Дженифър Уайнър
Добър в леглото (2)

2.

Събудих се в събота сутринта от звъненето на телефона. Три позвънявания, след това мълчание. Десет секунди тишина, след това нови три позвънявания, последвани от ново мълчание. Майка ми не понасяше телефонните секретари, така че, когато бе сигурна или предполагаше, че съм си у дома, просто продължаваше да звъни, докато не се обадех. Нямаше смисъл да се инатя.

— Това е кофти номер — казах вместо поздрав.

— Това е майка ти — заяви тя.

— Не може да бъде. Защо не ми се обадиш по-късно? Моля те! Много е рано, а аз съм много уморена.

— Я стига си мрънкала — сопна се тя. — Просто си махмурлия. Ела да ме вземеш след час. Отиваме на готварска демонстрация на Рийдинг Търминъл^[1].

— А, не — отрязах я аз. — Няма да стане.

Въпреки това знаех, че дори да недоволствам и да се оплаквам, дори да измисля седемнайсет различни извинения, накрая ще се озова на Рийдинг Търминъл и ще се опитвам да се покрия, докато майка ми нарязва като кисела краставица готвача и прехвалените му умения, а пък за подбора му на меню да не говорим.

— Пийни малко вода. Вземи един аспирин — нареди тя. — Ще се видим след час.

— Мамо, моля те…

— Доколкото разбирам, си прочела статията на Брус — заяви тя. Майка ми не умее да пипа меко.

— Да — признавам и не се налага да я питам дали и тя я е чела. Сестра ми Луси, която не пропуска да се абонира за „Мокси“ и е върл читател на всички теми за жените и женствеността, бе изпратила своя брой у нас. След среднощното тропане по вратата ми, можех само да предполагам, че го е посочила на майка ми, а ако не тя… значи е бил Брус. При мисълта как е протекъл разговорът им — „Обаждам ти се да ти кажа, че има моя статия този месец, и ми се струва, че Кани е доста разстроена заради това“ — ми се прииска да се скрия под леглото. Не че ще успея да се побера. Не исках да излизам в света, в който по будките продаваха „Мокси“ или го разнасяха по адреси. Бях завладяна от срам, все едно че носех една огромна алена буква К. и всеки, който ме зърнеше, веднага се сещаше, че аз съм момичето от „Добър в леглото“, виждаше, че съм една дебелана, изхвърлила мъжа, който се е опитвал да я разбере и обича.

— Знам, че си разстроена…

— Не съм разстроена — сопнах й се. — Много съм добре.

— Така ли? — попита тя. Очевидно това не беше очакваният отговор. — А пък аз си казах, че е доста гнусничко от негова страна.

— Той си е гнусничък тип.

— Не беше такъв. Затова съм толкова учудена.

Отново се отпуснах на възглавниците. Болеше ме главата.

— Точно сега ли ще обсъждаме дали е гнусен или не?

— Да го оставим за по-късно — реши майка. — До след малко.

Има два вида къщи в квартала, в който съм израснала — такава, в които родителите са още женени, и такива, в които не са.

Ако погледнеш без да се замисляш, къщите са все едни и същи — големи, просторни, с по четири или пет спални, навътре от улицата, разположени сред цели четири декара земя. Повечето са боядисани в консервативни цветове с контрастни кепенци на прозорците и первази — например къща в убито сиво със сини кепенци, или бледобежова къща с червена врата. Повечето имат дълги алеи, които водят към тях, насипани с чакъл, а доста разполагат и с плувни басейни отзад.

Щом обаче се загледате по-внимателно или по-добре да поостанете известно време, ще започнете да забелязвате разликите.

Къщите на разведените са онези, пред които вече не спира камионът за поддръжка на тревните площи, а снегоринът преминава само отпред след снежна буря. Гледайте внимателно и ще забележите или намусените тийнейджъри, или понякога стопанката на къщата, която излиза да събере листата, да окоси, да подкастри живия плет. Това са все къщи, където колата на мама — или „Камри“, или „Акорд“, или миниван, не се сменя всяка година, а остарява пред входа, а втората кола, ако изобщо има такава, е някаква праисторическа находка, купена поне четвърта ръка след дълго проучване на обявите в „Игзаминър“, вместо напълно обновената „Хонда Сивик“, или ако хлапето има луд късмет, спортната кола на татко, купена по времето, когато се е развихрила кризата на средната възраст.

Няма нито алпинеум с причудливи растения, нито партита край басейна през лятото, няма ги и екипите строителни работници, които започват работа в седем сутринта, за да направят пристройка я за нов кабинет, я да разширят спалнята на мама и татко. Стените вътре не се боядисват с години.

Най-очевидно е в събота сутринта, когато започва, както го наричахме с приятелите ми, парадът на татковците. В събота, към десет или единайсет, по алеите на нашата улица, а и на други места в квартала, започваха да спират колите на мъже, които преди са живели в тези големи къщи с по три-четири спални. Слизат от колите, вървят бавно по алеята и натискат звънеца в дома, който някога е бил и техен, за да вземат децата си за уикенда. През тези дни, ми разказваха приятелите, екстравагантностите направо валят — обикалят се магазините, за да се напазарува, обикаля се търговската част, ходи се в парка, на цирк, обядва се задължително навън, вечерята също е в заведение, а преди, може би дори и след това има кино. Каквото и да е, стига времето да мине по-бързо, за да запълни пропастта между децата и родителите, които изведнъж откриват, че няма почти нищо, за което да си говорят, след като са разменили обичайните за началото на тези срещи любезности (в случаите, когато раздялата е станала по взаимно съгласие), или плюят сярна киселина (в случаите, когато родителите са излагали на показ недостатъците си и изневерите пред съдията, пред любопитната публика, а също и пред децата).

Всичките ми приятели са наясно с тази схема. Брат ми, сестра ми и аз сме я преживявали няколко пъти в началото след раздялата на родителите ни, преди още баща ми да заяви, че предпочита да не се ангажира чак толкова като баща, а да ни е нещо като чичо, защото посещенията през уикендите не съответствали на разбиранията му. Събота вечер се настанявахме на разтегателния диван в апартамента му в другия край на града — малка прашна квартира, пълна с прекалено скъпо музикално оборудване и последен модел скъпарски телевизори, отначало с много снимки на децата, а по-късно, незнайно как, не остана нито една. Когато бяхме у баща ми, двете с Луси се сгушвахме на тънкия матрак на вече разтегнатото канапе, а металната рамка отдолу ни убиваше през цялата нощ, докато Джош спеше до нас на пода в спален чувал. Хранехме се предимно в ресторанти. Малцина от самотните бащи умееха да готвят, нито пък имаха желание да се научат. Оказа се, че повечето от тях нямат търпение да се върнат към старото положение с нова съпруга или приятелка, която да пълни хладилника и да ги чака с приготвена вечеря.

А в неделя сутринта, по времето, когато трябваше да се ходи на църква или в еврейското училище, парадът отново започваше, само че в обратна посока: колите спираха, изтърсваха децата, които бързо се отправяха към къщи в отчаян опит да прикрият облекчението си, а пък бащите полагаха усилия да не подкарат като автомобилни състезатели и си повтаряха, че това би трябвало да е удоволствие за тях, не досадно задължение. Татковците идват в продължение на две, три, дори четири години. След това изчезват — повечето се женят повторно, някои се местят да живеят на друго място.

Не беше чак толкова зле — не е като положението в третия свят, не е нещо потресаващо ужасно. Няма нито физическа болка, нито мъчителни усещания. Въпреки че стандартът на живот спада драстично, в покрайнините на Филаделфия все още се живее много по-добре, отколкото в по-голямата част на света, дори на страната. Нищо че колите ни са стари, а по време на ваканциите не можем да си позволим кой знае какво, нищо че плувният басейн отзад е все по-занемарен, ние все пак си имаме колите, ходим на ваканции, къпем се в басейна отзад и си имаме покрив над главата.

А пък майките и децата се научават да разчитат едни на други. Разводът ни е научил как да се справяме, независимо дали става въпрос за безпаричие, или какво да донесем на банкета в училище, посветен на бащите и дъщерите. (Винаги ми се искаше да отговоря: „Баща“). С приятелките ми се научихме да се държим дръзко и предизвикателно, да се превърнем в цинички, макар и прекалено млади, още преди да сме навършили шестнайсет.

Винаги се чудех, докато приближават с колите си по улицата, по която преди са минавали всеки ден, дали те забелязват промените в бившия си дом, неблагоприятните промени, настъпили, след като са си заминали. Отново се зачудих, когато спрях пред къщата, в която бях израснала. Беше още по-запусната от обикновено. Нито майка ми, нито омразната й партньорка Таня не си падаха по работа в градината, затова тревата отпред бе посипана с кафяви окапали листа. Чакълът по алеята бе толкова изтънял, а докато паркирах, забелязах метален отблясък иззад старата барака за инструменти. Там обикновено си оставяхме колелата. Таня бе „почистила“, като изкара старите велосипеди отзад и подпря и тротинетките, и байковете с по десет скорости отвън, оставяйки ги да ръждясат.

— Приеми ги като авангардно изкуство — опита се да се измъкне майка, когато Джош се оплака, че тази купчина колела дава вид на боклучарник. Чудя се дали баща ми някога е минавал насам, дали знае за майка ми и за новия й живот, дали мисли за нас, или просто е доволен, че има три деца някъде, вече пораснали и напълно непознати.

Майка ме чакаше на алеята. И тя като мен е висока и едра („Добре закръглена жена“, чух гласа на Брус в главата си). Аз обаче в тялото съм като пясъчен часовник (с прекалено подчертана талия), докато майка ми прилича на ябълка — закръглена в средата, на хубави мускулести крака. Бивша шампионка по тенис, баскетбол и хокей на трева от гимназията, в момента звезда на „Суч Хитърс“ (любимия й отбор по софтбол, съставен, разбира се, от лесбийки), Ан Голдблум Шапиро е запазила и стойката си, и поведението на войник и е твърдо убедена, че не съществува проблем, който не може да бъде разрешен, че няма ситуация, която да не може да бъде оправена с една енергична разходка или няколко дължини в басейна. Ходи с къса коса, оставила я е прошарена и се облича в удобни дрехи, всичките в различни нюанси на сиво, бежово и бледорозово. Очите й са в същия зелен цвят като моите, но по-големи и по-неспокойни, а и се усмихва непрекъснато. Тя е от хората, които все ги спират непознати — или питат за посоката, или за съвет, или докато са в пробната на „Лойман“, да им кажат честно дали в цял бански дупето им няма да изглежда по-голямо.

Днес е облечена като за разходка, в бледорозов анцуг с широки крачоли, синьо поло, един от четиринайсетте чифта специални маратонки и шлифер, украсен с малка триъгълна игла за ревер в цветовете на дъгата. Тя не се гримира — никога не се е гримирала — а косата й е на обичайните фитили, както винаги става, след като я е изсушила със сешоар. Стори ми се щастлива, когато се качи в колата. За нея безплатните готварски демонстрации на най-хубавия пазар във Филаделфия са мястото, на което се забавлява страхотно, все едно че гледа комедия на живо. В тези демонстрации не се допуска участието на зрителите, но изглежда никой не си е направил труда да я предупреди.

— Готина е — посочвам аз иглата.

— Харесва ли ти? — пита тя, без много да се интересува от мнението ми. — Двете с Таня си ги купихме миналата седмица в Ню Хоуп.

— А на мен купи ли ми? — попитах.

— Не — отвръща тя, решена да не захапва хвърлената от мен въдица. — Купихме ти това — подава ми малък триъгълник, увит в цикламена хартия. Щом спрях на червен светофар, го отворих и вътре открих магнит с момиче от комиксите с къдрава коса и очила.

„Аз не съм гей, но майка ми е“, пишеше на него. Браво.

Пуснах радиото, за да не се налага да говорим, докато пътуваме. Майка ми седеше притихнала до мен и очевидно очакваше да повдигна въпроса за последното геройство на Брус. Докато вървяхме между продавачите на пресни зеленчуци и щандовете с риба, най-сетне заговорих.

— Добър в леглото — изсумтях аз. — Да бе!

Майка ми ме стрелна с поглед.

— Да разбирам ли, че не го е бивало?

— Не исках да водя този разговор с теб — измърморих, докато си проправяхме път между пекарната и щандовете за тайландска и мексиканска храна, за да си намерим добри места пред кухнята за демонстрации. Готвачът, познато лице от предишни демонстрации като „Любими ястия от Юга“, на която присъствах преди три седмици, пребледня, щом забеляза, че майка ми се настанява сред публиката.

Тя сви рамене и остана загледана напред. Тази седмица щяха да представят „Класическо американско ястие с пет лесни подправки“. Готвачът започна встъпителната си реч. Един от асистентите му започна да реже зелката.

— Ще си нареже пръстите — предсказа майка ми.

— Шшшт! — предупредих я аз пред всички редовни посетители, насядали на първата редица. Повечето бяха сериозни граждани, които се отнасяха много задълбочено към тези демонстрации, и затова се обърнаха сърдити към нас.

— Така е — не се остави майка. — Държи ножа не както трябва. Да се върнем сега на Брус…

— Не искам да говоря за него — отвърнах.

Готвачът разтапяше накамарена лъжица масло в тигана. След това добави бекон. Майка ми възкликна така, сякаш бе станала свидетелка на обезглавяване, и вдигна ръка.

— Има ли здравословен вариант на тази рецепта? — попита. Готвачът въздъхна и заговори за зехтина. Майка ми отново насочи вниманието си към мен. — Забрави го Брус — посъветва ме тя. — Ще си намериш по-добър.

— Майко!

— Шшшт! — засъска някой от първия ред.

Майка ми поклати глава.

— Направо не мога да повярвам.

— Какво?

— Погледни само колко е голям този тиган! Че той не става за нищо.

В това време стажантът се опитваше да наблъска колкото е възможно повече от нескопосано накълцаното зеле в плиткия тиган. Майка ми отново вдигна ръка. Аз я смъкнах.

— Остави ги на мира.

— Според теб той как ще се научи, ако никой не му каже, че греши? — оплака се тя и присви очи към подиума.

— Така е — съгласи се жената до нея.

— Преди да оплеска цялото това пиле в брашно — продължи майка ми, — според мен би трябвало да го посоли със сол и черен пипер.

— А вие пробвали ли сте някога с лют червен пипер? — попита възрастен мъж от предния ред. — Не много, нали се сещате, само щипка, колкото да придаде аромат.

— И с мащерка става — отвърна майка.

— Добре, майстор готвач Джулия Чайлд — затворих очи и се смъкнах на сгъваемия стол, докато готвачът се зае с кнедлите от картофи и ябълки, а майка продължаваше да го разпитва за продукти, с които да замести това или онова, споделяше тайни, научени през годините като домакиня, и коментираше какво става на подиума за радост и веселие на седналите около нея и довеждаше до пълно отчаяние настанилите се на първия ред мераклии.

По-късно, докато пиехме капучино и похапвахме виенски кифли, обилно намазани с масло, купени от щанда на „Амиш“, тя започна реч, за която съм сигурна, че е подготвяла още от снощи.

— Знам, че в момента си наранена — започна тя. — Само че наоколо е пълно с мъже.

— Да бе, сигурно — измърморих, без да отделям поглед от чашата.

— Има и жени — опита се да ми помогне майка.

— Мамо, колко пъти трябва да ти казвам? Не съм лесбийка! Жените не ме интересуват.

Тя поклати глава с престорено съжаление.

— Имах такива надежди за теб — въздъхна прекалено дълбоко и посочи към един от рибните щандове, където щуки и шарани бяха натрупани едни върху други с отворени уста и оцъклени очи, а люспите им блестяха като сребро на светлината. — Това е обективен урок — продължи тя.

— Това е щанд за риба — поправих я аз.

— Погледни натам и ще разбереш, че в морето има още много риба — нареждаше тя. Приближи се и почука с пръст по стъклото. Последвах я, макар и с нежелание. — Виждаш ли? — не се отказваше майка. — Представи си, че всяка отделна риба е мъж.

Загледах се в рибата. Тя бе поставена върху купчина счукан лед и ми се стори, че и тя ме зяпа.

— Те се държат по-добре — споделих наблюдението си аз. — С някои сигурно можеш да проведеш по-приятен разговор.

— Искате риба? — попита дребна азиатка, омотана в дълга до глезените гумена престилка. В едната си ръка държеше нож. За момент се замислих дали да не я помоля да ми го даде, защото много ми се искаше да изкормя Брус. — Риба добра — настоя тя.

— Не, благодаря — отказах.

Майка ми ме поведе обратно към масата.

— Не бива да се разстройваш чак толкова много — каза тя. — Никой няма да си спомня за тази статия другия месец…

— Колко обнадеждаващи думи пред един журналист — казах.

— Не ставай саркастична — сряза ме майка.

— Не мога по друг начин — въздъхнах аз.

Седнахме отново. Майка ми си взе чашата с кафе.

— Да не би да е защото си е намерил работа в списание? — сети се да попита тя.

Поех си дълбоко дъх.

— Може би — признах. Истината бе, че като виждах как звездата на Брус изгрява, докато моята си мъждукаше все на едно място, ме болеше повече, отколкото ако първата му статия не беше за мен.

— Справяш се чудесно — похвали ме майка. — И на твоята улица ще изгрее слънцето.

— Ами ако не изгрее? — попитах. — Ами ако никога не успея да си намеря друга работа и друго гадже?

Майка махна с ръка в знак на досада, сякаш говорех глупости, които бяха прекалено тъповати, за да се замисля дори за миг върху тях.

— Ако все пак не стане, какво? — попитах с предрезгавял глас. — Води своя рубрика, пише роман…

— Той твърди, че пише роман — каза майка. — Това не значи, че е истина.

— Никога няма да срещна друг — споделих отчаяно.

Майка въздъхна.

— Знаеш ли, мисля, че отчасти вината е моя — заяви накрая тя. Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Когато едно време баща ти казваше някои неща…

Това определено не бе насоката, в която исках да тръгне разговорът.

— Мамо…

— Не, не, Кани, остави ме да довърша — пое си дълбоко дъх. — Той беше ужасен — продължи, — подъл и ужасен, а аз позволявах да му се разминат толкова много неща и търпях прекалено дълго.

— Това е минало — вметнах.

— Съжалявам — каза майка. Чувала я бях да го казва и преди, разбира се, но от тези думи ме болеше, защото всеки път си спомнях защо се извинява и колко зле беше. — Съжалявам, защото знам, че онези неща са те направили такава, каквато си.

Изправих се рязко, взех и нейната чашка, и моята, и използваните ни салфетки и остатъците от кифлите и се отправих към кошчето. Тя ме последва.

— Какво? — попитах я.

Тя се замисли.

— Не приемаш никаква критика.

— Ти ли ми го казваш?

— Не приемаш външния си вид.

— Посочи ми поне една жена, която го приема — отвърнах веднага. — Просто не на всички от нас им е приятно слабостите им да се излагат пред милионите читатели на „Мокси“.

— Освен това ми се иска… — майка погледна унило към масите в центъра на пазара, където се събираха цели семейства, за да похапнат сандвичи с кафе, докато си подават части от „Игзаминър“ един на друг. — Иска ми се да вярваш повече в себе си. Когато става въпрос за… романтичните връзки.

А това беше още един разговор, който нямах желание да водя с майка, открила в доста напреднала възраст, че е лесбийка.

— Ще намериш подходящия мъж — успокои ме тя.

— Толкова богат избор имам, че не знам кого да избера.

— Задържа се прекалено дълго с Брус…

— Мамо, моля те!

— Той беше мило момче. Но аз знам, че не го обичаше чак толкова много.

— Защо ми се струва, че се беше отказала да даваш хетеросексуални съвети?

— Съгласих се на специално участие, защото виждам, че от мен има голяма нужда — опита се да се пошегува тя. Бяхме до колата, когато ме прегърна мечешки — за нея това бе огромна стъпка. Майка ми е страхотна готвачка, състрадателен слушател и умее невероятно точно да преценява хората, но никога не е била нежна. — Обичам те — призна тя, което също бе необичайно за нея. Не че аз имах нещо против. В момента имах нужда да получа всичката любов на света.