Дженифър Уайнър
Добър в леглото (5)

5.

Като се връщам назад, сигурно можех да се чувствам много по-зле на погребението на Бърнард Губерман. Имах чувството, че съм го убила аз.

Службата започваше в два. Пристигнах по-рано, но паркингът вече бе пълен, колите бяха спрени и на алеята, и по улицата. Най-сетне паркирах от другата страна, успях да претичам през четири платна натоварено движение и се озовах сред приятелите на Брус. Бяха застанали в преддверието, облечени в костюмите, които по всяка вероятност слагаха, когато ходеха на интервюта, бяха натъпкали ръце в джобовете си, заболи погледи в краката си. Бе чудесен слънчев есенен следобед — ден, в който да наблюдаваш листата, да си купиш ябълково вино и да запалиш първия огън за сезона. Не бе ден за погребение.

— Здрасти, Кани — поздрави ме тихо Джордж.

— Как е той? — попитах.

Джордж сви рамене.

— Вътре е — отвърна.

Брус седеше в малко фоайе, стиснал бутилка „Евиан“ и кърпичка в дясната си ръка. Бе облякъл същия син костюм, който сложи на Йом Кипур, когато седяхме един до друг в храма. Беше му малко тесен, връзката бе прекалено къса и бе с гуменки. Още щом го видях, сякаш всичко между нас напоследък отлетя — и моето решение да се разделим, и неговото решение да опише тялото ми пред читателите. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен връзката ни и неговата болка. Майка му стоеше зад него, стиснала рамото му. Навсякъде имаше хора. Всички плачеха.

Приближих се до Брус, коленичих и го прегърнах.

— Благодаря ти, че дойде — обърна се хладно към мене той. Официално. Целунах го по бузата и тя ме драсна, защото не бе бръснат от три дни. Изглежда не забеляза. Майка му ме прегърна по-топло, думите й бяха в пълен контраст с неговите.

— Кани — прошепна тя. — Радвам се, че дойде.

Знаех, че ще бъде мъчително. Знаех, че ще се чувствам ужасно, дори след раздялата ни на онзи паркинг, въпреки че нямах никаква представа как бе възможно това да се случи.

Не бе просто тежко и мъчително. Бе истинска агония. Агонията започна, когато равинът, когото бях срещала няколко пъти в дома на Брус на обяд, заговори за Бърнард Лионард Губерман, който бе живял за съпругата и сина си. Разказа как бе водил Одри в магазини за играчки, въпреки че нямаха внуци. „Трябва да сме готови“ — казвал той. При тези думи не издържах, защото аз бях тази, която трябваше да ги дари с внуци, знаех колко много щяха да обичат детето, защото чак сега осъзнах колко щастлива щях да бъда, ако бях запазила тази любов в живота си.

Седях на твърдата дървена пейка в параклиса, осем редици зад Брус, който можеше да ми бъде съпруг, и си мислех, че искам да съм до него, а никога досега не бяхме по-далечни.

 

 

— Той наистина те обичаше — прошепна лелята на Брус, Барбара, докато си миехме ръцете пред къщата. Отпред колите бяха спрели в две редици, други обикаляха квартала, имаше толкова много коли, че се наложи да повикат полицай при гробището заради церемонията. Бащата на Брус бе участвал активно в дейността на храма и практиката му като дерматолог процъфтяваше. Ако се съдеше по събралото се множество, май всички евреи и тийнейджъри с кожни проблеми бяха дошли, за да му отдадат последна почит.

— Той бе чудесен човек — отвърнах.

Лелята ме погледна любопитно.

— Беше?

Едва тогава разбрах, че говори за Брус, който бе все още жив. Барбара ме стисна над китката и ме поведе към безупречно поддържаното мокро помещение с мек аромат на омекотител за дрехи.

— Знам, че двамата с Брус сте се разделили — започна тя. — Причината е, че той не ти е предложил брак, нали?

— Не — отвърнах. — Май… Все повече ми се струваше, че двамата не сме един за друг.

Барбара сякаш не ме чу.

— Одри често ми казваше, че Бърни много ще се радва да влезеш в семейството — спомняше си тя. — Все повтаряше: „Ако Кани иска годежен пръстен, ще го получи на часа.“

Господи. Усетих как сълзите ми напират. Отново. Плаках през цялата служба, когато Брус се изправи и разказа как баща му го е учил да хваща топка, да шофира, плаках и на гробището, когато Одри ридаеше над отворения гроб и повтаряше: „Не е честно, не е честно.“

Леля Барбара ми подаде кърпичка.

— Брус има нужда от теб — прошепна тя и аз кимнах, защото нямах доверие на гласа си. — Върви — подкани ме и ме побутна към кухнята. Избърсах очи и я послушах.

Брус седеше на верандата, заобиколен от приятелите си, сякаш за да го пазят. Когато се приближих, той присви очи към мен, сякаш бях опитен образец, поставен под микроскоп.

— Здрасти — започнах тихо аз. — Мога ли да направя нещо за теб?

Брус поклати глава и извърна поглед. Всички столове бяха заети и никой нямаше намерение да се помръдне. Колкото бе възможно по-грациозно клекнах на стъпалата зад тях, извън кръга, и останах там, обвила ръце около коленете си. Беше ми студено, бях гладна, но не си бях взела сако, а тук нямаше как да закрепя чиния. Заслушах се в разговора им, напълно безсмислен — за спорт, концерти, за работата им, за всекидневни неща. Наблюдавах дъщерите на приятелките на майка му, три много безлични двайсетинагодишни девойчета, които излязоха на терасата с картонени чинии, пълни с петифури, как изказват съболезнованията си и поднасят гладките си бузи за целувка. Все едно че преглъщах пепел, докато той им се усмихваше и се обръщаше към тях по име, а пък мен едва ме погледна. Да, аз, разбира се, знаех, когато се разделихме, когато решихме да се разделим, че той ще си намери друга. Никога не бях допускала, че ще страдам толкова. Седнах върху ръцете си, много потисната и нещастна.

Когато Брус най-сетне стана, и аз се изправих, за да го последвам, но кракът ми бе изтръпнал, препънах се и паднах, а след това се намръщих, когато усетих, че някаква треска се е забила в дланта ми.

Брус ми помогна да се изправя. Без всякакво желание, казах си.

— Искаш ли да се разходим? — попитах го.

Той сви рамене. Тръгнахме на разходка. Минахме по алеята, излязохме на улицата, където продължаваха да се трупат нови и нови коли.

— Съжалявам — обърнах се към него. Брус не отговори. Посегнах към ръката му, а пръстите ми се отъркаха в дланта му. Той не направи опит да ги хване. — Виж — продължих, обзета от отчаяние. — Знам, че се случиха някои неща… знам, че ние… — гласът ми пресекна.

Брус ме изгледа студено.

— Ти вече не си ми приятелка — каза. — Ти си тази, която искаше да се разделим, нали не си забравила? Освен това съм мижитурка — изсъска накрая.

— Искам да остана твоя приятелка.

— Имам си приятели.

— Забелязах — уведомих го аз. — Много възпитано племе.

Брус сви рамене.

— Виж — опитах отново. — Не може ли… просто… — притиснах свития си юмрук към устата. Не можех да намеря думи. Хайде, давай направо, казах си. — Каквото и да се е случило между нас, каквото и да изпитваш към мен, искам да знаеш, че баща ти беше чудесен човек. Обичах го. Той бе най-добрият баща, когото съм виждала, и искрено съжалявам, че вече го няма, и ми е много мъчно… — Брус просто ме гледаше. — Ако искаш да ми се обадиш… — осмелих се най-сетне да изрека.

— Благодаря — продума тихо. Обърна се и тръгна към къщата, а след малко аз го последвах, също като прокудено куче. Вървях след него с наведена глава.

Трябваше да го оставя, но не го направих. Останах и за вечерните молитви, когато мъжете, наметнали на раменете си шалове, се скупчиха в хола на Одри, паднаха на колене на твърдите дървени пейки, притиснаха рамене към покритите огледала. Останах, когато Брус и приятелите му се събраха в кухнята в бяло и хром, за да похапнат нещо дребно от подносите и да си поприказват. Стоях встрани от групата, обзета от такава тъга, та имах чувството, че ще се пръсна, точно тук, на испанските плочки в кухнята на Одри. Брус не ме погледна нито веднъж. Нито веднъж.

Слънцето залезе. Къщата бавно се изпразваше. Брус събра приятелите си и ни заведе в неговата стая. Самият той се отпусна на леглото. Ерик и Нийл, и съпругата на Нийл в много напреднала бременност, се настаниха на канапето. Джордж зае стола пред бюрото. Аз се свих на пода, извън кръга и някаква малка и много незначителна част от ума ми нашепваше, че той ще трябва отново да ми проговори, да ме остави да го утеша, ако годините ни заедно са имали някакво значение за него.

Брус развърза опашката си, разтърси коса и я завърза отново.

— Цял живот съм бил дете — заяви той.

Никой не знаеше как да отговори на тези думи, затова направиха това, което, както предполагах, винаги правеха в стаята на Брус. Ерик приготви трева, Джордж извади запалка от джоба на костюма си, а Нийл напъха кърпа под вратата. Невероятно, мислех си, докато се опитвах да потисна изблика на истеричен смях. Справят се със смъртта по същия начин, по който прогонват скуката в неделя вечер.

Ерик подаде цигарата на Нийл, без дори да ме попита дали искам. Не исках и той сигурно го знаеше. От тревата единствено ми се доспиваше и ми се отваряше апетит, много повече от нормалното. Не ми трябваха подобни стимуланти. Въпреки това щеше да е хубаво, ако ми бе предложил.

— Баща ти беше готин — измърмори Джордж и всички зашушукаха в знак на съгласие, освен бременната жена на Нийл, която направи усилие да се изправи и да излезе.

Може би просто са нужни усилия, за да се надигнеш да се изправиш, когато си бременна. Кой знае? Нийл погледна гуменките си. Ерик и Джордж отново повториха колко съжаляват. След това заговориха за плейофите.

Остава си дете, помислих си, докато наблюдавах Брус през дима. За момент той улови погледа ми и ние останахме загледани един в друг. Наклони цигарата към мен, питайки с жест дали искам. Поклатих глава и си поех дълбоко дъх в тишината.

— Помниш ли, когато довършиха плувния басейн? — попитах.

Брус кимна едва забележимо, но поне това бе някакво успокоение за мен.

— Баща ти беше толкова щастлив — спомнях си аз. Погледнах приятелите му. — Вие, момчета, сте го виждали. Доктор Губерман не можеше да плува…

— Така и не се научи — добави Брус.

— Въпреки това настояваше — не спираше да настоява, че къщата трябва да има плувен басейн. „Децата ми няма да се потят още едно лято!“

Брус се засмя.

— В деня, когато завършиха басейна, той организира страхотно парти — сега вече и Джордж кимаше. Беше присъствал. — Поръча храна, имаше и сервитьори. Донесоха поне дванайсет кошници с дини…

— … И бъчва бира — засмя се Брус.

— Целия следобед обикаляше облечен в робата с монограм, беше си я купил специално за случая, пушеше една огромна пура и приличаше на крал — казах в заключение аз. — Сигурно дойдоха поне сто души… — отново замълчах. Спомних си бащата на Брус в джакузито, стиснал димяща пура между зъбите си, чаша, пълна с бира, оставена на ръба, а кръглата луна виси като златен кръг в небето.

Най-сетне почувствах, че съм на по-твърда почва. Не можех да пуша трева, той не ми позволяваше да го целуна, затова пък можех да разказвам случки цялата вечер.

— Изглеждаше толкова щастлив — обърнах се към Брус, — защото и ти беше щастлив.

Брус заплака тихо, аз станах, минах през стаята и седнах до него, а той не каза нищо. Не реагира дори когато го прегърнах. Когато обгърнах раменете му, той се облегна на мен, прегърна ме и продължи да плаче. Затворих очи и чух как приятелите му наставаха и се изнизаха навън.

— О, Кани — въздъхна той.

— Шшшт — шепнех аз и го люлеех напред-назад с тежестта на цялото си тяло, отпуснах го на леглото под рафтовете, отрупани с трофеи от Младежката лига, медали от еврейското училище. Приятелите му си бяха отишли. Най-сетне бяхме останали само двамата. — Шшшт, недей, шшшт — целунах мократа му буза. Той не се дръпна. Устните му бяха студени под моите. Не отвръщаше на целувките ми, но и не ме отблъсна. Поне бе някакво начало.

— Какво искаш? — прошепна.

— Ще направя каквото ти желаеш — отвърнах. — Дори… ако искаш и това… ще го направя заради теб. Обичам те… — продължих.

— Не казвай нищо — шепнеше той, докато плъзваше ръце под ризата ми.

— О, Брус — въздъхнах, защото не можех да повярвам, че това се случва, че той също ме желае.

— Шшшт — опита се да ме накара да замълча, както го успокоявах аз преди малко. Ръцете му трепереха, докато разкопчаваше сутиена ми.

— Заключи вратата — прошепнах.

— Няма да те пусна — заяви той.

— Не е и нужно — успокоих го и зарових лице във врата му, вдъхнах миризмата му, сладкия дим, уханието на крема за бръснене и шампоана, не можех да се нарадвам на ръцете му, обгърнали ме цялата, защото си мислех, че точно това искам, че винаги съм го искала — любовта на мил, прекрасен мъж, който ме разбираше по-добре от всеки друг. — Няма да е нужно никога повече.

Опитах се да му доставя много удоволствие, докосвах го на любимите му места, движех се точно както той харесваше. За мен беше чудесно да бъда отново с него, държах раменете му и стенех, докато той навлизаше в мен и бях готова да започнем отново; всъщност това беше новото ни начало. Бях готова да забравя статията в „Мокси“ като някакъв преходен момент, стига да се закълнеше най-тържествено, че никога повече няма да споменава за тялото ми в печата. Всичко останало, смъртта на баща му, нея щяхме да я преодолеем като двойка. Двамата заедно.

— Обичам те толкова много — прошепнах и го целунах под ухото, притиснах го към себе си и се опитах да заглуша тънкия гласец в главата ми, който повтаряше, че през всичкото време Брус не ми бе казал нищо.

След това отпуснах глава на рамото му, пръстите ми описваха кръгове по гърдите му и си помислих, че никога нищо не е било толкова съвършено. Помислих си, че може и да съм била дете, момиче, но сега бях готова да пристъпя напред и да взема правилното решение, да бъда жена, да застана до него и да го поддържам, при това още от тази вечер.

Брус обаче мислеше по друг начин.

— Трябва да си вървиш — каза той, отдръпна се от мен и влезе в банята, без дори да ме погледне.

Не очаквах подобно нещо.

— Мога да остана — провикнах се.

Брус излезе от банята, препасал хавлиена кърпа на талията.

— Утре сутринта трябва да отида с мама в храма и мисля, че това само ще… ъъъ… усложни нещата, ако… — гласът му пресекна.

— Добре — отвърнах аз и си спомних клетвата си да се държа като зрял възрастен човек, да мисля от какво има нужда той, а не от какво имам нужда аз, въпреки че исках да се любим бавно, да се гушнем заедно и след това да се унесем в спокоен сън, а не да си тръгвам толкова бързо. — Няма проблем — съгласих се и се облякох. Едва си бях оправила бикините, когато Брус ме стисна за лакътя и ме побутна към вратата, преведе ме покрай кухнята и хола, където сигурно го чакаше майка му и се бяха настанили приятелите му.

— Обади ми се — помолих с разтреперан глас. — Когато искаш.

Той отвърна поглед.

— Ще бъда много зает — каза.

Поех си дълбоко дъх и ми се прииска паниката да отмине.

— Добре — съгласих се веднага. — Просто искам да знаеш, че съм на твое разположение.

Брус кимна мрачно.

— Много мило, Кани — отвърна, сякаш току-що му бях предложила финансов съвет, а не сърцето си.

Надигнах се да го целуна. Той ми поднесе бузата си. Така да бъде, помислих си, качих се в колата и сграбчих волана с всички сили, за да не забележи колко ми треперят ръцете. Аз мога да бъда търпелива. Мога да се държа като зрял човек. Мога да го чакам. Той ме обичаше толкова много, казвах си, докато натисках газта на път към къщи. Ще ме обикне отново.