислих се над въпроса му.

— Вестникарски статии ли? — настоя той. — Друг сценарий? Книга?

— Книга ли? — намръщих се. — Как ли пък не!

— Може да се получи — окуражи ме той.

— Май нямам какво да кажа в една книга — признах колебливо.

— Ако имаш — заяви сериозно той, — ще посветя цялото си медицинско образование, за да ти помогна да я напишеш.

Засмях се. Джой се събуди и издаде някакъв въпросителен звук. Обърнах се назад и й махнах. Тя ме погледна, прозя се и отново заспа.

— Може би няма да е книга — казах примирено, — но ми се иска да напиша нещо.

— Статия в някое списание ли? — предположи Питър.

— Може би.

— Добре — заяви той, сякаш всичко бе уточнено веднъж и завинаги. — Нямам търпение да я видя.

 

 

На следващата сутрин, след като се разходих с Джой, закусих с Таня, поговорих със Саманта по телефона и се разбрах с Питър да се видим на следващата вечер, слязох в мазето и извадих прашния малък лаптоп „Епъл“, с който бях изкарала четирите си години в „Принстън“. Не очаквах кой знае какво, но когато го включих, той забръмча и изпиука, и послушно се включи. Въпреки че клавиатурата ми се стори чужда, аз си поех дълбоко дъх, избърсах прахта от екрана и започнах да пиша.

Да обичаш твърде закръглена жена

от Кандис Шапиро

„Когато бях на пет, се научих да чета. Книгите бяха някакво вълшебство за мен — бели страници, черно мастило, нови думи и различни приятели. И до днес все още се наслаждавам на очакването, че ще отида някъде, ще открия нови места и непознати хора.

Когато бях на осем, се научих да карам колело. Това също отвори очите ми за един нов свят, който можех да проучвам сама потока, който бълбукаше през две къщи на празното незастроено място, лавката за сладолед, където продаваха домашно приготвени фунийки по за долар, овощната градина на границата с игрището за голф, което задържаше тръпчива като на ябълково вино миризма заради окапалите ябълки.

Когато бях на дванайсет, разбрах, че съм дебела. Каза ми го баща ми, посочи вътрешната страна на бедрата ми, побутна подмишниците ми с дръжката на ракетата за тенис. Спомням си, че играехме тенис, аз бях потна и се радвах на играта. «Трябва да внимаваш за тези неща — каза той и ме побутна с дръжката, а натрупаните сланинки се разтресоха. — Мъжете не харесват дебели жени.»

Макар че това не се оказа самата истина — щеше да има мъже, които да ме обичат, щеше да има хора, които ме уважават — аз понесох тези думи към зрелостта като пророчество и наблюдавах света през призмата на тялото си и предреченото от баща ми.

Научих се как да пазя диети — и разбира се, как да заобикалям правилата в диетите. Научих се да се чувствам нещастна и да се срамувам, да избягвам да се поглеждам в огледалото, да се стягам, когато ме обиждат; водачката на момичетата скаути ми предлагаше моркови, докато другите похапваха сладки с мляко; добронамерената учителка, която ме питаше замисляла ли съм се да ходя на аеробика. Научих десетки начини да стана невидима — как да увивам хавлиена кърпа на талията си, докато съм на плажа (никога не плувах), как да се спотая в последната редица при групови снимки (и никога да не се усмихвам), как да се обличам в сиво, черно и кафяво, как да не поглеждам към отражението си във витрини и огледала, как да мисля за себе си предимно като за тяло — още повече тяло, което не струва, което се е превърнало в нещо ужасно, неприятно, което никой няма да обикне.

Имаше хиляди думи, които можеха да ме опишат — умна, забавна, мила, великодушна. Думата, която си бях избрала аз, думата, която светът бе избрал за мен, си оставаше дебела.

Когато станах на двайсет и две и навлязох в света на костюмите и невидимите оръжия, очаквах да ме застрелят, но бях твърдо решена да не позволя това да се случи. Намерих си чудесна работа, а по-късно се влюбих в мъж, за когото си въобразявах, че ще ме обича до края на живота ми. Не се получи. Той не ме обичаше. И тогава — съвсем случайно — забременях. Когато дъщеря ми се роди, почти два месеца преждевременно, научих, че има по-лоши неща, отколкото да мразиш дупето си. Има по-ужасни неща, отколкото да пробваш бански пред издайническите огледала в магазина. Не мога да забравя ужаса, че детето ми се бори за всеки дъх в инкубатор, където не мога да я докосна. Остава и ужасът дали тя ще бъде здрава и силна.

Най-сетне научих какво е спокойствие. Спокойствието да се обърнеш към хората, които те обичат, да помолиш за помощ, да разбереш най-сетне, че те ценят, въпреки че никога няма да избягаш от огромния размер дрехи, въпреки че няма да преживееш хепиенда по холивудски, в който очарователният принц е решил, че ме иска.

Истината е следната — добре съм такава, каквато съм. И ще бъда добре през всичкото време. Никога няма да съм слаба, но ще бъда щастлива. Ще обичам себе си и тялото си, защото то е достатъчно силно, за да карам колело, да ходя пеша и да дам нов живот. Ще обичам себе си, защото съм упорит човек. Защото няма да позволя да се пречупя.

Ще се наслаждавам на храната, ще се наслаждавам на живота си, а дори красивият принц никога да не се появи, дори още по-лошо, ако ме подмине, след като ме е преценил с хладен поглед и ми каже, че имам красиво лице, но дали не съм мислила за програмата «Оптифаст», аз ще го преглътна.

Най-важното е, че обичам дъщеря си, независимо дали е малка или голяма. Ще й казвам, че е красива. Ще я науча да плува, да чете и да кара колело. Ще й кажа, че независимо дали носи четирийсети, или петдесети размер, тя може да бъде щастлива и силна, да си намери приятели, да постигне успех, да срещне любовта. Ще й шепна всичко това в ухото, докато спи. Ще й повтарям, че животът ни — нейният живот — ще бъде необикновен.“

Прочетох статията два пъти, оправих пунктуацията и я разпечатах в няколко екземпляра. След това станах, протегнах се и притиснах длани на кръста. Погледнах бебето си, което започваше да прилича на истинско човешко дете, а не на сбръчкан хибрид от човек и някакъв плод. След това погледнах и себе си: бедра, гърди, дупе, корем, все проблемни места, които едно време мразех, същото тяло, което ме караше да се срамувам, и се усмихнах. Независимо от всичко щях да се справя.

— И двете ще се справим — обърнах се към Джой, но тя не трепна. Обадих се на телефонни справки и набрах номер в Ню Йорк.

— Добър ден, „Мокси“ — обади се с весел младежки глас някаква секретарка. Гласът ми не трепна, когато помолих да говоря с главния редактор.

— Бихте ли ми казали за какво става въпрос? — изчурулика секретарката.

— Казвам се Кандис Шапиро — започнах. — Аз съм бившето гадже на водещия на „Добър в леглото“.

Чух я как рязко си поема дъх.

— Вие сте К.? — възкликна тя.

— Кани — поправих я.

— Боже Господи! Значи сте истинска!

— И още как — започваше да става забавно.

— Родихте ли? — попита момичето.

— Да — отвърнах. — Тя е до мен, спи.

— О, невероятно — възкликна момичето. — Знаете ли, чудехме се как е приключило всичко.

— Тъкмо затова се обаждам — казах.